Съдържание увод закон №1
ВТОРИ ПРИМЕР ЗА СПАЗВАНЕ НА
Изтегляне 5.4 Mb. Pdf просмотр
|
| ВТОРИ ПРИМЕР ЗА СПАЗВАНЕ НА ЗАКОНА През 1841 г. младият Ф. Т. Барнъм, когато се е опитвал да се утвърди като най-талантливия илюзионист в цяла Америка, решил да купи Американския музей в Манхатън и да го превърне в музей на илюзионистите, макар че всъщност истинската му много благородно, ако и те си изповядат греховете, за да открием най- дълбоко затъналия грешник сред нас. “ „Ваше величество, вие сте толкова добър владетел, че тази пасмина тук просто не ви заслужава! - възк- ликнала лисицата. - А угризения като вашите са тъй трогателни, че аз направо се просълзих. И нима това всъщност е грях? Да се изяждат тези тъпоглави, вмирисани овце? О, не, ваше величество, мога още сега да ви се закълна, че тази гмеж дори и това не заслужава - да бъде изядена от вас. Докато ов- чарите заслужават много по-лоша участ, загдето ни преследват като че ли сме диви зверове. " Тъй рекла лиси- цата, а щом млък- нала, отвред се на- дигнали приветст- вени викове. Ала никой не посмял да изрече ни дума след нея - дори и най- страшните хищници като тигърът и мечката- стръвница. Пък и никой от тях не 79 вярвал, че именно той е най-грсшно- то създание сред горските обитатели. Неочаквано обаче заговорило магарето: „Аз искам да ви припомня как веднъж прекосих моравата зад манастира и как бях огладнял, а тревата там беше гъста и висока. Подтикван само от алчност, я опасах цялата. Сега, струва ми се, ще трябва да ме накажете, понеже нямах правото да изяждам онази трева...“ Всички в един глас се развикали срещу магарето. Особено бил разгневен вълкът - според него магарето, този безсърдечен звяр, не заслужавал милост и трябвало да бъде презиран от всички горски обитатели. Как така е дръзнало клепоухото магаре да посегне на нещо, което не е негова собственост! Такава непростима вина мо- же да се изкупи единствено чрез смъртно наказание. И магарето било подбуда била да прослави името си. Проблемът обаче бил в това, че не разполагал с достатъчно пари. Началната цена на музея била 15 000 долара, но хитрият Барнъм предложил отложено плащане срещу напълно редовни гаранции и препоръки от финансовите среди. Собствениците на музея вече били готови да сключат с Барнъм устно споразумение, само че в последната минута техният главен представител променил мнението си и в резултат музеят заедно с ценните му колекции били продадени на директорите на музея Пийл. Барнъм побеснял от гняв, но продавачите му обяснили, че това не е детска игра, че бизнесът си е бизнес - музеят бил про- даден на компанията Пийл, защото имали много високо оценяван престиж, докато Неговата репутация била доста съмнителна. Барнъм веднага преценил, че след като не може да се похвали с добра репутация, оставал само един изход - да се погрижи да опетни репутацията на компанията Пийл. Освен като организатор на илюзионистки сеанси >и пищни шоуизяви, той имал и други дарби, на които биха завидели всички крупни аферисти от днешната епоха. Ловко организирал шумна кампания във вестниците, като описвал директорския съвет на Пийл като сбирщина от пропаднали шефове на фалирали банки, които въобще си нямат представа как се ръководи музей и как се устройват забавления, достойни за по-претенциоз- на публика. С компетентен тон той предупреждавал обществото да не купува акциите на Пийл, защото, след като се охарчат порядъчно за скъпия музей, те щели да останат без пукнат цент. Кампанията се оказала много въздействаща, курсовете на акциите на компанията Пийл започнали главоломно да се сриват и след като вече никой нямал доверие в техните ценни книжа, собствениците на Американския музей склонили да го продадат на Барнъм. На компанията Пийл били нужни години, за да се възстанови. Разбира се, нейните директори никога нямало да забравят щетите, които трябвало да понесат заради коварството на Барнъм. Решили да си възвърнат доброто име, като предложат на публиката по-изискани и по- впечатляващи забавления от „простотиите, с които самозванецът мистър 80 |