Симфония на Вечността Борислав Русанов Вместо предговор

„Ученикът започва с Любовта. Ако Ме любите, ще опази­те Словото Ми"

Отношенията между Учител и ученик трябва да бъдат като между любим и любима. Всяка дума на Любимия е закон. Ние я възприемаме с цялото си същество, без никакво съмнение, без никакви условия или резерви. Тя ни прониква изцяло, док­рай. Ако ние действително обичаме, всяка дума на нашия Лю­бим придобива, в нас и за нас, непонятни за другите измере­ния, дълбочини, реалности. Словото оживява в нас, то дава плод, става плът, навлиза осезаемо и безвъзвратно в нашия живот. Неговото навлизане е толкова по-пълно, колкото на­шето любовно отдаване е по-пълно. Защото любовта е тази сила, чрез която възприемаме и нашето възприятие е толкова по-обемно и многопластово, толкова по-живо, пълнокръвно и творческо, колкото любовта ни към Любимия е по-силна. А колкото по-силна е тя, толкова повече се смаляваме ние, за да расте у нас Любимия. Докато идва един миг — мигът на съвършената любов, при който ние вече сме изчезнали и в нас е останал само Любимия, един миг, при който, ние вече не съ­ществуваме — съществува само Той или по-точно — нашето съществуване е Той, ние нямаме собствено съществуване, ние съществуваме единствено заради Него и чрез Него.

При съвършената Любов ние ставаме това, което обичаме. При съвършена любов ученикът става като своя Учител — то­ва е закон. Така че нашето приближаване, приобщаване към Учителя зависи от любовта, която изливаме към Него. Не че той се нуждае от нашата любов, но ние се нуждаем от нея, за­щото любовта е този магнит, който привлича нещата едни към други и ги слепя завинаги.

Любовта е само- и себе-отдаване. При любовта ние отдава­ме себе си на Любимия и колкото повече нараства тя, толко­ва повече от себе си Му даваме, докато идва един миг, в кой­то няма какво повече да Му даваме, защото сме Му дали всич­ко, което сме притежавали. Сега ние сме станали изцяло него­ви. Той е нашият притежател... И ние Му казваме: „Не мога да нарека вече нищо свое, защото, откакто Те възлюбих всич­ко стана Твое. Моите мисли вече не са мои. Те са твои. Мои­те чувства вече не са мои. Те са твои. Думите ми са твои. Пос­тъпките ми са твои. Вече нямам собствен живот, защото ти си моят живот и ако Ти ме изоставиш, това ще бъде краят на всичко — вече няма да имам мисли, чувства, думи, постъпки, вече няма да мога да живея, защото Ти (Учителю) си моят жи­вот."

* * *

* * *

Много звезди огряваха небето ми, но беше тъмна и студена нощ за мен. Когато слънцето, едно единствено, изгря, постепенно фалшивите слънца — звездите, избледняха и изчезнаха... И едва тогава аз разбрах какво е ден. След дългата полярна нощ разбрах, че съществуват светлина и топлина. Разбрах, че истински живея!

Трудно човек се среща с истинските неща. Затова тези сре­щи са редки, но знаменателни. Те променят изцяло живота на човека, правят го по-концентриран, по-целенасочен. Истинс­ките, автентични неща за всеки човек са различни, така, както Истината е една, но за всеки тя е различна. Всеки я преживява, чувства но свой начин. Всички мъже могат да харесват ед­на красива жена, но не всички могат да я обичат. Не всеки мъж може да открие в нея себе си. И все пак в живота съществуват мигове, които са като откровение. Всеки изгрев е откровение, защото той ти показва обратната страна на нощта — деня. Де­нят, светлината са реални. Нощта и тъмнината не са. Ние не се нуждаем от множество звезди. Ние се нуждаем от една един­ствена, която да наречем и която да бъде слънце, защото на­шият ден се нуждае от слънце, защото нашият живот се нуж­дае от слънце — от топлина и светлина.

Бях чел много поети и някои от тях смятах за свои люби­ми, а тяхната поезия — за истинска. Те бяха двама, трима. Но там, където са двама или трима, там истинската любов я ня­ма. Не може да има, не може да изгряват две-три слънца ед­новременно — слънцето може да бъде само едно. И по това ще познаете истинското от неистинското. Можеш да имаш са­мо един Бог. В храма на душата многобожието не се допуска. Ако имаш много богове, ти всъщност нямаш Бог, ако имаш много учители, ти всъщност си без Учител, ако имаш много любими, ти още не си срещнал своята, истинската и затова единствена. Всичко е било само флирт, а не любов — автен­тична, дълбока, разтърсваща и преобразяваща, човека... До срещата ми с Поезията на Петя Дубарова, аз си мислех, под­чертавам, аз си мислех, че истинската поезия за мен, предназ­начена за мен, битува в стиховете на Пеньо Пенев, на Андрей Германов, на Вапцаров. Но разбрах, че съм се лъгал. Умът много често ни подвежда. Сърцето е това, което определя да­ли една среща е истинска или не, дали нещо е автентично или не е. Защото истинските неща са свързани с любовта. Когато се сблъсках с феномена Петя Дубарова, аз разбрах, аз почув­ствах, че съм се срещнал с търсената от мен, с автентичната за мен Поезия. И тази среща беше за мен като Прозрение, като Откровение, защото най-сетне, след дълго пътуване с Цел, но напосоки, аз стигнах там, накъдето се бях устремил, където желаех да стигна. От този ден разбрах, че друга поезия не ми е необходима. Поезията на Петя ми стига, защото тя е истинска, а автентичните неща се отличават от неавтентичните по това, че задоволяват глада и жаждата на човека. Няма какво повече да се търси, защото търсеното е вече намерено. Ти си удовлетворен.

Така е с всички неща. Когато човек намери любимата же­на, тази, която му е предопределена, всички други жени прес­тават да съществуват за него, защото в нея той е открил всич­ко, което му е било необходимо. До този момент в живота му може да е имало множество жени, но всичко това е било флирт, игра, заблуда — не любов, защото там, където са многото — едната единствена отсъства.

В живота си човек може да се срещне и с множество учения и Учители, но когато срещне истинското Учение и своя истин­ски Учител, всяко друго учение и Учител губят притегателна­та си сила, докато накрая остане един Учител и едно Учение. Те са твои, отредени са за теб. Довери им се и бъди с тях за­винаги!

* * *

По какво ученикът може да разпознае своя Учител? — По това, че няма какво повече да прибави от себе си към Негови­те думи, към Неговото Учение. Ученикът няма собствени въз­гледи, затова няма и собствено учение. Ако има — той не е ученик. Възгледите на Учителя са и негови възгледи — към тях той не може да прибави и йота. Думите изречени от Учителя казват всичко, изчерпват всичко — те са най-прекрасните, ни­що по-добро от тях не може да се намери. Ето защо ученикът няма свои собствени думи. Негови думи са думите на Учите­ля. Ученикът не може да мисли, да чувства, да постъпва и да говори така както намери за добре — нищо в неговия живот не може да бъде оригинално, защото всичко е от Учителя. Учи­телят е всичко за ученика. Извън Него няма нищо. Извън Не­го не може да има нещо. Към Него нищо повече не може да се прибави. И когато Учителят стане всичко за ученика, тога­ва егото на ученика умира и той става едно със своя Учител. Разбира се тук не става въпрос да се стремим или насилим да мислим, да чувстваме, да постъпваме и да говорим като на­шия Учител. Ако съществува подобна тенденция, то значи, че не сме открили своя Учител. Всичко трябва да бъде естестве­но. Никаква „перестройка" не е необходима. Когато срещнеш Словото на своя Учител измежду многото Словеса, ти просто го разпознаваш, чувстваш, че това е твоето собствено слово и нищо, нито можеш да прибавиш, нито можеш да отнемеш, нито можеш да коригираш. Ако има корекция, добавка, съкра­щение — няма ученик и няма Учител. Това е закон. Ти прие­маш Словото и всяка мисъл заложена в него — изцяло, безус­ловно, защото чувстваш, че ти мислиш същото, по същия на­чин. Всяка мисъл е твоя, сякаш от тебе е произлязла. Ето за­що не е необходимо нищо да променяш. Словото просто те намира, а То е израз на Учителя. Но то е твоя същност, ти го усещаш като твоя същност и ставаш едно с Него, не, не е не­обходимо да ставаш — ти си едно с Него, а значи и с Учите­ля — ти ставаш Учител. Ето това е — когато ученикът се слее с Учителя, той не иска да прибавя нищо повече, а и да иска няма да бъде възможно, защото Учителят е всичко и нищо из­вън Всичкото не може да съществува.

Но преди всичко запомни: срещата е съвършена, когато не е необходима никаква промяна. И двете страни си остават та­кива, каквито са. Всъщност, при тази среща, за която говоря, няма две страни — двете страни са едно цяло — ето защо не е необходимо да се променя нещо. Променя се само временно­то, преходното, а там, където Учител и Ученик си дават сре­ща, се проявява ВЕЧНОСТТА.

Когато вие се нагаждате към някого или искате да го про­мените, запомнете — тази среща не е Божествена, тя е човеш­ка. Тя е ваша измислица, израз е на личното, а не на Универ­салното. И ето защо тя е обречена, както е обречено всяко не­що без основа. Само Божественото може да бъде основа.
Пътят към върха е страшен.

Колкото повече вървиш, колкото повече височината нараства, толкова по-малко хора остават с теб, докато в един миг оставаш сам. Последните метри трябва да извървиш сам, да имаш силата да ги извървиш сам! И тогава стигаш върха. А след това? — След това трябва да намериш един — една готова душа, на която да покажеш ПЪТЯ КЪМ ВЪРХА.

Истинската религия не е масова практика или някакво ма­сово мероприятие. Там, където има масовост — няма религия. Религията не е за мнозинството. Тя не може да се проповядва шумно в аудитории и по площади. Ние можем да говорим за религия по радио и телевизия, пред много хора, ние можем да пишем за религия и писанието ни да е предназначено за мно­го хора. Но това е само опипване на почвата. Истинската ре­лигия е интимно общуване. Истинската религия е предназна­чена само за един. Ние призоваваме мнозина в Пътя, но само един тръгва по Него, само един избираме. Повече не са необ­ходими. Този един е свързващото звено; той продължава ниш­ката. Той приема щафетата от своя Учител, вечния огън, за да намери от своя страна друг, на когото да го предаде. Огънят не бива да загасва. От сърцето на Учителя, той се пренася в сърцето на ученика. Негово светилище става сърцето на уче­ника. И тогава ученикът израства и става Учител — Храм Бо­жий. От този миг започва търсенето на приемник, на новия Храм, в който ще обитава ВЕЧНИЯ ОГЪН.

Запомня: няма религия за мнозинството. Пропаганда има, но не и религия. Истинската религия е предназначена за изб­раници и никой не може да пристъпи или да промени този за­кон! — Последователите са много, но УЧЕНИКЪТ е един.

Ние сме загубили своя здрав, естествен, чист вкус и усет за нещата. Не става от нас дегустатори. Когато дегустираме в ус­тата ни не трябва да има никакъв друг вкус, защото тогава ня­ма да можем да усетим чистия вкус на това, което искаме да опитаме, и ще се получи привкус. Ние живеем точно по начи­на, по който се храним. (Или обратното). Нашето хранене е смесено и колкото по-разнообразна е трапезата ни, толкова по сме доволни. Вкусът ни е задоволен - по-точно чревоугодието ни е задоволено. В храната ни има много неща и всяко не­що си има свой собствен вкус, който обаче ни убягва, убягва ни, защото е примесен с вкусовете на всички други неща и ние усещаме само съвкупния вкус на тази амалгама, разбира се, ако сме достатъчно концентрирани. И в живота ни се получа­ва така — не можем да достигнем до простия вкус на нещата, най-вече, защото не сме се научили да се потапяме изцяло в мига, да живеем с мига. Умът ни постоянно бърбори и бър­бори. Той е като пчеличка, която прелита от цвят на цвят. Ня­ма покой. А за да можем да проникнем до дъното на нещо ни е необходим покой на ума. Никакви класификации, никакви „за" и „против", никакви асоциации или сладки мечти. Умът ни трябва да е закотвен към това, което в момента извършва­ме, и всяко отклонение от сегашния момент е затръшване на вратата, която ни отвежда ОТВЪД. Максималната сензитивност ще ни отведе до пределите на крайното, а отвъд тях е то­ва, което зовем БЕЗКРАЙНО.

* * *

Налага се да дам едно пояснение, защото човешкият разум притежава склонността да преиначава нещата, да поглежда по­върхностно и ограничено върху тях. Когато казах, че ако имаш много Богове ти нямаш Бог, имах предвид, че още гледаш на нещата по форма — за теб Кришна, Буда и Христос са три Бо­га, защото ти ги възприемаш по форма, а не по същност. Ето как се поражда многобожието. Ето защо ти нямаш Бог. Не може да има Бог този, който не е проникнал отвъд формата и името, защото ЕДИННАТА СЪЩНОСТ, БОГ - въпреки че може да се проявява чрез множество имена и форми, сама ня­ма форма и име. Когато постигнеш тази ЕДИННА СЪЩНОСТ, тогава КРИШНА, БУДА и ХРИСТОС престават да бъ­дат различни, даже воюващи помежду си, а стават това, което са — три от проявленията на ЕДИННИЯ БОГ. Политеизмът е плод на разбирането по форма, а монотеизмът — на разбирането по дух.

Същото важи и за любимата жена. Многоженството същес­твува, защото гледаш на жената по форма. Една жена същес­твува, която е прототип на всички жени! — Ти можеш да я на­речеш КАЛИ, ДЕВА МАРИЯ, ДЕВИ, ШАКТИ, ПАРВАТИ, ЕВА — не е важно, но вечната жена е една. И във всички жен­ски тела ние търсим ВЕЧНАТА ЖЕНА. Но тя не е тяло, кол­кото и красиво да е то. За да Я намерим трябва да минем от­въд тялото. И когато постигнем това, тогава във всички жени ще можем да се любуваме на ВЕЧНАТА ЕДИНСТВЕНА ЖЕ­НА — многото жени ще престанат да съществуват за нас — ще остане единствено Тя.

И нашите търсения ще бъдат прекратени — Адам ще наме­ри своята загубена Ева.

* * *

За да постигнем просветление, не е необходимо да живеем в постоянен конфликт със себе си, а и с целия свят - напро­тив - не война, а съзнателно примирие, не конфликт, а — хармония. И тогава и само тогава така, както слънцето изгрява, така, както пролетта идва, така, както човек се ражда и уми­ра, така, както реката си тече несмущавана от нищо — така и потокът на твоя живот си знае пътя и той ще се влее там, къ­дето е океанът, където е просветлението. Но това не е извън­редно събитие. То не се нуждае от неимоверни усилия, а нап­ротив — то е безусилно. Самата природа, целият поток на жи­вота те води към него и ти можеш да го пропуснеш само, ако не си естествен.

Затова: БЪДИ ЕСТЕСТВЕН.
* * *

Ако любовта има причина и цел, то това не е никаква лю­бов. „Трябва да обичаме", защото Бог ни казал. „Трябва да обичаме", защото пророкът го казал. „Трябва да обичаме", защото Учителят го казал. „Трябва да обичаме", защото всич­ки го казват... Но на практика кой го показва? „Трябва" и „оби­чам" са две несъвместимости, защото любовта не е свързана с усилие. Тя няма нищо общо с разума. Тя е чудо, за което не може да се намери обяснение. Ако ти можеш да обясниш за­що обичаш - няма чудо и няма любов. Само децата по душа могат да обичат истински, защото само те вярват в чудеса. А нима има по-голямо чудо от любовта.

„Обичам, защото..." — ето един абсурд. Този глагол и то­зи съюз са несъвместими. Не можеш да обичаш, защото еди-кой си те обичал. Не можеш да обичаш, защото еди-кой си ти направил услуга. Не можеш да обичаш, защото очакваш да получиш нещо. Не можеш да обичаш, защото някой е богат с добродетели (Да не говорим за пари). Запомни: любовта ня­ма причина. Нито пък може да има цел. Любовта е най-безп­ричинното и най-безцелното нещо в твоя живот.

„Обичам те, ако..." — ето още един абсурд. Защото любов­та никога не поставя условия. Любовта няма изисквания. Тя е най-смиреното нещо на този свят — никога не желае нещо за себе си. Тя казва: няма смисъл, няма защо нещо да се проме­ня. Всичко е добро такова, каквото си е.Всяко нещо си е на мястото-. Ето защо бъди на щрек. Когато искаш да променяш някого, защото той не ти харесва такъв, какъвто е, твоята лю­бов е фалшива!

„Обичам те, въпреки..." — това вече е приближаване до ис­тинското чувство. Ти обичаш някого независимо от това дали той те обича. Ти обичащ някого, въпреки неговото отношение към теб. Ти обичаш някого, въпреки неговите недостатъци и слабости. Твоята любов ги превъзмогва, защото е силна. Тя е силна, но не и съвършена, защото за съвършената любов не­достатъци не съществуват. За съвършената любов всичко е съ­вършено. Ето защо тя казва: „Защо обичам не знам. С каква цел — не знам... Знам само, че обичам". И това е всичко. И това обяснява всичко. Нищо друго извън това не може да се каже. Любовта обяснява всичко, но самата тя не може да бъ­де обяснена. Обичам, просто защото обичам. Обичам просто, защото не мога да не обичам. Любовта не се нуждае от под­тик. Тя е подтик за самата себе си. Тя произтича от дълбини­те на моето същество и нещо повече — самото ми естество е любов. И сигурно това обяснява всичко. И сигурно това обяснява това, което не може да се обясни, за което не можем да намерим думи. А не можем, защото не съществуват. И не мо­же да бъде другояче, защото думите са свързани с разума, а любовта — със сърцето. А езикът на сърцето е музиката. Там, където думите свършват, там където думите, като изразни средства, стават безсилни, там се ражда музиката... Докоснал се до Неизразимото, ти ставаш жив. Ти ставаш истински жив и животът те залива с необятност. От този миг преставаш да говориш. Не можеш да говориш. Можеш само да пееш. Като Орфей. И като него, може би, ще караш цялата природа да притихва, за да те слуша в захлас, и като него, може би, с арфата на твоето сърце, ще усмиряващ диви зверове, и като не­го може би, менадите ще те разкъсат,за да се изтръгнеш от жестоката прегръдка на Време и Пространство, превръщайки се в слънчев мит...

Любовта те поглъща изцяло. Благодарение на нея умът ти става еднопосочен, максимално концентриран. Няма вече ви­таещи и странични мисли. Има само една мисъл. Има само едно чувство. Защото обектът е един. Ликвидирано е многоцелието, а значи и разсейването. Целта е една. И тя те пригегля към себе си. Когато вече няма разсейване, когато си станал максимално концентриран, привличането завършва с единение — дълбоко, пълно, абсолютно. Цел не съществува, не същес­твува и стремящ се. Целта се е сляла със стремящият се, стре­мящият се е слял с целта — двойствеността е изчезнала. Те са едно.

* * *

Колкото сме по-любовни (любвеобвилни), толкова сме по-божествени, защото Бог е ЛЮБОВ. Закон има в сърцата ви: Помнете: БОГ Е ЛЮБОВ! И ако това, което вършиш стиму­лира любовния поток в теб, ако това, което вършиш, е причи­на любовта ти да нараства, да се увеличава — то е добро де­ло, то е полезно не само за твоята еволюция, но и за еволю­цията на целия космос, защото казано е и до края на вековете ще бъде казвано: БОГ Е ЛЮБОВ. Това е скрижалът на нова­та епоха. Ако любовта расте, значи божественото расте. Ако любовта в теб се увеличава, значи любовта в цялата вселена се увеличава. Ако любовта в теб се умножава — любовта в целокупното Битие се умножава. Благодарение на теб Животът е станал по-любовен. Благодарение на теб животът, следова­телно и всяко същество, е станал по-благороден, по-нежен и мил, по-съвършен. Защото ти си предизвикал, ти си повикал вълна на любов. Защото ти си допуснал доброволно любовта да те посети, любовта да влезе в твоя живот. Ти си станал вра­та за любовта, за да може ТЯ да слезе на земята. Врати са не­обходими на Любовта, отворени, а не затворени врати. Зато­ва и великият Учител Христос каза: „Блажени чистите по сър­це, защото те ще видят Бога". Чистите сърца са отворени за любовта врати и колкото са повече те, толкова по-необятен ще става животът на хората и звездните светове ще се приближа­ват към тях, защото ЛЮБОВТА Е ПЪТ КЪМ ЗВЕЗДИТЕ. Тя слиза от звездите и по нея хората възлизат обратно към тях.

Докато сме личност, докато се чувстваме като личност, страданието на робството неизбежно ще ни следва. Ние сами сме заредили капана и сами сме влезли в него. Има ли нещо по-глупаво от това? И въпреки очевидната глупост, тя всекид­невно присъства в нашия живот. Ние сме тези, които я допус­каме. Но и ние сме тези, които можем да я премахнем. От нас зависи. То е наше право. Бог ни е оставил свободни да изби­раме — робство или свобода. Личност или безличност. Лич­ните връзки спъват този, който се е устремил към СВОБОДАТА, защото го обвързват. А обвързаният не може да бъде сво­боден. Категорично - всички лични връзки трябва да се скъ­сат. Никаква интимност, никакво чувство за принадлежност, за собственост, за персона. Това е закон за ученика. Когато станеш нещо в собственото си съзнание, когато допуснеш та­зи грешка, ти започваш да приличаш на онзи жалък и смешен балон, който искал да побере в себе си целия въздух. Но то е невъзможно. Докато си форма, докато си нещо, крайно, огра­ничено, абсурдно е да обхванеш, да побереш в себе си Безк­райното и Безграничното. Себето трябва да умре, формата, нещото трябва да се разруши, балонът трябва да се пръсне... Изпълни го с любов, докато се пръсне в един миг и нищичко не остане от него. Преградата, която разделя въздуха вътре, от въздуха вън, е много крехка - спукай я! Преградата, която разделя любовта отвътре и любовта отвън, е много крехка - разпръсни я! И тогава няма да има вътре и вън, ограниче­но и неограничено, нещо и нищо. Няма да има две. Ще има само едно единно, неделимо, безгранично Цяло.

Любовта е тази, която кара пъпката да се разтвори в цвят. Любовта е тази, която ще накара пъпката на твоята отделност да разцъфти в Цялост. Затова обичай! Всеки миг - обичай! Колкото се може повече обичай! Обичай, докато заб­равиш себе си! Обичай, докато експлодираш! И тази експло­зия ще бъде най-красивият и най-щастливият миг в твоя жи­вот. Ще го наречеш Заря на Свободата. Ти си умрял, но като Христос, възкръсвайки!

Запомни: не е страшно да умреш. Страшното е да не възкръснеш, а Любовта е тази, която възкресява.

Докато си личност - ще има лични връзки. Тогава те са си в реда на нещата. Личността е тази, която ги поражда. Но когато тя умре, тогава заедно с нея умират и личните връзки. Затова не се опитвайте да ги скъсате, докато сте още личност. Разпръснете първо този димен призрак - личността и тогава те от самосебе си ще изчезнат.

Всичко, което искам да ти кажа тази вечер е:

РАЗЦЪФНИ ОТ ЛЮБОВ

Разцъфнеш ли — ти жив ще бъдеш,

защото досега не си живял.

И възкресил ти сам себе си,

мъртъвци от гроба ще повикваш,

за да ги даряваш с живот,

защото ти самият станал си ХРИСТОС!

* * *

* * *

* *

Чрез любовта, която изпитваме, ние съграждаме в нас ДЪР­ВОТО НА ЖИВОТА. Неговите корени са физическата любов, а плодовете му, от които искаме да вкусим, за да станем без­смъртни — божествената. Но ако дървото е без корен, то ще бъде и без плодове — това е закон, който мнозина, криворазбрали духовната наука, се опитват да пренебрегнат.

* * *

Силното желание, дълбоката, истинската потребност могат да направят така, че в даден акт да бъдем максимално концен­трирани, тотални, цялостни, автентични. И само тогава и то­гава, литературно казано, цялото НЕБЕ ще бъде с нас и нещо повече — ще се прояви чрез нас. Но обикновено в деянията си ние сме фрагментарни. Влагаме само част от себе си, защото не сме изчакали истинската потребност, която обхваща цяло­то ни същество, да узрее. Затова и резултатите, които пости­гаме са частични, а не тотални, преходни, а не вечни. Синът на Лев Толстой написал роман и го занесъл на знаменития си баща, за да го прегледа и да си каже мнението. Тогава Толстой му казал, че само тогава трябва да пише, когато чувства, че ако не напише това, ще умре. След тези думи на нас вече ни става пределно ясно защо Лев Толстой е останал в световна­та литература като едно от най-големите имена. Просто той е изчаквал потребността за творчество да узрее като плод, кой­то сам да падне в шепите му. В творческия процес Толстой е присъствал тотално. Да пишеш само тогава, когато чувстваш, че, ако не го направиш, ще умреш. Ето го залогът на Толстоевия успех. Ето го залогът на всеки един успех въобще. Да предприемаш само такива дела, които чувстваш, че ако не ги предприемеш, няма да има живот за тебе. Само тогава можеш да им вдъхнеш живот и те да оживеят за вечността. Но зато­ва се изисква да се научиш да бъдеш цялостен. Цялостен във всичките си начинания. И в тях да влагаш не част от себе си, а цялата си душа. И тогава ще твориш чудеса, защото те са деца на тоталността. И тогава ще разбереш, че да си тотален, значи да си велик.

Всеки миг от живота ти, от общението ти с другите, с вся­ко живо същество да бъде едно тотално любовно изживяване, в което, запомни, трябва да си цял. Не една четвърт, не поло­винка, не две. трети, а цял, защото ти си се устремил към Це­лостта, към Вечността и за да прекрачиш нейния праг трябва да си цялостен, тотално цялостен и да изпълниш мига със се­бе си... Тогава само ще бъдеш истински, не полу-, а изцяло жив. И хората ще усетят това нещо, няма начин да не го усетят, и ще те обичат истински, защото само истинските, автентични­те неща могат да се обичат истински, а ти ще бъдеш нещо ав­тентично, ти ще си автентичният вкус на живота, който всеки иска да опита.