Рийс Хауелс застъпник от Норман Гръб Предговор

Господ възлага един товар на Рийс Хауелс относно нуждата за друго имение, за да настани двойно повече ученици. Словото, което получава е: „Уголеми мястото на шатъра си, и нека се разширят завесите на жилищата ти; продължи въжетата си.” Един месец преди отпечатването на първия доклад за училището той чува за смъртта на сър Чарлз Рутен, притежателят на Дервен Фавър, едно красиво имение на пътя за Глиндервен. Дервен Фавър на уелски означава „големият дъб”.

Старото дърво още стои на мястото си. Сър Рутен е бил директор по жилищните въпроси към Министерството на здравеопазването и е похарчил хиляди лири за имението, като купува цялата земя между него и шосето за Мъмбълс, за да не би някой да закрие гледката към залива на Суонси. То се състои от една голяма къща, три малки и около 68 декара земя. Сър Рутен е показал своята способност като архитект в преустройството на къщата, в уреждане на големи тревисти площи и алеи с цветя и в красиви италиански градини, за които е донесъл скъпи камъни от Италия, като е изразходвал повече от 20,000 лири. Земята поскъпва, защото град Суонси бързо се разпростира към Мъмбълс, а Дервен Фавър е най-близкото голямо имение до училището. Тогава Господ открива на Рийс Хауелс, че Дервен Фавър е следващото имение, което трябва да купи. И така, той започва да се моли и понякога се разхожда с приятели около стената на имението, както около стените на Ерихон. Не след дълго той чува, че лейди Рутен го е обявила за продан и че отново католическата църква предлага да го купи.

Изправен пред такова изпитание, той чувства нуждата Бог да му даде някакъв знак. Той разбира, че положението е сериозно - ако те вземат имота, ще създадат свой център близо до университета. Той е сигурен, че Бог отново го вика да застане „против неприятеля в лицето на католическата църква”. 3атова се помолва Бог да потвърди волята Си, като му изпрати голям чек още на следващия ден от някъде, откъдето никога досега не е получавал пари. На другия ден първата поща пристига без пари, втората пак така, но в третата има писмо със 100 лири от някой, който никога не е пращал! Точно тогава финансовата криза е най-голяма и Англия трябва да се откаже от високия си стандарт. Това е най-неподходящото време за предприемане на големи дела, което тежи извънредно много на Рийс Хауелс.

„Господ винаги показва всичките трудности”, казва той, „когато има да върши нещо чрез теб.” Затова той се чувства воден да иска от Бога друг знак. Той моли Господ да му изпрати чек от 50 лири. „Спомням си сега събранието, което имахме предната вечер”, казва той, „хвалейки Бога преди победата! Бяхме готови да вярваме големи неща. Сутринта целият персонал и учениците очаквахме избавлението. Чудно, пощаджията донесе едно писмо от Шотландия. С вълнение го отворихме и намерихме вътре чек от 50 лири от съвсем нов дарител.” Той взима подаръка и го занася на братовчед си - доктор Джон Хауелс, който има кабинет в Суонси, и му го показва като знак, че ще стане притежател на Дервен Фавър. Докторът влиза във връзка с лейди Рутен и след няколко дни двамата отиват да видят имението и тя дава обещание на Рийс Хауелс за първо право на избор. Забележително е, че същия ден, когато посещават лейди Рутен, те срещат агента на католиците, който е пратен от Лондон да разгледа имота. „Но Господ си послужи с лошото време”, казва Рийс Хауелс. „Беше ужасен ден, дъждовен и мъглив, така че бях сигурен, че той не успя да разгледа и половината от мястото; градините бяха обрасли и вероятно той си е отишъл с много лошо впечатление.” Но Рийс Хауелс е изправен пред неприятеля. Сега следва изпитанието. Да направи ли той първото предложение? Те са предложили за Глиндервен 4000 лири повече от него. Какво ли биха предложили за Дервен Фавър? Той отива при агента и дава своята цена. Агентът е добре разположен и му казва да го потърси пак след неделния ден. „Спомням си каква мисъл ми дойде за това, което бях направил”, казва Рийс Хауелс. „Още имах едно задължение за Глиндервен, и ето че се пазарях за 10 000 лири. Трябваше да замина да проповядвам в неделя. Когато си легнах в събота вечер, не можах да заспя, затова станах и слязох долу, за да извоювам победата.

Това значеше да се впусна в една сделка от хиляди лири без една стотинка в ръката си. Само онези, които са сложили ръка на ралото и не гледат назад, знаят какво значи това. Всичките постове в света са нищо в сравнение с носенето на отговорност. Никога не бих го направил за собственото си семейство, но само за Божието царство. Лукавият ми каза ясно, че ако купя и Дервен Фавър ще банкрутирам, и аз се видях такъв. Но когато той спомена думата „банкрутиране”, аз също му казах, „Когато бях в Шотландия казах, че ако трябва да платя 10 000 лири за Глиндервен и католиците го изгорят на пепел на другия ден, пак ще бъде най-доброто капиталовложение, което някога съм направил. Затова не само, че съм готов да банкрутирам за Дервен Фавър, но съм готов да дам последната си капка кръв, за да го спася от католическата църква.” В момента, когато казах това, аз бях свободен. Почувствах се свободен като птица за благовестването ми в неделя. В понеделник сутринта аз се върнах в Суонси и отидох при агента да разбера дали преговорите са минали успешно. Той не беше още дошъл и докато се разхождах из града да го чакам срещнах един приятел, който ме попита къде съм бил в края на седмицата. Той ми каза, че все съм му в ума. „Не е чудно”, казах аз, „бях в съда за банкрутиране!” и му описах победата в събота вечер. Той постоя малко замислен и после каза: „Защо са те оставили да водиш сам борбата? Ти ли си единственият протестант в света?” „Така изглежда”, казах аз. „Няма да стоиш сам в това”, продължи той. „Ако Шотландските заветници са дали кръвта си, за да спечелят тази победа за нас, аз също ще дам нещо, за да я поддържам. Иди при агента и ако твоето предложение е прието ела при мен за депозита.” Неоценима победа! И двамата стояхме със сълзи на радост в очите. Това беше трудно изкачване, но можах да кажа както Авраам: „Йехова Ире - Бог ще промисли.” И аз също, струваше ми се, чувах тези думи, които Бог говори на Своя слуга: „Понеже си сторил това нещо... ще те благословя премного... защото си послушал гласа Ми.” Избавлението винаги се намира на „планината”; живата вяра трябва първо да докаже на Бога, че е взела Словото Му и обещанието Му за победа.” Агентът пристига и казва, че преговорите малко ще закъснеят. Тогава Господ казва на Рийс Хауелс да разгласи това съревнование. Затова той изпраща 4000 брошури, в които разказва за Божието водителство и че „преговорите продължават, и сега, когато Господ ни е дал победата чрез вяра, ние вярваме, че „Йехова Ире” скоро ще бъде написано върху този чудесен имот.”

Няколко седмици по-късно католиците отказват повече да действат, може би поради неблагоприятния доклад на техния агент. Но има и един синдикат, който се интересува от имота, защото местните предприемачи знаят, че това е едно от най-желаните имения в Суонси и седмици по ред съществува напрежение и несигурност между тях и училището. Единствената претенция, която Рийс Хауелс има, е обещанието - първо право на избор - дадено от лейди Рутен. Една събота той отива в кантората на адвоката за окончателно уреждане, но той му казва, че е зает, и да дойде пак в понеделник. Рийс Хауелс разбира, че го отсрочва, затова в понеделник помолва своя братовчед, доктора, да го придружи. „Това беше решителен ден, дълго време няма да го забравим”, казва Рийс Хауелс. „Когато пристигнахме, само служителката беше в кантората. Тя каза, че адвокатът си е у дома и е болен, но е пратил съобщение за мен, че Дервен Фавър е продаден! Това беше голяма изненада за моя братовчед. Сега наистина бяхме в голямо изпитание. Беше ли наистина от Бога или от човека? Ако е от Бога, Дервен Фавър не може никога да се продаде на друг човек. Като излизахме от кантората, Господ ми даде сила да кажа на братовчед ми: „Дервен Фавър не е продаден.” Той отговори с твърд намек: „Не чу ли - момичето каза, че Дервен Фавър е продаден! Как можеш да кажеш, че не е?” „Защото Господ ми каза да го купя”, отговорих аз. "Преди месеци писах за това.” А адвокатът беше негов стар пациент.

Тогава му казах: „Ще отидеш ли при адвоката?” Той се съгласи да направи това и тръгна веднага. Дъщерята му отворила вратата. Никой, казала тя, не може да посети баща й, той е много зле. „За пръв път чувам пациент да е толкова зле, че да не може да види доктора”, отговаря братовчед ми и влиза направо. Там научава, че синдикатът е изпратил чек за депозит в кантората на адвоката, който щял да бъде приет същата сутрин, ако не беше болен; но в този час той се съгласи да отхвърли предложението им. Тогава Господ ми каза: "Трябва да купиш Дервен Фавър тази вечер или никога." И така, същата вечер жена ми и аз отидохме да видим лейди Рутен. Като вървяхме по алеята, забелязахме, че всичките лампи са изгасени! „Виж”, каза неприятелят, „те знаят, че пристигаш, и не искат да те видят!” Тя се колебаеше и каза, че сериозно обмисля да задържи къщата за себе си. Но аз й припомних нейното обещание и нейният зет го потвърди. След това предложих 500 лири повече от синдиката и въпросът беше уреден. Нейният зет ме помоли да дам на адвоката една сума, докато бъде подписан договорът. Всичко, което имах на света, бяха 25 лири от две дарения, които бях получил този ден, и това беше моят първи депозит!” Решението за покупка е за 8000 лири. В разстояние на три дни Рийс Хауелс получава пет дарения от 250, 300, 50, 25 и 50 лири, които с някои други малки суми му помагат да плати законния депозит и да осигури имота. Той не е воден да приеме любезното предложение, направено от неговия приятел преди няколко месеца, който обаче помага щедро по-късно. През 1930 г около хиляда души от всички части на Уелс се събират, за да честват 6-та годишнина на училището и освещаването на Дервен Фавър. На зелените площи пред къщата има голям пиедестал, върху който е поставена скулптура. Учениците махат скулптурата и от двете страни на пиедестала пишат тези стихове като неизменно свидетелство на Божията вярност: „Йехова Ире” и „Вярата е даване на твърда увереност”.

През 1932 г Рийс Хауелс получава друг призив. Тогава той чете за живота на Уитфилд Гинес от мисията в Китай, и как никой не е предложил дом за децата му в Англия през училищната ваканция, въпреки че неговите родители са отваряли дома си за толкова много хора. Гинес казва, че това му причинява по-голяма сърдечна агония, отколкото всякакви гонения, които понася в Китай. Господ си служи с това нещо, за да сложи пред Рийс Хауелс нуждата на много мисионери, които трябва да оставят децата си в отечеството. Това е една от най-дълбоките опитности в неговия живот. Скръбта на майките, които оставят децата си у дома, без дом, нито родители наблизо, болезнено го засяга. Святият Дух слага този товар върху него. Той стои в стаята си, не спи, не яде и стенанията му се чуват, докато най-после извиква към Господа: „Какво искаш да направя?” Той казва, че има един закон - когато не можеш да носиш един товар повече, Святият Дух трябва да го вземе. Той се чувства освободен когато Господ му казва: „Искам да направиш дом за всяко дете на мисионер, който не може да вземе децата си на мисионерското поле”, и той приема. Една дълбока опитност, с голямо последствие. От тези родилни мъки произлиза видение за дома и училището за деца на мисионери, плод на застъпничеството, придобито години преди това, когато Бог му казва, че го е направил „баща на сираците”.

От този ден има постоянна молитва в училището за майките и бащите, които са показали чрез послушанието си, че любят Господа повече от собствените си деца. За да се основе дома, няколко месеца Рийс Хауелс води преговори с градския съвет на Суонси, за да купи Скети Парк, резиденцията на сър Бинг Морис, с около 68 декара земя, недалеч от училището. Но най-после съветът решава да не го продава. На следващия ден се появява за продажба Скети Исаф, точно от другата страна на пътя към Дервен Фавър. Собствениците са готови да продадат къщата с около 20 декара земя с право на избор за другите 48 декара. Притежателят е майор Прат, който като чува, че Рийс Хауелс е започнал да се моли за имота, казва на шега в своя клуб: "Ако Рийс Хауелс е започнал да хвърля око над оградата ми и да се моли, по-добре да изляза, докато не ме е сполетяло нещо!" И той излиза! Господ казва на Рийс Хауелс да го купи. Договорът е изготвен от агента и му е даден да го подпише, но той няма депозита, затова три седмици носи документа в джоба си. Агентът поисква да му го върне, но Рийс Хауелс страни от него.

След три седмици Господ го освобождава и Скети Исаф е купен за 3000 лири. Само при понижение на пазара и при спадане на цените може да се купи такава къща и земята на тази ниска цена, така както Дервен Фавър е купен при много по-ниска цена, отколкото при нормален пазар. По-късно той купува оставащите 48 декара и още 28 декара граничеща земя. Неуспехът да купи Скети Парк и Божието водителство за едно много по-подходящо имение като Скети Исаф показват един важен урок на вярата, който Рийс Хауелс обяснява така: "Винаги претърпяваш провал в нещо, което всъщност не е важно, и тогава получаваш по-добро нещо вместо това. Така, преди да купя Дервен Фавър, с месеци се опитвах да купя друго широко място на няколко мили по-далеч. Ние се изкачихме до положението на вяра, откъдето можехме да го купим, тогава предложението ми бе отхвърлено и аз знаех, че Бог стои зад тази работа. Същата седмица Дервен Фавър се появи на пазара и аз не бих сменил Дервен Фавър за две имения като това. След това дойдох до положение да купя Скети Парк. От момента, когато Градският съвет ни отказа, каква радост изпитвах, защото познах, че Бог е в тази работа и на другия ден Скети Исаф беше на пазара!" Същият принцип на вяра се вижда при много други случаи в неговия живот.

Когато преследва някаква голяма цел, която Господ му е дал, той търси, пита и очаква някакво особено избавление или промисъл, каквато няма да получи точно така, както се е молил. За онези, които наблюдават отвън, изглежда много често като неуспех или грешка, и те отправят към него много критики, но ефектът върху него в борбата на вяра е обратен; това само го укрепва в преследване главната цел на вяра, докато я получи. Той гледа на временното разочарование като преходно, не като неуспех, а като стъпало - като човек, който изкачва един връх, мислейки погрешно, че е крайният връх, само за да открие по-нататък още по-висок и да се насили още повече да го стигне. Същият принцип ще се види на дело по-късно през време на войната в голямата битка на вярата. Библейското училище по това време има около 50 ученика. Някои от тях заминават като мисионери в различни страни: една двойка за мисията в Китай, някои при Световната евангелизаторска организация, един в старата станция на Рийс Хауелс - Руситу, към Южноафриканската обща мисия; други - в служба на отечеството.

Училището за мисионерски деца е открито през 1933 г с единадесет момчета и момичета, с някои приходящи ученици от окръга, които също са приети. В скоро време броят на приходящите ученици и на мисионерските деца се увеличава и Бог започва да изпраща хора, даващи своите услуги безплатно за Господа. През 1935 год. училището се премества в Глиндервен и поради бързото си развитие трябва още да се разшири. Прибавени са една сграда с общи спални и три сгради с училищни стаи и гимнастически салон. Както винаги, нямат нито една стотинка, когато строителите пристигат.

Господ не доставя заплатите за първата седмица, а едва с втората поща в събота, когато пристига чек за 20 лири. Следващата събота Господ подбужда една жена, която оставя готвенето си и отива в училището с 25 лири. По начини като тези, седмица след седмица, всички нови здания в училището на стойност 30 000 лири, са построени в трите имения. Докато строят тези допълнителни сгради Рийс получава девет отделни дарения от 1000 лири. Един ден Господ му казва, че от всички дарения от 100 лири и повече трябва да жертва 25 процента. Една година той дава 1000 лири за Божието дело другаде, въпреки че сам е в нужда за работата. Той винаги вярва на закона за стократното възмездие и действа според него. Той започва училището с два шилинга, и за четиринадесет години Господ му изпраща 125 000 лири. През тези години освен благословението, което получават много посетители, които вече познават Господа, има един постоянен поток от хора, доведени при Спасителя чрез събранията в училището, или под влиянието на Святия Дух, чрез самата атмосфера на мястото. Наистина, би трябвало да се напише цяла книга, за да се разкажат историите как различни хора са новородени там.
Поръчението за отиване при всеки човек

През есента на 1934 г училището преживява едно чудно време. Рано сутрин Рийс Хауелс прекарва много часове насаме с Бога, разглеждайки четирите евангелия, и получава изобилна светлина от Святия Дух относно живота и личността на Спасителя. Той идва на сутрешните събрания направо от Божието присъствие и Елизабет, която познава действията на Духа с него, има съзнанието, че Господ го приготвя за нещо. На втория ден от Рождество сутринта Святият Дух започва да му говори по-рано отколкото друг път - преди още да е станал, и Елизабет, която е също будна, го чува да повтаря: „Всеки човек, всеки човек.” В три часа сутринта той има чувството, че Бог иска да му каже нещо определено, затова се облича и слиза в стаята си. Там Господ го пита дали вярва, че Спасителят иска да се изпълни Неговата последна заповед? „Вярвам”, отговаря той. „Тогава вярваш ли, че мога да дам Евангелието на всеки човек?” Той отговаря: „Вярвам, Ти можеш. Ти си Бог.” Тогава Господ казва: „Аз живея в теб. Мога ли да разчитам на теб?” Години поред Рийс Хауелс се моли да бъде занесено благовестието по целия свят. Преди да отиде в Африка, Святият Дух му припомня Божието обещание към Своя Син в Псалм 2:8, и той не пропуска нито ден без да се моли Спасителят да има „народите за Негово наследство и земните краища за Негово притежание,” и приемането на Божието призвание в Африка е до голяма степен отговор на неговите молитви. Той е развълнуван от обяснението на Андрю Мъри върху Словото на Спасителя в Матея 9:38 - „Затова, молете се на Господаря на жетвата да изпрати работници на жетвата си”. Андрю Мъри посочва в този стих, че броят на мисионерите зависи от това доколкото някой е послушен на тази заповед и се е молил за работници; и Господ призовава Рийс Хауелс да се моли. Това в последствие става един от Божиите пътища да го приготви за създаването на Библейското училище.

Но тази нова заръка от Господа не е обикновено съгласяване с общата заповед да се благовества на всеки човек. Това означава, че той и всички, които я приемат с него, ще бъдат слуги - закрепостени до края на живота си към тази единствена задача - да се застъпват, да вървят, да служат на хората, които благовестват. Святият Дух обяснява на Рийс Хауелс, че през следващите тридесет години Святият Дух ще намери 10 000 свидетели от целия свят - мъже и жени, които Той ще изпълни, и които ще Му позволят да бъде Господар в тях за изпълнението на тази задача, така както преди години той самият е станал притежание на Господа. Ще има нужда от голяма материална подкрепа, но Онзи, Който е дал милиони на Давид за храма, може да даде също на онези, които строят далеч по-скъпоценен храм, „храм неръкотворен, вечен на небесата”. Рийс Хауелс излиза от стаята си с бреме, което никога не се отмахва - „На всеки човек”. Той говори това слово пред персонала и учениците и новогодишният ден в 1935 г започва с пост и молитва. Божието присъствие се чувства много реално, те не омаловажават огромността на задачата и едно дълбоко, растящо убеждение обзема мнозина, че Бог ще извърши нещо ново - както Спасителят дойде в този свят да извърши изкупление за всеки човек, така Святият Дух идва да направи познато това изкупление на всяка твар и Той ще го извърши в тяхното поколение.

В нов смисъл светът започва да става тяхна енория. Те започват да очакват от Бога да им възлага молитви, които да допринесат за достигне на благовестието до всеки човек. Поемат отговорността да се молят за страни и народи, както и за отделни мисионери и общества. Училището става „дом за молитва за всички народи”. Те трябва да се изправят срещу неприятеля и да водят борба за свободата на благовестването. Бог приготвя свой инструмент - една група, която да воюва на колене. От времето на специално посвещение на 29 март 1936 г, когато много от персонала и учениците полагат живота си на Божия олтар за застъпничество, Святият Дух работи в училището. Кулминационният момент идва на Нова година - 1937. За училището това е една истинска Петдесятница. Д-р Кингсли Приди, член на персонала и сега директор на училището, дава следното описание на тези дни: „През коледната ваканция на 1936 г. времето беше посветено на молитва. Като наближаваше Нова година на 1937 г., се чувстваше едно растящо съзнание за Божието присъствие. Тогава чухме как Святият Дух се е изявил в славата на Своята Божествена Личност на някои от ученичките, че те са плакали пред Него с часове - сломени от покварата на собствените си сърца, изявена чрез светлината на Неговата святост.

Едно страшно чувство на Божията близост се разнесе из цялото училище. Имаше тържествено очакване. Припомни ни се за 120 души в горницата на Петдесятница. Като тях, ние желаехме да прекараме времето си само „в молитва и моления” - съзнавайки, че Той щеше да извърши нещо. И през следващите дни Той дойде. Той не дойде като фученето на силен вятър. Постепенно Личността на Святия Дух изпълни всички наши мисли, Неговото присъствие изпълни мястото, и Неговата светлина като че ли проникна във всички скрити вдлъбнатини на нашите сърца. Той говореше чрез директора във всяко събрание, но в тишината на нашите стаи Той откри Себе Си на мнозина от нас. Чувствахме, че Святият Дух е бил истинска Личност за нас и преди; доколкото знаехме, ние Го бяхме приели и някои от нас познавахме много от Неговите действия в живота си. Но сега откровението за Неговата Личност беше толкова изумително, че всичките ни минали опитности бяха нищо. Нямаше видимо явление, но Той се изяви така реално на духовните ни очи, че това беше една опитност „лице с лице.”

В светлината на Неговата чистота най-отчетливо видяхме не толкова греха си, колкото егото. Видяхме гордостта и себичните подбуди, намиращи се под всичко, което сме вършили. Страст и самосъжаление там, където никога не сме ги очаквали. И трябваше да изповядаме, че не знаем нищо за Святия Дух като пребъдваща Личност. Знаехме, че нашите тела са предназначени да бъдат храм на Святия Дух, но когато Той постави въпроса: „Кой живее в тялото ви?”, не можехме да кажем, че Той живее. По-рано бихме казали така, но сега Го видяхме. В Своето естество Той е точно като Исуса. Той никога не би живял за себето, но винаги за другите. Бяхме хора, напуснали всичко, за да следват Спасителя, и бяхме оставили всичко от добрините на този свят, за да влезем в живота на вяра, и доколкото знаехме, бяхме отдали напълно живота си на Онзи, Който умря за нас. Но Той ни показа, че "има голяма разлика между твоето отдаване в Моите ръце и Аз да живея Моя живот в твоето тяло".

И това, което Святият Дух искаше от нас, беше нашата воля и тяло. „И тъй, моля ви, братя, поради Божиите милости, да представите телата си в жертва жива” (Рим. 12:1). Струваше ни се, че никога не бяхме виждали този стих по-рано. Той го направи така ясен, че не искаше служение, а жертва. "Нашият Бог е пояждащ огън", и ако Святият Дух заемеше тези тела, тогава Неговият живот щеше да изгори всичко там, което е наше. Често пеехме „Искам да бъда като Исус”, но когато дойде предложение от Лицето, Което е както Спасителя, да дойде и да живее този живот всеки ден и всеки час в нас, ние открихме колко сме били неискрени. Колко много имаше още в нас, което още искаше да живее своя собствен живот - което се отдръпва с ужас от тази присъда на смърт! Тогава започнахме да разбираме значението на думите на Спасителя в Лука 9:24: „Защото, който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си заради Мене, той ще го спаси.” Защо се изяви Той по този начин на нас? Той направи това съвсем ясно. Защото имаше едно дело да се извърши в света днес, което само Той можеше да свърши (Йоан 16:8). Не е чудно, че Учителят каза на своите ученици да не напускат Ерусалим, докато не получат „Обещаното от Отца.” Но когато Той дойде, те трябваше бъдат Негови свидетели в Ерусалим, и в цяла Юдея и в Самария и до края на земята. През тези дни на посещение бяхме прострени пред Неговите нозе. Мислехме, че има някаква сила в нашето отдаване, и че с хиляди други ще бъдем хората, които ще евангелизират това поколение. Но сега Той е дойде и ние бяхме вън от това - освен доколкото нашите тела биха станали храмове, в които Той ще пребивава и чрез които ще работи. Той каза: „Не дойдох да ви дам радост, или мир, или победа. Не съм дошъл да ви дам някакво благословение. Всичко, от което се нуждаете, ще намерите в Исуса. Но Аз дойдох да ви сложа на кръста, за да живея в тялото ви заради един изгубен свят.” (Кол. 3:3; ІІ Кор. 4:10; Гал. 2:20). Той ни предупреди, че изпитанията преди тази задача да се изпълни ще бъдат толкова големи и атаките на Сатана толкова свирепи, че „плът и кръв” никога не ще могат да устоят. Той ни показа, че в навечерието на разпятието, когато дойде истинското стълкновение със силите на тъмнината, само Спасителят устоя. Ние видяхме как всеки един от учениците отпадна в този час - въпреки цялото им отдаване, всичките им обещания и преданост към Учителя. И взирайки се в бъдещите години - мрака на последните дни от този век, крайната борба между небето и пъкъла за царствата на този свят, виждахме само Едно Лице, Което е способно за това дело, славното Трето Лице на Божеството в онези, в които Той можеше да обитава. Един след друг Той ни срещна. Един след друг ние плакахме със сълзи на разкаяние пред Него. От всеки един дойде вик, както Исая, когато „видя Господ”, „Горко ми, защото загинах... нечист!”

Един по един, волята ни беше пречупена; ние се предавахме на Него безусловно. На всеки един дойде славното осъзнаване - че Той е влязъл; и чудото на тази привилегия просто ни съкруши. Разбрахме, че разпъването е бавна смърт и че Той ще има много работа с нас преди наистина да бъде в състояние да извърши делото Си чрез нас. Но знаехме едно нещо - Той е дошъл и никога няма да ни изневери, и победата е винаги Негова. Неговото посещение имаше много по-голямо значение за света, отколкото за нас лично. Ние Го видяхме като Онзи, за Когото „народите са като капка от ведро, и се считат като ситен прашец на везните.” Прострени пред Него, ние можехме само да кажем със страхопочитание в сърцата: „Святи Душе, Ти си дошъл да разклатиш света.” През тези дни нямаше никаква възбуда, никакъв ентусиазъм на плътта. Когато Неговата сила дойде върху нас след 29 март ние бяхме възторжени, пеехме и славехме Бога на висок глас. Но през тези дни имаше такова благоговение пред святото величие на Неговата Личност, че едва издигахме гласовете си в събранията. Даже земята отвън изглеждаше изпълнена с Неговото присъствие. Излизайки заедно изведнъж усещахме, че говорим шепнешком. Ставаше късно, но никой не мислеше да спи, защото Бог е там. Струваше ни се, че това е предвкусване на святия град - „нощ не ще има вече.” Два и три часа през нощта често изглеждаха като полунощ в общение и в молитва с някои, които „се предаваха”, или пребъдвахме пред Бога в затишието на сърцата си. Неговото посещение трая около три седмици, въпреки, че за слава на Бога, Той дойде да „пребъдва” и продължи с нас до сега.” Чрез слезлия огън върху жертвата, Духът запечатва за Себе Си една група застъпници за всяко творение. Преподаватели и учители, доктори и медицински сестри, домакини и служащи, градинари и механици - техните задължения са различни, но тяхното поръчение - едно. Много от учениците остават като част от този молитстваща и работеща група. Има времена в Божиите отношения със слугите Си, когато Той отделя настрана не само отделни хора, но групи, кръстени от един Дух в едно тяло за една Божия определена цел.