Решение на тоя тъй важен за историята на българите и на славяните въпрос, поднасям скромния си труд пред благосклонното внимание на учените и любознателните

Тук ни предстои вече да се спрем пред оная “велика загадка”, или по-образно казано, онзи “сфинкс на българския въпрос”, който до днес е спъвал почти всички занимаващи се с него. Това е тайнственият мрак, обкръжаващ въпроса: откъде българите са получили националното си име (етноним) “българи” и какъв смисъл има тази дума.

В това отношение особена заслуга се пада пак на археологията, която ни даде и продължава да ни дава ценни сведения за стария бит и култура на славяните, българите, македонците и старите траки, особено за митологията на тези едноплеменници.

През 1908 г. пазителят на Киевския музей за старини и изкуства при разкопките си в киевския Кремъл откри една твърде оригинална постройка от недялани камъни, със следи от централно огнище и множество кости, свидетелстващи за езически обряди на жертвоприношение. На това откритие обърнаха най-сериозно внимание учените, участвали в 14 археологически семинар в гр. Чернигова: всички те признаха, че постройката е фундамент на антично капище от езическо време, забравено кой знае кога и засипано, вероятно след приемането на християнството [130].

Неоспоримият научен интерес, който представляват редките паметници от езическата епоха, предизвиква обстойно научно изследване на новооткрития паметник, който се оказва най-типичен езически жертвеник, посветен на славянския бог Световид. Съответстващи на четирите страни на хоризонта, на постройката му се намират четири изпъкналости от крупни недялани камъни. Цифрата 4, тъй оригинално характеризираща открития жертвеник, е била свещена у всички народи в античния свят, следователно е имала свещен характер не само у езическите славяни, но и у други народи от арийското племе, чиито следи ние виждаме в разните митологии на народите от тази раса. Питагорийците я почитали за особено свещена, вероятно защото отговаряла на четирите страни на хоризонта – пътищата, по които ежедневно следвало главното божество – слънцето. Хермес, покровителят на търговците, пътешествениците и поклонниците, също се ползвал с тази цифра. Местата, където можели да се съкратят търговските пътища, се отбелязвали със знак, наподобяващ на гръцкия четирикраен равномерен кръст, където поставяли стълбове – Херми, които също трябвало да бъдат четиристранни [131].

Като говори за религията на южноруските скити, Херодот казва: “храмове на боговете скитите не издигат, само за Арес във всяко скитско царство построяват четиристранна площадка – светилище, на което забиват железен старинен меч, който представлява кумира на Арес. Върху този меч изливат кръвта на жертвата.” [132]

Руският писател Болсуновски в етюда си за гореспоменатия славянски жертвеник казва: “Макар митологията на южните славяни под влиянието на гръцката и римска култура от рано да е изгубила своя античен характер, забелязва се обаче, че там преобладава култът към слънцето с особените му четири названия, отговарящи на еволюцията на това светило. Но благодарение на летописите и особено на Хелмолд, ние имаме богати сведения за митологията на западните славяни. Балтийските славяни признавали един единствен главен бог, властващ над другите, който бил известен на руяните под името Световид или Светоглед, тоест виждащ целия свят (тук очевидно се подразбира слънцето) и знаменит със своя оракул. За това свидетелства самият идол на божеството в Арконския храм на остров Руяна: той бил изобразен с четири глави, гледащи към четирите страни на хоризонта, също като висшите богове в Индия – Варун и италийския Янус. Между боевите знаци, принадлежност на светилището, имало и орли, както при римляните и гърците.”

Подробно описание на този Арконски храм е оставил съвременникът и очевидецът на неговото разрушение Саксон Граматик (1204 г.). От него имаме сведения, че кумирът държал в дясната си ръка рогът на изобилието, направен от разни метали, който всяка година бил пълнен с вина за предсказване на бедния урожай. Всеки жител на острова трябвало да носи ежегодно по една монета. След всяка победа му принасяли по една-трета част от трофеите; от всички тези средства, пазени от 300 конници и от върховния жрец, приготвяли украшенията на храма. Освен огромното количество злато, тук се пазили и много стари пурпурни одежди и всевъзможни частни дарове, каквито цялата славянска земя принасяла. Мълвата за тия съкровища била причината за похода на датския крал Волдемар, който превзел града през 1168, ограбил съкровищата и унищожил кумира.

Според преданието, Световид имал бял свещен кон, предназначен за предсказване. Само върховният жрец можел да го храни и язди. Вярвали, че с този кон Световид ходил на война срещу враговете на своето светилище и за доказателство посочвали случаите, когато конят често сутрин бил покрит цял с пяна и пот, като че се е върнал от дълъг път.

Това предание идва да потвърди лингвистичното обяснение на името на града Аркон, произлязло от ар+кон; ар на всички стари арийски езици означава светлина, светъл; (ара=жертвеник, съзвездие, фокус; алтар – латинск. alta+ara=висок жертвеник, жертвено огнище). [133]

Според изследванията на Т. Ф. Зелински, славянският Световид не е нищо друго освен Хор при египтяните, Хермес и Аполон при гърците. Четирите символа на този всеобщ бог на светлината били: на изток – ибис, на запад – песоглавец, на юг – вълк, на север – змия. Всеки град и всяка община му давали особено название, в зависимост от качествата, които се смятали за първокласни. Славяните го почитали под имената Хорс, Дажбог, Ясен, Световид, Яровит, Радогост, Троян и др. и като негов символ употребявали свастиката [134], която изобразявали както по дрехите си, така и по съдовете си, по оръжието си и по разни други предмети.

Важно за нашето изследване обаче е едно друго име на славянския бог на слънцето, открито чрез хералдическия паметник на един документ от 14 век или от началото на 15 век, в който има печат, изобразяващ свастика с четири раздвоени стрели в края на кръста, във вид на слънчеви лъчи. Но което е най-важното, свастиката е придружена от славянското си название БОГАР.

Този безценен за нас документ е обнародван още през 1855 г. в Берлин от Ed. Gerhand в Grieeshische Mytologie и преди три години (1909) отбелязан от Болсуновски в горецитираното му съчинение “Жертвеник Гермеса-Световида” (стр.13). Важното изображение обаче не бе посочено от никого като документ за названието и произхода на българите, при всичкото му очевидно отношение към тоя въпрос.

За нас този надпис БОГАР около свастиката е от твърде голямо значение. Този надпис е най-старинното и най-прямото и действително българо-славянско име на бога на светлината, както Аркон – на неговия бял, тоест светъл кон. Както казахме, АР е арийският корен на названието на светлината, а пък БОГ е коренът на тракийското БОГ(ОС), БОГ(АС), БАГ(АС) или БАГА – тракийското название на общото понятие “бог” [135]. Като такова, това име иде не само да обясни смисъла и значението на символа “свастика” у българо-славяните, а и да разгадае най-трънливия от въпросите, който ние тук разглеждаме. То иде да освободи етимологията от многостранното й лутане по въпроса за народното име “българин” и с това заедно да посочи и потвърди всичко онова, което казахме дотук и ще кажем по-нататък за народността на българите. Разбира се, тук трябва да посочим необходимите данни в подкрепа на този факт.

Ние няма да се занимаваме с множеството съществуващи етимологически тълкувания на българското име, на които са основани някои от хипотезите за произхода на българите. Те са изложени и доста обстойно разгледани от проф. д-р Шишманов в неговия “Критически прегледъ” (стр. 605 и следв.).

Ще отбележим само куриозния факт, че при тълкуването на българското национално име твърде малко писатели са търсили опорната точка на умозаключенията си в речта на самите българи и славяни, а голямата част от тях са се лутали в арабските и татарските приказки, както и в турския и монголския език.

А ето, турците и днес наричат българите “булгар”, тоест тъй, както само могат да ги наричат те, татарите и монголите. Тъй наричали същите азиатци българите някога и в южна Русия. Русите обаче никога не са нарекли нито днешните българи, нито някогашните в южна Русия, другояче, освен БОЛГАРИ. Сърбите и хърватите пък не произносят буквата Л и наричат българите “бугари”.

В ония древни времена обаче, когато българите, като царски скити, били огнепоклонници и такива си останали дълго време, след като другите скити, т.е. славяните, отдавна вече почитали Дионис и други тракийски и елински божества, тия последните, т.е. славяните, не са могли да нарекат своите еднородци-огнепоклонници другояче, освен с прозвището “светлопоклонници”, неуклонни представители на бога на светлината, т.е. според техния фанатично пазен бог Ар – БОГАРИ.

Преведено на немски език, това славянско име става Gott-ar, което е название на свещената Сентготардска планина, където вероятно в старо време почитали слънцето. За някогашното му почитане от славяните, освен киевския и черниговския жертвеник, с всички признаци (атрибути) на античния култ на бога на слънцето свидетелстват и археологическите находки на грамадно количество антични керамични образци от крематически, ероматически и херметически характер, които с характерните си изображения потвърждават присъствието край Днепър и Дунава на тоя култ още в неолитната епоха [136].

От това може да се допуска, че това наименование, ако не е било антично арийско название на тези огнепоклонници, то постепенно се е образувало, отначало като прякор, а после като национално име – етноним на царските скити, които строго пазили религиозните си традиции, и е получило по-устойчив и определен характер след пълната диференция в езическия култ на българите и славяните. Това название, като жива езикова форма, с течение на времето добива в разните страни различни вариации (болгари, булгари, бугари, блъгари и в последствие българи), а писателите почват да го отбелязват едва след като тази диференция, т.е. чувствителна разлика в култа на двете главни скитски племена – българи и славяни – се осветлява напълно от лъчите на проникналото ново християнско учение, което почва да възтържествува между скитите, както видяхме, към 4 век сл. Хр. [137]

Скитското име Тавити се сближава със санскритския корен, означаващ огън, светлина. Нейното изображение виждаме върху металическите плочки от чертомлицката могила [142].

Във връзка с тези известия трябва да посочим и едно друго, според което и сарматите почитали и се покланяли на огъня. Нимфодор категорично твърди за това почитание при сарматите, както и при древните перси [143]. Според Амиан, във Витиния и Фригия се почитал, подобно на Зевс при гърците, същият Папай (баща) и този именно епитет бил в употреба по целия северен бряг на Черно море и в Мала Азия (Руск. Древн. II, 44). При другите арийци: Варун в Индия, Уран в Гърция, Сварог при славяните, римския Юпитер и германския Один – в по-ограничен смисъл [144].

Други скитски божества, според Херодот, били: 1) Ойтосур – бог на светлината (египетския Хор, индийския Индра, персийския Ойтоксир Митра, гръцкия Аполон), 2) Арипаса или Аргимпас (Афродита, Урания), на която за символ служила свинята, 3) Иракъл и Арес. Царските скити почитали още Тамимасад (Посейдон, морски бог).

Един гръцки надпис, намерен в Рим, от времето на религиозния синкретизъм нарича Аполон – Ойтоксир Митра, име на персийското божество на слънцето. Почитането на слънцето Херодот споменава и при масагетите [145]. Известна е античната статуя на Аполон Масагет в Лувъра.

Този Ойтосур [146] e именно онзи бог, който срещаме при славяните под името Дажбог и Хорс, и който във връзка със слънчевия култ при българите бил наричан Богар. При германците не се среща пълна аналогия на този бог, макар богът Тир (Zio) в някои отношения да напомня отчасти Ойтосур [147]. В могилите на царските скити са намерени изображения със символични знаци на бога на слънцето (виж бел. 146).

Някои от мюсюлманските писатели съобщават, че българите или бурджаните изповядвали магизма и почитали огъня [148]. При по-късните татарски писатели се е запазило преданието, че българите преди приемането на исляма били огнепоклонници. Арменският писател Моисей (Мовсес) споменава бога на хуните – Куар, произвеждащ искрите на гръмоносните мълнии и “ефирни огньове”.

Най-после нека споменем, че с огнепоклонението на старите българи се обяснява тъй голямото съсредоточаване на най-значителните нефтови извори в Казанската губерния и то тъкмо около града Болгар.

Изобщо старобългарската религия съдържа висшите отвлечени понятия на най-старите религии и е обработена в по-завършена форма под влиянието на гръко-римското езичество.

Какво е очаквало обаче онзи от източните скити, бил той и самият цар, който измени на слънчевия култ? Това узнаваме от Херодот, когато ни разказва “доколко ревниво източните скити пазят своите порядки и как наказват виновните за тяхното нарушение и за заимстването на чужди обичаи.” [148]

Ето накратко тоя разказ. Скитският цар Ариапит имал син Скил, роден от жена му, която била истрянка (от днешна България, сестра на тракийския цар Ситалк) и знаела гръцки. В следствие на полученото от майка си възпитание, Скил обичал не скитския, а елинския начин на живот. Недоволен от родната си обстановка, като наследил престола, той си направил в град Бористенес (на Днепър) разкошен дворец, обиколен от сфинкси и грифони от бял мрамор, и в тоя град на бористенитите се оженил за туземка. Но не било само това. Той имал силно желание да бъде посветен в тайнствата на вакхическия Дионис и при една от вакханалиите на бористенитите той участвал с празнуващата тълпа. За всичко това той бил свален от престола и осъден на смърт, а за цар бил поставен брат му Октамасад. Скил, като узнал какво му готвят, избягал в Тракия при вуйчо си. Октамасад се явил с войска на Дунава, но насреща му излезли тракийците и боят бил неминуем. Тракийският цар Ситалк [150] изпратил човек до Октамасад със следното предложение: “Защо да се излагаме на изпитание? Ти си син на моята сестра и в своята власт държиш брат ми. Върни ми го, а аз ще ти дам Скил. Нито ти, нито аз ще излагаме на опасност войските си.” Октамасад се съгласил и щом се отдалечил от Дунава, отрязал главата на Скил.

Това събитие се отнася към началото на втората половина на 5 в.пр.Хр.

От горния разказ на Херодот разбираме, че бористенитите, или живеещите между Гипанис и Бористена земеделци, почитали култа на Дионис. Празненства в чест на Дионис, както отбелязахме, Херодот споменава и при североизточните скити, а именно будините и хелоните, живеещи над царските скити.

От всичко това става ясно, че предците на българите – царските скити и сармати, са били огнепоклонници, т.е. почитали светлината в онова време, когато околните им едноплеменници – прадедите на славяните, почитали вече Дионис и други божества. Не може да има съмнение, че с време религиозното различие между тях е станало още по-чувствително и именно тази чувствителна разлика, осветена от лъчите на проникващото християнско учение, се е изразила в това, че българите трябвало вече да се означат и с името на строго отличаващия ги култ на слънцето, т.е. с названието богари.

Колкото до обичая у старите племена да се наричат на името на някой бог, той отдавна е констатиран от науката. При македонците, та и у днешните българи, е стар и разпространен навик да дават прякори не само на частни лица, но и на цели поселения: живеещите по поляните те наричат полянци, по горите – горяни (загорци в България), край езерото – езеряни и пр.

Професор Кацаров казва: 

“Трябва да забележим, че тракийските племена често носят името си от някой бог, например племето Дии (Thuk. II, 95) в Родопите. Много от имената на боговете продължавали да се употребяват като човешки лични имена (ср. Usener, стр. 349), които или направо за произвеждали от името на бога (напр. Аполон), или са съставени от името на бога и някоя прибавка, напр. Diu-Zenus, Dio Bessus, Deos por и пр. При разлагане на религията името на бога може да се употребява като собствено лично име и направо без изменение. Названието напр. на македонския бог Darsos се среща като лично македонско име (Usener, стр. 171). Томашек (Die alten Thraker, II, 1-56) предполага, че името Ерми (Ermeas), най-висшия бог на одриските царе (Херодот, V, 7), е тракийско. След падането на тракийското царство изгубило се е и значението на бога, тъй че Хермеас не се споменава в тракийските надписи от имперското време. Но името на бога се е запазило като собствено име в един надпис, (Mitth. d. d’Arch. Jnst. X, 19), дето срещаме тракиеца Ερμεας Αματοηου.” [153]

Името “Ситалк(ас)” пък се среща като прякор на Аполон. Gruppe го счита за гръцки бог и го тълкува като “бог на житото” – чрез колонистите от средна Гърция той бил пренесен в Тракия, където през 5 и 4 в.пр.Хр. го срещаме като името на царе. “С това мнение, казва проф. Кацаров, не можем да се съгласим. Много по-вероятно е, че Ситалкас е бил тракийски бог на светлината, в чест на когото се пял химн “Ситалкас” (Битът на старите траки, стр. 41).”

Изобщо всички славяно-български божества, концентриращи слънчевата стихия, покриват със себе си личностите на старите князе. Народът гледал на последните като на земни богове или техни потомци, надарени със слънчеви качества. Един пример: по случай разбиването на дружината на тримата братя Ярославичи (Изяслав в Киев, Светослав в Чернигов и Всеволод в Переяслав) от половците, в “Слово О П. Игор” е казано: “Востала обида въ силахъ Дажьбожа внука...”. Авторът на словото въплътява слънчевите свойства на Дажбог, Троян и Хорс в старите руски князе – първо, във Владимир Светославич, второ, в големия страдалец за Русия – Всеволодович Мономах, като паралелно изтъква руските богове Велес, Стрибог и класическите богини Карну, Хелла и Лада. По наследство слънчеви свойства се дават и на доблестния герой Игор Светославич, кръвен потомък (чрез Светослав Ярославич) на Дажбожия внук на Троян [154].

Ние сме твърдо убедени, че имаме ясен и интересен случай на прекръстване на царя на името на бога в старинното название на българския цар Борис – Богорис [156]. Това име не е нищо друго, освен названието Бог+Хорус в по-особена форма Бог-(х)орис = бог на светлината.

За влиянието на християнството върху преименуванията на названията на много местности, населения и градове по Балканския полуостров д-р К. Иречек е написал интересна статия “Християнския елемент в топографическата номенклатура на Балканите” [157]. Това преименуване е почнало от първите времена на християнската победа, към които отнесохме и названието Богари. 

Българският черноморски град Аполония, на южната страна на бургаския залив, около 400-430 г. е преименуван по християнски на Сезопол. Хората искали да се избавят от стария езически бог, чието име звучало лошо в названието на града (Archaolog. Fragm. Aus Bulgarien - Иречек). Късно наименование (14-16 век) е промяната на стария град на тракийските серди в София.

Ние ще посочим още по-интересни примери за племенни и други наименования по името на бога. Тези примери косвено или пряко подкрепят “богарския” произход на националното име българи.

Един твърде интересен пример имаме с названието Богоси (както казахме, бог(ос), баг(ас) или бага е тракийската дума за общото понятие бог). Тъй се нарича един овчарски народ от химитическо произхождение, обитаващ една плодородна и живописна равнина в алпийската област, на юг от Абисиния и Бейт-Текуе. Това е остатък от най-древното племе на тая страна. Те са си чергари и до днес живеят в сламени колиби. Страната им бе обстойно проучена по време на пътешествието на Кобург-Готския херцог Ернест (1862 г.) [158]. Богосите образуват нещо като семейна аристокрация с патриархално устройство, при това за господари или свободни (шмагили) се считат само същинските богоси, т.е. потомците на Гебре Теркес, а всичките им подвластни трябвало да избират своя патрон от богосите. Писателите ги означават като потомци или родствени на агавите (гл. Енциклоп. Брокхаус, стр. 196), тоест считат ги за част от южно-руските скити.

Известно е в науката селото Богас (Богас-кьой) в Мала Азия. Там бяха намерени плочките с оня клиновиден надпис, прочетен от M. Wincler, от който се вижда, че първенците в тая тракийска област се наричали Ари. Според Стефан Византийски, най-старото име на Тракия е било Ариа. Ари се наричали и тракийските племена, които прогонили индийските дравиди. Херодот (IV, 52-84) споменава скитски цар Ариан, който направил първото статистическо преброяване на скитите. Богдо се наричат две планини в Астраханската губерния в киркизските степи, на левия бряг на р. Волга.

Богория е едно от най-старите полски села (със 74 къщи и 716 жители) в Радомска губерния. Богория се нарича и полският герб – на червено поле два краишници от стрели, едната надолу обърната, и шлем, а над него птица със стрела в клюна си. Тоя герб често се явява по литовските монети на Сигизмунд III (1606-1618).

В Унгария има населения, наречени богшани (немски, нови, влашки и войтек) [160].

Богомилските еретици от България западните писатели наричат bougri, от тях произлиза френската дума bougre.

Но ние по-рано казахме, че повечето от писателите, които тълкуват националното име българи, изхождат от етимологически области, намиращи се извън кръга на българо-славянския език, като в повечето случаи се основават на дребнави слогови сравнения или на незначителни арабски, татарски и други приказки. Тук трябва да съобщим сега, че именно този тъй куриозно игнориран българо-славянски източник ни дава най-ценни, ясни и основателни потвърждения на славяно-българския произход на това национално име. Ето няколко такива примери [161].

Между събираните в Македония етнографски и др. сведения от М. Цепенков срещаме следното предание за наименованието на българите, слушано от стари македонци в скопско: “Имало едно време четворица братя, дошли в Русия от далеч “може би от Индия”. Единият от тях се заселил дето сега живеят русите, другият във влашката земя, третият в сръбската, четвъртият, който се казвал Богор, се заселил край Волга, а после се прехвърлил отвъд Дунава. От Богор са се нарекли така бугарите.” [162]

В споменика на сръбската кралска академия (т. XXI, 1898, стр. 6) е съобщено за словото на философа Дамаскин, където е казано, че е преведено “оть езика грьческаго на БОГАРСКАГИ езикь”.

В изследванията на Трайко Китанчев из Ресенско, издадени в съчинението му “За ударението в думите в Ресенския говор от западно-македонското наречие” названието българин се констатира във формата БОГАРИН. А в изследванията на Шапкарева, пак в Ресенско, отпечатани в Министерския сборник (т. II, стр. 329), названието БОГАРЦИ се явява като племенно име в Ресенско.

И така, съвкупността на всички дотук изложени исторически и археологически данни, взаимно едни с други поддържащи се, ни довежда до следното заключение: Първо, че най-старите българи, същинското име на които е богари (както на цар Борис - Богорис), не са били никои други, освен преки потомци на огнепоклонниците царски скити и сармати. Сарматите, живеещи край морето, около Кимерийския босфор, а царските скити по на север, в съседство с тях. Второ, че компактната маса западни скити и някои от североизточните (без андрофагите и меланхлените, които били фински племена, и аргипеите, ясно очертани като татаро-монголи) представляват т.нар. протославяни. Трето, че всички славянски и български общества са едноплеменна раса.

Какво обаче е потеклото на тая раса?