Силата на благославянето кери Къркууд

Част I

Откровение за

БЛАГОСЛАВЯНЕТО

Глава първа

Добро боядисване!

аркус беше обикновен работещ човек, който през по-голямата част беше тих по природа. Той беше неуспешен във взаимоотношенията, имайки много отдалечени във времето връзки и два неуспешни брака. Но той беше бояджия по професия и беше добър в това.

Веднъж, когато проведохме един малък разговор, аз го попитах: „Маркус, какво те накара да избереш да станеш бояджия?“

Изненадващо, неговият отговор беше твърде ясен – той разказа историята, която, като че ли беше част от неговия дневник. Той каза: „Баща ми беше търговец, който през повечето време пътуваше и си беше вкъщи само през уикендите. Когато се прибираше, това беше времето да говори с мен за всички мои грешки през изминалата седмица и да ме инструктира как да ги коригирам. Изглеждаше сякаш никога не съм направил нещо, с което да спечеля неговото одобрение. Неговият суров критицизъм носеше тежест върху мен през повечето време. Но един уикенд съдбата ми за живота беше освободена. Аз бях направил една къщичка за птички и свършвах с боядисването, когато баща ми влезе. Той ме погледна, хвърли поглед към къщичката за птички и каза: ‘Добро боядисване!’ Неговите думи на благословение и одобрение ми дадоха ниво на увереност, каквото никога преди не бях получавал от него. Това ме доведе до мисълта, че мога да боядисвам къщи и да получавам заплата за това“. Говорим за сигурност!

Но не всеки от нас има такъв „проблясващ момент“ като Маркус, когато, в един определен момент, ние да сме сигурни за нашата посока в живота. Повечето от нас ще имат неизказани думи или проницателни истини (независимо дали тези неща са породени вътре в нас, или са от външна намеса), които оформят живота ни и ни направляват към дадена кариера или към липсата на такава.

Нечий родител, близък приятел или роднина може да имат такова голямо въздействие върху нашето образование. Въздействието от тези опитности ще се различава по своята степен, зависейки от тежестта на взаимоотношението. Дори тогава, да знаем нашия призив и съдба, може да бъде борба. Това е достатъчно за борба, през която мнозина минават през живота; без дори наистина да знаят, защо, докато са на земята, са поставени на това място.

Има призив, който е по-велик от всяка професия, която избираме. Той е дори по-велик от това да бъдем наречени апостол, пророк, евангелизатор, пастир, учител или някакъв друг духовен дар. Посланието на Петър прави този призив ясен:
А най-после, бъдете всички единомислени, състрадателни, братолюбиви, милостиви, смирени. Не връщайте зло за зло или хула за хула, а напротив, благославяйте, като знаете, че за това бяхте призовани, за да наследите благословение (1 Петрово 3:8-9 NKJV).
Просто и ясно, но пълно с очакване. Това, което сме призовани да правим, е да благославяме и да получаваме благословение. Откриването на силата, която съществува в благославянето, ще отвори един изцяло нов свят на мислене и живеене. Благославянето и неговата противоположност, проклинането, ще поставят път за нас, без дори нашето същество напълно да съзнава това.

Думата „призван“ (калео) е силна дума, която носи същото значение като да избереш името на човек.¹ Подобно е на това да попитате един родител за новороденото му бебе: „Как ще го наречете?“ Ние кръщаваме децата си, за да можем да ги различаваме и идентифицираме. В много култури името е пророческо за бъдещето на детето. Наименуването и дори слагането на прякор на децата е да ги бележим във вяра. Всъщност ние изричаме върху тях: „Това е твоята съдба и това е, което си ти“, или „Това е ценността на твоя живот“. Името, което Бог даде на Исус, е изречено име.

„Бог да ви благослови!“

Хората казват това през цялото време и смятат, че така благославят някого. Всъщност не. Благославянето е повече от това. Да кажем „Благославям те“, е станало един такъв общ поздрав или духовен заряд, че силата на благославянето се е изгубила. Благославянето не е в едно измерение, както натрупването на материални придобивки. Някой да каже, „Благословен съм с голяма къща или с кола“, е осъзнаване на само едно измерение на благословението. Но благославянето не е само едностранно, където ние сме просто неговите получатели. Друга страна на благославянето е скрита в случаен наблюдател. „Благословението“ в Библията е една от тези думи, която също е със значение „мир“ или „благодат“, в зависимост от това, как се използва.

Повече от простия формализъм, благославянето има силата да обърне живота и да ни превърне в благословител. Нека да проследим следите в Стария Завет, където думата „благословение“ е еврейската дума барак. Това просто означава „да говориш Божието намерение“ и „да бъдеш щастлив там, където си“.² В Новия Завет това е думата еулогия, от която получаваме думата „еулоджи“ (бълг. превод - възхвала, хвалебствие). Еулогия означава „да говориш обширно или добре за“ или „да говориш намерението или благоразположението на Бог за някого“.³ Точно както еулогиите са подходящи за целта, така са и благословенията.

Истинското благословение, изговорено върху някого или върху нещо, е описване на начина, по който Бог вижда нещата. Това е пророческо прозрение да се вижда нещо или някой по начина, по който се предполага да бъде, а не как може да изглежда в дадения момент. Следователно, когато говорим за благославянето на някого, ние пророчески казваме: „Нека Господ да ти даде цялото Си намерение за теб“ или „Нека пълното очакване на Бог за теб да се изпълни в живота ти“. А ние знаем, че Божието намерение за хората е добро. Отидете за малко до Еремия 29:11 или вижте първите няколко глави на Битие – тези места говорят за Божието сърце към нас, Неговото творение.

Когато изговаряме благословения върху децата си, както направи Яков, ние казваме какъв ще бъде животът им (вижте Битие 49:1-28). Яков не заявяваше състоянието на своите деца в момента, а това, какво ще бъде. Ако проследите синовете на Яков в Писанието, очевидно е, че те следваха пророческия път на благословение от своя баща. Идеята за благословението нямаше нищо общо с това, дали те ходеха в него в момента, или не. Разбирането на тази истина елиминира нашата склонност да действаме като съдия или жури за това, дали някой заслужава благословението.

Божиите намерения също така не се определят от това, дали получателят има правилното отношение. Те нямат нищо общо с това, как се чувстваме, а са свързани с това, как Бог иска да бъде. Когато декларираме Божиите намерения, ние освобождаваме Неговата способност да променя нещата, каквито са в момента, според Неговия желан план. Какъв радикално различен подход от това, което естествено сме склонни да правим! Ние сме склонни да преувеличаваме проблема, без да заявяваме желаните планове на Бог. Не е изненадващо, когато нашите молитви са повече по природа един доклад, отколкото са молитви за разрешение. Ние сме добри в това да докладваме диагнозите на лекарите, условията около дадена ситуация и т.н. Губи се ценно време, когато постоянно говорим за злополуката, която ще стане, ако Бог не се намеси в ситуацията. Именно с очите на вярата ние поглеждаме към ситуацията през Божията гледна точка.
Факторът вяра

Говорейки за вяра, нека да сверим с Притчи.

Това е духовен принцип. Винаги, когато сеем, ще поставяме измерение на връщане. Нуждаете се от милост от Бог? Тогава давайте милост. Искате благословение? Освобождавайте благословение. Да молим Бог за благословение и после да го задържаме от другите, ни спира да го получаваме за себе си. 1 Петрово 3:9 завършва, казвайки, че не трябва да си връщаме обида за обида. Да обиждаш, за някои хора е национално развлечение; те изглежда, че се въодушевяват от размяната на обиди. Същото е истина и с проклинането. Ако отправяме обиди, получаваме обиди. Ругаенето на хора, докато сме в задръстване, поставя мярка, където ще бъдем блокирани в по-голямо задръстване. Както и ако искаме нещо лошо да се случи на някого, и се радваме, когато то стане, тогава не трябва да се изненадваме, че изпадаме в трудности.

Човекът, който е пълен с вяра, ще има способността постоянно да благославя. Защо? Да станем благославящи, е въпрос на вяра, защото, когато благославяме, ние го правим чрез вяра. Човешката природа се съпротивява на това да благославя другите. Това става още по-трудно, когато достигнем до хора, които постоянно вземат благословения и никога не ги дават. О, но как обичаме да се свързваме с тези, които благославят! Благодарни сме, че тази естествена склонност може да бъде победена, като гледаме на нашия съвършен пример – Исус Христос. Той благославяше бирниците и грешниците, които бяха считани за нищо от обществото и дори от децата, които пък бяха считани за маловажни. Бивайки благославящ, Исус отблъсна всяка демонична сила, която дойде срещу Него, защото в Него нямаше проклятие. Въпреки че хората Го биха, скубаха брадата Му и го повесиха на Кръста, Той отказа да проклина; вместо това, Той ги благослови. Той беше задвижен спрямо тях от противоположния дух.

Да бъдем пълни с вярата да благославяме, идва от слушане на Божието Слово.
Вярата идва от слушането, а слушането е от словото… (Римляни 10:17).
Вярата и мнението не са едно и също нещо. Мненията са оформени от това, което сме тренирани и учени, и те създават основа или структура от ценности. Вярата е „сега“ и тя идва от слушане. Това, което чуваме сега, произвежда вяра, а не това, което сме чули преди 20 години, понеже то може да избледнее с времето. Вярата е да знаем – вътре в духа си в даден момент – Божието желание и воля за някого или за нещо. Тогава можем да се придвижим до това да се присъединим към Божието виждане. Знанието произвежда в нас готовност да говорим с ума на Господ за този човек или ситуация. Ние можем да знаем Божията воля за даден човек или ситуация, без да сме били проснати на лицата си в молитва от 30 минути! Макар че спецификите за отделния човек не са разкрити, ние знаем общата Божия воля чрез писаното Божие Слово. Писаното Слово става наш репертоар за благославяне (Обяснявам повече в Глава шеста.) Познаването на разкритата Божия воля ще създаде увереност в молитва, че Бог ни слуша (вижте Матей 21:22).

Не е чудно, че книгата Евреи ни казва, че е невъзможно да се угоди на Бог без вяра (вижте Евреи 11:6). Вярата е съгласяване с Божията гледна точка. Без съмнение, виждането на потенциала на някого през Божиите очи прави благославянето по-лесно. Вярата е съществена за освобождаване на силата на благославянето.

Достъпът на Мартита до семейното наследство е бил ограничен поради спор след спор. То било като „семейна кръвна вражда“. Голяма площ земя не е можела да се продаде поради силни несъгласия. Между братя и сестри ситуацията била пълна каша. Съперничеството продължило дълго време. Твърде дълго. Адвокатите не можели да помогнат в подялбата на имота. Никой не й е казвал, че получаването на наследство ще бъде толкова сложно и разделящо.

Мартита слушала внимателно, когато съм поучавал за силата, съдържаща се в благославянето. Очевидно нейното семейство се нуждаело от това. Точно когато истината за благославянето достигнала до съзнанието й, Бог й показал една картина на паяжина, която била оплетена и била заплела нейните братя и сестри. Било време да убие паяка на проклинане и да изниже неговата паяжина от наследството на семейството си чрез благославяне. И така тя започнала, като размишлявала за това, какво би говорил Господ за нейното семейство. Тя последователно благославяла своите съперничещи братя и сестри, дори в лицето на тяхната съпротива на Божието намерение за техния живот и деца. След няколко дни обаждането дошло. Те били готови да се споразумеят. Благославянето довело Мартита от месеци на сърдечна болка и страдание до разрешение само за няколко дни.

Има наследство, което може да бъде предадено чрез благославяне. Последната част от 1 Петрово 3:9 завършва, че: „…за това бяхте призовани, за да наследите благословение“. Този стих показва, че чрез благославяне ние можем да влезем в нашето наследство. Родителите могат да оставят на децата си завещание на благославяне или на проклинане. Аз вярвам, че естествени и духовни наследства са задържани, докато се научим да не си връщаме зло за зло или обида за обида. Благословението освобождава нашето наследство.

