Съкровища на снега патриция Ст. Джон 1981

Щом влезе в стаята си, Люсиен започна да действа с голяма бързина. Нямаше минута за губене.

Той откачи пелерината си от долапа и си сложи вълнения калпак, който покриваше ушите му. След това нави около краката си кожените навуща и обу най-издръжливите си ботуши. Тогава написа бележка на майка си, че ще се върне утре сутринта.

Той слезе на пръсти по стълбите в кухнята, напълни джобовете си с хляб и сирене, и взе кутия кибрит. След това тихо повдигна резето на задната врата и полека мина насреща в обора. Ветроупорния фенер висеше на стената. Люсиен го запали и се успокои при светлината му. Чудеше се дали да си вземе ските, но реши, че е много тъмно. Отвори задната врата на обора и се отправи към снежните и ветровити ливади. Виелицата за малко щеше да го събори. Той излезе благополучно. Неговото голямо приключение започваше сега.

Ако вятърът е такъв в полето, той се чудеше какъв ли ще бъде в Прохода. Сигурно ще го затрупа в преспите! Ще види когато стигне там. Сега трябва да мисли сериозно как да отиде при стария човек.

Той се успокои, когато стигна гората. Там, въпреки, че дърветата се клатеха и клоните се олюляваха със скърцане, а вятърът свиреше в тях, той беше защитен. Снегът по пътеката не беше толкова дълбок както в ливадите. Можеше да се движи по-бързо без да се препъва.

Горе и все нагоре през олюляващите се дървета, докато можа да види успокояващата оранжева светлина в прозореца на стария човек. Краят на първия етап от пътуването му се виждаше. Той се опълчи срещу вятъра когато излезе отново на открито, с мъка стигна до вратата и почука.

„Кой е?" попита старият човек отвътре много

предпазливо. „Аз, Люсиен." Вратата се отвори веднага и старият човек го дръпна

навътре.

Люсиен след борбата с вятъра се отпусна на пейката за момент, за да си поеме дъх. Не му се искаше да моли стария човек за пари, но нищо не трябваше да пречи на

неговата задача.

„Веднъж вие казахте," започна Люсиен, гледайки право в лице стареца, с очи светещи от безпокойство, „че имате много пари да дадете на някого, който наистина е в нужда. Аз намерих такъв, който наистина се нуждае. Ако ми дадете вашите пари, мисля, че кракът на малкия Бюрние ще бъде излекуван."

„Как така?" попита старецът, като гледаше много внимателно момчето.

„Има един доктор в хотела, където сестра ми работи," обясни Люсиен, „който може да лекува куци хора и да цери счупени кости. Сега ще отида да го помоля да дойде и види Дани; но сестра ми казва, че ще иска много пари."

„Сега ли ще отиваш?" повтори старият човек, „в това време? Ти си луд, момче! Никога не ще можеш да преминеш Прохода по това време."

"Аз мисля, че мога!" повтори Люсиен настойчиво. "Виелицата почна само преди няколко часа и пресният сняг няма да е още дълбок, ако побързам – но няма смисъл да вървя, ако нямам пари!"

Старият човек за минута не каза нищо. Той като че ли се бореше със себе си.
"Бих ти дал пари, ако бях сигурен кой е човекът", каза той недоверчиво. "Но не искам да ги прахосвам, нито да ги изгубя. Как ще знам, че той е честен човек?

Как се казва, Люсиен?"

"Името му е М. Живе. Сестра ми каза, че е известен човек."

"Г-н Живе!"

"Много, много Ви благодаря" каза той бързо при вратата. "Ще дойда да Ви кажа какво става."

повика високо.

"Люсиен!

"Люсиен се завтече обратно.

"Да, господине..."

"Няма да забравиш поръчението ми, нали?"

"Не", отговори Люсиен внимателно. "Трябва да кажа, че е заплащането на един дълг. Няма да забравя. Довиждане, господине."

Той отново тръгна в нощта, но старецът го повика пак.

"Люсиен!"

Момчето изтича обратно, нетърпеливо, че закъснява.

"Да, господине?"

"Нищо няма да му кажеш за мен, нали? Не му казвай името ми, нали Люсиен?"

"Аз не Ви знам името" му припомни Люсиен.

"И не му казвай къде живея, Люсиен!"

През вихрушката на снега още можеше да види тъмната фигура на стареца пред светлината на отворената врата.

Той трябва много да бърза — още валеше сняг — скоро не ще може да се прекоси Прохода, ако не е вече късно.

Помисли^ че вероятно не ще може да премине пеша. Ще влезе в обора по пътя надолу и ще си вземе ските.

Той се препъна по пътя в последната ливада, потъвайки на всяка стъпка. За щастие оборът още беше отворен и Люсиен влезе вътре много предпазливо. Точно сваляше ските когато другата врата се отвори и майка му и Мария влязоха с фенер, който размахваха. Люсиен подпре ските на стената и легна по лице на мръсния под зад най-голямата крава.

„Не е тук," каза майка му като размаха фенера около обора, с тънък неспокоен глас. „Ти си права Мария, май му е хрумнало да търси този доктор. Той е тръгнал по планинския път сега и глупакът не си е взел ските. Чудя се дали можем да убедим господин Бюрние да върви след него и го върне обратно — може би не е далеч."

„Мисля, че ще бъде добре" се съгласи Мария. Нейният глас също беше неспокоен. „Господин Бюрние лесно ще го стигне на ски и ще го спре преди да е в опасност. Нека да отидем и го помолим."

Те излязоха набързо и Люсиен, опрян до хълбоците на кравата, скочи на краката си. Нямаше време за губене.

Ще им трябват две, три минути да си сложат мушамите и обувките. В това време ще им трябва четвърт час да стигнат до къщата на Бюрние. Още десет минути докато се изкажат и докато господин Бюрние си вземе фенера, ботушите и ските. Имаше около половин час, за да тръгне, това е добре, но той беше малко дете, а господин Бюрние тежък, опитен човек, който можеше да кара ски много по-бързо от Люсиен.

Много, много внимателно, той пропълзя от обора, запали отново фенера, който беше изгасил, когато чу резето да се отваря и завърза ските си. Движейки се внимателно срещу вихрушката, той тръгна, като държеше фенера отпред пред себе си. Държеше главата си приведена, защото вихрушката го заслепяваше.

Надолу по ливадите, докато стигна пак приятелското убежище на горската пътека, където можеше да гледа пред себе си. Когато излезе от гората и навлезе в долните ниви покрай селото, вятърът не беше така силен и Люсиен можеше да гледа право пред себе си и да върви по-бързо.

Той мина през безлюдното село, оглеждайки се неспокойно да не би някой да го види и да поиска да узнае по каква работа е тръгнал; но в такава нощ всички си бяха у дома. Слабият вятър в дола, в който се гушеше селото, тласкаше Люсиен напред. Той се радваше на затишието и светлината по прозорците и това му даваше кураж.

Той прекоси тихия пазарски площад със замръзналата чешма и плавно пое надолу покрай селската мандра, гарата и през моста, който прекосяваше реката и тогава се спря за няколко минути да си поеме дъх; защото беше стигнал до най-ниската част на долината и сега трябваше да започне да се изкачва от другата страна на Прохода, който пресичаше двете планини.

Той хвърли страхливо поглед назад, да не би господин Бюрние да е по дирите му, но никой не се виждаше. Изведнъж се почувства ужасно самотен и му се искаше пак да е в селото с тъмните къщи и огряни от топлина прозорци. За момент почти му се искаше господин Бюрние да го настигне; но отблъсна тази мисъл и почна да се изкачва.

Снегът по шосето не беше много лош. Люсиен нарами ските си и видя, че може да върви без голямо затруднение. Още се чуваше виенето на вятъра в горите над него, но като че ли виелицата спираше.

Отново той навлезе в гората и се изкачваше уморен и уплашен. Тези гори не бяха познатите му гори от тяхната страна на планината, но особени, тъмни гори. Люсиен не беше даже сигурен дали наистина върви по пътя, и ако не, можеше да стигне до брега на някоя пропаст. Някъде, над бученето на вятъра, той можеше да чуе сърдитото бързо течение на един поток. Ските му тежеха все повече и повече.

Той се изкачваше през гората вече три часа, умът му бе изпълнен със страх и ужаси. Всеки разказ, който беше чул за опасностите в планината нахлуваше в ума му — лавини, опасни преспи, счупване на клони. Той се сети за Сент Бернардските кучета, тренирани да спасяват закъсали пътници. Ех, тук наоколо нямаше кучета. Предполагаше, че някъде ще заседне.

Освен ако реши да се върне.

За момент той се спря, чудейки се защо не си е помислил за това по-рано. Колко лесно бе да върже ските и да потегли внимателно надолу криволичейки по горската пътека обратно към дома!

„Направих каквото можах" ще им каже той, „но не можах да премина" — и Бюрние ще помислят без съмнение за него, че това е голямо геройство даже само защото се е опитал.

Вятърът бучеше ужасно и големите дървета високо стенеха и клатеха клоните си. Сега беше почти на върха на откритите голи пространства на Прохода, където вятърът би могъл да го грабне и да го хвърли върху скалите като снежинка. Той осъзна, че зъбите му тракат и се разплака.

„Толкова ме е страх" хълцаше той. „Не мога да вървя по нататък. Знам, че ще бъда убит при Прохода. О, да можеше господин Бюрние да дойде сега."

И като се спря да завърже ските си, той изведнъж си спомни този топъл, уютен момент, когато той, Анет и баба седяха около печката заедно и баба беше говорила за страха.

„Съвършената любов изпъжда страха... ако наистина вярваме, че Исус ни обича напълно, няма от какво да се страхуваме... ако Той ни обича толкова много, Той няма никога да остави нещо да ни навреди."

Люсиен се спря с ръцете върху ските, прикован от мислите си. Значи той не беше сам. Баба беше казала, че Исус го обича много, и ако Той го обича толкова много, Той няма да остави едно дете само в мрак и опасност. Все едно, Някой по-силен от нощта, вятъра, ужаса и мрака да дойде изведнъж при него, да го хване за ръка и да му покаже хълма. Той нарами ските и тръгна.

„Съвършената любов изпъжда страха" шепнеше той на себе си и го повтаряше. Това беше наистина така.

Той вече не се чувстваше така уплашен, защото чувстваше, че не е сам.

Той стигна върха на гората и излезе на открито. Сега не мислеше за нищо друго, освен как да върви напред.

Вятърът го посрещна с леден удар и той се търкулна в пресния мек сняг до колене. Изправи се на крака със затруднение, крепейки се под дърветата и си сложи ските. Тогава, почти приведен на две, поради студения вятър, който причиняваше непоносими болки по лицето му, той се опита да напредва крачка по крачка.

За щастие снегът беше спрял и небето не беше толкова мастилено тъмно. От време на време бледата луна проникваше през разкъсаната маса от бягащи облаци, и в такива моменти, той за миг повдигаше главата си, и можеше да види скалите издигнати отстрани и знаеше, че ако върви право пред себе си, той трябва да превали върха по някое време.

Струваше му се, че е вървял много време, когато изведнъж силен вятър го удари и повали назад. Остана да лежи така, дишайки тежко в снега.

„Няма да мога никога да стана," си каза Люсиен, почти толкова изтощен, че му беше безразлично дали ще стане отново или не. И тогава пак си спомни за съвършената любов и понеже беше дете и чувстваше Спасителят така близо до себе си, вместо да се моли, той само подаде ръцете си да го повдигнат.

След един или два мига като че ли доби малко сила и се опита да се изправи на краката си отново. Тогава видя, че земята пред него леко се наклоняваше надолу. Той беше прекосил Прохода.

Сега беше благодарен за вятъра, защото краката му бяха много уморени и вцепенени, за да направлява ските си, и без тази хала, която помиташе Прохода срещу него, той щеше да се движи бързо и щеше да е в опасност. Люсиен тръгна бавно, клекнал за известно време, докато краката му почти не го държаха вече. Тогава седна и се остави ските да го носят като шейна. Толкова му беше студено, че вече не чувстваше студа, седеше и се пързаляше без усилие надолу по хълма, и се чудеше дали няма да заспи. Като че ли . , някаква сънлива скованост го обземаше, докато изведнъж почувства едно рязко движение и разбра, че вятърът вече не го удряше, а ските му бяха затънали в една преспа.

Той се отърси и погледна наоколо. Беше пак стигнал до гората и затова вятърът беше спрял. Не можеше да си спомни нищо от последните няколко минути, а кой знае, може би от последните няколко часа — но явно Господ в Своята съвършена любов беше го напътствувал, защото гладкият горски път се простираше пред него. Лъкатушейки между дърветата, той не беше изгубил пътя си.

Той се надигна. Беше много тъмно, а фенерът му \

осветяваше само няколко крачки пред него. Трябваше да направлява себе си внимателно, защото пътеката криволичеше и би могъл да падне или да се блъсне в дърветата. Но беше защитен от вятъра, който го правеше безчувствен; а това в момента най-много го интересуваше. Почваше да усеща, че крайниците му са отново негови и бяха много болезнени.

Надолу — надолу — надолу — сега гората беше почти тиха, защото не спускаше към една стръмна долина. Понякога беше изправен, понякога седнал. Към зазоряване облаците се разнесоха, луната изгря и светлината й проникваше през клоните. Най-после когато излезе на открито, поляните бяха спокойни и сребристи, и тъмният град беше под него. След половин час той ще бъде там, чукайки на вратата на големия хотел и тогава ...

„Ако Исус ме обича съвършено" мислеше си Люсиен, „Той няма да ме остави да измина напразно целия този път," — и много уморен, за да мисли повече, той забърза през ливадите.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Господин Живе се събуди много рано и първото нещо което си помисли е, че бурята е спряла и долината беше утихнала. Второто нещо, което си спомни бе, че днес си заминаваше за дома.

Той се радваше, че си отива в къщи. Беше боледувал и дойде горе в планината за една седмица, за да си почине и подиша планински въздух. Сега се чувстваше отново добре и готов за работа. Днес ще отпътува с ранния влак, за да стигне у дома край езерото преди обяд — и какво посрещане ще бъде това!

Колко шумни ще бъдат децата! Той се усмихваше при мисълта за тях: упорития Марк; веселата къдрокоса Ивет; сериозния пълничък Жан-Пол и сега бебето Клер. След това той си помисли за майка им, весела, къдрокоса като Ивет, но често пъти уморена в края на деня. Как му се искаше да намери някой да й помага — тя гледаше децата сама откакто бавачката беше ги напуснала преди един месец, за да се ожени. Като се прибере у дома, той ще види какво може да се направи.

Той стана и се облече и въпреки, че беше почти четиридесет годишен, си свиркаше, докато се бръснеше. Той току що приключваше, когато се чукна на вратата.

„Влез," каза господин Живе, изненадан, беше още много рано за закуската, която бе поръчал. Беше около пет и

половина.

Вратата се отвори и нощният портиер влезе; той имаше вид на човек, който се готви да съобщи някаква тайна.

„Извинявайте, господине," почна той, държейки главата си малко въпросително наклонена на една страна. „Предполагам, че не сте очаквали посетител."

„Посетител?" повтори господин Живе още по изненадан, „сега и на такова време? Не, не съм."

„Ех, господине," каза портиерът разпалено, „ето какво, преди четвърт час чух да се чука на вратата и когато отворих, на прага стоеше едно момче със ски, около дванадесет годишно господине, бяло като платно. Приличаше повече на дух отколкото на момче. „Търся господин Живе," каза то, вместо добро утро, седна на стъпалата и опря главата си на вратата. „Добре," казах му аз, „не можеш да викаш хората по това време рано сутринта, момче — той още спи." „Ще почакам, тогава," каза то, и отпусна глава върху коленете си.

Не мога да гледам едно дете в такова състояние, затова свалих ските му и го сложих да седне на стол. „От къде идеш?" го попитах аз. „От Предоре" отговори то. „Как така?" казах аз. „Ранният влак още не е дошъл."

„Минах през Прохода," каза то — и господине, колкото повече го наблюдавах, толкова повече му вярвах. Сега седи долу в хола. Като минах покрай вратата ви и видях светлината, реших да дойда и да ви помоля, ако обичате, да го видите."

„Ще дойда да го видя, разбира се," отговори господин Живе, „но не мога да си представя тази история, че е дошъл през Прохода. Не вярвам самите водачи да са го прекосили миналата нощ. Трябва да е било страшно там."

Портиерът повдигна рамена и го поведе надолу по стълбите; но когато стигнаха в хола и двамата извикаха малко уплашени и се завтекоха към момчето.

Люсиен се беше свлякъл от стола и лежеше на пода припаднал; лицето му изглеждаше особено бяло.

Господин Живе го грабна и го понесе на ръце. „Ще го занеса в моята стая" каза той на уплашения портиер; „донесете ми няколко шишета с топла вода и бренди и горещо кафе колкото се може по-скоро."

Горе в стаята, той постави момчето на леглото си, събу просмуканите обувки и чорапи, и разтърка вкоченясалите му крака. След това съблече измръзналите и посипани със сняг дрехи и го уви в одеяла; по това време портиерът дойде, запъхтян много, с шишета, бренди и горещо кафе.

Господин Живе нареди шишетата и поднесе една лъжичка бренди до белите устни на Люсиен. Люсиен не отвори очите си, но въздъхна уморено и глътна бренди.

„А така, момче," каза господин Живе. „Скоро ще си добре."

Когато Люсиен отвори очите си няколко минути по-късно, той погледна право в едно добро, загоряло лице и не можеше да разбере къде е. Той се почувства така приятно на топло и удобно и така му се спеше, че му се поиска никога да не го преместят от това място докато е жив — но искаше да знае кой е човекът с доброто почерняло лице, който го гледаше така съсредоточено.

„Кой сте вие?" пошепна той.

Господин Живе не отговори веднага. Той подигна главата на Люсиен и му даде горещо кафе, и Люсиен го погълна много бавно защото му се струваше много голямо усилие да поглъща в този момент. Когато свърши, той каза пак,

„Кой сте вие и къде съм аз?"

„Аз съм господин Живе," отговори докторът. „Не ви познавам, но разбрах, че искате да ме видите."

Люсиен го изгледа по-скоро замаян; той беше толкова уморен, че почти беше забравил за какво е дошъл; но с топлината и храната той започна да си изяснява нещата и най-после проговори.

„Вярно ли е, че сте много голям, умен и известен лекар?"

„Не, аз съм само един лекар."

„Но можете ли да направите куци деца да ходят?"

„Зависи коя е причината. Понякога мога."

„Той е куц, защото падна в една пропаст. Той ходи с патерица и голяма обувка."

„Кой?" попита господин Живе озадачен.

„Малкият Дани Бюрние; той е на шест години. Живее в къщата до нашата. Затова дойдох да ви попитам дали можете да го излекувате. Имам достатъчно пари да ви заплатя."

„Но как си разбрал за мен?"

„Моята сестра ми каза снощи за вас. Сестра ми е прислужничка тук."

„Но как дойде тук в тази буря?"

„Минах през Прохода със ските си."

„Как можа, момче, това е невероятно в тази виелица."

„Минах; няма друг път за да дойда тук."

Това беше съвсем вярно; нямаше друг път. Господин Живе седеше и гледаше момчето като някоя рядкост и докато докторът го наблюдаваше, Люсиен вмъкна ръката си под ризата, която още носеше и измъкна един дебел чорап.

„Моля ви, господине," каза той, „ще бъде ли това достатъчно, за да го направите по-добре?"

Господин Живе извади съдържанието от стария чорап и възкликна от удивление.

„Момче," каза господин Живе съвсем кротко, но много твърдо, „преди да продължим по-нататък ти трябва да ми кажеш от къде си взел тези пари. Знаеш ли колко има тук?"

„Не," каза Люсиен по-скоро унесен. „Но сестра ми каза, че вие искате много. Достатъчно ли са?"

„Много повече," отговори докторът. „Но от къде си ги взел?"

„Един стар човек, с който сме приятели, ми ги даде," промълви Люсиен, който почувства, че не може да държи очите си повече отворени, „още ми заръча да ви кажа, че те са за заплащането на един дълг — и вие трябва да ги вземете всичките."

„Кой беше този стар човек?" попита господин Живе. „Само ми кажи и след това ще спиш. Как е името му?" „Моля, господине, не знам." „Къде живее?"

„Моля ви се, той ме накара да обещая, че няма да ви кажа" — при тези думи очите му се затвориха и главата му клюмна на една страна. Люсиен беше заспал дълбоко.

Господин Живе се намери в едно затруднено положение. Влакът щеше да тръгне след три-четвърти час. Но момчето в кревата му си беше рискувало живота, за да дойде при него. Всичко това може да е напразно, но той не можеше да разочарова такава твърда смелост и да откаже да види малкото сакато момче; и кой знае дали Люсиен няма да спи с часове сега.

Той излезе от стаята полека, слезе долу на телефона и позвъня на жена си.

„Марта, ти ли си?" почна той. „Мила, много съжалявам, но ще пристигна у дома късно вечерта — нещо особено се случи..." той разказа в нейните състрадателни уши цялата мистериозна история.

Като напускаше бюрото почти бе съборен от едно момиче със зачервени очи, бледо лице и в спортни дрехи. Тя го хвана за ръка.

„О, господине," извика тя. „Портиерът ми каза, че моето братче е при вас горе. О, господине, майка ми и аз помислихме, че той е умрял в преспите. О, аз трябва да се върна бързо у дома и да кажа на майка ми, че е тук."

Господин Живе седна до нея на дивана и се опита да получи някакво обяснение от нея, но тя не каза почти нищо, освен за ужасната нощ, която тя и майка й са преживяли. Господин Бюрние е бил цяла нощ навън да го търси, но тъй като му били казали, че Люсиен е излязъл пеша, той прекарал времето си да го търси покрай гората. Това би било съвсем невъзможно за едно дете — пеша да излезе в ливадите през дълбокия сняг на Прохода. Вятърът и виелицата бяха покрили единствените следи от ски. По пътеката в гората господин Бюрние беше намерил следи от стъпки, но те не бяха отишли по нататък от предела на гората. Господин Бюрние беше претърсил преспите но напразно; той се прибрал у дома с тъжното известие много рано тази сутрин.

Мария можа да разкаже много малко за Дани. Тя беше много развълнувана, за да работи и сега като разбра, че Люсиен е спасен, бързаше да го заведе у дома. Тя телефонира до пощата да пратят някое момче от селото, да се качи до планината с известието, така, че майка й да узнае по-скоро.

Но господин Живе не разрешаваше Люсиен да си отиде веднага. Нека Мария да се прибере сама в къщи, а когато Люсиен се събуди той ще го доведе с влака. Добре ще бъде Мария да намери някой да изпрати една шейна с муле до гарата, тъй като Люсиен вероятно ще бъде още много скован, за да ходи.

Мария беше съгласна на всичко и си тръгна колкото се може по-бързо, докато господин Живе се върна в стаята си. Люсиен още лежеше както го беше оставил, бузата опряна на ръката му, но имаше леко оцветяване на лицето му — изглеждаше по-добре. Господин Живе седна и го наблюдаваше, и се чудеше пак как това момче се е сдобило с такава грамадна сума пари. Кой беше старият човек, който бе предал такова странно поръчение?

„Заплащането на един дълг!" Господин Живе реши да проучи въпроса по-отблизо.

Люсиен се събуди по обяд и отново не можеше да си спомни за известно време къде се намира. Всяка става го болеше, но това беше приятна топла болка, само никой да не го накара да се движи. Господин Живе чу едно малко раздвижване и дойде да види какво става.

„Как си?" попита той, със съчувствие, „как се чувстваш?"

„Добре, благодаря," отговори Люсиен, и тогава си спомни, че е спал и прибави неспокойно: „Ще имате ли време да видите малкото момче, за което ви говорих?"

„Да," каза господин Живе сядайки до него, „ние ще отидем след обяд. Сега ще позвъня да изпратят обяд за двама ни, и докато се храним, ти можеш да ми разкажеш всичко за малкото момче и всичко за този стар човек, който ти казваш е изпратил парите."

„Не мога да ви кажа за стария човек, господине," отговори Люсиен, „защото обещах да не казвам. Това е нещо като тайна и никой никога не отива да го види, освен аз. Той ми каза само да ви кажа, че е заплащане на един дълг и нищо друго, господине — и той е бил толкова добър към мене, не мога да изменя на обещанието си."

„Добре," каза господин Живе. „Няма; няма да те попитам нищо повече за него. Кажи за това сакато момче — кога окуця и как стана това?"

Докторът забеляза, че Люсиен много се изчерви. Той мълча няколко минути. Не искаше да каже на новия си приятел какво всъщност беше станало, но сигурно господин Живе щеше да разбере от Бюрние, по-добре беше да чуе първо от него. И така той отговори.

„Беше наистина моя грешка. Миналата пролет аз го дразнех, като му казвах, че ще хвърля котето му в пропастта, но без да искам наистина го изпуснах — и Дани се опита да го спаси, падна в потока и удари крака си. Оттогава той не може да ходи нормално — само с патерици и аз си помислих, че може би..."

Устните му трепереха и гласът му заглъхна и той шепнеше жално. Това беше достатъчно. Защото докторът обичаше и разбираше децата и в тези пресечени изречения, той беше разбрал цялата история, и разбра, че това уморено момче, което лежи в леглото му е било наказано горчиво.

„Люсиен" каза той. „ние ще видим това дете заедно. Може би Бог ще направи да станеш причина той да бъде излекуван. Знаеш ли Люсиен, трябва много да благодариш на Бога; мисля, че Той се е грижил за теб миналата нощ много особено, иначе ти нямаше никога да преминеш Прохода жив."

„Да, знам." отговори Люсиен срамежливо и сърдечно. „Вижте, само вчера се молих за Дани да стане по-добре — и когато чух за вас аз си помислих, че това е отговора — но когато влязох в гората, се уплаших и почти бях решил да се върна — но си спомних нещо, което чух на Рождество и си помислих, че трябва да вървя."

„Какво си спомни?" попита господин Живе нежно. „Спомних си един стих от Библията — който бабата на Дани ни чете," отговори бавно Люсиен. „Не мога да си спомня всичко — но се казва, че съвършената любов изпъжда страха — и бабата каза, че Исусовата любов е съвършена — и така аз не се страхувах, тръгнах. Не мога да си спомня много за върха — но слязох долу благополучно." „Да," отговори господин Живе; „Мисля, че нищо друго, освен съвършената любов на Господ Исус Христос е могла да те упази в тази буря и да те води по правия път или да те пази да не се страхуваш да вървиш. Той е бил много, много добър към теб, Люсиен. Нека Му благодарим сега преди да ни донесат обяда.

Люсиен похлупи главата си във възглавницата, а господин Живе коленичи до леглото и се моли. Той благодари на Спасителя за Неговата съвършена любов, която е по-силна от буря или виелица, която е водила Люсиен стъпка по стъпка през мрака и го е спасила от страх и смърт; тогава той се помоли за малкия Дани, щото Бог да му даде като доктор умение да излекува този куц крак.

Люсиен с лице заровено във възглавницата се помоли също, но не на висок глас. „Господи Исусе," извика той в сърцето си. „Ти беше така близо до мен в планината и аз не се страхувах. Не си отивай пак; искам да отворя моята врата като Анет. Моля ти се.