Шилпи сомая гоуда изгубената дъщеря

— Аха, Чърчгейт. Леля ми живее там. — Мъжът му зададе въпрос на друг език и те се шегуваха, преминавайки от един език на друг, без Самър да разбере нищо. Държавният чиновник се консултира с папката си, после оглеждаше дълго Самър и се обърна отново към
Кришнан. — А съпругата ви? — попита той със самодоволна усмивка.
— Запознали сте се там, в Америка? Калифорнийка, а?
Тя чу отговора на Кришнан, но единствената английска дума,
която успя да долови, бе лекар.
Държавният чиновник погледна отново към папката и каза спокойно, сякаш четеше:
— Нямате деца? — А после, поглеждайки директно към Самър:
— Нямате бебета?
Бузите й пламнаха от познатия срам. В тази страна плодовитостта бе толкова тачена, че всяка жена носеше по едно дете на всеки хълбок. Тя поклати глава. След още няколко разменени реплики с Кришнан държавният чиновник им каза да се върнат на сутринта за допълнителна информация по техния случай. Кришнан я хвана за ръката и я изведе от сградата.
— За какво беше всичко това? — попита тя, когато излязоха отвън.
— Нищо — отвърна той. — Индийска бюрокрация. Тук всичко е така. — Той махна на едно такси.
— Какво имаш предвид под „всичко е така“? Какво стана там?
Накараха ни да чакаме цял час, а този човек определено никога не е чел нашата папка и почти не разговаря с мен!
— Това е, защото ти си…
— Каква съм аз? — тросна му се тя.
— Виж, нещата тук са по-различни. Знам как да се оправя с това,
само ми вярвай. Не можеш да дойдеш тук с американските си идеи…
— Не съм дошла тук с нищо. — Тя затръшна вратата на таксито и цялата кола се разтресе.
Когато се върнаха в правителствената агенция на следващата сутрин, им обясниха, че има забавяне в процеса на одобрение. Самър усети как всичките й съмнения се връщат обратно. Опита се да ги прогони, но те кръжаха около нея като нахалните комари, роящи се над

узрелите манго върху сергията на ъгъла. Връщаха се в офиса всеки ден, понякога по два пъти на ден, да се опитат да придвижат нещата. С
всяко посещение Самър се разстройваше все повече. Тя виждаше погледите на служителите там — скептицизма им, когато преценяваха евентуалните й качества като майка, как тонът им се променяше,
когато се обръщаха към Кришнан, а не към нея.
Вече бе настъпил сезонът на мусоните. Дъждът се изливаше на порои, докато уличките се превърнеха в кални дерета с вода и боклуци.
Тя никога преди не бе виждала такъв дъжд, още едно ново за нея преживяване след пристигането й в Бомбай. Сетивата й бяха атакувани: миризми, които внезапно я завладяваха, и горещина, която можеше да усети, гъста като прах, на езика си. Не само че се чувстваше безсилна пред индийската бюрокрация, но и пороите ги държаха като в капан в апартамента на родителите на Кришнан.
Безброй хора обикаляха из апартамента. Там бяха дядото и бабата на Кришнан, родителите му и двамата му братя с техните съпруги и деца — общо четиринайсет души. В отсрещния апартамент живееше чичото на Кришнан, също с огромно семейство. Входните врати на двата апартамента винаги бяха отключени, често дори широко отворени, и всичко приличаше на лабиринт, в който хората постоянно сновяха насам-натам. Роднините на Кришнан бяха вежливи, постоянно й предлагаха чай и малки подаръци, но тя забеляза, че те преставаха да говорят, когато тя влизаше в стаята. Независимо от всичките си усилия
Самър все още се чувстваше неудобно покрай тях.
Освен семейството имаше и слуги: един, който се покланяше ниско и се придвижваше от стая в стая, помитайки пода със сноп тръстика; друг, който идваше всеки ден да пере дрехите на ръка и да ги окача на балкона; готвачът; пощальончето; вестникарчето; млекарчето,
както и много други. Тя започна да свиква с постоянния звън на звънеца, по няколко пъти на час, и накрая се научи да не му обръща внимание — като страничен звук в нормалното ежедневие. Реалността на тази Индия се различаваше от образите, които бе изградила в съзнанието си, от надеждите и очакванията й. С бавното отминаване на дните тя копнееше за простите удобства у дома: купа овесени ядки,
леденостудена кока-кола, една вечер насаме със съпруга си.
Докато Самър наблюдаваше този мъж, когото си мислеше, че познава, й стана ясно, че той притежава и друга страна, която й е

абсолютно чужда. Този Кришнан носеше свободно отпуснати бели туники от сутрин до вечер, пиеше чай с мляко вместо черно кафе и сръчно се хранеше с ръце. Изобщо не се чувстваше неудобно от пълната липса на лично пространство. Стана й любопитно как този човек, който очевидно се радваше на врявата в огромното домакинство, бе толкова различен от тихия мъж, с когото се бе запознала в „Станфорд“, който живееше в спартанска спалня с матрак на пода и бюро втора ръка. Самър започна да се чуди дали изобщо го познава.
[1]
Индоарийски език, говорен от 46 милиона души в Индия и други страни. — Б.пр.
↑
[2]
Елитен колеж в Индия — Б.пр.
↑

15.
ПОБЕДА
Дахану, Индия — 1985г.
Кавита
Бебето гукаше, докато Кавита масажираше с кокосово масло пълничките му крачета. Той се извиваше и махаше енергично с ръчички във въздуха, сякаш искаше да аплодира майка си за тази ежедневна практика. Тя разтриваше нежно крехкото му телце, първо изпъваше докрай единия крак, после другия. Масажираше с кръгообразни движения коремчето му, което не бе по-голямо от разперената й длан. Това беше единственото време през деня, когато можеше да му се наслади, виждайки всяка удивителна част от тялото му. Никога не се изморяваше да го гледа, да изучава всеки съвършен детайл: меките му мигли, трапчинките на лактите и коленете му.
Къпеше го в дървено ведро, поливаше телцето му с малки чашки топла вода, като внимаваше да не попари очите му. Когато го облече, майка й дойде да й съобщи, че вечерята е готова. След раждането на сина й
Кавита се намираше в дома на родителите си, наслаждавайки се на лукса да се занимава единствено с бебето, свободна от всякакви домакински задължения.
Когато влезе в предната стая, тя видя там Джазу, седнал с прясно намаслена и сресана коса. Той стана да ги посрещне с широка усмивка.
Тя забеляза на масата между тях, че той й бе донесъл свеж жасминов венец за косата. Вчера бе оставил кутия със сладкиши. Той идваше всеки ден от почти две седмици и винаги й носеше по нещо. Докато се приближаваше към него, тя остана поразена от широката му усмивка и разтворените за сина му обятия.
— Поздрави татко — нареди на детето тя и го подаде на Джазу.
Неуверен как ще се оправи с новороденото, той го държеше нежно,
почти плахо.
Джазу яде лакомо на вечеря, пъхайки в устата си големи хапки, и то прекалено бързо, за да може да усети вкуса на храната. Тя подозираше, че не е хапнал много на закуска и на обяд, но той не я притискаше да се прибира у дома. Каза й, че очаква от нея да прекара обичайните четирийсет дни с майка си. Не всички съпрузи бяха

толкова търпеливи през този период. Докато гледаше сина им в ръцете на баща му, тя си мислеше какъв късмет бе извадило това момче, колко обичано ще бъде през целия си живот. Утре роднините щяха да се събират за намкаран на бебето, церемонията по кръщенето. Всички бяха изпълнени с радост заради раждането на първия им син, носеха празнични сладкиши, нови дрешки за бебето, чай от копър, за да подсилят кърмата й. Те я обсипваха с всички традиционни дарове,
сякаш това бе първото й бебе, първото им дете. Ами тогава, когато

Изтегляне 1.99 Mb.

Сподели с приятели: