Шифърът на леонардо дан Браун Пролог Лувърът, Париж 22: 46

Сър Лий Тибинг печално гледаше Робърт Лангдън и Софи Нево над цевта на мал­кия револвер. - От мига, в който влязохте в дома ми, правех всичко по силите си да ви предпазя - каза той. - Но вашето упорство ме постави в трудно положение.

Виждаше смаяните им от предателството му израже­ния, и все пак беше убеден, че скоро ще разберат върво­лицата от събития, довела и тримата до този невероятен кръстопът.

„Трябва да ви разкажа много неща. Още не знаете почти нищо."

- Повярвайте, моля ви, изобщо нямах намерение да ви замесвам - продължи Тибинг. - Вие дойдохте в дома ми. Сами ме потърсихте.

-Лий? - успя да изпелтечи Лангдън. - Какво пра­виш, по дяволите? Мислехме, че си в беда. Дойдохме тук, за да ти помогнем!

- Както си и мислех - отвърна англичанинът. - Има­ме да обсъдим много неща.

Лангдън и Софи не можеха да откъснат удивените си погледи от насочения към тях револвер.

- С това само си осигурявам цялото ви внимание -каза Тибинг. - Ако исках да ви убия, вече щяхте да сте мъртви. Когато нощес влязохте в дома ми, рискувах всич­ко, за да пощадя живота ви. Аз съм човек на честта и съм се заклел пред самия себе си да жертвам само онези, които са предали Сангреала.

- Какви ги говориш? - попита Лангдън. - Какво оз­начава това „предали Сангреала"?

- Открих една ужасна истина - заяви англичанинът.

- Разбрах защо документите от Сангреала така и не са били разгласени на света. Научих, че в крайна сметка Орденът на Сион решил да не ги разкрива. Затова хиля­долетието отмина, без да се случи нищо, затова нищо не се промени, когато навлязохме в Края на дните.

Лангдън отвори уста, готов да възрази.

- Орденът е получил святата задача да сподели исти­ната - продължи Тибинг. - Да разкрие документите от Сангреала, когато настъпи Краят на дните. Векове наред хора като Леонардо, Ботичели и Нютон са рискували всичко, за Да защитят документите и да изпълнят тази задача. И сега, в самия момент на истината, Жак Сониер се отказа. Човекът-, удостоен с най-голямата отговорност в християнската история, изклинчи от дълга си. Реши, че моментът не е подходящ. - Той се обърна към Софи.

- Сониер изневери на Граала. Изневери на Ордена. Изне­вери на паметта на всички поколения, които са се жерт­вали, за да направят възможен този миг.

- Вие ли? - Софи яростно впери в него зелените си очи. - Вие ли сте виновен за убийството на дядо ми?

Тибинг се намръщи.

- Дядо ви и неговите сенешали бяха предатели на Гра­ала.

Софи усети, че дълбоко от душата й блика гняв. „Той лъже!"

Гласът на англичанина беше безмилостен.

- Дядо ви се е продал на Църквата. Очевидно е, че са му оказали натиск, за да запази истината в тайна.

Софи поклати глава.

- Църквата нямаше абсолютно никакво влияние вър­ху дядо ми!

Тибинг студено се засмя.

- Мила моя, Църквата има хилядолетен опит в оказ­ването на натиск върху хората, които заплашват да раз­крият лъжите й. Още от Константиново време тя успеш­но крие истината за Мария Магдалина и Иисус. Не бива да се изненадваме, че точно сега пак е открила начин да остави света в неведение. Църквата може вече да не пра­ща кръстоносци да колят неверниците, обаче влиянието й е не по-малко убедително. И не по-малко коварно. -Той замълча за миг, сякаш за да подчертае следващите си думи. - Госпожице Нево, дядо ви от известно време искаше да ви каже истината за вашето семейство.

Софи ахна.

- Откъде знаете?

- Методите ми нямат значение. Важното е сега да проу­меете следното. - Британският историк дълбоко си пое дъх. - Майка ви, баща ви, баба ви и брат ви не загинаха в катастрофа.

Обзета от дълбоко вълнение, Софи отвори уста да от­говори, ала не можа.

Лангдън поклати глава.

- Какви ги говориш, Лий?

- Това обяснява всичко, Робърт. Всичко си отива на мястото. Историята се повтаря. Когато е трябвало да за­пази Сангреала в тайна, Църквата никога не се е колеба­ла да убива. С наближаващия Край на дните, убийството на най-близките хора на великия магистър праща съв­сем ясно послание. Мълчи, иначе вие със Софи сте след­ващите.

- Било е автомобилна катастрофа - изпелтечи Софи.

Мъката от детството й отново бликна в душата й. — Ка­тастрофа!

- Лий, не разполагаш с никакви доказателства, че Църквата има нещо общо със смъртта на онези хора, нито че това е повлияло върху решението на Ордена да запази тайната! - вече видимо ядосан, възрази Лангдън.

- Доказателство ли? - викна Тибинг. - Искаш дока­зателство за въздействие върху Ордена, така ли? Новото хилядолетие настъпи, и все пак светът си остава в неве­дение! Това не е ли достатъчно доказателство?

В ехото на думите му Софи чу да говори друг глас. „Софи, трябва да ти кажа истината за твоето семейство." Тя усети, че трепери. Възможно ли "бе това да е истина­та, която беше искал да й разкрие дядо й? Че семейство­то й е било убито? Какво всъщност знаеше за катастро­фата, отнела живота на близките й? Само откъслечни подробности. Дори репортажите във вестниците бяха мъгляви. Катастрофа? Приказки? Внезапно си спомни прекалената грижовност на дядо си. Като малка той поч­ти не я оставяше сама. Дори когато беше заминала да учи в университета, бе усещала бдителния му поглед. Зачуди се дали през целия й живот не са я пазили братя от Ордена.

- Подозирал си, че го манипулират. - Лангдън смая­но се вторачи в англичанина. - Затова ли го уби?

- Не аз натиснах спусъка - отвърна Тибинг. - Сониер умря още преди години, когато Църквата му отне се­мейството. Беше разкрит. Вече е свободен от мъката, от срама, че не е способен да изпълни свещения' си дълг.

Помисли за алтернативата. Трябваше да се направи нещо. Нима светът вечно ще остане в безпросветна тъма? -Нима ще допуснем Църквата цяла вечност да разтръбява лъ­жите си в нашите учебници по история? Докога ще й позволяваме да оказва натиск чрез убийства и изнудва­не? Не, трябваше да се направи нещо! И сега сме в състо­яние да изпълним дълга на Сониер и да поправим една ужасна неправда. - Той замълча за миг. - Ние тримата. Заедно.

Софи изпитваше единствено съмнение.

- Как може да вярвате, че ще ви помогнем?

- Защото, мила моя, тъкмо вие сте причината Орде­нът да не разгласи документите. Обичта на дядо ви към вас му попречи да се противопостави на Църквата. Стра­хът му от отмъщение срещу единствения му оцелял бли­зък човек го осакати. Той нямаше шанс, защото вие го отблъснахте, завързахте му ръцете, накарахте го да чака. Сега дължите на света истината. Дължите го на паметта на дядо си.

Робърт Лангдън се беше отказал да се опитва да се ориентира. Въпреки урагана от въпроси, нахлул в глава­та му, той знаеше, че е важно само едно - да измъкне Софи жива. Угризенията, които бе изпитвал, че е забър­кал Тибинг, сега се насочиха към нея.

„Аз я заведох в Шато Вилет. Аз съм виновен."

Не можеше да повярва, че Лий Тибинг е способен хлад­нокръвно да ги убие, и все пак англичанинът определено беше замесен в убийството на други хора по време на своето заблудено търсене на Граала. И никой нямаше да чуе изстрелите в тази уединена зала с дебели стени, осо­бено в дъжда. „А и Лий току-що ни призна вината си."

Той погледна Софи. Тя изглеждаше потресена. „Цър­квата е убила семейството й, за да запуши устата на Ор­дена?" Знаеше, че днешната Църква не убива хора. Тряб­ваше да има друго обяснение.

- Остави Софи да си тръгне - каза Лангдън. - Двама­та с теб трябва сами да обсъдим този въпрос.

Тибинг принудено се засмя.

- Боя се, че не мога да си позволя такъв жест на дове-

рие. Мога обаче да ви предложа следното. - Като про­дължаваше да се цели в Софи, той се отпусна на патери­ците си и извади ключовия камък от джоба си. После с олюляване му го протегна. - Знак на доверие, Робърт.

Обзет от съмнение, Лангдън не помръдна. „Лий ни връща ключовия камък?"

- Вземи го - каза Тибинг и несръчно го разклати във въздуха.

Професорът се сещаше само за една причина британе­цът да им го връща.

- Ти вече си го отворил. Извадил си картата. Тибинг се засмя и поклати глава.

- Ако бях отворил ключовия камък, Робърт, щях да изчезна сам да търся Граала и да не ви забърквам. Не, не знам отговора. И спокойно си го признавам. Истинският рицар трябва да е скромен пред лицето на Граала. И да се подчинява на знаците, които му се явяват. Когато ви видях да влизате в абатството, веднага разбрах. Вие бях­те там с цел. Да помогнете. Аз не се стремя към слава. Служа на много по-велик господар от собствената си гор­дост. Истината. Човечеството заслужава да научи исти­ната. Граалът откри всички ни и сега умолява да го раз­крием. Трябва да работим задружно.

Въпреки апела на Тибинг 'за сътрудничество и дове­рие, револверът продължаваше да е насочен срещу Софи. Лангдън се приближи и взе студения мраморен цилин­дър. Чу как оцетът вътре се пляска. Пръстените все още бяха безредно завъртени и криптексът беше заключен.

Робърт отстъпи назад и погледна Тибинг.

- Откъде знаеш, че няма да го счупя? Англичанинът зловещо се изкиска.

- Заплахата ти да го строшиш в „Темпъл" беше блъф. Робърт Лангдън никога няма да строши ключовия ка­мък. Ти си историк, Робърт. Държиш ключа за две хи­ляди години история - изчезналия ключ за Сангреала. Усещаш душите на всички рицари, изгорени на клада, защото не са издали тайната. Нима ще допуснеш смърт­та им да остане напразна? Не, ти ще отмъстиш за тях. Ще се присъединиш към редиците на великите хора, на които се възхищаваш, Леонардо, Ботичели, Нютон, за

всеки от които щеше да е чест сега да е на твоето място. Съдържанието на ключовия камък ни зове. Копнее да бъде освободено. Моментът настъпи. Съдбата ни доведе дотук.

- Не мога да ти помогна, Лий. Нямам представа как да го отворя. Видях гробницата на Нютон само за малко. И даже да знаех паролата... - Лангдън замълча, разб­рал, че е казал прекалено много.

- Нямаше да ми я разкриеш, така ли? - въздъхна _t Тибинг. - Разочарован съм и съм изненадан, Робърт, че' не съзнаваш до каква степен си ми длъжник. Моята за­дача щеше да е много по-проста, ако с Реми ви бяхме очистили в Шато Вилет. Вместо това аз рискувах всич­ко, за да постъпя по-благородно.

- Това ли ти е благородството? - Лангдън кимна към револвера.

- Сониер е виновен - отвърна Тибинг. - Той и негови­те сенешали излъгаха Сила. Иначе лесно щях да се сдо­бия с ключовия камък. Как да предположа, че великият магистър ще положи такива усилия, за да ме измами и да остави ключовия камък на отчуждилата се от него внучка? - Тибинг стрелна Софи с презрителен поглед. -Човек, напълно недостоен да съхранява това знание, по­ради което се нуждае от специалист по символика за гле-дачка. - Англичанинът отново се обърна към Лангдън.

- За щастие, Робърт, твоята поява ме улесни. Вместо ключовият камък завинаги да остане в депозитната бан­ка, ти го взе оттам и го донесе в дома ми.

„Къде другаде можех да избягам? - помисли си про­фесорът. - Общността на историците на Граала е малка и с Тибинг отдавна се познавахме."

На лицето на Тибинг се изписа самодоволна гримаса.

- - Когато научих, че Сониер ви е оставил предсмъртно писмо, разбрах, че ви е известна ценна информация на Ордена. Не бях сигурен дали е самият ключов камък, или насоки къде да го откриете. Но полицията ви прес­ледваше по петите и подозирах, че може да се изтърсите в дома ми.

Лангдън го погледна гневно..

- Ами ако не бяхме дошли?

- Бях готов да ви подам ръка за помощ. Така или иначе, ключовият камък идваше в Шато Вилет. Фактът, че ми го донесохте в ръцете, само доказва, че моята кау­за е справедлива.

- Какво?! - ужаси се Робърт.

- Сила трябваше да проникне в Шато Вилет и да взе­ме ключовия камък от вас - и да ви- извади от играта, без да пострадате и без да ме поставя под подозрение в съучастничество. Когато видях колко са сложни шифри­те на Сониер обаче, реших да продължа да ви използвам. Щом научих достатъчно, за да се справя сам, по всяко време можех да накарам Сила да открадне ключовия камък.

- „Темпъл" - смаяна от предателството му, ахна Софи.

„Започват да загряват" - помисли си Тибинг. Още от­начало знаеше, че в „Темпъл" не са погребани рицари, и все пак привидната му връзка със стихотворението се оказа удобна примамка, за да вземе ключовия камък. Фалшивото отвличане вървеше гладко до импровизира­ната заплаха на Лангдън да разбие цилиндъра в камен­ния под. Тогава Реми изпадна в паника и глупаво показа лицето си. „Единственият, който можеше да ме уличи!" Сила замъкна Тибинг навън, без да подозира истинската му самоличност. После се намеси Реми и хлабаво го за­върза в купето на лимузината. Въжетата и изолирбандът бяха за заблуда - заради Сила. Когато Реми вдигна прег­радата, Тибинг се развърза и се обади на монаха по теле­фона. С фалшивия френски акцент, който използваше още отначало, той прати Сила в Opus Dei. По-късно ано­нимно го издаде на полицията.

„Едно слабо място по-малко."

С другото слабо място имаше проблем. Реми.

Отчаяно се съпротивляваше срещу този изход, ала накрая французинът започна да става опасен. „Всяко търсене на Граала иска жертви." Най-чистото решение го очакваше в мокрия бар на лимузината - бутилка, малко коняк и кутия фъстъци. Прахът на дъното на кутията беше достатъчен. Когато Реми спря на Хорс Гардс Уей, Тибинг се прехвърли отпред. След няколко минути пак

се върна в купето, унищожи уликите и накрая отиде за изпълни последната фаза от задачата си.

Уестминстърското абатство се намираше наблизо и макар че патериците му задействаха детектора за метал, охраната не знаеше какво да прави. Да го помолят да остави патериците и да мине през портала с пълзене ли? Или да обискират сакатото му тяло? Тибинг показа на смутените пазачи много по-лесно решение - релефно ор­наментирана карта, представяща го като рицар на крал­ството. Нещастниците за малко да се изпопребият, дока­то го въвеждаха в абатството.

Докато гледаше озадачените Лангдън и Нево, Тибинг се бореше с желанието да им разкрие как гениално е използвал Opus Dei в маневрите си, които скоро щяха да доведат до гибелта на цялата Църква. Това щеше да по­чака. В момента имаше по-важна работа.

- Mes amies* - на безупречния си френски заяви той. - Vous ne trouvez pas le Saint-Graal, c'est le Saint-Graal qui vous trouve. - Англичанинът ce усмихна. - Общият ни път не може да е по-ясен. Граалът ни намери.

Мълчание.

Той сниши глас и зашепна:

- Заслушайте се. Чувате ли го? Граалът ни говори през вековете. Умолява да го спасим от глупостта на Ор­дена. Използвайте тази възможност. Ние сме единстве­ните, които можем да разшифроваме този последен код и да отворим криптекса. - Тибинг замълча за мир, очите му блестяха. - Трябва да положим клетва. Клетва за вяр­ност един към друг. Рицарска преданост към истината.

Софи дълбоко се вгледа в очите му и отговори с леден глас:

- Никога няма да се закълна на убиеца на дядо ми. Обещавам ви само, че ще се погрижа да ви пратят в затво­ра.

Сърцето на Тибинг се сви и той взе решение.

- Съжалявам, че постъпвате така, мадмоазел. - Обърна се и се прицели в Лангдън. - Ами ти, Робърт? С мен ли си, или си против мен?

Тялото на епископ Мануел Аринга-роса бе изтърпяло много видове бол­ка, и все пак разкъсващото парене на раната от куршума в гърдите му беше напълно непоз­нато. Дълбоко и силно. Не рана на плътта... а по-скоро на душата.

Той отвори очи и се напрегна да види нещо, ала дъж­дът замъгляваше зрението му. „Къде съм?" Прегръщаха го яки ръце и носеха отпуснатото му тяло като парцале­на кукла. Вятърът развяваше черното му расо.

Епископът вдигна ръка, избърса очите си и видя, че човекът, който го носи, е Сила. Грамадният алби-нос се препъваше по мокрия тротоар и крещеше да го закарат в болница. Червените му очи бяха вперени право напред, по бялото му, опръскано с кръв лице се стичаха сълзи.

- Синко - прошепна Арингароса. - Ти си ранен. Сила го погледна с измъчена гримаса.

- Много съжалявам, отче. - Сякаш страдаше толкова силно, че не можеше да говори.

- Не, Сила - отвърна епископът. - Аз съжалявам. Аз съм виновен. - „Учителя ми обеща, че няма да има убийс­тва, и аз ти казах изцяло да му се подчиняваш." - Пре­калено избързах. Прекалено се страхувах. Двамата с теб бяхме измамени. - „Учителя изобщо нямаше да ни даде Светия Граал."

Прегърнат в ръцете на човека, когото преди толкова много години беше подслонил, епископ, Арингароса ся­каш се върна назад във времето. В Испания. В скромно­то си начало, когато със Сила бяха строили малка като­лическа черква в Овиедо. И по-късно, в Ню Йорк, къде­то беше разтръбявал Божието величие от високия цен­тър на Opus Dei на Лексингтън Авеню.

Преди пет месеца бе получил ужасяваща новина. Делото на живота му беше в опасност. Спомни си сре­щата в замъка Гандолфо, която бе променила живота

му... вестта, която беше поставила началото на тази тра­гедия...

Арингароса с високо вдигната глава влезе в астроно­мическата библиотека на Гандолфо. Очакваше да бъде посрещнат от ликуващи тълпи, нетърпеливи да го поту­пат по гърба за блестящите успехи на католицизма в Америка.

Присъстваха само трима души.

Секретарят на Ватикана. Разплут. Кисел.

Двама високопоставени италиански кардинали. Само­доволни. Лицемерно набожни.

- Господин секретар? - озадачен, рече Арингароса.

Дебелият свещеник, който контролираше всички юри­дически въпроси на Църквата, стисна ръката му и му посочи стола срещу себе си.

- Настанете се удобно, моля.

Епископът седна. Усещаше, че се е случило нещо лошо.

- Нямам опит в любезностите, ваше високопреосве­щенство, затова ще започна направо с причината да ви поканим тук - каза секретарят.

- Да, кажете. - Арингароса погледна двамата карди­нали, които като че ли го преценяваха със самодоволно очакване.

- Както ви е добре известно, Негово светейшество и други в Рим напоследък са загрижени от политичес­кото отражение на консервативните практики на Opus Dei.

Арингароса мигновено се наежи. Вече многократно бяха разговаряли на тази тема с новия папа, който за огромен ужас на епископа, се бе оказал поразително нас­тойчив радетел за либерална промяна на Църквата.

- Искам да ви уверя, че Негово светейшество не се опитва да промени нищо в начина, по който ръководите своята прелатура - побърза да прибави секретарят.

„Надявам се!"

- Тогава защо съм тук? . . Дебелият мъж въздъхна.

- Не съм сигурен как да се изразя деликатно, ваше високопреосвещенство, затова ще го кажа направо. Пре-

ди два дни ватиканският съвет единодушно гласува да отмени одобрението си за Opus Dei.

Арингароса беше сигурен, че не е чул добре.

- Моля?

- Просто казано, след шест месеца Opus Dei вече няма да се смята за прелатура на Ватикана. Ще станете самос­тоятелна църква. Светият престол няма да има нищо общо с вас. Негово светейшество е съгласен и вече подготвяме юридическите документи.

- Напротив, напълно е възможно. И необходимо. Не­гово светейшество не одобрява агресивната ви политика на вербуване и упоритото ви практикуване на умъртвя­ване на плътта. - Той замълча за миг. - Както и отноше­нието ви към жените. Честно казано, Opùs Dei се пре­върна в слабо място и срам за Църквата.

Епископ Арингароса се втрещи.

- Срам ли?

- Не би трябвало да се изненадвате, че се стигна до това.

- Opus Dei е единствената католическа организация, броят на чиито членове расте!

- Вярно е. И това безпокои всички ни. Арингароса скочи.

- Попитайте Негово светейшество дали Opus Dei е бил срам за Църквата през хиляда деветстотин осемдесет и втора, когато спасихме Банка Ватикана от фалит!

- Ватиканът вечно ще ви е признателен за това - ус­покоително отвърна секретарят. - И все пак някои хора вярват, че финансовата ви щедрост през осемдесет и вто­ра е единствената причина папа Йоан Павел Втори да ви даде статут на прелатура.

- Това не е вярно!

- Каквато и да е истината, ние подготвяме условия за обезщетение, за да ви изплатим онези пари. Ще ги пла­тим на пет вноски.

- Подкупвате ли ме? - попита Арингароса. - Плаща­те ми, за да си ида тихо, така ли? Когато Opus Dei e единственият останал глас на разума?!

Единият от кардиналите го погледна.

- Извинете, разум ли казахте?

Епископът се наведе над масата и рязко отговори:

- Наистина ли се чудите защо католиците напускат Църквата? Огледайте се, ваше преосвещенство. Хората губят уважение. Трудностите на вярата ги няма. Докт­рината се превърна в столска опашка: въздържание, из­повед, причастие-, кръщение, литургия, заповядайте, из­берете си каквото меню ви харесва, без да обръщате вни­мание на останалото. Що за духовно напътствие предла­га Църквата?

- Законите от трети век не са приложими за съвре­менните следовници на Христа - възрази вторият кар­динал. - Тези правила не действат в днешното общество.

- Но изглежда, че действат в Opus Dei!

- Епископ Арингароса - категорично каза секрета­рят. - От уважение към връзките на вашата организа­ция с предишния папа Негово светейшество ще даде на Opus Dei шест месеца доброволно да се отдели от Ватика­на. Съветвам ви да се позовете на разлики в мненията със Светия престол и да създадете самостоятелна христи­янска организация.

- Отказвам! - отвърна Арингароса. - И лично ще му го заявя!

- Боя се, че Негово светейшество вече не желае да се среща с вас.

Епископът се изправи.

- Той няма да посмее да отмени лична прелатура, съз­дадена от предишен папа!

- Съжалявам. - Секретарят дори не мигна. - Бог дал, Бог взел.

Арингароса напусна срещата, изпълнен със смут и паника. Когато се прибра в Ню Йорк, дни наред обезве­рено се взира в хоризонта, обзет от скръб за бъдещето на християнството.

Няколко седмици по-късно един телефонен разговор промени всичко това. Човекът, който му се обади, гово­реше с френски акцент и се представи като Учителя -разпространено обръщение в. прелатурата. Каза, че знаел за плановете на Ватикана да оттегли подкрепата си за Opus Dei.

„Откъде знае7" - чудеше се Арингароса. Само некол­цина висши духовници в Църквата бяха информирани за предстоящото отделяне на Opus Dei.

- Аз имам уши навсякъде, ваше високопреосвещенст­во, и така се сдобих с някои сведения - прошепна Учите­ля. - С ваша помощ мога да намеря скривалището на една свещена реликва, която ще ви осигури огромно мо­гъщество... достатъчно, за да принудите Ватикана да се преклони пред вашата воля. Достатъчно, за да спасите Вярата. - Той замълча за миг. - Не само за Opus Dei. За всички нас.

„Бог взел... Бог дал." Арингароса се обнадежди.

- Разкажете ми плана си.

Когато вратите на болницата „Парксайд",край Кен-сингтън Грийн се отвориха, епископ Арингароса беше в безсъзнание. Сила с олюляване влезе във фоайето, не на себе си от изтощение. Свлече се на колене на пода и из­вика за помощ. Всички наоколо удивено ахнаха при вида на полуголия албинос, който носеше на ръце окървавен духовник.

Лекарят, който му помогна да остави епископа върху носилка, бързо премери пулса на Арингароса.

- Изгубил е много кръв. Няма голяма надежда. Клепачите на Арингароса замигаха и той дойде на себе

си за миг. Погледът му се насочи към Сила.

- Дете мое...

Душата на албиноса се разкъсваше от угризения и гняв.

- Отче, даже цял живот да го търся, но ще намеря онзи, който ни измами, и ще го убия.

Докато се готвеха да го отведат, Арингароса тъжно поклати глава.

- Сила... ако не си научил нищо от мен, моля те... научи поне това. - Той хвана ръката на албиноса и я стисна. - Прошката е най-големият Божи дар.

- Но, отче... Епископът затвори очи.

- Моли се, Сила.