Глава I ЗАЩО ТОВА СЕ СЛУЧВА НА МЕН?

Джоана лежеше напрегната и мълчалива върху масата в лекарския кабинет и се взираше в играчката, която висеше закачена над главата й. От лекия бриз, долитащ откъм отворения прозорец, украшението лени­во се спускаше и въртеше. Аз вече знаех някои неща за тази млада жена, която бе дошла в кабинета, куцайки и подпирайки се върху патериците си, обезпокоена, че навехнатият й глезен „твърде дълго време вече бил твърде подут". Сега аз седях до краката й, а средните пръсти на двете ми ръце леко притискаха подпухналия и посинял глезен.

Това бе част от работата ми като асистентка на лекарката-хиротерапевт, която вършех от благодарност за излекуваната травма на коляното ми, с която тради­ционната медицина не бе успяла да се справи. Хиротерапевтката, известна в района с необикновената си дарба да лекува чрез изправяне на гръбначния стълб, имаше разнородна клиентела и използваше раз­лични методи, за да подсили уменията си - енерготерапия, кристали и визуализация. Работата ми при нея ми даваше възможност да науча повече неща за нетрадиционните начини на лечение и сега именно под нейно ръководство аз прилагах „енерготерапия" върху Джоана.

Пръстите ми бавно се движеха по поредицата от двойки точки, отбелязани от хиротерапевтката с флума етер от двете страни на глезена и стъпалото на Джоана. Моята задача бе да напипам двата пулса - по един под средните пръсти на двете й ръце - и да задър­жа пръстите си, докато ударите се синхронизираха по ритъм и сила. Тази техника използвахме за намаляване на мускулните спазми, но тя се оказваше ефикасна и за облекчаване на места, които бяха кръвонаседнали и въз­палени вследствие на травми. Понякога пулсът на паци­ента се улавяше лесно. Друг път това ставаше по-бавно. Бързината, с която се постигаше синхронизация, често пъти бе свързана с психологическото състояние на паци­ента и тъй като пулсът на Джоана бе доста труден за улавяне, аз подех темата за нараняването й.

- Е, как стана това? - попитах аз.

Тя изви глава и от устните й се изтръгна измъчена въздишка.

- О, беше толкова глупаво! Аз просто си вървях в кухнята. Бях обута с маратонки и кракът ми се задържа на пода, а останалата част от тялото ми продължи на­пред. И сега ще трябва да ходя с патерици още осем седмици. - Гласът й секна, после добави: - Не мога да направя нищо.

- Трудно е, когато животът ни кара да се забавяме по този начин - казах аз, спомняйки си колко много бях научила от травмата на коляното си за това как трябва­ше да бъда спокойна. Под пръстите ми пулсовете на Джоана все още не можеха да влязат в синхрон.

- Какво щеше да правиш в този момент, ако това не се беше случило? - попитах я аз.

- О, вероятно нищо чак толкова важно. Просто се случи в ужасно неподходящ момент - гласът й отново секна.

- По-лош ли е този момент в сравнение с някой друг?

Последва пауза. Тя вдигна ръка и изтри няколко сълзи.

- Да. Това беше възможно най-лошият момент.

Аз изчаках, после й подадох салфетка, тъй като сега тя вече плачеше с глас, а сетне поднових работата си. След малко тя продължи.

- Майка ми е болна от рак. Тя умира. И е в къщи, защото тя пожела така. Ние, тя и аз, мислехме, че ще се справим с помощта на участъковите сестри, но сега...

Аз преместих ръцете си върху друга двойка точки и попитах:

- Няма ли някой друг, който може да й помага?

- Е, баща ми, но те не се разбират.

- Карат ли се? - попитах аз не съвсем на място. За миг Джоана се поколеба.

- Не, всъщност не. По-скоро живеят като в онези истински старомодни бракове, където съпругът ходи на работа, а съпругата прави всичко възможно той да се чувства удобно у дома си, но той никога не го забелязва. Мисля, че в крайна сметка майка ми дотолкова се умори да не бъде оценявана, че нещо в нея се затвори за баща ми. Те двамата като че ли живеят в отделни простран­ства, без какъвто и да било контакт помежду си - нито физически, нито емоционален.

Аз отново раздвижих-ръцете си.

- А какво прави той сега, когато тя е толкова болна? Последва дълга пауза. После Джоана отвърна, доста неохотно:

- Той помага. Искам да кажа, че наистина се грижи за нея. През цялото време я пита от какво се нуждае и какво би искала, опитва се да й създаде удобства.

- А майка ти как реагира на това?

- През по-голямата част от времето тя не го моли за нищо. Те са от онези семейства, които, нали разбирате, не си говорят помежду си. Говорят с всички останали, но никога един с друг. Просто казват: „Кажи на майка си..." или „Кажи на баща си...", и то именно когато другият е в стаята. Ужасно е.

Джоана бе доста по-спокойна, когато разказваше за студената война, която родителите й водеха от десе­тилетия.

- Когато майка ми узна, че е болна от рак, тя отно­во му заговори. Аз бях там, в болницата. Тя го погледна и каза: „Рей, аз умирам." А той се разплака и отвърна: „Нека ти помогна." Но тя му каза: „Не. Джоана ще се грижи за мен." И аз го направих. Грижех се за нея - тя посочи към глезена си и отново заплака, - но сега вече не мога.

- Така е - съгласих се аз. - Но баща ти би могъл. А може би точно в това е проблемът. Виж, Джоана - ка­зах аз и докоснах играчката, която се въртеше над гла­вата й. - Представи си, че това нещо е символ на твоето семейство. Всеки член на семейството поддържа дадено установено положение, или ролята си, с което крепи крехкото равновесие. Болестта на майка ти е като силен бриз, който се е появил и е разклатил всичко - аз дух­нах силно към въртележката и тя се завъртя. - Но въп­реки това основното равновесие би се запазило, освен ако... - Тогава аз се протегнах и откачих един от вися­щите елементи на въртележката. Останалите части се наклониха, за да компенсират липсващата. - Така е станало и във вашето семейство. Твоето нараняване те е извадило от обичайното ти положение на балансьор между родителите ти и е подтикнало тези двама упори­ти хора да сключат сделка помежду си. Аз дори мисля, че така е станало по-добре.

Играчката се килна отново, после Джоана въздъх­на дълбоко и каза:

- Мисля, че през всичките тези години смятах, че вината е у баща ми. Винаги като че ли бях на страната на майка ми. Но наблюдавах начина, по който тя го наказа, когато той се опита да й помогне в болницата, а после и в къщи. Тя не бе позволила нищо, което той направи, да е правилно. Но той продължаваше да опитва. Аз бях удивена. И накрая тя поотстъпи. Сега аз ходя да я виждам, а татко ни чака и двете, шегува се и дори кара мама да се смее. А когато остане насаме с мен, ми казва: „Знаеш ли, аз обичам майка ти. Винаги съм я обичал." А аз му отвръщам: „Кажи й го!" На което той отговаря: „Опитвам се. Опитвам се."

Докато говорехме, пулсовете под пръстите ми бяха започнали да се синхронизират. Когато свърших рабо­тата си, подутината видимо бе спаднала. И потокът на енергията и кръвообращението се бяха нормализирали, но Джоана сякаш не го забелязваше.

- Значи да не се чувствам ужасно заради това, че не съм при нея? Знаете ли, мисля че дори бях уверена, че е по-добре това, че татко прави всичко, а аз стоя встрани. Но се чувствах толкова виновна.

- Ти си изпълнявала роля, която ти е била позната, и да не го правиш е било трудно за теб. Дори думата познат идва от семейство (англ. family, familiar), от това, с което сме свикнали. Мисля, че само нещо толкова значимо като травмата ти би могло да те извади от тази система.

И двете се усмихвахме, когато подадох на Джоана патериците й.

Ако Джоана не бе успяла да разбере ролята на пос­редник между родителите си, която бе изпълнявала с години, тя би могла също така да бъде обзета и от чувс­тво на вина заради неспособността си да спази обещанието, което е дала на майка си. Изцелението на Джоана настъпи, когато тя придоби по-уравновесен пог­лед върху връзката на родителите си и осъзна, че нейната роля в семейството като поддръжник и утешител на майката всъщност бе дала възможност на роди­телите й да продължат да враждуват. Тяхното помирение я бе освободило от неуместното чувство на отговорност за щастието на майка й - отговорност, която в обратния случай вероятно би носила дълго време след смъртта на майката.

Бащата също преживя изцеление. Моето предпо­ложение е, че преди кризата на заболяването си майка­та на Джоана всекидневно е наказвала съпруга си зара­ди някаква отдавнашна негова простъпка. Техните от­ношения са били дотолкова изкристализирали, че и двамата са били пленници на дългогодишното си стере­отипно поведение. Когато двете кризи - болестта на майката и травмата на Джоана - съвпадат, фактът, че този мъж успява да се освободи от ролята си на безраз­личен наблюдател и да предлага на съпругата си любов дотогава, докато тя я приеме, съставлява и неговото соб­ствено изцеление и в крайна сметка възможността за положителна развръзка на техните отношения.

Когато след два месеца Джоана дойде в кабинета за контролен преглед, тя ме дръпна за миг встрани, за да ми каже, че майка й е починала у дома си преди няколко седмици.

- Беше наистина прекрасно. Всички бяхме там. Съпругът ми. Синовете ми. Но накрая тя пожела да остане сама с татко. Представяте ли си? Същият този човек, на когото не бе говорила от години! Ние чакахме в хола и татко най-после излезе. Той каза: „Тя си отиде. Но всичко е наред. Тя разбра, че я обичам."

Разплакана и без да може да каже нещо повече, Джоана стисна ръката ми, обърна се и бързо излезе от кабинета.