Серафина и изгубеното сърце

13
козината му бе тъмнокафява. Може би светлината я бе заблудила, но ако беше Уейса, защо би избягал от нея?
Въпросите продължаваха да я измъчват, но тялото й вече се предаваше. Главата я болеше от ноктите на пантерата, които бяха оставали кървяща рана на скалпа й, но не беше толкова сериозно. След преживяното в ковчега се чувстваше щастлива от простичкия факт, че в гърдите й влиза кислород. Усещаше топлия ветрец по голата си кожа,
надушваше мириса на растящите наблизо детелини и папрати, взираше се във величествените звезди над главата си. Струваше й се, че сетивата й никога не са били толкова изострени, колкото в този миг.
След като силата се върна в ръцете и краката й, тя изтръска останалата пръст от тялото си и приглади простичката бежова рокля, с която бе облечена. И тогава забеляза големите тъмни петна по подгъва й. Уплашена, бързо се огледа цялата и откри изсъхнала кръв и по горната част на тялото си, както и по раменете, и ръцете. Нямаше нови рани. Само белези.
В този момент в главата й бавно потекоха спомени като спокойна река. Ето я, вечеря заедно с баща си в работилницата, а сега лежи на най-високия покрив на имението заедно с Брейдън и двамата броят звезди в среднощното небе, а ето сега тича щастлива в гората като пантера с майка си и с Уейса. Седи пред камината в библиотеката на мистър Вандербилт, докато той й разказва истории от книгите и пътуванията си; кротко пие чай на закуска с мисис Вандербилт, която наскоро обяви, че очаква дете.
После си спомни приятелката си Еси, една от камериерките в
„Билтмор“. Ето я, помага й да облече красивата златисто кремава рокля, която Брейдън й подари за коледното тържество. Спомни си как се погледна в огледалото на Еси, видя дванайсетгодишното момиче с остри, котешки скули, кехлибареножълти очи и дълга лъскава черна коса и за първи път си помисли, че всичко ще бъде наред, че ще е съвсем на място сред хората.
Споменът за коледното тържество също изплува. Помнеше толкова ясно меката светлина на свещите, мириса на горящото дърво в камината, усмивката на лицето на татко й и топлината от ръката на
Брейдън, отпусната на гърба й, докато двамата влизаха в залата. Това бе момент на пълна хармония и триумф, не само защото с Брейдън

14
бяха победили враговете си, но и защото наистина вярваше, че е намерила мястото, където принадлежи.
В последната нощ, която помнеше от „Билтмор“, правеше редовната си обиколка из имението в една зимна вечер. Споменът идваше в съзнанието й на отделни проблясъци. Тя беше пазителят,
защитникът на имението, който се изправя срещу нахлуващи духове и други опасности. Всички в „Билтмор“ вече спяха и мрачните коридори бяха само за нея, точно както й харесваше. Пристъпи в официалния заден вътрешен двор, който Вандербилт наричаха „лоджия“.
Прозрачните бели завеси на вратата сияеха на лунната светлина,
докато се полюшваха от студения зимен ветрец. Серафина погледна през ливадата на имението към гората и планините в далечината. Над върховете се издигаше пълната луна.
Цялата къща бе притихнала, но изведнъж Серафина долови необичайно движение във въздуха и по гърба й премина тревожна тръпка. Косъмчетата на тила й настръхнаха. Зад нея имаше нещо,
усети го. Обърна се рязко, готова за битка, но там, където би трябвало да са стените и прозорците на къщата, видя единствено лепкава черна тъмнина.
Нещо я блъсна в гърдите и я прониза болка. Около нея се завъртя вихрушка. Мислите й се разбъркаха. Бореше се със зъби и нокти,
ръмжеше, съскаше, хапеше. Навсякъде имаше кръв.
Но после изведнъж настана пълен мрак и споменът избледня.
Сега стоеше до собствения си гроб под бледата светлина на луната в средата на полянката с ангела. Огледа се. Беше на километри от къщи. Какво странно и загадъчно място! И да изпълзи от земята точно тук! Ронливата пръст бе осеяна с отпечатъци от човешки стъпки и нещо, което приличаше на следи от лопата. Нямаше надгробна плоча, само купчина пръст. Предположи, че който я е заровил, не е искал да я намерят. Дали някой се е опитал да я убие и да скрие тялото й?
Вдигна глава към каменния ангел.
— Какво видя тази нощ?
Но ангелът не отговори. Стоеше на каменния постамент,
мълчалив и невъзмутим, както винаги. Статуята бе стара и носеше белезите на времето, камъкът бе очукан на места, покрит с тъмен мъх и зелена патина. Бе с женско лице, с дълга коса и красиви черти, а по

15
скулите му се стичаха сълзи от тъмна мъзга. На Серафина й се струваше, че това лице е изпълнено с мълчалива мъдрост, сякаш ангелът пази в себе си тайната за съдбата и късмета на хората, които е обичал, и това познание е прекалено тежко, за да бъде понесено. Бе разперил могъщите си криле с нежни пера високо нагоре и стискаше в ръка дълъг остър железен меч. Същият меч, с който Серафина разсече и унищожи черния плащ.
Ангелът стоеше в средата на малка полянка с яркозелена трева.
Листата на дърветата и храстите около него оставаха зелени през цялата година, не изсъхваха от лятното слънце, не променяха цвета си през есента, не окапваха през зимата. Ангелската полянка бе дом на вечната пролет.
Северната й страна водеше навътре към другата част на старото гробище, която бе погълната от околната гора много отдавна, виещите се бръшляни бяха покрили много от надгробните плочи и мъхът пълзеше от почернелите клони на изсъхналите криви дървета.
Гробището се простираше надалеч, докъдето й стигаше погледът:
безкрайни редици от наклонени, полузаровени в пръстта паметници, с паднали върхове, бележеха гробовете на стотици мъртъвци, гниещи тела и изгубени души. Сива шепнеща мъгла равнодушно пълзеше из гробището, сякаш търсеше място, където да се настани.
Серафина се огледа за някакви признаци на движение с надеждата, че тя е единственото тяло, изпълзяло от гробовете тази нощ.
Най-накрая се обърна към заровените си спътници.
— Съжалявам, че ви изоставям толкова скоро, но се оказа, че съм само кратковременен посетител, а не постоянен обитател на вашия дом.
Тръгна към другата страна на полянката, водеща към онази част на гората, която й бе добре позната. Гледката я подсети за майка й. Бе научила толкова много от нея. Двете бяха тичали и ловували заедно в гората. Серафина вече познаваше песните на всички нощни птици и движенията на горските създания. Зачуди се защо майка й не бе усетила присъствието й и не бе дошла при нея, както толкова много пъти преди.
Осъзна, че и татко й не беше дошъл да я потърси, нито пък
Брейдън.

16
Никой не бе дошъл.
Беше сама.
В съзнанието й започна да пропълзява страх. Когато се замисли какво може да е сполетяло хората, които обичаше, сърцето й натежа като камък в гърдите. Не знаеше кой я е нападнал, нито от колко време я няма. Притесняваше се какво ще си помислят хората в „Билтмор“,
когато влезе в имението, покрита с гробищната пръст, но истинският страх, дълбоко в нея, бе, че може изобщо да не са там, че ще намери къщата пуста, населена единствено от сенки.
Изведнъж вече нямаше търпение да тръгне, насочи се към гората, следвайки пътя, който щеше да я отведе в „Билтмор“. Трябваше да се прибере у дома.

17
5
Серафина с бърза крачка следваше пътеката през тъмната гора,
надолу към котловината, пълна с древни кестенови дървета и ели.
Докато лъкатушеше между едрите дънери на най-старите обитатели на гората, чувстваше краката си уверени и силни.
Около нея звучеше хор от горски жаби, птици и насекоми, а из въздуха се носеше аромат на иглики и лунни цветя. Вечерните цветя оставаха затворени през деня, но се отваряха нощем и сладкият им аромат изпълваше гората.
Всичко й се струваше необичайно живо, сякаш тялото и сетивата й преоткриваха напълно нови усещания.
Гората бе станала по-гъста, рододендроновите храсти блещукаха на сребристата лунна светлина. Нощните пеперуди прелитаха над белите и розови цветове, гмуркаха се в тях и пиеха от нектара им.
Серафина имаше чувството, че чува размаха на крилете им сред нощния вятър.
Светулки се рееха в мрака над лъскавите зелени листа на лавровите дървета. Нежно проблясващи светкавици танцуваха в осеяното със сребристи облаци небе над тях, а сред мрака, в далечината, отекваше приглушен гръм, който разнасяше топлина като летен вятър.
— Това е толкова странно… — промърмори Серафина,
оглеждайки се объркано наоколо, докато вървеше.
Последната нощ, която помнеше, бе през зимата, но сега времето бе изненадващо топло. И тези растения и насекоми не се появяваха зимно време. Дали магията на полянката с ангела се бе разпростряла някак и в останалата част на гората?
Когато вдигна глава към луната, видя нещо, което я накара да спре рязко на място. Луната не бе съвсем кръгла, но пак бе голяма и ярка, осветена отдясно и потънала в сенки отляво.
— Това не е правилно — намръщи се тя. В нощта, когато бе в лоджията, имаше пълнолуние, което означаваше, че това, което вижда

18
сега, е невъзможно.
Знаеше отлично, че луната е съвсем кръгла само един път месечно, после намалява две седмици, осветена отляво, става по-малка и по-малка, докато за една вечер напълно потъмнее. После започва да нараства в продължение на две седмици, осветена отдясно, докато отново стане съвсем пълна. И това се повтаря пак и пак.
Луната бе великият небесен календар, по който тя отброяваше нощите на живота си, докато бродеше из земите на имението
„Билтмор“. Редуващите се фази на бледия й спътник, бавният полет на блещукащите звезди и криволичещият преход на петте най-ярки планети й бяха безмълвни, но верни довереници, откакто се помнеше.
Те бяха нейните среднощни братя и утринни звездни сестри. Тя разговаряше с тях, учеше се от тях, наблюдаваше ги така, както обикновените момичета наблюдават членовете на семейството си.
Но тази нощ се взираше объркано към своята сестрица луната,
слепоочията й пулсираха напрегнато, докато се мъчеше да разбере какво точно вижда. Луната бе осветена отдясно. Това означаваше, че нараства, че с всяка нощ ще става все по-пълна. Но последния път,
когато я видя, имаше пълнолуние, как бе възможно отново да нараства?
Сякаш бе пропаднала назад във времето. Или това, или се бе случило нещо също толкова невероятно: бе прекарала под земята повече от един пълен цикъл на луната.
— Това означава, че са минали 28 нощи, а може би и повече… —
каза си тя на глас, напълно потресена.
Ветрецът шепнеше във върховете на дърветата, като че ли тайните духове на гората обсъждаха нервно нейното откритие за подлата игричка на Вселената. Времето тече напред. Времето тече назад. Нищо не е такова, каквото изглежда. Хората биват заравяни под земята и излизат оттам. Серафина живееше в свят на безброй промеждутъци.
Още една серия светкавици освети небето и затанцува мълчаливо сред облаците, после се разнесе гръмотевица, която отекна по склоновете на планината.
Серафина можеше да вижда неща, които другите хора не могат,
особено в мрака на нощта, но тази вечер явно в гората имаше по- специална магия. Струваше й се, че наистина може да види как

19
вечерните цветя бавно отварят венчелистчетата си към луната, както и проблясването на звездната светлина по искрящите в цветовете на дъгата криле на насекомите. Докато се промъкваше между клоните на дърветата, усещаше ласката на въздуха по тялото, по кожата си.
Чувстваше каменистата твърдост на земята и на скалите, по които стъпваше. Малките капчици роса по листенцата на детелините наоколо внезапно заблестяха и миг по-късно бялата светлина на далечна светкавица се отрази в очите й. Вода и земя, светлина и небе… Сякаш се бе сляла с най-фините стихии в света, сякаш бе в пълна хармония с движенията на нощното царство, както никога досега.
Продължи да върви, но докато се взираше през дърветата, в далечината забеляза нещо, което й заприлича на черна пролука във въздуха. Наклони объркано глава. Сянка ли беше? Не можеше да разбере. Но когато присви очи, осъзна, че каквото и да е това, то се
движи — не към нея или в обратната посока, а реейки се във въздуха,
като накъдрена черна вълна.
Кожата на ръцете й настръхна, побиха я тръпки. Какво е това,
запита се тя. Дали не е свързано с черния силует, който я бе нападнал в
„Билтмор“?
Знаеше, че трябва просто да продължи, но бе прекалено любопитна, за да остави нещата така. Бавно започна да се приближава и щом стигна на десетина крачки от черното нещо, спря и се вгледа в него. Бе около метър и половина дълго и се рееше като от само себе си на няколко стъпки над земята, като дълго знаме, развявано от вятъра. И
бе чисто черно, по-черно от всичко, което бе виждала в живота си.
Внезапно сред дърветата задуха вятър. От земята се вдигна силна вихрушка и завъртя около нея малко торнадо от листа. Провисналите клони започнаха да се чупят и да се накланят, люлееха се като крайници на стар, прегърбен човек, а дългите им чепати ръце се надвесиха над главата и раменете й. Когато студената мъгла на наближаващия дъжд докосна лицето й, Серафина осъзна, че наближава буря. И после забеляза тъмна фигура да приближава към нея сред дърветата.
Серафина ахна от изненада и се просна на земята, за да се скрие.
Сви се до ствола на едно наполовина паднало дърво, чиито корени се подаваха от пръстта, извити като крака на паяци, и под тях се бе

20
образувало нещо като малка пещера. Пъхна се възможно най-навътре и надзърна през малките дупки между корените.
Човекът или създанието, или каквото и да бе, се движеше през гората с бавна, но уверена крачка, като хищник по следите на плячка.
Крачеше на два дълги, върлинести крака, гърбът му бе превит, а главата сведена надолу, раменете му се завъртаха на една страна, после на друга, докато се озърташе наоколо. Дори и така превито, създанието бе много високо, с дълги криви ръце, висящи пред него като на хищна богомолка, издължените пръсти на кокалестите му длани бяха като бели люспести израстъци, които завършваха с остри, извити птичи нокти. Движеше се целеустремено, краката му дращеха през листата,
покриващи горския път, а костите му издаваха звуци като от пукащи клонки.

Изтегляне 2.33 Mb.

Сподели с приятели: