Нещастието като катализатор на промяната

Дарън е млад мъж, който преди да бъде диагности­цирай като носител на вируса на СПИН, е работил като асистент-продуцент в телевизията и животът му се е въртял „на бързи обороти". Фактът, че личното страда­ние може да ускори изцелението на нивото на по-фини­те измерения на индивида и да доведе до хармония с по-висшето Аз, или душата, се вижда добре от истори­ята на Дарън, която е следната:

„Диагнозата ми бе поставена преди две години, след като отслабнах много и страдах от различни възпаления. Въпреки че симптомите бяха съвсем очевидни, аз бях потресен. Никой от компанията ни не беше болен. Всички мислехме, че това не може да се случи на нас. Аз бях първият.

Предписаха ми АZТ и оттогава съм в добра форма през повечето време. Лесно се уморявам и два пъти влизах в болница, но сега вече достатъчно добре мога да се грижа за себе си. Целият ми начин на живот обаче се промени. Доскоро всичко опираше до това „Къде е събирането?" Винаги имаше нещо някъде и единственият проблем беше да се разберем къде отиваме и да не пропуснем забавата. Много наркотици - та­ка беше модно - и много алкохол. Но когато аз пръв постъпих в болница, един младеж, Роджър, когото дори не познавах, дойде да ме види. Той живееше със съща­та диагноза от четири години. Каза ми, че ще направи всичко възможно, за да ми помогне, а когато той няма­ше да може да го прави повече, щяло да има други хора, които да ми помагат.

И тогава с мен започна да се извършва голямата промяна. Когато препаратът АZТ започна да действа и се почувствах по-добре, аз не поднових обичайните си занимания. Роджър ме запозна с други хора в моето състояние - в нашето състояние, - които имаха същата диагноза, и ние прекарвахме заедно времето си. Разговаряхме, гледахме се, питахме „Как си днес?" и чакахме отговора, но изведнъж се оказваше, че онова, което бях очаквал, вече го нямаше. Чувствах се добре сред тези хора и бях сигурен, че и с тях е същото. Някои от тях бяха толкова болни, или пък семействата им не искаха да имат нищо общо с тях, или пък нямаха пари, или просто бяха изплашени. Ние си давахме един на друг всичко, което можехме, но никой не можеше да се справи сам.

Бяхме отворили в града една къща за хора, болни от СПИН, които нямаха къде да отидат, и всичко се осигуряваше чрез дарения. Все още имаше хора, които идваха до вратата и казваха „Ето, вземете".

Би прозвучало странно, но в известен смисъл аз съм благодарен за тази болест. Тя ме научи как да живея. И не само мен, а също и семейството ми. У дома баба ми е тази, която държи парите - истински матриархат. Тя винаги се е отнасяла критично към приятелите и начина ми на живот. Всъщност тя дори ме обвиняваше, че съм се опитвал да пипна СПИН. А когато разбра за диагнозата ми, тя крещя и фуча и мислеше само за това какво ще кажат хората. Но когато постъпих в болницата последния път, тя дойде да ме види и ми каза, че мога да отида да живея при нея в гостната, а тя щяла да ми готви. И го прави за мен. А също и за приятелите ми, когато се наложи да останат при мен, ако заведението за болни от СПИН е препълнено. И е направила толкова много дарения на болницата и на други пациенти, болни от СПИН. Тя се е променила много. Понякога си мисля, че всъщност в това е смисълът на тази болест. Тя действа на всички, кара ги да се обичат повече, да споделят повече и да проявяват повече толерантност."

Ще забележите, че Дарън е бил обвиняван от баба си заради поведението си, с което той сякаш се е опит­вал да пипне СПИН, а когато се е заразил от болестта, този безразсъден и хедонистично настроен младеж веднага, и то съвсем естествено, е посветил живота си на служенето. При разговора си с него почувствах, че той е изоставил досегашния си начин на живот не със съжаление, а по-скоро с облекчение, с чувството, че сега най-после има възможността да се съедини отново със своето по-висше Аз и да има по-висша цел. Тази реакция, която в никакъв случай не е универсална сред пациентите, болни от СПИН, е въпреки това дотолкова обичайна, че ни подсказва, че за мнозина от заразени­те болестта е ключът и катализаторът, даващ им въз­можността да изразят дълбоката си обвързаност и же­лание да помагат и поучават чрез своето страдание онези, до чиито живот се докоснат. Може би за мнозина болни от СПИН тази висока цел е именно смисълът да бъдат точно в това тяло и в този живот.