Ние виждаме това в случая с Исав и Яков. Исав, първородният, имаше благословението на първородния.
Един ден Яков си вареше вариво, а Исав дойде от полето изнемощял. И Исав каза на Яков: Я ми дай да ям от червеното, това червено вариво, защото съм изнемощял! Затова той се нарече Едом. И Яков каза: Първо ми продай първородството си! А Исав каза: Ето аз съм на умиране, за какво ми е това първородство? И Яков каза: Най-напред ми се закълни! И той му се закле, и продаде първородството си на Яков. Тогава Яков даде на Исав хляб и вариво от леща, и той яде и пи, и стана и си отиде. Така Исав презря първородството (Битие 25:29-34).
Яков не беше благословител в този момент. Вместо да даде супата на своя брат, той му я продаде за неговото първородство. Отговорът на Исав беше също толкова лош колкото и измамата на Яков. Не само че презря наследствените благословения, които бяха негови от родителите му, но той също и прокле брат си Яков. По-късно ние откриваме в Писанието, че бяха използвани някои груби думи, за да опишат съдбоносната за Исав сделка.
Да не би някой да е блудник или безбожник, като Исав, който за едно ястие продаде първородството си, понеже знаете, че даже когато искаше след това да наследи благословението, той беше отхвърлен, защото не намери място за покаяние, въпреки че го потърси със сълзи (Евреи 12:16-17).
Чрез това действие Исав разкри, че не ценеше своята позиция на първороден.

Какво да кажем за този стих?

Презирайки своята позиция на първородство, Исав го прокле. Той беше готов да го продаде за една паница леща, и въпреки че се покая и го търсеше, той не можа да намери място да бъде възстановен в него. Той беше измамен, защото в този момент си мислеше, че ще умре и няма да има нужда от него. Ако само можеше да осъзнае, че правото на първородството беше позиция на благословение, власт и сила!

Отхвърлянето на нашия призив да благославяме е презиране на благословението. Благославянето ни дава възможност да станем част от наследството на тези, които са били благословение, както благословението, което е върху Израел. Да бъдем присадени като християни, носи това благословение за нас. То е като осиновяване. Ние нямахме право на това семейство, но сега имаме.

Благославянето е също форма на поклонение. Когато изберем да благославяме, ние признаваме, че Божието виждане за някого е по-велико от нашето мнение. По същия начин ние благославяме храната си като начин да признаем, че тя е дар от Бога. Господ възприема действието на благославяне като изявление на Неговото сърце. Това е бегъл поглед за божествената природа на нашия небесен Баща относно света.

Бог ни благославя, за да можем да бъдем благословение. Не е ли това, което Господ каза на Авраам?

Силата на благославянето работи вътре в нас. Когато не благославяме, тази сила си лежи там бездейна. Ние просто ставаме получатели на благословение. Ние можем да имаме много неща като богатия млад управник, но да не сме щастливи, защото сме били определени от Бог да бъдем хора, които благославят. Най-голямата ни радост е, когато сеем Божиите намерения. Всяко нещастие с нашето тяло, брак, деца или пастор се дължи на това, че не сме ги благославяли. Чрез благославяне ние получаваме Божията предназначена доброта към нас в пълен капацитет, включително дълъг живот и здрави взаимоотношения. Ние ставаме съучастници или партньори в това, което или когото благославяме. Такова действие също дава на Святия Дух едно по-силно лидерство върху живота ни. Тогава това става живот на покорство.

Ако съдбата на един бояджия може да бъде насочена от признаването на земния му баща, че е свършил добра работа, колко повече нашият небесен Баща иска да признае добрите неща, които Той има за нас? Разбирането на нашия призив да освобождаваме благословения ни прави да живеем един по-целеустремен живот. Освобождаването на благословение ни придвижва по-близо до нашата предназначена съдба и животът ни ще се характеризира с модели на пълнота и успех. Чрез това ние допълнително показваме на света великодушно сърце.
Молитва

Татко, аз наистина искам да благославям и да бъда човек на благословение. Искам да ходя в силата на Твоя Дух. Знам цената за това и тя не е толкова трудна, нито пък твърде непостижима. Тя е точно в устата ми.
Направи ме, Господи, да стана в този град човек, който благославя, дори както каза, че ще благословиш Авраам, за да може той да стане благословение за всички земни семейства. Татко, моля се да „докоснеш устните ми“, както каза Исая, с въглена от олтара, за да мога да стана проводник и да говоря като човек, призован и изпратен от Бог да благославя.
Освободи ме от злото и ме освободи от проклинането заради Твоето име, за да мога да вляза в наследството, което вече Си дал.