Шилпи сомая гоуда изгубената дъщеря

— Кави. — Сякаш върху него се стовари тежест. — Не мога да измисля нищо друго. Трябва да заминем. — Той разтри челото си,
сякаш да заличи набраздилите го бръчки. — Ще извадим по-голям късмет в града. Ще си намеря работа. А и на теб няма да ти се налага да работиш непрекъснато, ден и нощ.
— Нямам нищо против работата, Джазу. Ако помага на теб, на нас… нямам нищо против.
— Но аз имам — отвърна той. — В Бомбай няма да се налага да превиваме гръб всеки ден. Представи си, Кави, можеш да готвиш или да шиеш — и повече никаква работа в полето, нищо от… това! — Той хвана тънките й пръсти и прокара палци по мазолестите й ръце, по ожулените кокалчета, сякаш загрубелите й ръце свидетелстваха за неуспехите му.
— Трябва да можем да направим нещо. Ще садим памук, като братовчед ти.
Той сведе поглед и поклати глава. Как да я накарам да разбере?
Знаеше с цялото си същество, че трябва да напуснат това място веднага, единствения дом, който и двамата бяха имали. Те трябваше да се махнат — от полята, които показваха провала му като мъж, от семейството, на което не можеше да прости, от тази къща, където живееха заедно с родителите му, от родния му дом, в който той вече не можеше да се побере. Бомбай го зовеше като бляскаво бижу,
обещавайки по-добър живот за тях и особено за сина им.
— Кави, там не е като тук, където едва свързваме двата края.
Чувам, че всеки ден пристигат куп нови хора, такива като нас.
Стотици, а там има домове, работа и храна за всички.
— Но всичко, което познаваме, е тук. Бомбай не е нашият дом.
Каква полза да имаш всичките пари на света там, но да нямаш семейство? — Кавита се разплака.
Той се приближи до нея.
— Ще имаме нашето семейство. Ти, аз и Виджай. Той ще може да ходи в добро училище, хубаво училище. Няма да му се налага да работи като нас или да живее така… — Джазу посочи към скромния дом, който деляха със семейството му. — Може да завърши училище и дори да си намери работа в офис. Разбираш ли това? Някой ден нашият малък Виджай ще работи в офис. — Той положи усилия да я накара да се усмихне. Моля те, Кави. Той хвана лицето й в дланите си и избърса

сълзите й с грубите си палци. — Добро утро, искате ли чай, сахиб,
сър? — Джазу се шегуваше, издърпа устните й в неохотна усмивка с палец и показалец.
— Как ще се оправи с онези непознати в града? — попита тя. —
Тук всички се грижат за него. Цялото село е негово семейство. Поне това имаме. Искам и той да го има.
— Аз искам той да има повече от това, Кави. Семейството ни винаги ще бъде тук, те винаги ще го обичат.
— Ами ние? Никой от тук не може да ни помогне, ако се случи нещо. — Гласът й се разтрепери от вълнение. — Тук поне ни помагат,
когато реколтата е слаба или когато Виджай се разболее.
— Няма да сме първите. — Той хвана малките й шепи в своите.
— Съседът на братовчед ми и онзи производител на захарна тръстика
— ще ги намерим. Кави, аз просто искам по-добър живот за нас… —
Мисълта му прекъсна и той притисна чело в здраво стиснатите й ръце.
После го озари някаква мисъл. Само за миг той вече знаеше какво да й каже, на тази жена, която преди всичко бе майка. Изведнъж вдигна поглед. — Виж всичко, което родителите ти са направили за теб, колко жертви. Не е ли правилно и ние да направим същото за нашия син?
Виджай не заслужава ли най-доброто? Това е нашето задължение като родители. Ти си наред, чакли.
Думите му я накараха да се изчерви от срам и тя отново се разплака.
— Само си помисли — можеш ли, чакли? Можеш ли да си представиш новия ни живот? Довери ми се, Кави.
Очите му излъчваха ведрина и надежда. В нейните блестяха сълзи.
Когато Кавита каза за пръв път на родителите си, че двамата с
Джазу ще се местят в Бомбай, тя едва изрече думите, без да се разплаче.
— Ба, бапу. — Кавита зарови лице в скута на майка си. — Как да ви напусна? Какво ще стане с мен на онова място? — Тя си спомни
Бомбай: горещия паваж под краката й, изпълнените с укор погледи,
отправени към нея.
Майка й избърса очи, прокашля се и после прегърна Кавита.

— Бети, всичко ще е наред. Джазу е добър съпруг. Сигурно си има причини.
— Добър съпруг? Той ме откъсва от теб, от Рупа, от всички роднини и приятели, от моя дом, от моето село.
— Бети, ние винаги ще те обичаме. Но животът ти е с него.
Трябва да му се довериш. Съпругът ти се нуждае от теб. Ако майката

Изтегляне 1.99 Mb.

Сподели с приятели: