Шилпи сомая гоуда изгубената дъщеря

19.
МАЙЧИНСКИ ИНСТИНКТ
Сан Франциско, Калифорния — 1985г.
Самър
При полета от Индия Самър и Крис се редуваха да будуват, за да гледат Аша, докато спеше на седалката помежду им, и държаха ръцете си над малкото й телце. Самър усещаше прилив на емоции всеки път,
когато осъзнаеше, че Аша действително бе нейното бебе.
В Сан Франциско Самър се опита да се довери на онзи инстинкт,
за който й бе казала свекърва й, за да разбере от какво се нуждае Аша.
Но сякаш постоянно грешеше: Аша искаше да остане будна и да си играе през нощта, когато Самър се опитваше да я приспи, или пък плюеше храната, която Самър й даваше. Младата жена знаеше, че зад това поведение се криеха проблеми с развитието, но все още го приемаше като признак на негативно отношение към нея, когато Аша запращаше целия си обяд на пода. С изненада разбра колко трудно беше да следва съветите, които даваше на майките на своите пациенти да не се ядосват за такива неща.
През третата им нощ у дома Крис имаше нощно дежурство в болницата, а Самър се притесняваше, че за първа нощ остава насаме с
Аша. Някъде след полунощ Аша се събуди с писък. Самър й стопли бутилка мляко, но след като го изпи, Аша продължи да плаче. Добре, аз
съм педиатър, мога да се справя. Плачещо дете: измери
температурата, провери памперсите, виж за някой косъм, увит около
пръстите. Паниката й се усилваше. Може би има инфекция на
пикочния канал? Или менингит? Тя прегледа Аша от главата до петите.
Но не намери здравословна причина за плача й. В тази ситуация тя бе майка, не педиатър, и се чувстваше безпомощна. Самър пееше на Аша,
люлееше я и я носеше на ръце. Цели два часа Аша пищя, а Самър не можеше да направи нищо, за да я успокои. И накрая, необяснимо,
някъде към 3 часа Аша заспа върху потното и мокро от сълзите рамо на Самър в люлеещия се стол. Разтреперена, Самър не помръдна от това положение чак до сутринта, когато Кришнан ги завари така.
— Не мога да се справя — прошепна тя, когато той я събуди нежно. — Не знам какво да правя. Тя беше будна цяла нощ и плачеше.

— Самър винаги бе вярвала, че не всяка жена става за майка; бе забелязала, че някои от пациентките й са по-добри от други. Природата вече бе решила, че тя не можеше да бъде майка, и сега тя се чудеше дали не направиха грешка. Рационалните обяснения, които се напрягаше да чуе в главата си, не можеха да победят съмненията,
натрупани в сърцето й.
— Какво имаш предвид? Ти се справяш — възкликна Крис. —
Виж я.
Тя сведе поглед към Аша, заспала в ръцете й с леко отворена уста. Крис погали косата на Аша и се усмихна на Самър. Тя се опита да се усмихне, но си помисли какво я очаква, за следващото му дежурство. В Индия всичко изглеждаше лесно, когато семейството на
Кришнан й помагаше да приготви храната на Аша, да я изкъпе, да я успокои, когато плачеше. Но сега, след толкова опити да стане майка,
тя не знаеше как да се справи. Самър се тревожеше, че може би никога няма да развие този инстинкт.
Тя очакваше нещата да се подобрят, като се върне на работа, но това повдигна нови проблеми. След като продължи с педиатричната си практика, Самър виждаше Аша само за час в края на деня. Изпита облекчение, че най-после отново се чувстваше компетентна в нещо, но й беше неприятно, че Аша се привърза толкова много към младата ирландска бавачка, която наеха, и се притискаше в нея вечер, след като
Самър се прибереше у дома. На работа всеки пациент на възрастта на
Аша напомняше на Самър за ведрата й усмивка или за нестабилната й походка. Майките и децата, които виждаше там, изглеждаха толкова спокойни заедно. Самър се питаше дали биологичната връзка укрепва увереността им, или това се дължеше на времето, което те прекарваха заедно, времето, през което Самър работеше. Дали щеше да се справя по-добре с Аша, ако имаха една и съща кръв? Дали Аша щеше да е по- отзивчива към Самър, ако тя не изглеждаше толкова различно от всички, които детето бе виждало през краткия си живот?
Кришнан не разбираше терзанията й, а Самър и не очакваше това от него. Тя не можеше да приеме възможността да се провали след всичко, което преживя. Все още обичаше работата си, но внимаваше да не влага прекалено много в кариерата си и да не набляга твърде много върху нещо, за което бе научила, че никога нямаше да й бъде достатъчно.

ВТОРА ЧАСТ

20.
ШАКТИ
[1]
Дахану, Индия — 1990г.

Изтегляне 1.99 Mb.

Сподели с приятели: