Съдържание: 2 1: Към Мекка 2

14: Свидетелката

- Имаш посетител - каза господин Нийлам сутринта на 30 декември и аз с изненада вдигнах очи от книгата си.

Беше господин Гил, старейшина от църквата към християнския колеж „форман". Носеше ми покана Премина направо на въпроса.

- Преподобният Артър от Методистката църква към християнския колеж „форман те кани да проповядваш на новогодишната служба. Дават ти свобода да проповядваш за каквото желаеш. Какво ще кажеш? Не отговорих веднага.

Християнският колеж „форман" беше голям и църквата вероятно щеше да е пълна с влиятелни хора. Как да се изправя пред такава аудитория и да проповядвам? Почти щях да откажа, но си спомних какво ми беше казал Бог през нощта: - Иди и проповядвай на моите хора. Когато ме изцели, Исус ми даде същото поръчение, но тогава не бях готова. Това неугасващо видение бе осветявало трудния ми път и ме бе учило как да опознавам Бог чрез словото му и чрез вярата. Дали тази неочаквана покана е знакът, че вече съм готова да разкажа на църквата за голямата Божия благодат и любящата нежност към мен?

Вече знаех, че ако определена посока на действие е правилна, няколко фактора ще свидетелстват за това - ще се отвори път, ще се даде слово и ще имам вътрешен мир и увереност, че делото е правилно.

Погледнах старейшината.

- Ще дойда, но как да стигна дотам от тази къща?

- Съпругата ми и аз най-сърдечно те каним да останеш с нас утре вечер в дома ни в колония „Уадат". Намира се близо до колежа и ние ще те заведем на новогодишната служба.

Камла Нийлам прие идеята. Уговорихме се господин Гил да дойде на другия ден и да ме придружи до дома им. Опитах да събера мислите си за предстоящото изпитание.

На другата вечер, в гостната стая на госпожа Гил, докато размишлявах върху това, което ми предстоеше да направя, ме скова страх. Гордостта надигаше глава в мен... толкова много исках да направя добро впечатление.

Най-накрая коленичих и изказах мислите си на глас:

- Как ще говоря за теб? Минаха почти четири години откакто те видях. Как да те опиша?

Казано така, звучеше много глупаво. Какво исках? Постоянно повторение на свещеното преживяване? В момента, в който изразих мислите си, разбрах колко нелепо е да се притеснявам за такива неща. Утихнала и коленичила в Божието присъствие, чух тихия, нежен глас:

- Моят Дух ще бъде с теб. В мен нахлу радост. Това обещание ми стигаше. Несъмнено за пръв път в живота си се изправях пред такава аудитория. Учители, професори, медицински сестри, лекари от близката християнска болница - всички толкова добре образовани и толкова уверени в себе си. Но аз почувствах как върху мен слиза сила, която ме въздига, докато свидетелствах пред тях за изцелението ми и им разказвах за Божията благодат към мен сред толкова много скърби. Хората, потънали в мълчание, попиваха всяка дума и не отместваха поглед от лицето ми.

Когато после слязох от амвона, идваха при мен и ми казваха колко много означават за тях думите ми.

- Ти говори със сила - казаха някои.

- Дори не разбрахме как мина времето - допълваха други със сълзи на очи.

На излизане жените споделяха: - Много си изстрадала сама. Нека отсега нататък бъдем заедно. - И ми даваха адресите си.

Предоставиха ми част от доброволните пожертвувания и господин Гил ме заведе у тях за обяд. Замаяна от удивление, се сетих за братята си - как бих искала да чуят за новото стечение на обстоятелствата за сестрата, която бяха осъдили.

След тази проповед ме поканиха да водя женските събирания в църквата към християнския колеж „форман". Вече можех да престана да преподавам в дома на господин Юсеф и да се отдам на работата, която наистина ми харесваше - да свидетелствам. Една по една всички църкви в областта започнаха да ме канят да проповядвам и ми плащаха пътните разходи.

През април и май живях с приятели в Канал Парк. През юни ме покани друго семейство. Останах в дома им до сватбения ден на племенника ми.

В Мъри щеше да има женски летен лагер. Това място, на около две хиляди и четиристотин метра надморска височина, в подножието на Хималаите и на два и половина часа с автобус от Равалпинди, е стара планинска станция, датираща още от времето на британския Радж. Сега там ходеха на почивка богаташи заради хладния климат и изгледа към планините, чиито върхове са покрити със сняг през по-голямата част от годината.

В Мъри се развиват множество християнски дейности - има езиково училище за мисионери, християнско училище за деца на мисионери и на други хора. Това училище, за разлика от тези на по-ниско надморско равнище, е отворено през лятото. Не работи само един месец през зимата, когато дълбок сняг затрупва опасните планински пътища. Мъри е много оживен през лятото, когато християнски групи от цял Пакистан провеждат там своите лагери и конференции.

Женският лагер в Мубарик, където ме поканиха за главен говорител, се провежда за една седмица в началото на юни. Заедно с ръководителката на лагера, госпожа Хадаят, предстоеше да отидем с влак до Равалпинди и оттам да тръгнем в петък сутринта в 4 часа. Очаквах с нетърпение първото в живота ми пътуване с влак.

Но в четвъртък сутринта, около 10 часа, получих съобщение от сестра ми Самина - тя живееше в Са-манабад и се подготвяше за сватба. Синът й щеше да се жени в събота и ме канеше да присъствам.

Лично той ми предаде устно поканата й в приемната на къщата, където гостувах. Усмихнах му се с обич. От малкото, на което бях свидетел през годините на израстване на Махмуд, знаех, че е гордостта на семейството. Много ми се искаше да присъствам на сватбата му, но имаше големи пречки. Изпратих устен отговор по Махмуд.

- Моля те, предай на майка ти колко много обичам и нея, и теб, но не мога да дойда. Всички ще бъдат против мен заради вярата ми и присъствието ми само ще разстрои атмосферата на този щастлив за всички ви ден. Не би било тактично от моя страна да дойда, а и в петък заминавам на конференция в планината. Моля да ме извините за отказа на любезната ви покана. Племенникът ми намръщен се качи на мотора си и си тръгна. Продължих да си приготвям багажа. Към 2 часа следобед Махмуд се върна.

- Лельо, трябва да дойдеш на сватбата. Мама казва, че ако не присъстваш, няма да ми разреши да се оженя. Аз също искам да дойдеш.

В очите на този едър, голям момък имаше сълзи. Взех светкавично решение. - Чуй, ще отида при господин и госпожа Хадаят и ще ги попитам какво е тяхното мнение. Дали има начин да присъствам на сватбата ти и да тръгна навреме, за да хвана автобуса за Равалпинди и връзката за Мъри в неделя сутринта.

Лицето на Махмуд светна.

- Можеш ли да се возиш на мотоциклет, лельо? Ще те закарам до господин и госпожа Хадаят - предложи той. Малко по-късно съседите станаха свидетели на рядка гледка: млада жена на задната седалка на мотоциклет, вкопчила се здраво в ризата на млад мъж, потегли с пълна скорост.

Разказах на приятелите ми Хадаят за моята дилема и те веднага я разрешиха: посъветваха ме да приема поканата.

- Това ще бъде свидетелство. Някои от роднините ти не са те виждали, откакто си изцелена.

Наистина беше така. Спомних си за ужасната среща с чичовците ми и суровите погледи, които отправяха към безочливата млада девойка, дръзнала да се противопостави на семейната традиция и ислямския закон. Тогава бях съвсем различна. Но дали те се бяха променили? Съмнявах се. Все пак не бе изключено да се появи възможност да свидетелствам; освен това обичах сестра си и сина й. Заради тях щях да отида. — Прави сте — съгласих се аз. Веднага щом проблемът беше разрешен, господин Хадаят провери в бележника си разписанието на автобусите - от Бадами Багх в Лахор, в 12 часа през нощта в събота тръгва автобус, който щеше да пристигне в Равалпинди навреме, за да хвана друг автобус до Мъри. Така щях да успея за следобедното събиране в неделя, когато трябваше да говоря аз.

Племенникът ми ме върна вкъщи на мотора и обеща да дойде на другия ден, за да ме заведе на сватбата.

И така на следващия ден, с малко куфарче в ръка, скъпият ми племенник ме придружи церемониално до Саманабад.

