Съкровища на снега патриция Ст. Джон 1981

Люсиен лежеше под дебелия юрган от пух и му се искаше да не е време за ставане. В леглото му беше толкова топло, а навън хапещият въздух бе толкова студен. Той въздъхна и се сви отново под завивките.

„Люсиен!" Гласът на майка му изглеждаше наистина ядосан и Люсиен скочи бързо. Това беше трети път откакто тя го викаше, а преди това той се правеше, че не чува. Той още имаше време да стане и да бъде навреме за училище, но нямаше да има време да издои кравите. Въпреки всичко, и да не ги издои, майка му ще направи това. Напоследък повечето тя вършеше тази работа.

„Другите момчета не доят кравите преди да отидат на училище" измънка Люсиен като закопчаваше куртката си, „не виждам защо аз трябва винаги да работя повече от другите, защото се е случило, че нямам баща."

Той слезе по стълбата сърдит и надут и седна да излапа хляба и кафето си. Майка му дойде от обора, когато беше наполовина привършил.

„Люсиен," каза тя строго, „защо не ставаш когато те викам? Това се повтаря всеки ден! Ти никак не ми помагаш сутрин. Сестра ти става доста рано и отива на работа без врява. Знам, че другите момчета имат баща, но ние имаме само три крави и не можем да живеем без тях. Ти си голямо, силно момче сега, срамота е така да оставяш всичката сутрешна работа на мене."

Люсиен се намръщи. „Аз работя вечер" плачливо каза той; „никога не мога да играя. Трябва да ходя за дърва, да се изкачвам много по-нагоре в планината от другите и да ти донасям храна за добитъка и да чистя навеса всяка събота."

Майка му изсумтя. „Обикновено повечето от работата аз я свършвам докато се върнеш от училище." отговори тя. „Знам, че нямаш толкова време през зимата както другите деца, но аз върша всичко каквото мога, и това ранно издояване на кравите е уморително за мен. Ти си достатъчно голям да го правиш и отсега нататък ти ще ставаш навреме. Сега бързай да вървиш, че ще закъснееш за училище."

Люсиен си намъкна палтото и тръгна с едно сърдито довиждане. Той откачи шейната си и замина свиркайки в студения мрак. Ако не беше гладкия шум на плъзгащата се шейна, светът беше съвсем тих с тази необятна тишина преди да се яви зората. Величието й обикновено вдъхваше на Люсиен малко благоговение, но днес той беше много сърдит за да мисли за това.

„Не е честно!" измърмори той. „Всички са против мен — не е моя вината, че не мога да си приготвя уроците както трябва; винаги имам работа в къщи. Днес ще ни пишат бележки по четене и вероятно пак ще бъда последен, а тази наперена Анет Бюрние първа. Сигурен съм, че тя не дои кравите преди училище... ОХ...!"

Той се опита да спре, но беше много късно; беше стигнал до разклона на пътеката и толкова улисан в лошото си настроение, че не бе погледнал накъде отива. Той беше блъснал отстрани шейната на Анет и я беше преобърнал в ямата.

Това беше голяма небрежност и Люсиен с пламнало червено лице, наистина смутен, скочи от шейната си да й помогне, но Анет избърза преди него. Тя никога не е обичала много Люсиен и сега беше лошо разтърсена. Тя се обърна към него, до кръста в снега, очите й искреха.

„Такова голямо недодялано магаре!" извика тя почти разплакана. „Не виждаш ли къде отиваш? Я виж тетрадката ми — цялото ми упражнение е оцапано и скъсано! Ще кажа на учителя, че ти си виновен за това."

Люсиен, който никога не умееше да се въздържа, веднага избухна.

„Добре!" извика той, „няма защо да дигаш такава врява; не съм го направил нарочно. Някой ще си помисли, че съм те убил, а не че съм скъсал старата ти тетрадка. Не е болка за умиране ако останеш без бележки. Аз тръгвам."

Той скочи в шейната си и отхвърча, стигайки точно навреме за училище. Тежеше му много на съвестта, но държанието му никога не беше много добро и в най-благоприятно време, и сега той се опитваше да не мисли какво е направил.

„Тя трябва да се измъкне оттам" измърмори той, не вярвам, че щеше да ме остави да й помогна. Добре, че стигнах навреме в училище; два пъти вече закъснявам тази седмица.

Но да се измъкнеш от тази преспа беше съвсем друго, отколкото да влезеш вътре и горката Анет доста много се помъчи. Докато се измъкне и събере книгите си, тя плачеше горчиво — от студ и удара, от болезнено натъртените колена, а най-вече плачеше от гняв. И когато се промъкна в училище четвърт час по-късно, очите й бяха червени, носът й син и горките й натъртени ръце и колене бяха одрани и кървави — а какво да кажем за мократа й тетрадка и скъсан учебник по четене — тя наистина изглеждаше жалка картина.

„Анет",каза учителят, съвсем загрижен, „какво ти се е случило, дете?"

За миг Анет се бореше с изкушението да доносничи, но при вида на Люсиен, седнал спокойно и здрав на чина си, не издържа повече.

„Люсиен", извика тя ядосано; „той ме бутна в една яма и избяга като ме остави, не можех да излеза." Тя започна да търка очите си и да плаче. Наистина тя беше много зле разтърсена и ох, така ядосана!

Класът справедливо негодуваше и жалкият Люсиен наведе глава и изглеждаше много мрачен.

Учителят наказа с пръчка Люсиен за тази негова груба постъпка при което, не е хубаво да се каже, Анет се зарадва и почувства по-добре. По-късно бележките бяха прочетени и Анет беше първа и се почувства още по-добре; Люсиен беше последен и му бе наредено да остане и пише допълнително след училище. Така той седя в училище, обядва с другите и се върна за следобедното училище и седя сам докато другите си бяха отишли. През цялото време гневът и омразата и лютият му нрав ставаха в сърцето му по-големи и по-големи, докато той почувства, като че ли ще избухне.

Най-после беше свободен и почна да се изкачва нагоре по хълма, влачейки шейната след себе си. Какъв ужасен ден! Майка му се беше разсърдила, Анет беше говорила против него, учителят го би и беше последния в класа. Можеше ли да бъде едно момче толкова онеправдано?

Сенките върху поляните бяха необикновено сини тази вечер — нещо като неземно синьо, като сините мъгли в далечните долини, или синьото върху гърдите на гълъба-гривяк. Горе високо планинските върхове още бяха огряни от слънцето, а над тях плуваше къдрав облак. Планините като че ли отваряха обятията си пред Люсиен; защото децата и природата са много близки и често пъти тишината на природата може да направи много повече да излекува разгневените и натъжени деца, отколкото каквито и да са човешки думи. И така като се влачеше нагоре по хълма, гневът на Люсиен се обърна на нещо като тежка мъка, и мислейки че е сам, той покри очите си с юмруците си и почна да плаче тихо.

Изведнъж той видя, че не е сам. Намираше се отново на мястото, където пътеката се разклоняваше и едно момченце стоеше в снега, гледайки право в него много учудено — едно радостно, червенобузесто, със светли очи момченце, русата му коса се подаваше като слама под вълнената му шапка, лицето му сияеше в добро здраве и в добро настроение.

Това беше Дани, който си правеше снежен човек; току що бе поставил главата и подреждаше очите. Това беше най-хубавият снежен човек, който досега беше направил и той току що се готвеше да повика Анет да го види.

„Защо плачеш?" попита Дани неуместно.

„Аз не плача!" каза ядосано Люсиен.

„Оо! плачеш!" отговори Дани, „аз знам защо... защото учителят те е бил с пръчка; Анет ни каза."

Той нямаше намерение да е жесток, тъй като обикновено беше добро момченце. Но Люсиен бе постъпил лошо с Анет и това за Дани беше съвсем непростимо. Люсиен пламна отново. Той вдигна крака си, ритна снежния човек и го разби на малки буци. Дани наддаде силен вик на тревога и разочарование.

Анет, прекосявайки навеса, в миг видя какво става. Тя се втурна надолу по пътеката като млада тигрица и удари плесница право в лицето на Люсиен. Люсиен дигна ръка за да си отвърне, но при вида на господин Бюрние излизащ от къщата с кофа, промени мнението си; ясно всичко беше против него.

„Подла клюкарка, страхливка!" викаше Люсиен. „Бебе, да дойде в училище и да плаче така."

„Грубиянин" извика Анет, „да ме оставиш така в рова, а после да ритнеш снежния човек на бедния Дани. Той никога не ти е направил нещо лошо. Много се радвам, че те биха! Дани, ела да си вървим."

Тя тръгна сърдито по пътеката с Дани, който подтичваше подир нея, но на вратата на къщата се обърна и забеляза една червена ивица на небето зад далечните планини. Баба й я беше научила един стих от Библията, който гласеше, „Слънцето да не залезе в разгневяването ви;" — изведнъж тя се сети за него сега. Ех, имаше време — Люсиен беше още тук. Все пак лошо направи, че доносничи. Тя се поколеба.

Но не — той беше много по-лош от нея; той трябваше да се извини. Ако тя го помолеше да й прости, това ще изглежда, като че ли тя бе виновната, а разбира се тя не беше — ох не, ни най-малко! Тя продължи да върви и тръшна вратата зад себе си.

Люсиен тръгна към дома полека. Лицето му пареше от плесницата. Беше по-гневен отколкото е бил през целия този ден. Но като вървеше той погледна нагоре и забеляза нещо чудно. Облаците се бяха сплели в пурпурна маса, закривайки планината зад неговия дом; но точно в една точка те бяха се разкъсали и в този процеп Люсиен можеше да види снежния гребен, облян от златна светлина, като укрепление на някой небесен град облян с Божията слава, видян за момент като през воал.

Навикнал на зимни залези, красотата на тази гледка пресече дъха на Люсиен и го накара да погледне пак. И чистото високо сияние изведнъж направи яда му да изглежда нищожен, малък, нещо което не си струва да продължава. Колко хубаво ще бъде да се сдобрим! Има време да догоня Анет ако тичам.

Но не! Анет беше горда и вероятно няма да му обърне внимание, защо пък да се извинява на едно момиче?

И така, понеже никой не искаше пръв да се извини, бе поставено началото на една вражда, която щеше да трае много дни и да бъде съпроводена от много нещастия и за двамата.

Докато Люсиен стоеше така замислен, един облак закри процепа и Небесният Град се скри от погледа му.
ГЛАВА ПЕТА

Рожденият ден на Анет беше през Март. Седмици преди това събитие Дани обмисляше как да я изненада, защото най-голямото удоволствие за него беше да прави подаръци. Страничният наблюдател би казал, че подаръците му не бяха кой знае какво, но Дани смяташе, че те са чудесни. Той ги държеше в един скрит шкаф предназначен за склад на дърва; Анет знаеше, че не трябва никога да ходи там и се правеше че мисли, че той е пълен с трески за печката.

В шкафа имаше едно семейство шишарки, боядисани с различни цветове и наредени в редица. Бащата шишарка беше червен, майката шишарка зелена, имаше и пет малки шишарки боядисани ярко жълто. Освен това имаше една красива картина, която Дани бе нарисувал сам — Пакрет, сивобежовата крава, която пасе на една поляна с грамадни сини тинтяви почти толкова големи колкото нея. Имаше и едно чисто бяло камъче и малка гривна изплетена от космите на опашката на бивола. Понякога се появяваше шоколадово блокче, но то никога не оставаше за дълго, защото Дани обичаше шоколада и обикновено го изяждаше след един-два дена.

Но сега наближаваше големия ден. Утре ще бъде истинския рожден ден. Къдравата глава на Дани беше заета с това и веднага щом Анет тръгна за училище, Дани обясни плана си на баба. Тя беше седнала на верандата огряна от пролетното слънце и режеше листа от глухарчета за вечерната супа, когато малкият й внук пристигна и сложи лакътя си на коленото й.

„Бабо," заяви Дани. „Аз отивам нагоре в планината

И дотам, където снегът се е стопил, да набера солданели (крайснежно звънче) и минзухари за рождения ден на Анет. Ще ги сложа на закуска на масата с всичките си " подаръци."

Баба му, която не обичаше да бъде тъй далеч от нейния надзор, го погледна недоверчиво.

„Ти си много малък да вървиш сам горе в планината," отговори тя. „Склоновете са хлъзгави и ти ще паднеш в снежните преспи."

„Клаус ще дойде с мен," каза Дани умолително.

Баба му се усмихна. „Колко ли ще ти е от помощ" отговори тя и леко изпищя защото Клаус без най-малко предупреждение скочи в скута на баба и почна да търка бялата си глава в нея, като мъркаше нежно.

„Клаус знае, че ние говорим за нея" успокои я Дани; „тя знае всичко и ти казва, че ще се погрижи за мен."

Той грабна котето си през корема, целуна баба си и тръгна надолу по стъпалата на балкона, като тананикаше една весела песничка за дамите, които танцували на моста в Авиньон. Кръц, кръц правеха неговите подковани обувки и гласът му се издигаше високо и ясно. Баба му напрягаше старите си замъглени очи докато той изчезна от погледа й, тогава въздъхна и продължи с глухарчетата си. Той така бързо растеше на височина и ставаше независим, че в скоро време трябваше да започне да посещава детското училище. Той не беше вече бебе.

Дани припкаше нагоре по склоновете и Клаус избираше внимателно пътя си зад него, защото ако и да беше Коледно коте, то не обичаше да върви в снега. Беше прекрасен ден и пролетта обличаше планините и стопяваше" преспите. Поляните бяха вече зелени покрай реката в долината, и кравите пасеха навън. Горе по високите склонове снегът почваше да отстъпва, и тук там се подаваха петна от бледо жълта трева, а потоците бяха придошли и преливаха с чиста изумрудена ледена вода.

Клаус продължаваше да избира пътя си докато стигна ниската каменна стена накрая на поляната. От другата страна на тази каменна стена имаше камениста клисура с буен поток на дъното. Лятно време скалите изглеждаха като вълшебни градини с камбанки, хиацинти и лехи от червено сапунче, които растяха навсякъде около тях, но сега бяха голи и тъмни. Клаус седна на стената и разчеса космите си на пролетното слънце. След това почна да се мие, което не беше необходимо, защото беше вече почти толкова бяла, колкото снега.

Дани се разхождаше от едно жълто пространство до друго като късаше цветя. Поляната беше ярка с бледо лилави минзухари и ярки иглики, които следваха лъкатушенето на потока в тревата като малки червени пътеки. Дани ги харесваше, но от всичко най-много обичаше солданелите. Те даже не дочакваха да се стопи снега, но пробиваха с нежните си стебла замръзналите краища на преспите. Техните цветове с ръбести сини камбанки, висеха надолу.

Дани обичаше красивите неща и в тази поляна с цветя той беше така щастлив, както едно дете може да бъде. Слънцето му грееше, цветята му се усмихваха и Дани си разказваше приказки за малки джуджета, които живеят в пещери под снега; брадите им бяха бели, а шапките им червени и те бяха много палави. Понякога ако никой не ги гледаше, те излизаха и се люлееха на камбанките на солданелите — така казваше Анет.

Затова той се приближаваше до всяко цвете бавно на пръсти, с очи вперени върху наведените главички. Така той не чу стъпките, които се приближаваха и когато бяха съвсем близо той внезапно погледна нагоре малко уплашен.

Люсиен стоеше близо зад него с доста неприятен израз на лицето си и с особен блясък на победа в очите си; защото Люсиен не беше забравил как Анет го удари когато Дани извика за помощ. Оттогава насам той искаше да си отмъсти и когато зърна малкият Дани сам във високото пасбище той побърза към мястото. Разбира се той не искаше да удари такова малко дете, но ще бъде забавно да го подразни и да му върне загдето доносничи. Най-малко ще му вземе цветята.

„За кого береш тези цветя?" попита Люсиен.

„За Анет," отговори Дани смело. Той имаше чувството, че Люсиен няма да хареса отговора му, но Анет му беше казала, че той трябва винаги да казва истината, даже когато е уплашен.

Люсиен се изсмя страшно неприятно.

„Аз мразя Анет" заяви той. „Тя е горда, наперена. Но в училище тя е тъпак; малките от Детското училище са по-силни по аритметика от нея. Тя не знае повече от кравите си. Дай ми тези цветя; те няма да са за нея!"

Дани беше толкова изненадан от тези думи, че той почервеня и сложи цветята зад гърба си. Как може някой да мрази Анет? — Анет, която беше толкова красива и толкова добра, и толкова умна и разумна. Дани, който никога не беше чувал за завист, не можеше да разбере.

„Те не са за теб" каза Дани, като държеше букета здраво в малките си ръце. „Те са мои."

„Ще ги взема" отговори Люсиен. „Ти си само едно бебе и не можеш да се бориш с мене. Ще се справя с теб както си искам. Ти си един малък клеветник и аз ще ти върна."

Той грабна грубо букета от ръката на Дани, хвърли го на земята и го стъпка. Дани впери очи за момент върху стъпканите солданели и наранени минзухари и наддаде вой. Цял следобяд той бе прекарал времето си да събира тези цветя, и сега те бяха унищожени. Тогава той се хвърли върху Люсиен и почна да го бие с малките си юмруци.

„Аз ще кажа на моя татко" извика той. „Ще отида направо у дома и ще му кажа веднага и той ще дойде във вашата къща и ще те набие. Ти си едно жестоко, лошо момче."

Точно това не искаше Люсиен да стане, защото както повечето побойници той беше страхливец и се плашеше от бащата на Дани. Бащата на Дани беше висок и силен като великан и всяко малтретиране на неговия син би го ядосало много. Люсиен държеше Дани здраво за китките за да го спре да удря с юмруци и огледа поляната, за да види какво би могъл да направи за да уплаши малкото момче да не вика.

Изведнъж погледа му се спря на Клаус, която се печеше на слънце на стената и внезапно му дойде една идея. Той блъсна Дани настрана и избърза към пропастта, а Дани, който мислеше, че неговия мъчител го е оставил избърса сълзите си с опакото на ръката си и почна да бере други цветя колкото се може по-бързо. Каквото ще да е, на рождения ден на Анет масата трябва да е пъстра и красива.

Изведнъж гласа на Люсиен прозвуча през поляната, Дани вдигна глава бързо и от това, което видя, за момент му стана лошо.

Люсиен стоеше до стената като държеше Клаус за врата на разстояние от себе си право над тъмната пропаст и буйния леден поток.

„Ако не дойдеш тук веднага, и не ми обещаеш, че няма да казваш на баща си," извика Люсиен, „ще пусна котето в потока."

Дани се затича спъвайки се в преспите сняг, но краката му трепереха и той не можеше да тича бързо. При мисълта, че Клаус ще бъде отнесена безпомощна в това буйно, тъмно течение, се изпълваше с такъв ужас, че устата му изсъхна и той не можеше да извика. Едно знаеше — че трябва бързо да стигне там и да грабне котенцето от ръцете на това лошо момче и вече никога, никога да не го изпуска.

Нека да кажем още от началото на разказа, че Люсиен нито за момент нямаше намерение да хвърли Клаус. Той беше груб и кавгаджия, но не и убиец. Но Клаус не беше навикнала да я държат за врата и след малко почна да се бори. Разбирайки, че не може да се освободи, той почна да се бори още по-силно и накрая обезумял, постъпи така както никога по-рано. Той извади ноктите на дясната си лапа и одраска люто Люсиен.

Люсиен, който наблюдаваше несигурното ходене на Дани, беше изненадан и изпусна котето. Клаус като камък падна в клисурата, точно когато Дани, блед и облян от сълзи, стигна до стената.

Дани не се поколеба и за момент. Той наддаде вик като малко уплашено животно хванато в капан и се спусна по ниската стена пред погледа на Люсиен, който бе като парализиран за няколко секунди поради това, което беше направил, та нямаше време да го сграбчи и изтегли.

След това всичко стана за няколко секунди. Клаус не беше паднала във водата. Тя се държеше здраво на издатината на надвисналата скала като мяукаше жално. Едно по-голямо дете би се добрало до нея безопасно и би се покатерило обратно, но Дани беше само на пет години. Повърхността на скалата беше мокра и краката на Дани се подхлъзнаха точно когато стигна до котенцето. Той наддаде друг вик — вик, който години наред преследваше Люсиен и изчезна в пропастта.

Ако Люсиен не беше толкова глупав да изпадне в паника, той щеше да полази надолу и да погледне в пропастта. Но никога не му дойде на ум, че Дани може да не е мъртъв. Той си представи тялото на детето отнесено по течението надолу към водопада и това беше повече отколкото можеше да понесе. Той се отпусна в тревата като труп и покри лицето си с ръка. Ако Анет го беше видяла в този момент, даже тя би разбрала, че Люсиен е наистина наказан.

„Дани е удавен," стенеше той. „Аз го убих. Какво ще правя? Ох, какво ще правя?"

Постепенно му дойде на ум една идея на безволие, на малодушие. Той скочи и се огледа наоколо обезумял. Времето напредваше. Ще дойдат скоро да потърсят Дани и ще го намерят и всеки ще знае, че той е убиеца. Досега никой не знаеше, че той е забъркан в тази злополука и ако побърза да се прибере у дома и се държи като че ли нищо не се е случило, никой няма да знае. Той трябва да избяга.

Той тичаше като гонен заек към заслона в боровата гора, а сърцето му биеше силно и главата му пулсираше. Той не посмя веднага да се върне у дома, но тръгна по обиколни пусти пътеки, така че, ако някой го види, да изглежда като че ли идва от друга посока. През няколко минути му се струваше, че чува стъпки след себе си. Подскачаше и гледаше назад, но нямаше никой.

Най-после той стигна до задната врата на дома и там се спря. Не, как ще влезе. Как ще срещне майка си, която му имаше доверие, с тази страшна черна тайна в сърцето си. Сигурно тя ще я прочете на лицето му. Той не можеше да изглежда същия както по-рано. Той беше убиец.

Може би по-късно ще събере кураж да я срещне, но още не, защото зъбите му тракаха така, че тя ще попита какво е станало. Междувременно той трябва да се скрие. Огледа се наоколо трескаво като търсеше място и видя стълбата опряна на плевника, където складираха сламата на тавана над обора. Люсиен се качи горе по стълбата, хвърли се по корем и зарови лице в плявата като хълцаше сподавено. Сърцето щеше да се пръсне.
ГЛАВА ШЕСТА

Старата баба наряза глухарчетата и тогава, опряна с цялата тежест на бастуна си, влезе в къщи и седна на стола си; тя беше много, много уморена и скоро клюмна глава и заспа.

Баба беше станала още по-саката и почти сляпа и обикновено беше много, много уморена; но тя обичаше горещо своите две внучета и щеше да работи за тях докато капне. Затова тя продължаваше да готви със своите недъгави ръце и да кърпи с пресилени болни очи; и Анет не знаеше нищо, защото тя беше само на дванадесет години, а баба й никога не се оплакваше, защото когато работим от любов и най-тежките товари са леки.

Баба спа повече от друг път. Анет беше отишла до селото да пазарува, а бащата беше горе в гората да реже и нарежда на куп трупите. Тя мислеше да обърне петата на белите вълнени чорапи на Дани и да сложи кръпки на лактите на неговия син ленен комбинезон, но беше много уморена. Тя сключи набръчканите си ръце в скута си и заспа; и кукувичката на часовника удари три без да я събуди.

Беше почти четири, когато баба се събуди, погледна часовника и извика от неспокойствие и изненада. Дани беше излязъл в два часа и половина, а още не се беше завърнал. Къде можеше да бъде? „Дани!" извика тя високо, защото предположи, че се е скрил. Може би след малко ще изскочи от долапа дяволит и весел.

Но никой не отговори. Баба куцешком отиде до верандата и засенчи очите си с ръка. Може би ще го види как тича към дома и разбира се, ще му се скара, че закъснява толкова!

Някой се появи около обора, но това не беше Дани. Това беше Анет с кошницата на гръб, от която стърчеше една дълга франзела. Тя имаше половин ден ваканция и беше ходила да пазарува. Тя махна с ръце на баба си и се завтече по стълбите.

„Анет," каза баба й, „свали кошницата и иди да търсиш братчето си. Той отиде да бере цветя преди час и половина и още не се е завърнал."

Анет стовари кошницата си на земята. Тя си мислеше, че баба й е прекалено неспокойна за Дани. Какво лошо може да му се случи като се разхожда из поляните където който и да го срещне го познава и обича.

„Той сигурно е с татко в гората," отговори тя. „Аз ще отида след малко. Нека първо си взема едно парче хляб и конфитюр, бабо, гладна съм."

Тя си отчупи едно голямо парче хляб и го намаза с масло и конфитюр, а баба й през това време отиде пак на балкона и втренчи погледа си към пътеката. Докато тя ядеше, твърдите стъпки на баща й се чуха откъм хълма и той се появи.

„Къде е Дани?" извика бабата. „Не беше ли с теб Пиер? Не го ли срещна горе в планината?"

„Дани?" повтори бащата с учудване. „Той не е бил при мен. Кога е тръгнал майко?"

Бабата не можа повече да скрие безпокойствието си и закърши ръце: „Той ме остави преди час и половина" се разплака тя. „Той и котенцето. Отидоха да берат минзухари по поляната някъде наблизо. Трябва нещо да му се е случило!"

Анет и баща й се спогледаха, и двамата бяха неспокойни, защото пътеката от гората водеше през поляните с минзухари, а бащата не бе видял никакъв шак от Дани връщайки се у дома. Анет хвана ръката на баща си.

„Може би той е ходил из гората да те търси" каза тя успокоително. „Нека да отидем да го потърсим. Сигурно Клаус ще бъде наблизо и ще ни посочи накъде е отишъл. Клаус не обича дългите разходки."

Те поеха заедно пътя нагоре към гората, но мълчеха, защото бащата се страхуваше да разкрие мислите си. Пролетта носи опасности в планините на Швейцария — буйни потоци и внезапни сривове на топящия се сняг наречени преспи, а Дани беше толкова малко момче.

Като остана сама, бабата влезе вътре да се моли. Докато се молеше, тя видя една картина, защото колкото по-малко виждаше с очите си, толкова повече тя виждаше с ума си. И по това време, като че ли изпъкна пред нея една картина в една тъмна гора, набраздена с дълбоки, буйни потоци, пътеките посипани с камънаци и затрупани с преспи. По такава пътека тичаше Дани в ръце с минзухари, а до него вървеше един ангел с бели крила и в закрилата на тези крила имаше убежище, топлина и сигурност.

„Техните ангели на небесата винаги гледат лицето на Отца Ми, Който е на небесата", пошепна баба и се изправи, чувствайки се съвсем спокойна и почна да приготовлява вечерята.

Нямаше следа от Дани или Клаус по поляните, нито покрай боровите гори. Те го търсиха нагоре и надолу като го викаха по име, но никой не отговаряше освен ехото и бученето на потока. Слънцето постепенно слезе към върховете и сенките на поляните се удължиха.

„Татко" каза изведнъж Анет. „Чудя се дали не е отишъл долу в къщата на Люсиен. Аз видях Люсиен да го заговаря един, два пъти. Ще се затичам долу до тях и ще попитам."

Тя подскачаше над преспи и трева и стигна къщата на Госпожа Морел за по-малко от пет минути. Задната врата беше отворена и Анет си подаде главата.

„Госпожа" извика тя, „Люсиен! Тука ли сте? Видяли ли сте Дани?"

Къщата беше тиха и пуста и все пак те не можеха да са далече защото вратата беше оставена широко отворена. Анет се готвеше да прескочи насреща до плевника, когато забеляза едрата фигура на госпожа Морел да се изкачва по пътеката която водеше към тяхната къща. Анет се завтече да я посрещне.

„Госпожа", извика тя нетърпеливо, като я хвана за ръката. „Видяли ли сте нашият малък Дани? Той е излязъл и не сме го виждали вече два часа. Да не би да е с Люсиен, а къде е Люсиен?"

„Кой знае" отговори госпожа Морел по-скоро навъсено; „сега бях долу у вас да питам дали знаете нещо за Люсиен. Това мързеливо момче отдавна трябваше да е у дома, а кравата мучи да я доим. Ще трябва аз да я доя, освен ако не се е прибрал докато бях навън. Ако е дошъл, той е отишъл направо в обора. Хайде да отидем да видим насреща."

Те се запътиха към плевника и отвориха тежката дървена врата. Червената крава тропаше с краката си и махаше опашката, но Люсиен не бе там. Госпожа Морел се извърна с възклицание на досада и щеше да отвори вратата, когато Анет я хвана за ръкава и дигна пръста си.

„Слушайте!" пошепна тя, „какъв е този шум на тавана?"

За момент и двете застанаха и напрегнаха слух. Горе от плевника се чуваше приглушено детско хлипане.

„За миг Анет се изкачи по стълбата като малка дива котка. Госпожа Морел полека-лека я последва. И двете разбраха, че е станало нещо лошо, но Анет мислеше само за Дани, а госпожа Морел само за Люсиен.

„Люсиен" извика майка му, „бедно дете, какво има? Да не си се убил?"

„Дани", извика Анет, като го хвана за ръката и го разтърси, „къде е той? Какво си му направил? Доведи го!"

Люсиен се сви още повече в сламата и силно разклати главата си. Сега той се държеше съвсем истерично.

„Аз... не знам... къде... е" извика той. „Не е моя вината."

„Какво не е твоя вината?" изкрещя Анет, като го разтърси още по-силно. „Къде е той? Ти сигурно знаеш — ти лъжеш! Госпожа, накарайте го да каже истината!"

Майката дръпна настрана Анет и коленичи до Люсиен. Лицето й беше много бледо, защото сега тя разбра, че нещо лошо се е случило на Дани и Люсиен го знае. Тя го издърпа от сламата и го обърна към себе си.

„Люсиен" заповяда тя, опитвайки се да говори спокойно, „веднага кажи къде е Дани?"

Люсиен втренчи свирепия си поглед в нея и видя, че бе невъзможно да избяга.

„Той е мъртъв", каза той хълцайки и като си зарови главата отново във сламата, продължи да плаче.

Анет чу, но за момент тя не се помръдна защото за няколко секунди остана без сили. Лицето й изглеждаше толкова бледо на слабата светлина, че госпожа Морел помисли, че ще припадне и се опита да я прегърне. Тогава Анет се отдръпна и заговори с дрезгав глас, който не приличаше на нейния.

„Той трябва да слезе и да ни покаже къде е", след кратка пауза продължи: „Поне татко ми може да го отнесе у дома."

„И по-късно" прибави тя, като допълнителна мисъл, „аз ще убия Люсиен."

Госпожа Морел не обърна внимание на последните й думи, но първото й внушение изглеждаше разумно. Тя разтърси момчето за ръката, повлече го по стълбата и почти го занесе долу.

„Ела, Люсиен", му заповяда тя долу, „трябва бързо да ни покажеш къде е Дани, — иначе господин Бюрние ще дойде тук с полицията да те накарат да вървиш."

Това заплашване стресна малко чувството и разума в Люсиен и той тръгна нагоре по хълма колкото се може по-бързо като хълцаше през всичкото време и протестираше, че вината не е негова. Госпожа Морели Анет вървеха след него. Госпожа Морел хълцаше, но Анет не можеше да пророни и сълза; тя чувстваше като че ли сълзите й бяха замръзнали от ярост и мъка.

Те стигнаха до стената много скоро и Люсиен посочи към тъмната вече клисура. „Той е там, удавен в потока", прошепна той и се хвърли на земята с лице захлупено в тревата. В този момент се появи от гората господин Бюрние и забърза към малката група.

Той не забеляза Люсиен, но погледна дъщеря си и след това към скалите и с този бръз поглед той видя нещо, което никой друг не бе забелязал — едно премръзнало треперящо бяло котенце свило се точно на горния ръб на надвисналия над реката камък. Щом като той видя това, повече не му трябваше да пита за сега. Той просто каза: „трябва да потърся въже", и се завтече надолу по планината като човек преследван от диви зверове.

Бабата стоеше на вратата на къщата и тя видя изписано на лицето му онова, което й беше необходимо да знае в този момент. Без да каже дума, тя го наблюдаваше как издърпа окаченото на стената въже, с което се катереше и изхвръкна във вечерната дрезгавина.

„В клисурата" изведнъж извика той преди да изчезне.

Бабата остана сама, сложи чайника, потърси стари парчета хасе и напълни голямата грейка с гореща вода, да е готово всичко ако потрябва. Тогава тя седна, затвори очите си и скръсти ръцете си. Отново тя видя една картина с Дани, намиращ се в тъмните води на пороя; но белите крила на ангелът заприщваха течението на водата и Дани беше придържан сигурно в неговите ръце.

„Ще заповяда на ангелите Си за тебе" пошепна баба и се изкачи по стълбите, за да му приготви леглото и да стопли завивките му.

Бащата на Дани се върна с въжето за изумително кратко време, но за наблюдателите на стената то изглеждаше цели часове. Никой не говореше когато той го завърза здраво за едно дърво и го хвърли над камъка. Тогава хващайки се за него с ръце и колена той се спусна по плъзгавите скали и изчезна в клисурата. Там, увиснал във въздуха той се осмели да погледне надолу в поройните води, които сигурно са отнесли детето му. Онова, което видя вля голяма надежда в сърцето му, и той извика.

Бабата беше видяла правилно. Ангелите се бяха погрижили за Дани когато той падна, и той съвсем не беше стигнал до водата. Той беше паднал на една изпъкнала скала точно отдолу и там лежеше по гръб с единия крак свит под него, чакайки някой да дойде да го избави, като плачеше, че не може да се мръдне. Времето се бе проточило и на Дани му се струваше, че е спал, защото никога не може да си спомни за тези два часа след това. Той всъщност си спомняше момента когато баща му надвисна над него като някаква голяма птица и след това застана и коленичи до него на скалата.

„Татко" едвам пошепна Дани, „къде е Клаус?"

„Точно над тебе," отговори баща му, гледайки жадно малкото бледо лице. „Ние ще я вземем като се изкачим нагоре."

„Татко," продължи Дани, „боли ме крака, не мога да го движа. Ще ме носиш ли у дома?"

„Разбира се" отговори баща му. „Аз затова съм дошъл. Веднага ще те занеса у дома." И той взе в ръцете си малкото си момче.

„Но татко," продължи неспокойният изтощен глас, „можеш ли да носиш и двама ни с Клаус? Няма да оставиш Клаус, нали? Защото е време да пие мляко и тя сигурно е много жадна."

„Клаус ще сложа в джоба си" обеща баща му и го повдигна много, много нежно. Дани стенеше защото кракът го заболя ужасно когато го раздвижи. Но той гледаше право в очите на баща си и беше наистина толкова смел, колкото е възможно за едно момченце на.пет години.

Пътят им обратно беше дълъг и бавен. Бащата не можеше да се катери по въжето с Дани в ръцете си; той трябваше да лази надолу до брега на буйния поток и да върви покрай докато стигнаха до едно място, където брегът не беше така стръмен и можеше да се изкачи нагоре. За щастие Дани се беше унесъл и като че ли не знаеше нищо докато баща му го постави на тревата до Анет.

„В джоба ти ли е Клаус?" попита Дани като си отвори изведнъж очите.

„Аз сега ще го взема," отговори бащата и като се държеше за въжето се спусна отново надолу до ръба на пропастта и взе малкото бяло котенце. Дани го пое в ръцете си и щом Клаус се настани до сърцето му, замърка като малък локомотив. Анет за първи път в този вечерен кошмар избухна в плач.

Те го сложиха на едно палто и госпожа Морел и г-н Бюрние го понесоха бавно към дома надолу по планината, докато Анет вървеше зад тях носейки Клаус. Едно тъжно малко шествие и все пак сърцата им бяха изпълнени с благодарствена радост, защото Дани беше жив и беше говорил. Това за сега беше достатъчно.

И никой, дори и майка му не се сети за Люсиен, който още лежеше под стената, свит в тревата. Когато подигна главата си и видя, че са го оставили сам в нощта, той почувства като че ли целият свят се беше отрекъл от него и го е забравил. Той стана и тръгна към дома между сенките. Промъкна се, треперещ до леглото си — такова самотно и нещастно момче, едва ли е живяло на този свят.