Шилпи сомая гоуда изгубената дъщеря

17.
ПРИВЪРЗАНОСТ
Бомбай, Индия — 1985г.
Кришнан
Кришнан остави мокра диря след себе си, докато се качваше по стълбите към семейния апартамент, вместо да използва асансьора.
Самър почти не се бе възпротивила, когато сутринта той бе предложил да отиде сам до правителствената агенция, защото разбираше, че това може би бе най-добрата им възможност да приключат с осиновяването.
Когато се прибра, я намери сама в стаята им, седнала на леглото и прегърнала свитите си колене, наблюдаваща пороя през прозореца. Тя не го забеляза, докато не застана пред нея, мокър до кости. Когато вдигна поглед, бузите й бяха влажни.
— Добра новина — съобщи й той.
Те плакаха от облекчение, изтощение и радост и решиха да излязат на празнична вечеря в хотел „Тадж Махал“.
Още преди да привършат с половината бутилка вино, Самър вече се бе замаяла и започна да изказва на глас оплакванията си за пръв път,
откакто пристигнаха в Индия. Призна колко е била разстроена от процеса на осиновяването, колко неудобно се чувствала като чужденка,
каква пропаст усещала между себе си и семейството му. Кришнан слушаше и кимаше, наливаше си още вино, а после си поръча скоч,
последван от още един. Той се бе тревожил как на Самър ще й понесе
Индия, а нещата се бяха оказали дори по-лоши от очакванията. Насили се да слуша и макар че тя не го обвиняваше, той все пак изпитваше угризения. Отдавна бе знаел, че ще дойде времето за тази равносметка.
Още в медицинския колеж, преди връзката му със Самър да стане сериозна, той избягваше да разказва на семейството си за нея. Те дори не си и помисляха да го питат дали си има приятелка: от него не се очакваше да има други интереси извън следването, да не говорим за романтични.
Той разсъждаваше, че докато изчакваше, ще успее да подготви
Самър за срещата със семейството си: ще я научи на няколко думи на

гуджарати, ще я запознае с храната. Но в действителност той не споделяше много с нея за живота си в Индия. Все пак тя беше американка и той не беше сигурен как ще реагира на разказите му за живота в едно голямо семейство или за гълъбите, които постоянно влитаха в дневната през прозорците, отворени през цялото лято. Тази любов бе нещо ново и опияняващо за него и той не искаше да рискува.
Бяха нужни общи усилия и повече смелост, отколкото той притежаваше на двадесет и пет години, за да събере двете части от живота си. А се оказа, че с много малко усилия можеше да ги запази разделени.
Надяваше се родителите му да го подкрепят, но ако трябваше да избира между тяхното одобрение и женитбата за Самър, той планираше да избере нея. Беше влюбен в Самър така, както не можеше да се влюби в някоя жена, избрана от родителите му, — тя беше негов интелектуален партньор и те имаха много общо. В Индия подобна връзка беше необичайна, ако не и невъзможна. И той избра живота в
Америка с намерението да го приеме напълно. Мислеше, че и за него,
и за Самър ще е по-лесно той да асимилира нейния начин на живот. Но сега на Кришнан му стана ясно, че й бе направил лоша услуга. Когато тя се срещна с родителите му, осъзна, че добрите обноски няма да компенсират факта, че те живеят в различни светове.
В жената пред него не бе останало почти нищо от уверената студентка по медицина, с която се запозна в началото. Помятанията,
безплодието, процесът по осиновяването и сега Индия — всички тези неща нанесоха удари върху самочувствието й. Но той знаеше, че онази жена е някъде вътре в нея и че той трябва да й върне увереността.
— Този процес беше емоционално изпитание — каза той. — А
Индия може да се окаже трудно място за западняците. Но всичко това ще свърши скоро и ние ще се върнем у дома, за да заживеем като семейство. — Той се усмихна. — Няма ли да си струва?
Самър въздъхна и кимна.
— Не мога да измисля нищо по-добро. Толкова ми омръзна да не знам какво да очаквам от тази страна. Вече не съм на себе си. Просто искам да се върнем у дома, към нашия живот. И всичко това да остане зад гърба ни.
Той не обичаше да я вижда толкова наранена. И така, чувствайки се разочарован заради това, как страната и семейството му са я

накарали да се почувства неловко, и виновен заради това, че не успя да я подготви добре или да я защити, той каза онова, за което вярваше, че трябва да излекува жена му и брака му. Нямаше да има нужда скоро да се връщат в Индия. Щяха да хвърлят цялата си енергия в изграждането на семейството и живота си в Америка. Той предполагаше, че с времето нещата щяха да се подобрят.
Когато таксито спря пред невзрачната бетонна сграда с олющена боя и ръждясала метална врата, Самър го сграбчи за ръката.
— На снимките не изглеждаше толкова зле — прошепна тя.
— Хайде. — Той я прегърна. Изкачиха се по стъпалата до входната врата и чуха детската глъч от двора.
Отвън ги посрещна Реема, представителката на тяхната индийска агенция за осиновяване.
— Добре дошли, намаскар — поздрави ги тя със събрани длани и усмивка. — Знам, че сте чакали дълго този ден, така че хайде да влизаме.
Реема ги въведе в сградата. Кришнан погледна към Самър, която се усмихваше ведро, сякаш вътре ги чакаха камери. Там ги посрещна тълпа от боси деца, които се струпаха около Самър, и стана ясно, че никога преди не бяха виждали бял човек.
— Здравей, мадам!
— Идва от Америка, мадам?
— … говори английски, мадам?
Те протягаха ръце да докоснат светлата кожа на ръцете й, да опипат жарсето на блузата й. Те носеха овехтели дрехи и се усмихваха ведро. Реема поведе Самър и Кришнан покрай децата и ги вкара в малък офис, където ги чакаше пълна жена на средна възраст, скръстила ръце пред сарито си.
— Намаскар — поздрави ги тя и се поклони леко. — Аз съм помощник-директорката. Мистър Дешпанде не може да присъства на този щастлив ден, но ви изпраща поздрави. Трябва да подпишем окончателните документи и тогава ще ви донеса вашето бебе.
Самър седна на един от двата стола и взе папката от нея. Нещо най-отгоре на страницата привлече погледа й.
— Уша? — попита тя. — Тук пише Уша. Не се ли казва Аша?

— Не, мадам — отговори помощник-директорката, — рожденото й име е Уша. Така я наричаме ние, но вие можете да я наречете, както пожелаете, разбира се.
— Мислех… мислехме, че се казва Аша. Така я наричахме постоянно. — Тя погледна умолително към Кришнан.
Реема прелисти документите в папката си.
— Да, и при нас навсякъде пише Аша. Трябва да е станала някаква грешка, може би при прочита на нечий почерк. Можете да я наречете Аша и тя много бързо ще научи името си.
— Няма значение, скъпа. — Крис застана зад Самър и сложи ръце на раменете й. — Тя няма да разбере разликата. Не се безпокой за това.
Самър поклати глава.
— Само веднъж ми се иска нещата тук да са такива, каквито трябва. — Тя върна папката и си пое дълбоко дъх. — Няма значение.
Готови сме. — Помощник-директорката кимна и излезе от офиса.
Когато се върна с бебето, всички в стаята се изправиха на крака.
Кришнан бе най-наблизо и се пресегна към нея. Бебето премина спокойно в ръцете му и започна да си играе с очилата му.
— Здрасти, сладурче. Здрасти, Аша. — Той говореше бавно и нежно, докато я люлееше, а тя се надигна да го ощипе по ушите.
Самър се приближи и тримата се прегърнаха. Тя протегна ръце да вземе Аша, но бебето се обърна и се вкопчи здраво във врата на Крис,
като коала.
— Виждате ли, няма за какво да се тревожите — успокои ги помощник-директорката. — Тя вече се привърза към вас.

18.
СРЕБЪРНИ КАМБАНКИ
Бомбай, Индия — 1985г.
Сарла
— Какво красиво бебе. Здравей, Аша — Сарла се пресегна да докосне детето по бузата. — Много жива, много любопитна — вижте само как се оглежда. Хахн, бебенце? — Тя се усмихна пресилено на детето и кимна. — Е, как беше?
— Дълъг ден. — Кришнан замълча, за да отпие от чая. — Много документи — сиропиталище, съд, правителствена агенция. Довечера ще си легнем рано.
— Разбира се, сигурно е било много напрегнато. — Сарла наведе глава настрани в колебанието си дали да кимне за „да“, или за „не“. —
Слава богу, ние сме тук, за да ви помагаме. Вечерята ще е готова скоро.
— Тя се обърна към Самър, която държеше Аша. — От какво се нуждаеш за Аша, бети? Кошарка, няколко кърпи? Ела. — Те станаха и тя постави нежно ръка върху гърба на младата жена, за да я поведе по коридора. Виждаше, че съпругата на сина й е неуверена. Държеше детето с двете си ръце и не искаше да го пусне дори за да отпие от чая си. Това не бе необичайно, разбира се: повечето млади майки не знаят какво да правят, но те обикновено имат време да се научат. Аша вече бе на една годинка и скоро щеше да проходи. На Самър щеше да й се наложи бързо да придобие майчинска увереност.
Когато Сарла донесе Кришнан у дома от болницата, тя беше само на двайсет и две години, още млада булка. Тя винаги казваше, че той е отгледан от цяло семейство майки. Още от първия ден винаги имаше някой, който да й покаже как да прави всичко, — от почистването на мъничкото му носле до повиването му за сън. С майка си, леля си,
сестра си и ая, да не споменаваме множеството добронамерени съседки, тя никога не оставаше сама с Кришнан през първите шест месеца. Понякога й се струваше задушаващо толкова много хора да се грижат за детето й. Но тя знаеше, че е извадила късмет, и дори раздразнението от намесата беше лукс, който много млади майки, като
Самър, никога нямаше да имат. Беше чувала, че в Америка младите

майки ги пращат у дома от болницата само след няколко дни, без никаква система за подкрепа.
— Ачха, Самър, ей сега ще наточа малко топла вода за ваната на
Аша… Ето, моля те, пробвай тази. Добра ли е температурата? — викна тя от банята. — Добре, коритцето е пълно. Ето кърпа и малко талк. —
Тъкмо щеше да излезе, когато забеляза безпокойството върху лицето на Самър.
— Имаш ли нещо против да остана, докато я къпеш? — попита тя. — Мина толкова време, откакто старица като мен не се е навъртала около бебе. Много ми е приятно.
По лицето на Самър се изписа облекчение.
— Разбира се, моля те, остани. Нуждая се от малко помощ.
С общи усилия след трийсет минути те бяха изкъпали Аша, бяха я подсушили, намазали с крем и облекли.
— От всичко най-много обичам аромата на току-що изкъпано бебе — разсмя се Сарла. — Може би и уханието на прясно разчупен кокосов орех. Другото ми любимо нещо.
— Самър се разсмя с нея, докато решеше влажните къдрици на
Аша. Чуха дискретно почукване на вратата и плахия глас на Девеш от коридора.
— Мадам, доктор сахиб пристигна. Да сервираме ли вечерята?
Всички седнаха заедно на дългата гравирана махагонова маса, а готвачът и слугите обикаляха край тях, навеждайки се да им сервират в съдове от чисто сребро. Самър държеше Аша в скута си и я хранеше от бутилка с мляко. Кришнан се угощаваше с печен карфиол, пълнени патладжани, сааг панеер, зеленчуково пулао и леки, хрупкави пури.
— Мамо, не трябваше да си правиш толкова труд — успя да продума той между хапките.
— Глупости! Поводът е специален.
След като Кришнан приключи, той предложи да подържи Аша,
за да може и Самър да се нахрани. В чинията й имаше по малко, не повече от лъжичка, от всички блюда. Тя взе вилица и опита внимателно.
— Ммм, това е вкусно. Напомня ми за Индийския дворец в Сан
Франциско. Иска ми се да можех да приготвя спанака толкова вкусно.

Ще трябва да взема рецептата ти за сааг.
Сарла се усмихна на любезността й и не обърна внимание на лошото й произношение. Самър бе прекрасно момиче и на теория бе част от семейството им, въпреки бездната между нея и останалите.
Всяко дванайсетгодишно момиче в Индия можеше да приготви приличен сааг панеер без рецепта. Тя въздъхна без глас. Сега, когато
Самър беше майка на единствената й внучка, Сарла трябваше да положи повече усилия, за да преодолее дистанцията помежду им.
Аша, в скута на Кришнан, му се усмихваше палаво и посягаше към сребърната тхали и малките купички на масата пред тях.
— Хайде, миличко. Искаш ли малко ориз? — Той взе няколко зрънца с пръсти и ги сложи в устата й.
Сарла ги наблюдаваше дискретно. Не можеше да не забележи колко му бе приятно с Аша. Това бе една от неочакваните радости на остаряването, да вижда как синовете й порастват, за да станат бащи на своите деца. Като най-големия син в техния голям род, Кришнан цял живот бе общувал с по-малките си братовчеди, така че нямаше нищо изненадващо в това, че той прие бащинството толкова естествено.
Сарла се надяваше, че Самър също ще бъде добра майка, след като свикнеше с тази мисъл.
— И двамата изглеждате уморени — отбеляза Сарла, след като слугите разтребиха масата и те се преместиха в дневната. — Преди да си легнете, аз и баща ти имаме нещо за вас. — Тя отиде до елегантен,
инкрустиран със слонова кост дървен шкаф до стената на дневната.
Пантата на вратата му изскърца, когато тя я отвори. Подаде първата,
малка виненочервена кадифена кутийка, вързана със златиста еластична панделка, на Кришнан. — Това е за Аша.
— Мамо… нямаше нужда — запротестира Кришнан. Поизмъчи се с тънкия възел, преди да отвори капака. — Ааах… прекрасно. —
Той показа кутийката на Самър. Вътре имаше две сребърни гривни за глезени с деликатни орнаменти. Самър вдигна едната само с показалец и тя издаде свенлив звън. Погледна отблизо редицата мънички камбанки, закачени на гривната.
— Наричат се джханджаар, бети. Тук има обичай малките момичета да ги носят — казват, че така ще можеш винаги да ги чуваш къде са. — Сарла се разсмя. — Веднага щом ни казахте, че идвате да вземете Аша, ние ги поръчахме на нашия бижутер.

— Красиви са. — Самър премести Аша в скута на Кришнан, за да може да разкопчае едната закопчалка и да я стегне върху глезена на
Аша. — Ето… ох, само погледни. — Тя изпъна малките крачка на
Аша, като я хвана за единия глезен: блестящата изтънчена гривна на левия крак контрастираше с простата сребърна гривна на десния. —
Може би трябва да сваля тази — предложи тя, посочвайки по- скромната. — Не ми се иска да се заплетат.
— Както искаш, скъпа. Изборът е твой. — Сарла се наведе напред с втория пакет в ръце и го подаде на Самър. — А това е за теб,
скъпа моя.
Върху лицето на Самър се изписа изненада, изместена бързо от разцъфваща усмивка.
— О, благодаря ти.
— Надявам се да ти хареса. Сама го избрах — обясни Сарла. —
Не познавам вкуса ти… — Тя спря за момент, докато Самър изваждаше от кутията лъскав копринен шал в яркозелено. Ръбът бе украсен богато с бродерия от златисто и морскосиньо. — Според традициите ни, когато снахата стане майка, й даваме специално сари.
Знам, че ти не си свикнала да носиш сари, така че ти избрах шал. Този ми напомни за прекрасните ти очи. — Тя долови изражението върху лицето на сина си. Разочарование? Той ми каза да не очаквам от

Изтегляне 1.99 Mb.

Сподели с приятели: