Съдържание: 2 1: Към Мекка 2

12: Изкусителят

Сега си мисля, че престоят ми в Пинди със сестра ми и зет ми беше един от най-щастливите периоди в живота ми след като станах християнка. Анис правеше всичко за мен, а съпругът й беше мил, въпреки че изглеждаше унил. Още веднъж бях част от семейството и към мен се отнасяха с любов и внимание.

Домакинството имаше прислуга - две-три прислужници, секретар, готвач и шофьор. Синът на готвача работеше в градината. Вече не трябваше да шия и да почиствам маси. Задачата ми сега беше да забавлявам малките й дъщери и аз правех за тях това, което Анис някога правеше за мен - разказвах им истории. Тази роля ми харесваше.

В същото време се хванах, че наблюдавам прислужниците със съчувствие; осъзнавах колко много домакинска работа имат - да мият чиниите, подовете, да перат дрехите, да трият, мият, чистят, лъскат, да бършат праха, да прибират, разместват, сортират, подреждат. Благодарях им с усмивка. Нищо не ми струваше, а на тях им носеше радост.

Сестра ми и аз, сестри в Господа, много се сближихме. По два-три часа на ден прекарвахме в изучаване на Библията. Много бързо Анис схвана един основен факт: Библията е много по-лесно разбираема от Корана. Тя беше на нейния език и нямаше загадки. Можеше да се чете като обикновена книга и да се видят от друга гледна точка някои еднакви за мюсюлмани и юдеи исторически събития. Тя обаче съдържаше и нещо повече - непогрешимия авторитет на истината.

Анис ми каза:

- Прекрасни думи. Носят утеха. - Тя мислеше за изгубеното си дете.

- Истина са - посочих аз. - Това са думите на небесния ни Отец. Както и да се чувстваш, тъжен или щастлив, в тази книга има отговор за теб. Най-важното е да знаеш, че греховете ти са простени, и да ходиш с Исус ден след ден.

- Имам чувството, че той е с нас сега, докато говорим за него - сподели тя.

Показах й стиха: „Където двама или трима са събрани в мое име, там съм и аз посред тях" (Матей 18:20).

- Когато се молим, той ни слуша. Той е с нас. Разбираме думите му, защото Святият му Дух ни ръководи.

Блънд шах не се радваше много на новите интереси на съпругата си.

- Не разказвай на всички, че Христос те е възкресил от мъртвите. Мълчи си - съветваше я той.

Тя, мисля, не обръщаше голямо внимание на думите му.

Заради доброто на сестра ми не разправях безразборно на всички, че съм християнка, но когато ме питаха направо, им казвах за видението и изцелението ми - обикновено това им затваряше устата.

Анис и съпругът й имаха много роднини и приятели; всеки ден приемаха посетители в прекрасното бунгало. Строгите обичаи в един шиитски дом изискват, независимо от това какво става в други части на мюсюлманския свят, да се спазва основният принцип за разделение на половете. Гостите - мъже и жени - дори и когато идваха заедно, сядаха в отделни части на верандата или в различни стаи. На моменти аз, като християнка, негодувах срещу това деление на хората. Особено сега, като знаех, че в обществото, където Христос е направил народа си да бъде едно, животът си тече много добре и без разделение. Но в Пакистан, държава, основана на ислямските идеали, всяка част от обществения ни живот се съпоставя с учението на Корана и тълкуванията му в традиционните писания. На фона на градския живот с неговата сложност, напрежението от тази ситуация тук се усещаше по-ясно, отколкото в Джханг - провинциален град, изостанал по тези въпроси. Част от мен осъждаше всичко това, но друга част се наслаждаваше на познатото отпускащо удоволствие от женска компания и разговор, необезпокояван от мъжко присъствие.

Колко успокоително беше да слушаш разни дребни подробности; коя за кого ще се омъжи, чие дете е болно и чие здраво, какво учат децата в училище, какви професии ще си изберат. Сега и момичетата получаваха образование, някои дори отиваха в колеж, но после им беше трудно да си намерят работа, а често не беше и желателно. Жената имаше възможност да стане лекарка, учителка на момичета или медицинска сестра. По-трудно беше да си намерят работа в среда, където работят мъже, като например в офис. Но за семействата ставаше все по-трудно да държат образованите си дъщери вкъщи, докато се омъжат, защото много млади мъже отлагаха сватбите си, за да се изучат в чужбина. Съществуваше вечно противоречие между религиозния идеал и реалния живот. Е, нищо, в наши дни това е проблем за всяко семейство - те хвърляха вината за разрушаването на стандартите на чуждото западно влияние и с облекчение се отдаваха на по-приятни мисли - късаха от дървото на мечтите най-богатото, най-красивото бъдеще за своите синове и дъщери. Слушах и повече от всякога разбирах, че подобни мечти са крехки цветчета, готови да отлетят при всеки по-силен порив на вятъра. Това противоречие нямаше да изчезне. Тогава не осъзнавахме как опитът да се изопачи логиката на живота според логиката на религията, повторен в голям мащаб, би довел до експлозия.

Анис изказа мислите ми със свои думи:

- Те се притесняват за децата си, но накъде вървят самите те?

Безсмислието на религиозния живот без Христа понякога я смазваше.

Пребиваването ми и от двете страни на завесата, пурда, ми даде възможност да разбера колко здрава и сигурна основа съм намерила за живота си. Сега щастието ми не зависеше от осъществяването на личните ми амбиции - то идваше от изпълнението на Божията воля. Нито за миг не си позволих да си въобразя, че сегашното ми спокойствие ще продължи завинаги. И бях права.

През ноември разбрах, че зет ми заминава по работа за известно време от Равалпинди за Лахор.

- Всички трябва да заминем - каза Анис. - И ще се наложи да отседнем при Алим шах.

Новината ме порази.

- Много съжалявам, но не мога да дойда в Лахор с вас. Брат ни Алим шах ме уведоми, че след като съм станала християнка, вратата му е затворена за мен.
Лицето на сестра ми се смръщи като на малко дете, готово да заплаче.

- Имам нужда от молитвите и от помощта ти. Ако Алим шах не те приеме, ще наема друго бунгало и ще дойда да живея там с теб.

- И какво ще направи съпругът ти тогава? Мисля, че ще се разведе с теб.
Прегърнах я и се съгласих да отида с тях. Щяхме да видим как брат ми ще приеме присъствието ми.

Така, на 28 ноември към 4 часа следобед, тръгнахме с кола, а багажът замина с камион.

- Толкова се радвам да те видя. Добре дошла в дома ми.

Това каза брат ми Алим шах. Не вярвах на ушите си. Сякаш онзи разговор по телефона никога не се бе състоял.

Семейството временно се нанесе при Алим шах, докато намерят друга къща. Настаниха ме в хубава спалня и имах лична прислужница.

- Знам, че тук имаш приятели - каза брат ми най-неочаквано. - Поръчах на шофьора ми да те закара където пожелаеш.

Топло му благодарих, но вътрешно се безпокоях. Всичко беше прекалено хубаво, за да е истина.

В неделя помолих шофьора да ме закара до Методистката църква на улица Уорис. На вратата пасторът ми стисна ръката и хората ме поздравиха мило, но никой не попита: „Как си? Къде беше? Имаш ли нужда от нещо?" Затова не отворих дума за проблемите ми, а както винаги се доверих на Бог да ги разреши.

Четири месеца по късно, една майска вечер, аз се молех в стаята си, седнала на стола с отворена Библия на коленете. Чух изскърцване и отворих очи. Срещу мен стоеше Алим шах и ме гледаше усмихнат. Потръпнах и кой знае защо си помислих за тигри.

- Надявам се да си щастлива тук, в дома ми - подхвана той с възможно най-милия тон. - Дано се разбираш добре с жена ми и се радваш на децата ми. И прислугата да не ти създава проблеми.

- Много съм щастлива тук - казах аз искрено.

- Много те обичаме и искаме да останеш при нас завинаги. Всъщност, уреждам да ти построят бунгало в Гулберг (хубаво, модерно предградие за средно богати хора, на около десетина километра оттук).

Той продължи:

- И искам да дойдеш на почивка с мен. Следващият месец ще посетя някои ислямски страни... Мекка, Медина. Искаш ли да отидем заедно?

Изкушаваше ме. Спомних си за стиха: „Всичко това ще ти дам ако...” (Матей 4:8-9).

- Нямам нищо против да дойда с теб, но няма да променя вярата си.

- Всичко, което искам в замяна на това, което ще направя за теб, е тази книга. Дай ми Библията си и аз ще я върна в склада на Библейското дружество, за да не я четеш повече. Престани да ходиш на църква и ще ти дам каквото поискаш. Казах на глас:

- Псалм 119:105: „Твоето слово е светилник на нозете ми и виделина на пътеките ми." Това е Божието Слово и то ми показва кое е добро и кое е зло. Няма да ти го дам... то е част от живота ми.

Видях, че започва да се ядосва. Бързо добавих:

- Не мога да престана да ходя на църква, защото тя е Божият дом. Невястата се приготвя и Младоженецът ще дойде скоро. „Който се отрече от мен пред човеците, аз ще се отрека от него пред Отца ми, който е на небесата." (Матей 10:33)

Алим шах подскочи. Хвърли Библията към мен.

-  Преди изгрев искам да си напуснала дома ми, да не те виждам повече.

Капанът беше заложен. Щракна, но остана празен. Жертвата избяга.

Никой друг не дойде да ме види през тази нощ. Лежах с натежало сърце. На другата сутрин във въздуха се носеше студенина. Снаха ми не ми проговори. Брат ми не се виждаше никъде. Анис и съпругът й също не ми се обадиха. Прислужницата само остави закуската и тихо излезе.

Натъжена, си опаковах багажа - четири-пет рокли, които Анис ми беше ушила. Оставих хубавите дрехи, които Алим шах ми беше купил, защото беше казал:

- Не вземай нищо от тази къща.

Куфарът ми стоеше в коридора. Отивах към него, когато срещу мен се зададе Сефдар шах. Не се бяхме срещали откакто напуснах Джханг, но радостните приветствия застинаха на устните ми, когато видях израза на лицето му и това, което носеше в ръка. Беше пушка.

Хвана ме за китката и ме повлече надолу по стълбите към мазето.

-   Седни тук и не мърдай! - заповяда ми той. Подчиних се. Понякога, когато беше ядосан, Сефдар шах ставаше жесток. Отиде да повика Алим шах.

В къщата цареше мъртва тишина, витаеше страх.

Братята ми дойдоха. По лицата им се четеше твърдост и решителност. Сърцето ми биеше силно, а краката ми сякаш бяха от слама, но аз седях на дивана и се опитвах да запазя спокойствие.

Братята ми седнаха срещу мен от другата страна на масата. Насилвах се да ги гледам в пълните с омраза очи, но те сякаш не ме забелязваха. Сефдар шах подаде пушката на Алим шах:

- Убий това проклятие за семейството ни! - процеди той през зъби.

Алим шах сграбчи ловджийската двуцевка и бавно я насочи към главата ми. Проговори с тихо отчаяние:

- Защо искаш да умреш! Всичко което трябва да направиш, е да кажеш, че вече не приемаш Исус Христос за Божий Син и да престанеш да ходиш на църква. Тогава ще пощадим живота ти и няма да те застрелям.

На слабата светлина лицето му изглеждаше измъчено и изпито. Разбрах какво огромно усилие му струва всичко това - любовта му към мен се бореше с любовта му към всичко, научено от баща ни.

За мен това също беше ужасен момент. Като всички момичета мюсюлманки бях възпитана да се отнасям към братята си с голямо уважение. Никога преди Исус да влезе в живота ми, не им се бях противопоставяла; никога не им бях отговаряла грубо; знаех, че при нужда можех да разчитам на любовта, уважението и закрилата им. Освен това татко им заръча тържествено да се грижат за мен, въпреки че въобще не бе предвидил подобно стечение на обстоятелствата. Конфликтът между любовта и дълга разкъсваше братята

Но аз трябваше да продължа. Не можех да се върна назад, не и сега.

- Ще ми гарантирате ли, че ако не ме застреляте няма да умра? В Корана пише, че щом човек се е родил, той ще умре. Така че, давай, стреляй. Нямам нищо против да умра в името на Христа. В моята Библия пише: „Който вярва в мене, ако и да умре, ще живее." (Йоан 11:25)

Цевта на пушката се поколеба и се спусна надолу.

В настъпилата тишина се обади Сефдар шах:

- Нали не искаш да убием тази християнка и после да ни обвинят за това. Тя вече е проклятие за нас. Изхвърли я.

Избутаха ме пред тях нагоре по стълбите. Взех си куфара и излязох. Изтощени, братята ми се прибраха в бунгалото.