Серафина и изгубеното сърце

26
черни гънки, бурите… Всичко това очевидно е негово дело. Всичко видяно досега бе плод на заклинанията на магьосника. Дали той я бе нападнал в лоджията? Дали вече бе завладял „Билтмор“? Трябваше да стигне у дома!
Но как? Беше в капан на дърво, на трийсет метра над беснееща река.
Когато магьосникът с тъмната роба спря, косъмчетата по тила на
Серафина щръкнаха от страх. Цялото й тяло се разтрепери. Всяко сетиво вътре в нея й казваше да се бие или да бяга. Бягай, не спираше да крещи умът й. Бягай, преди да е станало късно!
Магьосникът бавно повдигна глава и погледна през дърветата право към нея.

27
7
Серафина се спусна да си намери прикритие, премести се по- далеч по тънките клонки на дървото, въпреки че те се привеждаха и се огъваха от вятъра и я повдигаха и спускаха с резки движения, от които стомахът й се бунтуваше.
Огледа клоните от отсрещната страна на реката. Преди минута й се струваха прекалено далеч, за да скочи, но сега мускулите й направо горяха и цялото й тяло се тресеше от паника.
Фокусира се върху клона, до който трябваше да се добере,
приведе глава, за да проучи ъгъла, после се метна напред с яростен рев.
Докато прелиташе във въздуха, си се представи като черната пантера, която бе скрита някъде вътре в нея, и се опита да се преобрази. Виждаше пантерата съвсем ясно в ума си. Това бе моментът. Тя бе във въздуха.
Трябваше да го направи сега!
Но промяната не се случи.
Протегна се отчаяно напред с тънките си човешки ръце, докато се рееше във въздуха, опита се да се докопа до клоните на бора от другата страна. Щом усети, че ръцете й докосват клоните, стисна здраво. Беше успяла! Но тялото й се бе залюляло прекалено и се изпусна и продължи да пада.
Размахваше ръце, протягаше ги във всички посоки, докато се опитваше да се хване за нещо, каквото и да е, по пътя надолу.
Фрасна се в дебел клон. Болезненият удар изкара въздуха от дробовете й. Изви се настрани и яростно се опита да се вкопчи в клона, но не успя.
Продължи да пада, удари се в по-долния клон, протегна се,
падна, сграбчи го, падна, подхлъзна се отново, протегна се, подхлъзна се, после пак сграбчи нещо, ръмжейки гневно, и най-накрая се задържа.

28
Озова се вкопчена в голям клон на боровото дърво на около петнайсет метра по-долу от мястото, където бе започнала да пада.
Ръцете и краката й бяха издраскани и кървяха. Дългият й извит гръбнак, обикновено толкова гъвкав и здрав, я болеше жестоко. При опитите да се хване за твърдите клони, докато падаше, слабите й човешки нокти болезнено се бяха забили в пръстите й.
Боеше се да не предизвика още повече шум, отколкото вече бе вдигнала, и все още трепереше от болката от шеметното падане, но стисна зъби и бързо изпълзя под вътрешните клони, за да се скрие.
Надзърна от тайното си местенце, сигурна, че магьосникът вече я е чул. Очакваше да види как се взира към нея, как прави заклинание или призовава някоя от черните си форми да я довърши.
Вместо това към нея се понесе димящата съскаща синя топка от горяща светлина, рееше се сред дърветата, осветяваше всичко наоколо с ярък ореол, а през това време магьосникът гледаше отдолу. Серафина се сви още повече в скривалището си сред гъсталака от борови иглички, докато зловещата топка приближаваше.
Жужащата горяща светлина миришеше на гръмотевична буря и наелектризира косата й. Но тя остана скрита на мястото си, макар цялата й кожа да вибрираше.
Накрая светлинката се понесе нататък и магьосникът продължи пътя си през гората.
Серафина въздъхна тежко от облекчение и отново задиша нормално.
Наблюдаваше как магьосникът върви през израслите по речния бряг папрати. Той се наведе и отскубна някакво растение от земята,
после продължи.
Внезапно Серафина забеляза нещо с ъгълчето на окото си, нещо,
което се придвижваше по-близо до нея. Обърна глава и видя голяма сребриста паяжина, блещукаща на звездната светлина, а осмокракият й собственик висеше в далечния край и я наблюдаваше с многобройните си очи. Когато паякът помръдна, малките капчици роса по мрежата заблестяха на светлината, някои се откъсваха и падаха към мекия горски килим, други се стичаха като живак по нишките. Серафина знаеше, че е невъзможно, но бе готова да се закълне, че не просто вижда капките, а и чува спускането им по нишките на паяжината. Дори
усещаше как се плъзгат, като потръпване по гръбнака й.

29
Стресна се и се отдръпна от паяжината, после погледна надолу към гората. Друидът магьосник, или който и да бе той, сега се бе отпуснал на колене. Горящото синьо кълбо се рееше над него като фенер и му даваше светлина, за да може да си свърши работата. Той ровеше в блатистата част в края на реката и събираше високите месоядни растения с формата на кана, които растяха там.
Тъкмо когато Серафина се канеше да пропълзи нататък,
магьосникът проговори. Не спря работата си, нито се огледа. Не проговори с дълбок и страховит глас, както очакваше тя, а с изненадващо нежен, спокоен и равен тон. Сякаш Серафина не се криеше на дърво на трийсет метра назад, а се бе свила в храстите долу до него.
— Не те виждам, но знам, че си тук — разнесе се гласът му.

30
8
Серафина изскочи от скривалището си и побягна. Запрехвърля се от клон на клон надолу по дървото. Щом стигна земята, се спусна и се затича с босите си крака по горския килим. Погледна през рамо, не видя никаква следа от магьосника, но продължи да тича.
Остави тъмната река зад себе си, почти прелитайки над камъните и между дърветата по стръмния склон, после през широката гориста долина. Когато най-накрая забави крачка, по вида и възрастта на дърветата разбра, че се приближава до целта си. Забеляза мек проблясък в далечината и той я привлече към дома като фар.
Докато минаваше покрай езерцето с костурите — то със сигурност се намираше в имението! — забеляза, че малкото поточе,
което обикновено вливаше водата си в него, сега бе преляло. Нивото на езерото бе по-високо, отколкото преди. Бурята идва, помисли си
Серафина.
Спокойната гладка повърхност на езерото отразяваше светлината на луната и звездите, но тя не остана да им се наслади. Нямаше търпение да се прибере у дома, да се увери, че Брейдън и татко й са добре, и да ги предупреди за това, което бе видяла в гората.
Тръгна по градинската пътека между розовите и оранжевите азалии, които цъфтяха ярко като самата луна. Изведнъж видя бледозелено сияние, беше надвиснало високо на хълма, към градините,
и Серафина спря объркана. Познаваше градините на „Билтмор“ добре,
но никога не бе виждала подобна зелена светлина.
Първата й мисъл бе, че магьосникът вече е тук, че е превзел всичко и е направил „Билтмор“ свое владение. После чу шепот от множество гласове.
Пристъпи по-близо и видя, че зеленото сияние не е дело на нечие заклинание, а идва от оранжерията, която бе осветена за вечерно тържество. Светлината сияеше през листата на хилядите орхидеи,
бромелии и палми и се отразяваше в многобройните стъклени панели на оранжерията.

31
Тя се промъкна покрай постройката и погледна към градината,
където видя стотици дами с официални летни рокли и господа с черни фракове, събрани на празненството. Прозорците на „Билтмор“
блестяха над тях, южните стени и кулите на имението се извисяваха като омагьосан замък в нощта.
Градината с високите стени бе осветена от мекото сияние на крушките на Едисон, които използваше баща й. По-малки лампи висяха по дървената беседка, която покриваше централната пътека на градината, окачени между бръшляновите лози и разцъфналите цветя като малки феи, потърсили убежище сред листата. През целия си живот Серафина не бе виждала толкова много красиви светлини.
Скрита в храстите, близо до каменния навес на градинаря, тя огледа тълпата за Брейдън, но не го откри никъде. Той бе затворено момче, не обичаше да е център на внимание, но леля му и чичо му обикновено го окуражаваха да посещава събитията в имението.
Двамата с Брейдън бяха преживели толкова много приключения. И
бяха минали през толкова неща заедно. Той бе най-близкият й, най- доверен приятел. Нямаше търпение да го види.
Изисканите гости се разхождаха по съвършено оформените пътеки на градината, държаха високи чаши за шампанско в елегантните си, добре поддържани ръце, бъбреха и отпиваха от питиетата си, докато обикаляха между розите, далиите и циниите. Под сиянието на оранжерията струнен квартет свиреше красива музика.
Лакеите, облечени в официалните си черно-бели ливреи, вървяха сред гостите и поднасяха на таблички пити с крем карамел, сирена и прясно изпечени сметанови еклери. Серафина внезапно усети хищните нокти на глада да дращят стомаха й.
Но всичко в това празненство я смути. Бяха нужни седмици, за да се организира такова събитие, а тя не бе чувала нищо. И защо
Брейдън не бе тук? Имаше толкова много непознати. Къде бяха мистър и мисис Вандербилт?
Неколцина от по-приключенски настроените възрастни и групичка от техните елегантно облечени деца се бяха струпали на едно място и палеха свещички в малки книжни фенери, които после пускаха във въздуха. Като с магия топлината от свещите издигаше фенерите нагоре, откъсваше ги от ръцете им и те се понасяха в нощното небе.
Серафина наблюдаваше заедно с останалите деца как се издигат бавно

32
сред звездите. Не можа да се въздържи и се усмихна на красивата гледка, но после я налегна тъга.
Знаеше, че е глупаво след всичко, което бе преживяла, но се почувства натъжена, задето не е поканена на това прекрасно тържество.
Партито беше вечерно. А тя бе създание на нощта! Ако някой изобщо трябваше да е част от него, това трябваше да е тя! Струваше й се, че са се променили много, много неща, сякаш целият свят й се бе изплъзнал и продължаваше без нея.
След като бе унищожила черния плащ и бе спасила изгубените деца на имението от техния мрачен затвор, тя бе влязла в света на горния етаж, дневния свят. Семейство Вандербилт я приветстваха в дома си. Тя вече бе част от „Билтмор“. Нали така? Защо тогава не беше на това парти? Стомахът й се разбунтува при тази мисъл. Какво бе станало? Какво бе пропуснала? Нима никой не бе забелязал, че я няма?
Беше й трудно да разбере как всички тези красиво облечени хора са се събрали на това чудесно празненство, когато само на няколко километра от тях в гората вилнее буря. На съвсем наблизо, надолу по хълма, малкото поточе спокойно наводняваше езерото. Към тях настъпваше мрачна сила, но те, изглежда, не го осъзнаваха.
Когато чу тихия смях на мисис Вандербилт на няколко крачки,
Серафина се обърна с надежда в посоката на звука. Веднага видя, че
Брейдън не е там, но мистър и мисис Вандербилт стояха заедно с неколцина от гостите близо до една от перголите с виещи се рози.
Мистър Вандербилт се разпознаваше лесно със своята черна коса и мустаци, със слабото си умно лице и тъмни, проницателни очи.
Носеше красив черен фрак и бяла вратовръзка. Много от мъжете,
които Серафина бе наблюдавала тайно през годините, говореха гръмко и имаха резки маниери, но господарят на имението бе по-тих, по- изтънчен, по-разсъдлив джентълмен. Обикновено, ако не четеше в библиотеката, наблюдаваше и се учеше от хората около себе си.
Винаги беше внимателен и приветлив, когато говореше с другите,
независимо дали са гости, прислужници или работници в имението, но освен това очевидно му бе приятно просто да наблюдава присъстващите на приемите от разстояние, попивайки цялата атмосфера.

33
Мисис Вандербилт бе по-общителна, по-приказлива с гостите.
Имаше тъмна коса също като съпруга си и същото интелигентно излъчване, но освен това бе и лъчезарна, винаги с ведра усмивка на лицето. Тази вечер бе облечена с красива свободна бледолилава рокля,
но това, което наистина зашемети Серафина, бе, че коремът на господарката е много наедрял. Последния път, когато я бе видяла, дори не си личеше, че очаква дете.

Изтегляне 2.33 Mb.

Сподели с приятели: