Съдържание увод закон №1

И докато още не съм
приключил с тази
тема, нека да
спомена още един
факт, който заслу-
жава нашето вни-
мание. Става дума за
следното: за ха-
рактера на един
човек може да съди
дори и по отно-
шението му към най-
дребните наглед
житейски проблеми
-
защото именно в
подобни случаи
хората забравят за
своите маски и за
защитните
механизми,
изобретени от тях,
за да прикриват
истинските си
намерения и стре-
межи. При тези
събития често може
да се срещнат
примери на необуздан
егоизъм, дори и при
привидно напълно
благочестиви хора,
подплатен с пълно
неразбиране на
желанията на
околните. След като
откриете тези
дефекти в тяхно- то
поведение относно
второстепенните
или най-дреб- ните
житейски поводи, с
много голяма
вероятност може да
се очаква, че ще ги
намерите и в
тяхното отношение
към най- важните
житейс
ко този шедьовър на човешката мисъл и от няколко години така си попълвал доходите, без да споделя абсолютно с никого тази опасна тайна. Когато нетърпеливият Лолер помолил да му бъде показана машината, Лустиг го завел в апартамента си и поставил еднодоларова банкнота в някаква разкошна на външен вид махагонова кутия с много прорези, ръчки и циферблати. Лолер втренчено следял всеки жест на графа.
На следващата сутрин Лустиг с тържествуваща усмивка измъкнал от кутията две банкноти, напълно еднакви, още влажни от химикалите.
Лустиг връчил двете банкноти на Лолер, който незабавно ги отнесъл в местния банков клон - там ги приели като напълно редовни. Тогава бизнесменът започнал да отрупва графа с трескави молби да му продаде чудодейната машина. Графът отначало отказвал под претекст, че за него това би означавало да се лиши от единственото си средство за препитание, затова Лолер му предложил баснословно щедра оферта - 25 000 долара, което навремето било внушителна сума (около 400 000 долара по днешната стойност). Но дори и сега Лустиг не смеел да се раздели със скъпоценната си придобивка, като изтъкнал съвсем друго съображение - не му се искало да вкарва новия си приятел в такива разноски. Но накрая склонил и двамата партньори си стиснали ръцете. На финала графът неохотно отронил: „...все пак бих могъл да се утешавам с мисълта, че само за няколко дни ти ще успееш да си възстановиш разходите, дори ще отпечаташ два пъти повече банкноти...“ Накрая задължил Лолер да му се закълне, че пред никого, при никакви обстоятелства няма да разбули тази ценна тайна и едва тогава благоволил да прибере в джоба си честно заслужените 25 000 долара. Късно вечерта графът най- спокойно напуснал хотела. След една година, след стотици безуспешни опити да отпечата поне една стотачка, Лолер бил принуден да потърси помощта на полицията, като им признал, че граф
Лустиг го измамил жестоко само с две банкноти по един долар, с някакви химикали и с една лъскава махагонова кутия.
474

ТЪЛКУВАНЕ
Граф Лустиг бил надарен с орлово око за човешките слабости. Умеел да ги долавя дори в най- незначителните на пръв поглед жестове. Например Лолер пръскал прекалено много пари за бакшиши на келнерите, проявявал нервност в разговорите дори с портиерите на хотела и с останалия персонал, като споделял прекалено шумно оценките си за собствения си бизнес. Лустиг скоро се досетил, че този непознат копнеел да му се обръща повече внимание и жадувал да му се оказва почит, за която си въобразявал, че е заслужил, след като бил спечелил толкова много пари. Освен това бил неуверен в своите възможности и в мястото си в обществото. Лустиг поначало се отбил в този хотел с надеждата да открие поредната наивна жертва и за щастие в лицето на Лолер попаднал на изключително подходящ обект - късоглед богаташ, мечтаещ някой да задоволи суетните му желания.
Като предложил на Лолер да се сприятелят, Лустиг прекрасно знаел, че с този жест (който на графа не струвал абсолютно нищо) Лолер щял да предизвика завист сред останалите гости на хотела
-
да не забравяме, че високомерният граф съзнателно не удостоявал с вниманието си всички останали гости на хотела. Освен това благодарение на своята графска титла и на изтъкнатия си произход Лустиг предлагал на притеснителния новобогаташ (от онези, които французите винаги класифицират с презрителното понятие
„парвеню“, което буквално означава „домогнал се до нещо“ - до пари, титла, служба, власт) достъп до иначе недостъпния свят на висшето общество. И като за капак същият този високомерен благородник от знатна фамилия притежавал тайната на машина, която с един замах мо- жела да освободи Лолер от всичките му притеснения.
Лолер си внушавал, че ако евентуално се сдобие с тази машина, до известна степен ще се изравни по статус с
Лустиг - нали графът му доверил, като на най-близък приятел, че отдавна разчитал само на това техническо чудо, за да си набавя необходимите средства, за да поддържа що-годе прилич- но съществуване. Така че никак не е изненадващо, че Лолер е налапал въдицата.

Изтегляне 5.4 Mb.

Сподели с приятели: