Серафина и изгубеното сърце
Изтегляне 2.33 Mb. Pdf просмотр
|
| Не са минали само 28 дни, помисли си тя. Стори й се, че потъва в дълбок мрачен кладенец. Нямало ме е няколко месеца… Те са забравили за мен… — А къде е вашият скъп племенник тази вечер? — попита една от дамите. — Да, наистина — каза съпругът на въпросната дама. — Къде е младият господар Вандербилт? — О, със сигурност е някъде тук — отвърна мисис Вандербилт ведро, но Серафина забеляза, че господарката на къщата не се огледа около себе си, докато произнасяше думите. Сякаш вече знаеше, че племенникът й не е наблизо. Държеше се небрежно пред гостите, но момичето долови в гласа й притеснено потрепване. Докато мисис Вандербилт и приятелите й продължаваха разговора си, мистър Вандербилт се отдели от тях и погледна към терасата на библиотеката. Серафина забеляза бръчици на тревога покрай очите и устата му. — Е, как е Брейдън? — попита един от гостите мисис Вандербилт. — О, той е добре — каза тя. — Добре е. Справя се. Едно „добре“ е достатъчно, помисли си Серафина, две са прекалено много. Нещо определено не беше наред. — Извинете ме за момент — каза мистър Вандербилт, докосна ръката на жена си и се отдалечи. Докато минаваше забързано през тълпата, неколцина от гостите се опитаха да говорят с него, защото той бе домакинът на това грандиозно празненство, но той само вежливо ги поздрави и продължи по пътя си. Сгушена сред живия плет, Серафина го последва. След като я е нямало месеци наред, със сигурност би го стреснала, ако просто се появи изневиделица, но щом той остане сам, веднага ще му разкаже за 34 опасността, която бе видяла в гората. Ще му покаже надигналата се вода в езерото като доказателство. Но сега усети неотложността в движенията му и реши да не го безпокои. Мистър Вандербилт изкачи стъпалата през каменния сводест вход на градината и продължи нагоре към пътеката, която минаваше през градинката с многото храсти. Серафина се спусна между розите и после се промъкна сред плодните дръвчета, за да го последва, като внимателно избягваше другите гости. Беше изгубила способността си да се преобразява, но определено не бе изгубила умението да се промъква незабелязано. Беше бърза и тиха както винаги. Последва господаря покрай бука с лилавите листа, после покрай бряста с ниските разперени клони, докато накрая изкачи и последните стъпала и стигна до перголата. — Вино, сър? — попита един лакей, излизайки от къщата на път към празненството с наново зареден поднос. — Не, благодаря, Джон. Да имаш случайно сладък чай? — О, да, сър — отвърна изненадано прислужникът, тъй като сладкият чай не бе обичайното питие на господаря му. Брейдън, помисли си Серафина. — Много благодаря, Джон — каза мистър Вандербилт и взе чаша с чай от подноса. — Погрижи се добре за гостите. — Разбира се, сър — кимна Джон и в неговия глас също се усети нервно потрепване, докато наблюдаваше как господарят му се отправя забързано нагоре към терасата. После се обърна и продължи към тържеството. Серафина се плъзна зад ствола на едно дърво, за да не я види прислужникът, и остана там, чудейки се за миг как е възможно хората да забелязват толкова малко неща покрай себе си. Знаеше, че теоретично би могла да мине свободно сред гостите на къщата и се бе почувствала засегната от факта, че не е била поканена на това събитие, но истината бе, че всъщност все още й бе по-удобно да наблюдава подобни празненства, отколкото да ги посещава. А и подгизналата, изцапана с пръст и петна от кръв разкъсана рокля със сигурност щеше да ги шокира. В момента очите й бяха насочени само в един човек и това бе мистър Вандербилт. Тръгна веднага след него. Притича по чакълестата пътечка, без да вдига почти никакъв шум, и изкачи каменните стъпала към 35 югоизточния ъгъл на къщата, за да стигне до терасата на библиотеката. Равната плоча бе точно пред стъклените врати на библиотеката, с изглед към гората и планинската верига Блу Ридж. Терасата бе покрита с беседка, обрасла обилно с висящи лилави глицинии. Лозите на цветята се увиваха плътно около стълбовете на беседката и по дървената решетка отгоре. Меката светлина от библиотеката се разливаше през отворените високи прозорци навън, към терасата. Едно момче седеше на пейка, обърнато с лице към гората. Когато го забеляза, Серафина отначало не се досети кой е. Но щом пристъпи по-наблизо и видя лицето му, го позна. Беше Брейдън. Но видът му — стойката, изражението на лицето — я зашемети толкова силно, че тя ахна шумно. Беше така смаяна, че не се спусна веднага към него, както правеше обикновено. Остана скрита в сенките и се опита да проумее това, което вижда. Първото, което забеляза, бе, че Гидиън, любимият черен доберман на Брейдън, не лежи в краката на своя господар, което бе обичайното му място. Клетото куче се бе проснало на около седем- осем метра встрани, със сведена глава, отпуснати уши и тъжно и унило изражение, сякаш Брейдън го бе отпратил, нежелан и ненужен. Момчето седеше само на пейката. Краката му бяха завити с плътно одеяло, въпреки че не беше студено. Брейдън бе на дванайсет години, но изглеждаше по-малък, по-крехък, отколкото преди. Никога не го бе виждала такъв. Кафявата му коса бе пораснала, кожата му бе по-различна, по-бледа, сякаш отдавна не бе излизал навън. Но това, което я порази най-много, бяха дългите назъбени белези от едната страна на лицето му и десният крак, който бе пъхнат в някаква кожено- метална шина, прихваната на коляното. Сърцето й се сви от мъка. Искаше да се протегне и да го докосне. Какво се бе случило с Брейдън? Дали тъмните сили, които бе срещнала в гората, вече го бяха нападнали? — Аз съм — каза нежно мистър Вандербилт, приближавайки към племенника си. — Добре ли си? — Да — отвърна момчето с мрачен глас, — добре съм. Но думите му бяха наситени с такава емоция, че сърцето на Серафина щеше да се пръсне. 36 Брейдън изглеждаше толкова тъжен. Ъгълчетата на устните му бяха извити надолу. В очите му нямаше блясък, нямаше искра. Когато Серафина се примъкна по-близо до него, лицето му изведнъж помръкна от още по-голяма болка, още повече отчаяние, сякаш нещо внезапно го бе натъжило повече, отколкото преди няколко секунди. Но тя видя, че той се опитва да се овладее поне заради чичо си. — Само заради мен ли дойдохте тук, чичо? — попита. — И без това там долу няма кой знае какво за правене — каза мистър Вандербилт, усмихвайки се леко, и Брейдън му се усмихна немощно в отговор. Мистър Вандербилт му предложи чашата със сладък чай. Това бе любимата напитка на Брейдън. Но когато протегна лявата си ръка, за да поеме чашата, тя се разтрепери толкова силно, че бе ясно, че няма да успее да задържи чая, без да го разплиска. — Не го искам! — развика се Брейдън към чичо си и бутна чашата. Мистър Вандербилт отстъпи назад и си пое дълбоко дъх. Господарят на „Билтмор“ не бе свикнал някой да се държи така с него, но след миг пристъпи отново напред. — Опитай отново — каза той внимателно и подаде чашата на племенника си. — Дясната ти ръка е по-здрава. Брейдън го изгледа гневно, но бавно се протегна, този път с дясната ръка, и хвана чашата. Дясната му ръка също трепереше, но не толкова, колкото лявата. Брейдън стисна чашата с чай с двете си ръце и отпи дълга глътка. Когато приключи, кимна. Сякаш бе забравил колко много обича чай и сега си бе припомнил. — Благодаря — каза той на чичо си и за миг прозвуча почти като стария Брейдън, ведър и лъчезарен, но после отново стисна устни и тръсна глава, едва сдържайки сълзите си. Чичо му приседна на пейката до него. — Май тази вечер е по-зле? Брейдън кимна. — През последните седмици наистина си мислех, че се възстановявам, но внезапно ми стана още по-зле. — Заради празненството ли? — попита с разкаяние в гласа мистър Вандербилт. 37 — Не мисля — поклати глава Брейдън. — Не знам… може би… може би е заради красивата нощ, лунната светлина, звездите. Тя толкова обичаше нощи като тази. — Съжалявам. — Понякога ми се струва, че отново се връщам към нормалния си живот, но друг път усещам ужасна болка отвътре, сякаш тя стои тук, точно до мен. Изтегляне 2.33 Mb. Сподели с приятели:
|