Робин Норууд Духовен пътеводител в лабиринта от въпроси за човешкото съществуване
Изтегляне 0.88 Mb.
|
Свързани:
Мулдашев Шамбала, Маха Чохан, inbound8403167520543312563, Сметкоплан
| В този момент стюардесата поднесе обяда и ние повече не се върнахме към темата за моето бъдеще. Но жената се оказа абсолютно права.
През април следващата година вече се развеждах със съпруга си, не работех повече като психотерапевт и въпреки че все още не го знаех, бях неизлечимо болна и бавно умирах. Разводът беше по моя идея и единствената причина, която можех да изтъкна по онова време, беше, че за мен този брак вече не бе честен. Непрекъснато се улавях, че се преструвам на щастлива, каквато смятах, че трябва да бъда. Всеки ден, в който продължавах с тази игра, означаваше да живея в лъжа и това трябваше да престане. Но постъпвайки така, дали не измамвах всички онези жени, които четяха книгите ми и вярваха, че аз съм от онези жени, пристрастени към връзката си, които бяха успели да се съвземат и да продължат да живеят редом с един прекрасен човек до себе си? Чувствах, че съм предала читателите си. Идеята да сложа край на кариерата си бе също моя. Дълги години бях влюбена в работата си, но сега страстта си бе отишла и аз съзнавах, че и в тази област от живота ми нещата вече не бяха честни. Възгледите ми за действителността основно се променяха. Имаше някои по-дълбоки истини, които исках да усвоя, - истини, които ме отвеждаха далеч отвъд терапевтичната ми практика. Да умра... е, предполагам, че на известно ниво и това беше моя идея. От месеци насам тялото ми се бореше със силна инфекция, която не ми причиняваше силна болка, но ме караше да се чувствам изключително слаба. Казвах си, че слабостта ми вероятно се дължи на продължителен грип и не си направих труда да потърся лекарска помощ. Въпреки че понякога ми бе трудно дори да прекося стаята, определено не исках да зная колко съм болна. Може би подсъзнателно си мислех, че всичките ми разочаровани читатели биха ми простили, в случай че умра. Когато свърших втората си книга, съдържаща последните ми размисли за пристрастяването към връзката с един човек, почувствах, че съм направила за читателите си всичко, което можех. Тъй като вече изпитвах доста силни болки, постъпих в болница. По това време най-добрата ми приятелка бе излязла от живота ми, а децата ми живееха в далечни градове. Тъй като отникъде не виждах особена вероятност за утеха, се затворих в собственото си състояние. Ни най-малко не се страхувах, че ще умра - просто бях много, много уморена, твърде уморена, за да продължа. Вях сама и исках да се махна. На следващата сутрин, когато ме вкарваха в операционната, аз съсредоточих вниманието си върху онези неколцина души в живота си, на които все още не бях успяла напълно да простя и да дам благословията си. В този момент много силно се опитах да го направя, но това също не беше напълно честно, пък и аз бях твърде слаба и изтощена, за да излъжа дори и себе си. И така, дълбоко разочарована от себе си и от живота, аз потънах в упойката. Разочарованието ми беше още по-голямо, когато се събудих след операцията. Първата ми мисъл беше: О, не! Още съм тук. И какво ли ще правя сега през следващите четиридесет и две години?"Когато малко по-късно анестезиологът жизнерадостно ми каза, че операционните сестри, които били чели. моята книга, се молили за мен, аз с неблагодарност си помислих: „Защо ли не са си гледали работата? "Един цял живот бе достигнал края си. Защо тогава не ми бе позволено да си отида? Може би най-тежкото усещане идваше от това, че задавах въпросите си напразно. През изминалите седем години бях практикувала програма за възстановяване от пристрастеността към връзката с един човек, основана на принципите, използвани от обществото Анонимни алкохолици", и многократно бях изпитвала доброжелателното утешение и напътствие на една по-висша Сила. Сега като че ли вратата се бе затворила и аз бях останала от другата страна, без нещо, което да ме напътства, но със същия неудобен копнеж да бъда честна пред себе си, който вече бе обсебил по-голямата част от същността ми. Чувствах се напълно използвана, изоставена и предадена и все още не разбирах, че Бог винаги е непознаваем и че колкото повече се приближаваме към Него, Бог все повече се отдалечава, привличайки ни все по-високо и високо, а ние го търсим и се опитваме да го следваме. Възстановяването ми бе последвано от седемгодишен период на усамотение и размисъл. Отначало се оглеждах около себе си, опитвайки се да намеря нещо, което би придало на живота ми смисъл и цел. Но всичките ми планове, големи или малки, се провалиха. Дните се точеха дълги и празни, а аз бях обзета от натрапчиви мисли за вина поради бездействието си. Изтегляне 0.88 Mb. Сподели с приятели:
|