Сватбата, както предвиждах, беше катастрофа от начало до край. Някои от по-възрастните приеха присъствието ми като открита обида и ми обърнаха гръб веднага щом се появих. Други, в които духът на джихад (буквално „усилие "; „велик джихад " духовно самоусъвършенстване, „малък джихад" война с неверниците. -Бел. ред.)

Основният въпрос, с който ме атакуваха беше: - Защо вярваш в Исус като в Божий Син? Библията ми беше в куфарчето, но аз нямах нужда да се консултирам с нея - думите идваха на устата ми сами и със сила. Разбирах, че едва ли ще ми се отдаде втори път такава възможност и затова говорех на всеки, показал и най-малък интерес. Споровете бушуваха с пълна сила; нямах време нито да ям, нито да пия. Не видях главните си опоненти - моите братя. След като разбрал, че аз ще присъствам, Сефдар шах си беше останал вкъщи, а Алим шах се забавляваше с мъжете, далеч от мен.

Един по един опонентите ми постепенно ме оставяха с думите: „О, тя е луда, не й обръщайте внимание", или „Тя не ни е роднина; не говорете с нея".

Изведнъж забелязах колко е часът - беше 11 вечерта. Един глас ми каза:

- Утре ще свидетелстваш в Мъри, а си още тук. Обхваната от паника, изтичах в стаята на сестра ми и попитах дали някой ще ме закара до Бадами Багх. Колата на Самина обаче се използваше за други гости, Анис беше заета с роднините на съпруга й, а някои от другите посетители категорично ми отказаха. Чух някой да подхвърля:

- Нямаме намерение да си оскверняваме колата.

Помоли твоя Исус да те закара.

Самина дойде при мен и взе ръката ми: - Гюлшан, съжалявам, но не мога да ти помогна. Защо не останеш у нас тази нощ, а утре ще те закараме на автогарата?

Беше разумно да постъпим така, понеже през нощта улиците са опасни за сама жена. Ала нещо ме караше да бързам. Трябваше да се справя някак сама. Без да се сбогувам, тихо се измъкнах от осветената къща с всичките и удобства и сигурност, и застанах край пътя. Облаци закриваха луната, а сградите и дърветата едва се виждаха. Клоните на голяма черница шумоляха над главата ми. Нервно пристъпих встрани от сянката й.

- Господи, ти си ме направил свята. Погрижи се за мен и ми помогни да стигна навреме до автогарата. Цяла съм в ръцете ти - помолих се аз.

Когато свърших молитвата, от очите ми се стичаха сълзи. Божието присъствие беше навсякъде около мен в тъмнината и аз се чувствах в безопасност.

После чух тихо бучене на двигател - усили се и почти веднага видях фара, който рисуваше светли шарки върху черната завеса на нощта. Колата приближаваше към мен по нагорещената чакълена настилка. Видях, че беше закрита рикша. Дали караше закъснял гостенин на сватбата или пък собственикът й се прибираше вкъщи след работа? Махнах с ръка, молейки се мъжът да спре. Рикшата спря до мен.

- Възможно ли е да ме закарате бързо до Бадами Багх? Трябва колкото се може по-скоро да хвана автобус за Равалпинди.

Не виждах лицето на шофьора, защото нещо като качулка покриваше главата му, но той кимна. Качих се. Стараех се да не мисля дали е почтен човек, или не; дали нямаше да се възползва от положението ми. Потеглихме, разбуждайки ехото. Имах чувството, че се движим много бързо. Когато свърнахме в Бадами Багх, според моя часовник бяхме изминали близо двадесет и петте километра за пет минути. Шофьорът на рикшата, без да каже дума, взе куфарчето ми и го занесе до спирката на автобуси „уатан транспорт" за Равалпинди. Когато се обърна към мен, добре сложен и облечен в странна дълга роба в матово кафяв цвят, си помислих, че трябва да е Патан (член на основната народностна група, населяваща Афганистан и северозападен Пакистан. Известни като добри воини. - Бел. ред).

Сложи багажа ми под една от предните седалки. Канеше се да тръгне, без да чака заплащане, но аз го спрях и попитах:

- Колко ви дължа?

Той леко се извърна към мен и каза:

- Бог ме изпрати да ти помогна. Върви си с мир. После вдигна ръкава си и на жилестата му ръка видях дума, написана със светещи букви, Патрус (Петър). Опитах се да разгледам лицето му, но видях само искрящите му очи.

Просълзих се и вдигнах ръка да ги избърша. Когато погледнах отново, беше изчезнал, без да вземе пари. Зачудих се дали не съм сънувала. Огледах автогарата, оживена по това време на денонощието, защото хората предпочитат да пътуват през нощта, отколкото в дневната жега. Видях само пътници, които протягат крака в очакване на дългото пътуване.

Заех мястото си на меката седалка. Бях единствената жена, която пътуваше сама и не носеше бурка. Платих за билета на кондуктора.

Спряхме веднъж за половин час в Джелум, който се намира по средата на пътя, и още веднъж, за кратко, в Гуджаркхан. Захлади се, когато започнахме да изкачваме подножието на Хималаите. Около 4.45 сутринта пристигнахме в Равалпинди, проправяйки си път към спирката на Раджа Базар между навалица от хора, мършави крави и кози, коли, рикши, камиони, колела и каруци. Слънцето вече оцветяваше източното небе със златните лъчи на изгрева.

Автобусът за Мъри беше по-малък, а пътуването - бавно и опасно. Пътят беше осеян със завои и толкова тесен, че колите едвам се разминаваха. По това време на годината тук имаше голямо движение, защото долу в равнината ставаше непоносимо горещо от жарещото слънце. Седалките бяха разположени по дължината на колата - седях с гръб към планината и не ми се налагаше да виждам ръба на страшния склон. Пристигнахме в Мъри в 11 часа преди обяд. Слязох на спирката при пощата на склона преди града. Дадох куфара си на един кули и той ме заведе до лагера Муба-рик. Когато наближихме лагера, чоукедарят ни видя, дойде да ме посрещне и да вземе куфара.

Седмицата, която прекарах в женския лагер, се превърна в необикновено преживяване за мен. Участваха тридесет жени от Пешавар, Сиалкот, Карачи, файсалабад (старото му име е Лиалпур) и Хидерабад. Бог простираше ръката си над тях и изцеляваше душевните им рани.

Спях в двуетажна сграда, в една стая с Рут от Абот-абад. Имаше сутрешни и вечерни часове, хранене, а останалото време беше свободно, но аз почти постоянно бях заета да разговарям с жените за проблемите им. Една учителка от държавно училище в Лахор ми сподели, че и е трудно да свидетелства сред мюсюлманите там. Молихме се заедно, говорехме за страха, който може да ни обземе в подобна ситуация и аз й казах Христовото обещание: „Няма да ви оставя, нито да ви забравя." Когато се разделяхме, тя с радост възкликна:

- Ти ми даде нова надежда, с която да посрещам всякакви проблеми.

Жените си заминаха. От Пешавар пристигнаха група младежи и преподобният Сайед - отговорник на лагера - ме помоли да остана, за да говоря и пред тях. Млад адвокат ми призна, че работел между мюсюлмани, но се срамувал да им свидетелства. Цитирах му Матей 10:31-33 и се молих заедно с него. На четвъртия ден ми сподели, че вече има смелост да свидетелства.

- Страхът ми изчезна.

Наистина беше така. Посети ме в Равалпинди при брат и сестра Юнис, където бях отседнала след като напуснах лагера.

Сестра Юнис беше с мен в Мубарик и между нас се създаде здрава връзка.

- Ела ни на гости, когато си тръгнеш оттук - покани ме тя. И аз отидох.

Тези лагери бяха началото на сериозното ми служение. Започнах да посещавам разни конференции и да разказвам какво направи Бог в живота ми. Същата година, в началото на юли отново ме поканиха в Мубарик, където участвах като говорител, редом с известни в християнските общности мъже. Приемаха ме като някой, комуто Бог е дал служение. Всеки път, когато говорех, от близо и далеч ме заливаше порой от покани. Хората искаха да чуят какво имам да им кажа -твърдяха, че думите ми ги насърчават и идват точно в подходящото време.

Отваряха се възможности за по-голямо служение, но през цялото време здраво се държах за Исус. Знаех от опит, че когато има благословение, задължително идва и атака. И въпреки че я очаквах, не бях готова за посоката, от която дойде.