Секретни операции на разузнаването – същност и правни проблеми, Увод
Първа глава: Теоретични аспекти на националната сигурност и разузнаването
Изтегляне 499.08 Kb.
|
Свързани:
икономическа-дипломация-Русия-Турция, социални-мрежи-национална-сигурност-МТ, jivotnite-okolo-nas, plan-konspekt-po-chovek-i-priroda-gybi (1), Игрите-като-средство-за-въздействие-и-развитие-на-децата
| Първа глава: Теоретични аспекти на националната сигурност и разузнаването
Дефиниране и специфики на сигурността и националната сигурност Сигурността е фундаментална концепция в изучаването на международните отношения и външната политика. Тя е обект на обширни академични и практически изследвания. Според Wolfers (1952) сигурността е натоварен с ценности термин, който нациите използват или като прагматично средство за вземане на решения, или като морално правилен или най-малко вреден курс на действие. Той отбелязва, че подобно на индивидите, нациите имат различни възприятия и идентифициране на опасности и заплахи и следователно имат различни очаквания за сигурност. Заплахите, пред които са изправени нациите, също варират в зависимост от фактори като география, икономика, околна среда и политика1. Ullman (1983) дефинира като сигурност намаляването на уязвимостта.2 Националната и международната сигурност да два взаимно свързани аспекта на сигурността. Kolodziej (2005) сравнява международната сигурност с Вавилонската кула3, а Paris (2004) я разглежда като „съществуваща в очите на наблюдателя“4. Според Baldwin (1997) концепцията за сигурността се прилага широко, за да "оправдае спирането на гражданските свободи, воденето на война и масовото преразпределение на ресурси през последните петдесет години".5 Той твърди, че преследването на сигурността понякога изисква жертване на други ценности. Buzan (2000) разглежда международната сигурност като по-широка концепция, която надхвърля просто изследването на заплахите, но също така обхваща определянето кои заплахи са допустими и кои изискват незабавно внимание. Той възприема международната сигурност не като свързана единствено със силата или мирa, а като заемане на позиция между тях.6 Международната сигурност е разглеждана през перспективата на различни парадигми: Реализъм. В дисциплината международни отношения реализмът е свързан с идеите на влиятелни мислители като Сун Дзъ и Тукидид, Хобс, Макиавели и Русо. Това е в основата на съвременните изследвания на международната сигурност. Класическият реализъм през 20-ти век произлиза главно от книгата на Едуард Халет Кар „Двадесетгодишната криза“, която характеризира международната политика с анархия и липса на власт за контрол на взаимодействията между държавите.7 Неореализъм. Кенет Уолц се опитва да съживи традиционната реалистична теория, привеждайки следните аргументи: "Неореализмът отговаря на въпроси: Защо съвременната държавна система се е запазила в лицето на опитите на някои държави да доминират; защо войната между великите сили се е повтаряла в продължение на векове; и защо държавите трудно си сътрудничат. Тази война на великите сили проявява тенденция да бъде по-честа при многополярност (международна система, оформена от силата на три или повече големи държави), отколкото биполярност (международна система, оформена от две големи държави или суперсили).“8 Основните теории на неореализма включват теорията за баланса на силите, теорията за баланса на заплахите, теорията за дилемата на сигурността, теорията за отбраната и защитата, теорията за хегемоничната стабилност и теорията за прехода на властта. Либерализъм. Либералната перспектива за международната сигурност може да бъде проследена до философи като Томас Пейн и Имануел Кант, които твърдят, че страните с републиканска конституция са по-мирни. Либералната икономическа гледна точка предполага, че нациите, които са отворени и взаимозависими в своите икономики, обикновено са по-мирни от изолираните. Конструктивизъм. Конструктивизмът се очертава като значим подход в изследването на международната сигурност от 80-те години на миналия век. Въпреки това, той е по-скоро широка социална теория, която предоставя методологии за изследвания на сигурността, отколкото теория за международните отношения или сигурността. Конструктивистите твърдят, че сигурността е продукт на социалното изграждане и подчертават ролята на социалните, културните и историческите фактори при оформянето на начина, по който различните участници интерпретират и реагират на събитията по различен начин.9 Традиционните възгледи за международната сигурност обикновено се съсредоточават около държавните участници и техния военен капацитет да гарантират националната сигурност. Конвенционалната парадигма на международната сигурност отразява реалистична интерпретация на сигурността, като държавата е основен фокус на сигурността. Този подход беше най-доминиращ по време на Студената война. В продължение на почти 50 години големите сили разчитаха на баланса на силите между държавите, за да гарантират сигурността на своите нации. В този контекст глобалната стабилност се основаваше на убеждението, че ако сигурността на държавата е гарантирана, сигурността на нейните граждани автоматично ще я последва.10 Конвенционалното виждане за глобалната сигурност се основава на концепцията за баланс на силите в състояние на хаос, военното съревнование между двете доминиращи сили (САЩ и Съветския съюз) и концепцията за безспорен суверенитет на националните държави. Предполага се, че държавите действат по рационален начин, като действията им се ръководят от стремежа към абсолютна власт и национални интереси. Сигурността се определя като защита срещу агресия чрез военни и технически средства, често по време на прокси конфликти.11 През последните десетилетия дефиницията за сигурност е разширена, за да отрази бързото развитие на технологиите и глобализацията, както и глобалните заплахи, които произтичат от този процес. Едно такова изчерпателно определение е предложено от Nayef Al-Rodhan. Това, което той нарича „принцип на сигурността с множество суми“, се основава на предположението, че „в глобализирания свят сигурността вече не може да се разглежда като игра с нулева сума, включваща само държави. Човешката, екологичната, националната, транснационалната и транскултурната сигурност и следователно глобалната сигурност и сигурността на която и да е държава или култура не могат да бъдат постигнати без добро управление на всички нива, което гарантира сигурност чрез справедливост за всички индивиди, държави и култури. "12 Всяко от петте измерения на международната сигурност на Найеф Ал-Рохан се фокусира върху различен набор от проблеми. Първото измерение е човешката сигурност, която дава приоритет на индивида пред държавата като централен обект на сигурност. Второто измерение, екологичната сигурност, обхваща проблеми като изменението на климата, глобалното затопляне и достъпа до ресурси. Третото измерение, националната сигурност, е свързано с контрола на държавата върху използването на сила на дадена територия и набляга на военните и правоприлагащите аспекти на сигурността. Четвъртото измерение се фокусира върху транснационални опасности, като организирана престъпност, тероризъм и трафик на хора. Последното измерение, транскултурната сигурност, включва запазване на многообразието от култури и цивилизации. Съгласно тази всеобхватна рамка за сигурност, всичките пет измерения трябва да бъдат разгледани, за да се постигне справедлива и устойчива глобална сигурност и насърчава сътрудничеството между държавите и мирното съвместно съществуване между културните групи. Традиционното разбиране за международната сигурност като военно-политическа концепция претърпя значителна промяна след разпадането на двуполюсния свят през 90-те години. Новото разбиране на тази концепция е сложно и многопластово, включващо не само военна сила, но и компоненти на „меката сила“ от невоенно естество като икономически, финансови, екологични, демографски, информационни, културни фактори и др. Това доведе до нова парадигма на международната сигурност, която не се ръководи единствено от напредъка на традиционните военни средства за защита. От гледна точка на политологичните изследвания международната сигурност се дефнира като „състояние, при което отсъстват опасности, рискове и заплахи или като способност на съответния „играч“ на международната арена своевременно и ефективно да неутрализира подобни опасности“.13 Доколкото това определение формулира международната сигурност в негатвен аспект и не отговаря на въпроса какво състояние би следвало да се очакава след неутрализирането на евентуалните опасности, рискове и заплахи, редица автори разширяват интерпретирането на понятието „сигурност“, добавяйки допълващото го понятие „стабилност“, придавайки по този начи позитивно съдържание на термина „сигурност“. Следователно, от гледна точка на тази интерпретация, сигурността на една система изисква наличието на нейната стабилност, така че тя да е в състояние да функционира надеждно, дългосрочно и стабилно. Това означава, че за да се поддържа системата на международните отношения в състояние на сигурност, трябва не само да се неутрализират потенциалните опасности, рискове и заплахи, но и да се създадат условия за дългосрочната ѝ стабилност. Стефанов (2004) подчертава, че поддържането на стабилност в системата на международните отношения изисква ясно разбиране на посоката, в която се движи, и на взаимоотношенията между държавите. Бързите промени, предизвикани от глобализацията, повдигат въпроси за нейния ефект върху предвидимостта на развитието на международните отношения и взаимодействията между държавите. За смекчаване на несигурността и планиране за бъдещето е наложително да има ефективни системи за управление на промените и да се създадат вероятни дългосрочни сценарии за еволюцията на системата на международни отношения.14 Друг опит за концептуализиране на сигурността в модерния свят предлага теорията за регионалния комплекс на сигурност (RSCT). Според тази теория, международната сигурност трябва да се анализира от регионална гледна точка и че взаимодействията между държави и други субекти показват последователни и географски фокусирани модели. Buzan и Wæver (2003) въвеждат термина „регионален комплекс за сигурност“, за да опишат тези структури.15 Регионалните комплекси за сигурност (RSC) се определят от високи нива на взаимодействие между членовете в рамките на един и същ RSC, докато взаимодействието между членовете на различни RSC е сравнително ниско. Поведението и мотивацията на участниците в международната сигурност се определят преди всичко от тяхната регионална среда. Регионалните комплекси за сигурност могат да се разглеждат като самостоятелни системи в рамките на по-голямата глобална политическа система и се основават на модели на взаимодействие между участниците. Теорията на регионалните комплекси за сигурност е допълнително усъвършенствана от концепциите за регионални подкомплекси и суперкомплекси. Интересите на сигурността са предимно регионални, а културните и историческите фактори могат да повлияят на възприятията на участниците. RSC са преди всичко опит за намиране на регионални решения на регионални проблеми, породени от регионални заплахи, което не изключва намесата на глобални играчи в тях.16 Ключовата ос на съвременния дебат относно концептуализацията на сигурността е дали дневният ред за сигурността трябва да бъде разширен, за да включи други, невоенни въпроси и дали дневният ред трябва да бъде разширен далеч от етатисткия възглед за това какво представлява дискурсът за сигурността. Някои от промените, произтичащи от края на Студената война, се отразяват върху доминиращите концепции и теории, които преобладават в двуполюсния контекст. The Ammerdown Group (2016) предлага четири основни принципа на сигурността в съвременния свят17: 1. Сигурността като свобода. Сигурността се разбира като споделена свобода от страх и нужда и свободата да живееш достойно. Това предполага социално и екологично здраве, а не липса на риск. 2. Сигурността като общо право. Ангажиментът към общността е наложителен; сигурността не трябва и не може да бъде постигната за една група хора за сметка на други. Съответно сигурността се основава на солидарността, а не на господството – в стоенето редом с другите, а не над тях. 3. Сигурността като практика. Сигурността расте или изчезва според това колко приобщаващо и справедливо е обществото и колко социално и екологично отговорни сме. 4. Сигурността като споделена отговорност. Сигурността е обща отговорност; нейните предизвикателства са за всички. Продължаващото влошаване на сигурността в световен мащаб е аргумент против поверяването на общото благополучие на самоизбрана група от мощни държави. Традиционните изследвания на националната сигурност по време на Студената война се основават главно на военни въпроси и връзката им с икономически, технологични и политически фактори в рамките на „националната рамка“, както и с естеството и разпределението на силата (военната мощ) и нейното използване на международно ниво. Анализът на сигурността се основава единствено на концепциите за заплахи и власт, реализъм и либерализъм - подход, който не позволява изследване на по-широк кръг от проблеми, които може да са свързани с проблеми със сигурността. След края на Студената война понятието сигурност се разширява, за да обхване по-широк кръг от въпроси, включително личната сигурност, сигурността на околната среда и икономическата сигурност. В резултат на това идеята за колективна сигурност, при която сигурността на една държава е свързана със сигурността на други, става все по-популярна известност и води до по-голям акцент върху международното сътрудничество и многостранността при справяне с предизвикателствата пред сигурността. Общите проблеми на сигурността са свързани с дефинирането на същността на понятието и изясняване на прага и цикъла на сигурността. Понятието национална сигурност е легално дефинирано в България през 2002 г. с §1, т. 13 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на класифицираната информация като „състояние на обществото и държавата, при което са защитени основните права и свободи на човека и гражданина, териториалната цялост, независимостта и суверенитетът на страната и е гарантирано демократичното функциониране на държавата и гражданските институции, в резултат на което нацията запазва и увеличава своето благосъстояние и се развива“.18 Тази дефиниция „фиксира националната сигурност като състояние, т.е. нещо статично, моментно, при това недефинирано и неутрално по отношение на субекта на сигурност и затова на практика не може да бъде база за разкриване на причинно-следствените връзки, т.е. за анализ.“19 Тези концептуални несъвършенства в дефиницията на националната сигурност, предложена от Закона за класифицираната информация, дават основания на Василев (2009) да формулира ново определение, а именно: Националната сигурност най-кратко може да се определи чрез способността на държавата да реализира националните интереси или да ги защити ефективно. В този смисъл тя е баланс на дефинираните национални интереси и ресурсния потенциал, който ги обслужва и защитава.20 Съответно, Василев (2009) определя понятието „интерес“ като „субективно дефинирана съвкупност от ценности и цели, които дадено социално образувание възприема като с критично за съществуването си значение“, а понятието „ресурсен потенциал“ като „съвкупността от всички средства, с които разполага една страна ча защита на своите интереси - вътрешни ресурси (природни, демографски, финансови, икономически, военни) и външни ресурси (сателити, съюзи, неформално съвпадане на интересите и пр.)“ Под страна авторът визира „всеки участник в конфликт - физическо лице, общност, организация, държава, коалиция или международна организация.“21 Характерен за националната сигурност е нейният цикличен характер, който може да се представи чрез двуфазен четиристепенен модел (Фиг. 1). Фигура 1. Цикличен модел на сигурността Източник: Василев, (2009, с. 8) Моделът има равновесна точка, представена от състояние на покой. Информационният сегмент на системата за сигурност играе важна сигнална роля в това състояние. Пиковата точка е кризата, която сигнализира за необходимостта от промяна в системата и нейните взаимоотношения. Моделът включва две фази: възходящата фаза (покой-криза) включва натрупване на противоречия и превантивни действия, докато низходящата фаза (криза-покой) включва създаване на нов баланс и намеса. Този принципен модел на сигурност действа на индивидуално ниво, като представлява механизма на действие за националната сигурност в хоризонтален план. Реалното функциониране на модела обаче е по-сложно поради наличието на други относително независими цикли за съответните нива и вертикални взаимодействия, конфликти и действия за тяхното регулиране. Наличието на хоризонтални и вертикални противоречия и взаимодействия поражда хронична липса на сигурност в областта на националната сигурност, която се преодолява чрез активна стабилизация. Основата на националната сигурност изисква политическо съгласие относно набор от дългосрочни стратегически ценности, които служат като основа за определяне на кръга от стратегически цели и интереси на нацията. Тези ценности обикновено включват защита на индивидите, гарантиране на граждански права и свободи, насърчаване на материалния и духовен просперитет и поддържане на териториалната цялост. Независимо от външната и вътрешната среда, дефинирането на дългосрочни стратегически ценности е от решаващо значение за постигането и защитата на националните цели, включително националната сигурност. Тези ценности обикновено се съгласуват чрез политически консенсус в рамките на режима, който е най-висшата форма на обществена организация. За да се гарантира, че тези ценности се поддържат, са необходими закони, които да регулират отговорностите и естеството на субектите, участващи в реализирането и защитата на националните интереси. Важно е тези закони да са ориентирани към бъдещето, а не да се основават единствено на конюнктурни съображения. Концепцията за национална сигурност също претърпява промени след края на Студената война. Отсъствието на основната заплаха за сигурността, породена от съперничеството между две суперсили, довежда до преоценка на стратегиите за национална сигурност. Новите предизвикателства пред сигурността, като тероризъм, кибератаки и разпространение на оръжия за масово унищожение, изискват нови подходи към националната сигурност. Повишената взаимосвързаност и взаимозависимост на държавите също така означава, че сигурността на една държава може да повлияе на сигурността на други, което води до по-голям акцент върху международното сътрудничество и партньорства при справяне с предизвикателствата пред сигурността. Ролята на недържавните актьори като заплаха за сигурността става все по-сериозна, което води до необходимостта от по-цялостен подход към националната сигурност, който съчетава военни, дипломатически и икономически инструменти. Освен това концепцията за национална сигурност се разширява, за да обхване по-широк кръг от въпроси, включително икономическа сигурност, продоволствена сигурност, енергийна сигурност и сигурност на околната среда. С оглед на широкия спектър от рискове, сигурността на една национална държава има няколко измерения, включително икономическа сигурност, енергийна сигурност, физическа сигурност, екологична сигурност, продоволствена сигурност, гранична сигурност и киберсигурност. Основната грижа, когато става въпрос за национална сигурност, е дали нацията е в състояние да постигне максимална или най-малкото оптимална хомогенност в критични сфери като територия, държава, закони, език и икономика. Това е така, защото ефективността на една система, а именно държавата, в нейните конфликти с другите до голяма степен зависи от това доколко тя е в състояние да контролира собствените си вътрешни конфликти. Следователно външната национална сигурност не може да бъде постигната без първо да се постигне сигурност на индивидуално, обществено и държавно ниво. Въпреки че тези нива се допълват, липсата на сигурност на едно ниво не може да бъде компенсирана от другите индивидуално или колективно. По същия начин наличието на излишък на сигурност на едно ниво не компенсира липсата на сигурност на друго ниво.22 По отношение на националната сигурност Василев (2009) разглежда трите компонента индивид, общност и държава, които определят различните нива, обекти и субекти на сигурността. Той отбелязва, че когато говорим за сигурността на индивида и групите, към които принадлежи, формално или неформално, обектът и субектът на сигурността са едни и същи. Това е така, защото всички те споделят общата цел за постигане на сигурност за собствените си цели и защита.23 Обект на сигурност на първото, най-ниското ниво е отделната личност. Различните интереси на индивидите обаче водят до различни тълкувания на сигурността и критериите за нейното постигане. Във всички случаи физическата сигурност и материалното благополучие на индивида и неговите близки се считат за приоритет. В случай на противоречиви ценности, по-ниското ниво има предимство, тъй като е критично за оцеляването на принципа. Гражданските права и свободи са еднакво важни за личната сигурност, но тяхното тълкуване и дефиниция са по-малко ясни от физическата сигурност. Обхватът на индивидуалните права и свободи обикновено се определя в основни закони или международни конвенции, но дори в демократичните страни има противоречиви тенденции. Правителството се стреми да ограничи индивидуалните права и свободи, докато индивидите тълкуват регламентираните си права и свободи твърде широко и избирателно.24 Второто ниво на сигурност се фокусира върху обществото, по-специално върху установената система от материални и духовни ценности. Тази система е по-широка от понятието "обществен ред", което се отнася до обществени отношения, регулирани от правни норми. Националната сигурност на това ниво може да бъде нарушена от конфликти между консервативния традиционализъм и натиска от динамично променяща се външна среда. Това противоречие често възниква поради конфликта между стремежа към разширяване на индивидуализма и административното игнориране или ограничаване. Обществото, включващо индивиди и системи от материални и духовни ценности, изпитва друго противоречие, което е вътрешно присъщо на всяко общество и се генерира от дейността на политическите форми на организация. Това противоречие се проявява по два начина: първо, консервативно-традиционалисткото поведение на голяма част от населението срещу опити и действия, насочени към промяна на съществуващата ценностна система, и второ, острата борба на непримирими политически позиции между поне две достатъчно големи групи. от населението. Във втория случай нестабилното малцинство често играе решаваща роля, а държавата придобива привидна и временна независимост от опозиционните групи и техните политически субекти, като дори служи като посредник между тях.25 Третото ниво се занимава със сигурността на държавата и поддържането на нейния признат ред, институции и териториална цялост. Това ниво се характеризира със специфичната зависимост на държавата от оптималното изграждане на система за национална сигурност, която се основава на установяването на правовата държава и реализирането на индивидуална и обществена сигурност. За разлика от предишните две нива, организирането на подсистеми за сигурност и интегрирането им на това ниво изисква участието на професионалисти. Сигурността на държавата и нацията може да бъде пряко застрашена, когато се преследват добри политически визии, които не са оптимални или не гарантират националната сигурност. Освен това е важно да се разглеждат отделните аспекти на националната сигурност по комплексен начин, където никой не става абсолютен за сметка на друг. Липсата на координация и взаимно допълване между различните сфери на националната сигурност също може да бъде проблематична. Политическите решения, които игнорират аргументите на специалистите или не се допълват с професионалните решения, могат да бъдат много опасни. Едностранчивите подходи на отделни специалисти или абсолютизирането на значимостта на професионалната област също могат да застрашат националната сигурност. Ето защо е фундаментално важно да се даде приоритет на цялостната сигурност на личността, обществото и държавата, т.е. националната сигурност, а не да се разглежда която и да е област като второстепенна.26 Изтегляне 499.08 Kb. Сподели с приятели:
|