Принципът на генералния деликт

Принципът на генералния деликт

Смята се, че съвременната уредба на деликтната отговорност има далечните си корени в римското право и най-вече в Lex Aquilia от 286 г.пр.н.е. От 12-те таблици, пък и след това системата на римските деликти е била изключително казуистична. За нея може да се каже, че е изградена на принципа nulla poena sine lege, на който принцип е изградено и наказателното право. Отговорността е възниквала тогава, когато се извърши едно точно, подробно описано в обективното право деяние. За всяко такова деяние е имало отделен деликт, отделен иск, отделна actio ex delicto или с други думи - отделен фактически състав. На основание на една норма, една претенция, един иск имате когато някой ви е откраднал вещта, друг имате, когато някой ви е повредил вещта, трети - когато някой е убил ваш близък, четвърти - когато някой ви е убил роба, пети - когато някой ви е обидил, шести - когато някой ви е измамил като кредитор, и седми - когато някой ви е наплюл.

Lex Aquilia е опит да се генерализира основанието на деликтната отговорност, т.е. да се намали броят на релевантните признаци за всеки отделен състав или житейските казуси, които могат да се подведат под различни състави да се подвеждат под един общ състав: да е все едно дали са ви откраднали вещ или са я счупили и т.н. Този опит е далеч от принципа на генералния деликт, познат днес, но показва тенденцията на развитие на деликтната отговорност: намаляване на броя на съставите така, че всяко увреждане или определен тип увреждане да може да се обезщетява на основание на един състав, независимо от разликата между вещ, човек и т.н. Това генерализиране е все още от идеята на едно единствено основание да се обезщетява всяка противоправно и виновно причинена вреда.

Принципът на генералния деликт е формулиран през XVII в. Идеята за него се свързва обикновено с името на Жан Дома (/1625 – 1696): "Гражданските закони, представени в техния естествен ред". Дома на базата на идеите на Аквилиевия закон е формулирал следния принцип: "Всички загуби и всички вреди, които могат да произлязат от действията на едно лице, било поради неговата непредпазливост, невнимание, лекомислие, незнание на това, което трябва да се направи или друга подобна вина трябва да се поправя от този, чиято непредпазливост или вина е предизвикала вината, защото той има вина, дори и да не е искал да причини вредата.". Класически пример: ако някой играе на игра на топки на място, където има и минувачи и нарани някой ще отговаря и ще дължи обезщетение за нараняването, макар да не е имал намерение да причини вредата. Този пасаж успява да събере отделните хипотези на деликти в едно общо правило - това е генералния деликт.

Тази идея, повторена от Потие е намерила легален израз в артикул 1382 и 1383 на Code civil. Оттам принципът е влязъл във всички законодателства, които го следват, вкл. в стария ЗЗД - чл.56 и 57.

56: Всяко действие на человека, което причинява вреди другиму задължава тогова, по вина на когото е последвало то да поправи вредата.

57: Всякой е отговорен за вредата, която е причинил не само със своето действие, но още и със своята небрежност или непредпазливост.

Разликата между двата текста е малко неясна: някои автори смятат, че вторият текст е уреждал квазиделиктите. Новият ЗЗД се е изразил по-просто. Този общ принцип създава проблемът за понятието "противоправност" в областта на деликтната отговорност. При казуистично уредените деликти, фактът, че едно поведение, подробно описано ангажира с отговорност дава да се разбере, че то е забранено и противоправно. Когато обаче стигнем до възможно най-общия принцип започваме да се питаме в какво може да се състои противоправността: дали се нарушава принципът neminem laedere или се нарушават някакви други норми, които стоят не в правилото на чл.45, а около него, дали се нарушава субективно или обективно право. Във всички страни, които излизат от идеята за генералния деликт този проблем се поставя и е източник на множество спорове и теории:

1. 
   Нарушава се нормата neminem laedere
   
2. 
   Противоправността се състои в нарушаването на някакви общи задължения на членовете в обществото.
   
3. 
   Третата теория се свързва с нарушаването на субективни права на пострадалия
   

• 
  §823/1: деликт е виновното засягане на чуждо субективно право; (става въпрос за абсолютно субективно право)
  
• 
  §823/2: отговорност също така носи и този, който нарушава закон, създаващ особена закрила на дадени лица; Т.е. нямаме субективно право, но имаме закон, който създава особена защита, особена гаранция за някакви интереси, без да ги признава за субективни права и този закон се оказва нарушен;
  
• 
  §826: деликтна отговорност за умишлено противонравствено, умишлено неморално увреждане; Вината трябва да е умисъл, а противоправността идва от нарушаването на тези правила, които макар да не представляват правни правила са въздигнати в някакъв критерий за нормално и почтено поведение, т.е правилата на морала и приличието.
  

Различия от стария ЗЗД:

• 
  вината по действащия ЗЗД във всички случаи на непозволено увреждане се предполага. Класическият принцип не предполага вината - предполага се вината при договорната отговорност на длъжника, но кредиторът ще трябва да установи, че поведението на деликвента е било погрешно, виновно и му е причинило вреди. Така погледнато общият принцип и могъл да граничи с идеята за нарушаването на правилото neminem laedere. Но когато нашият закон презюмира вината, а това може би ще се окаже и неполагането на дължимата грижа, излиза, че кредиторът ще каже: получих тези вреди, претендирам, че ги е причинил еди кой си, установявам фактическата причинна връзка между него и моите вреди и с това едва ли не отговорността е обоснована. Така че смяната на режима, презюмирането на вина се оказва, че следват някакви различия и в понятието за противоправност, макар в много случаи и в чуждите законодателства, при липсата на изрична презумпция за вина се стига фактически до нещо подобно на презумпция;
  
• 
  в новия ЗЗД се създават специални деликтни състави - тези състави ги няма както в стария ЗЗД, така и във френския кодекс. При тях подобни хипотези, чрез едно разширително тълкуване на общото основание на деликтната отговорност са или били по някакъв начин обхващани от принципа. При наличието на специални състави тук обаче трябва да приемем, че законодателят е създал тези състави, защото е виждал, че чл.45 не е много приложим в тези хипотези и дори е спорно дали може да се ангажира отговорността на деликвента въз основа на чл.45 когато е сключен един нищожен договор, или когато са прекъснати преговорите или когато трето лице се е месило в чужда правна сфера. Един от опитите е на Кръстьо Цончев. Налице е едно легално изясняване на истинския смисъл на чл.45 ЗЗД.