Sapiens. Êðàòêà èñòîðèÿ íà ÷îâå÷åñòâîòî

154
ГЛАВА 9
СТРЕЛАТА НА ИСТОРИЯТА
След земеделската революция човешките общества стават все по- многобройни и комплексни, а въображаемите конструкти, поддържащи социалния ред, стават още по-усложнени. Чрез митовете и разказите хората привикват още от раждането си да мислят по определен начин, да се държат в съгласие с определени стандарти, да се стремят към определени неща и да спазват определени правила. По този начин се установяват изкуствени инстинкти, позволяващи на милиони непознати да си сътрудничат ефективно. Мрежата от тези изкуствени инстинкти се нарича култура.
През първата половина на XX в. учените смятат, че всяка култура е завършена и хармонична, притежаваща неизменна същност, която завинаги
ѝ принадлежи. Всяка група от хора има свой собствен светоглед и система от социални, правни и политически уредби, които функционират толкова гладко, колкото планетите обикалят около Слънцето. Според това разбиране културата, оставена сама на себе си, не се променя. Тя напредва с едно и също темпо и се движи в една и съща посока. Само външна сила може да направи така, че да настъпи промяна. Затова антрополозите, историците и политиците говорели за самоанска култура или тасманийска култура, сякаш една и съща съвкупност от вярвания, норми и ценности са били характерни за самоанците и тасманийците от зората на времето.
Днес повечето изследователи на културата приемат, че е вярно обратното.
Всяка култура разполага с отличителни вярвания, норми и ценности, но те непрекъснато се променят. Културата се трансформира в отговор на промените в околната среда или чрез взаимодействие със съседни култури.
Тя обаче може да се променя и поради собствената си вътрешна динамика.
Дори и напълно изолирана култура, съществуваща в стабилна от екологична гледна точка среда, не може да остане неизменна. За разлика от законите на физиката, които са вътрешно съгласувани, всеки сътворен от човека ред изобилства от вътрешни противоречия. Културите непрекъснато се опитват да ги преодолеят и в резултат на това се променят.
В средновековна Европа например благородниците вярвали в християнството, но същевременно се придържали към рицарските идеали.
Всеки типичен аристократ сутрин ходел на църква и слушал това, което свещеникът разказвал за живота на светците. „Суета на суетите — твърдял свещеника, — всичко е суета. Богатство, страст и чест са опасни изкушения.
Трябва да се издигнете над тях и да следвате стъпките на Христа. Бъдете смирени като Него, избягвайте насилието и разточителството и щом ви нападнат, обърнете и другата буза.“ Завръщайки се вкъщи смирен и

155
замислен, аристократът обличал най-хубавата си премяна и отивал на пиршество в замъка на своя владетел. Там виното се леело като вода, менестрелът пеел за Ланселот и Гуиневир, а сътрапезниците си разказвали пиперливи шеги и кървави военни истории.
„По-добре да умреш — заявявали те, — отколкото да живееш опозорен. Ако някой постави под съмнение честта ти, обидата може да бъде измита единствено с кръв.
Какво по-добро от това да видиш враговете си обърнати в бягство, а красивите им дъщери треперещи от страх в краката ти?“
Противоречието така и не било разрешено. Но в резултат от усилията на европейските аристократи, духовници и обикновени миряни да го преодолеят, културата им се променила. Един от опитите в тази посока били кръстоносните походи. Те дават възможност рицарите да демонстрират своето мъжество и религиозната си отдаденост едновременно. Същото противоречие родило военните ордени като тамплиерите и хоспиталиерите, които се опитали още по-хармонично да съчетаят християнството с рицарския идеал. До голяма степен на него можем да отдадем особеностите на средновековното изкуство и литература, например сказанията за крал
Артур и Светия Граал. Какво е Камелот, ако не опит да се докаже, че добрият рицар може и трябва да бъде добър християнин, а добрите християни са и добри рицари?
Друг пример откриваме в съвременния политически ред. След Френската революция хората по целия свят постепенно започнали да разглеждат равенството и свободата на личността като фундаментални ценности. От друга страна, те са несъвместими една с друга. Равенството може да бъде гарантирано само чрез ограничаване на свободите на онези, които са по- заможни от останалите. Обратно, гарантирането на правото на всеки индивид да прави това, което иска, неизбежно поставя равенството пред изпитание. Цялата политическа история на света след 1789 г. може да се разглежда като поредица от опити за разрешаване на това противоречие.
Всеки, който е чел някой от романите на Чарлс Дикенс знае, че през XIX в. либералните правителства в Европа отдават приоритет на индивидуалните свободи, дори когато това означава неплатежоспособните семейства да бъдат хвърлени в затвора, а сираците да нямат друг избор, освен да се присъединят към редиците на джебчиите. Аналогично всеки, който е чел някой от романите на Александър Солженицин, знае как егалитаристкият идеал на комунизма поражда жестока тирания, стремяща се да упражнява контрол върху всеки аспект на живота.
Политиката в днешна Америка също е фокусирана върху това противоречие. Демократите желаят по-справедливо общество, дори това да означава увеличаване на данъците, с което да бъдат финансирани грижите за бедните, възрастните и болните. Това обаче накърнява свободата на

156
отделния човек да харчи парите си за това, което сам прецени. Защо правителството ме принуждава да плащам за здравно осигуряване, ако предпочитам да използвам парите си, за да платя обучението на децата си в колеж? От друга страна, републиканците искат да максимизират индивидуалните свободи, дори това да означава, че бездната в доходите на богатите и бедните ще се увеличи дотам, че много американци да загубят достъп до здравни грижи.
Точно както средновековната култура не успява да съвмести рицарството и християнството, така и днешният свят не може да съвмести свободата и равенството. Това обаче не е недостатък. Такива противоречия са неразделна част от всяка човешка култура. Всъщност те са нейните двигатели, допринасящи за креативността и динамизма, отличаващи нашия вид. Точно както две дисхармонични ноти, изсвирени заедно, тласкат мелодията напред, така и раздорът в мислите, идеите и ценностите ни ни принуждава да мислим, да преоценяваме и подлагаме на критика своите убеждения.
Съгласуваността е дом на посредствения ум.
Ако напреженията, конфликтите и неразрешимите дилеми са отговорни за характерния облик на всяка култура, то всеки индивид, принадлежащ към определена култура, трябва да има противоречиви вярвания и да бъде разкъсван между несъвместими ценности. Това е толкова съществен аспект на всяка култура, че даже си има собствено име: когнитивен дисонанс. Той често се разглежда като симптом за душевна слабост, но всъщност е ценно качество. Ако хората не можеха да имат несъвместими вярвания и ценности, вероятно би било невъзможно коя да е култура да се формира и просъществува.
Ако наистина искате да разберете мюсюлманите, посещаващи близката джамия, не търсете онзи първичен набор от ценности, към който се придържа всеки един от тях. Потърсете по-скоро специфичния параграф 22 на тяхната култура, онези места в нея, където правилата влизат в конфликт, а нормите в борба за надмощие. В онзи пункт, където те се колебаят между два различни императива, ще можете да ги разберете най-добре.

Изтегляне 4.7 Mb.

Сподели с приятели: