Съкровища на снега патриция Ст. Джон 1981

Коледа мина. Дани спеше със зачервена буза облегната на ръката. Татко беше насреща в обора, а Анет и баба седяха от двете страни на печката. Баба плетеше бели вълнени чорапи за внучетата си. Анет уж си кърпеше престилката, но в действителност престилката се беше свлякла на пода и тя просто гледаше пред себе си подпряла брадата си с ръце.

„Анет," каза изведнъж баба й, без да отмести погледа си от плетивото, „беше ли щастлива на Рождество?"

„Да, благодаря ти бабо," отговори Анет доста монотонно защото смяташе, че така трябва да отговори. И изведнъж тя прибави: „Бабо, какво значи когато казват, че Исус чука на вратата на нашето сърце?"

„Това значи," каза баба, като сложи долу плетивото и отдаде на Анет всичкото си внимание, „че Спасителят вижда, че твоя живот е пълен с грешни неща и тъмни мисли. Той слезе на земята и беше разпнат, за да понесе наказанието на онези грешни дела и онези тъмни мисли вместо теб. След това той възкръсна, за да може да дойде в твоя живот и да живее в теб и да изхвърли всички тези грешни мисли и да мисли вместо теб, Своите добри, любящи мисли в теб. Това е като човек, който чука на вратата на една мръсна, тъмна и прашна къща и казва: „Ако ме пуснеш, аз ще махна праха и мрака и ще я направя красива и светла." Но запомни, Той никога не се налага. Той само пита дали може да влезе вътре. Това значи да чука. Ти трябва да кажеш, „Да, Господи Исусе, аз се нуждая от Теб и искам да влезеш и да живееш в мен" — това значи да отвориш вратата."

Анет гледаше баба си втренчено. Настъпи голяма, много голяма пауза.

Анет наруши мълчанието.

„Но, бабо," каза тя, като приближи столчето си и се облегна на коленото на старата жена, „ако ти мразиш някого не можеш да помолиш Исус да влезе, нали?" „Ако ти мразиш някого," каза баба, „това показва колко много ти се нуждаеш да се помолиш на Исус да влезе. Колкото е по-тъмна стаята, толкова повече се нуждае от светлина."

„Но не мога да не мразя Люсиен" каза Анет тихо, като въртеше в ръцете си дългите си плитки.

„Не," каза баба. „Ти си права. Никой от нас не може да спре лошите мисли и не си струва да се опитваш. Но Анет — когато ти слизаш сутрин долу и намираш тази стая тъмна с затворените капаци, казваш ли на себе си, „Трябва да изгоня тъмнината и сенките първо и тогава ще разтворя капаците да влезе слънцето?" Губиш ли си времето да се опитваш да се освободиш от мрака?" „Разбира се не!" каза Анет. „Тогава как се освобождаваш от мрака?" „Разбира се като разтворя капаците, след което влиза светлината!"

„Но какво става с мрака?"

„Не знам; просто си отива когато светлината влезе!" „Точно така става когато ти молиш Господ Исус да влезе вътре" каза баба. „Той е Любов и когато любовта идва вътре, омразата, егоизмът и жестокостта ще отстъпят, както тъмнината отстъпва, когато пуснат слънцето да огрее. Да се опитваш да изгониш омразата сама е все едно да гониш тъмнината от тъмната стая. Това би било губене на време."

Анет не отговори. За известно време поседя така загледана в стената. Тогава вдигна престилката си с въздишка и почна да кърпи мълчаливо. След малко тя стана, целуна баба си за лека нощ много тихо и се качи да си легне.

Но тя не можеше да заспи дълго време. Лежеше в тъмното, а мислите й не й даваха покой.

„Това е съвсем вярно" каза си тя. „Ако помоля Исус да влезе, ще трябва да се сприятеля с Люсиен, а аз не искам. Дори предполагам, че ще трябва да кажа, че аз съм счупила резбата му, а това никога, никога не мога да направя. Ще се опитам само да забравя, че съм го хвърлила; и все пак, чувствам се толкова нещастна."

Тя не знаеше още, че детето което чува Господ Исус да чука и Го изпъжда, изпъжда и щастието. Тя мислеше, че може да забрави всичко и да намери друг начин да е щастлива. Затова се обърна върху топлата възглавница и започна да брои козите, които тичаха из пасбището, докато заспа.

Но в съня си тя сънува една тъмна къща без никаква светлина в прозорците. Вратата й беше затворена и залостена. Някой пристигна през нощта през заснеженото поле и тя можеше да види стъпките му през целия път. Посетителят почука на вратата бавно и търпеливо, но никой не дойде да му отвори. Той потърси дръжката, но нямаше такава. Вятърът духаше и облаците се гонеха пред луната, но той не си отиде. Той продължаваше да чука и чука и чука. Той продължи да чука, докато Анет се събуди, но все още никой не отговаряше и все още нямаше светлина на прозорците.

„Може би там няма никой" си мислеше Анет в просъница. Някак си тя знаеше със сигурност, че има — но те не искаха да дойдат до вратата.

Тъжният сън не я напусна. Тя се облече и слезе долу за закуска доста унила. Намери всичко в бъркотия, защото Дани беше изгубил Клаус и не искаше да закуси, докато не я намери.

„Тя винаги ме събужда сутрин" обясни Дани възбудено. „Идва при мен и мърка, но тази сутрин я няма. Снощи излезе преди да си легна и не се е върнала."

Скръбта на Дани беше мъчителна за гледане и всички бяха развълнувани. Татко обиколи плевника, обора, баба претършува кухнята, а Дани провери всички възможни места. Анет се качи горе и претърси в спалните, но всичко напразно. Клаус не се намери никъде. За последен път татко я беше видял да отива към плевника с опашка вирната във въздуха, като избираше пътя си предпазливо по мекия сняг — и оттогава никой не я беше виждал.

Това беше нещастен ден. На обяд Дани се разплака и между хълцанията заяви, че не може да яде нищо, защото Клаус е гладна. Сълзите му се търкаляха в супата и никой не бе в състояние да го утеши, въпреки, че нито татко му, нито баба му бяха особено разтревожени. „Тя ще се върне, Дани," каза баща му спокойно. „Тя само днес се крие."

Нямаше и слънце. Сиви облаци бяха надвиснали ниско, покривайки планините и започна да вали нов и пресен сняг. През нощта ще замръзне и на другия ден ще бъде опасно да се ходи. Таткото облече пелерината си и измъкна голямата шейна за да я товари с дърва, а баба заспа в креслото до печката. Дани дойде и се облегна на Анет, като я гледаше право в лицето.

„Нет" каза той жално, „искам да си легна."

„Защо Дани?" попита Анет учудена. „Сега е толкова рано — едва почва да се стъмва, а и ти не си вечерял!"

„Но аз искам да си легна, Нет," настояваше Дани. „Разбираш ли, искам по това време да се моля."

Анет се засмя.

„Няма защо да си лягаш, за да се молиш, Дани" отговори тя. „Ти можеш и сега да се помолиш. После ще вечеряш и ще си легнеш в обичайното време."

Но Дани поклати русата си глава.

„Не," каза той, „искам да се моля както трябва —по нощница. Моля ти се, Нет, заведи ме да си легна."

„Добре," каза Анет, като почна да откопчава жилетката му, „но нали знаеш, Дани, че няма значение дали си по нощница." и тя го целуна, защото малкото му лице изглеждаше така тъжно с трагично обърнати надолу устни.

И когато беше добре облечен и закопчан в колосаната бяла нощница, той коленичи, скръсти ръцете си и се моли за Клаус.

„Мили Боже," се помоли той, „моля Те, благослови Клаус. Моля Ти се намери я и ми я донеси бързо. Не позволявай да изстине или да е гладна, или уплашена. Покажи й пътя към дома тази вечер. Моля Ти се, мили Боже. Амин."

„Няма ли да се молиш за другите?" протестираше Анет, с малко възбуден глас.

„Не," отговори Дани, като се изправи набързо, „не тази вечер. Не искам Бог да мисли за нищо друго освен за Клаус тази вечер!" И тогава като размисли, че може би не е много добър, той добави: „Може да кажа за другите хора по-късно."

След като предаде Клаус в ръцете на небесния Баща, Дани се качи в леглото със спокойно сърце и сложи ръката си под бузата. Но пак отвори очите си и каза сънливо: „Нет..." „Да" отговори Анет.

„Ти ще ме събудиш когато дойде, нали?" „Когато дойде кой?" „Разбира се Клаус!" и с това Дани заспа. Анет се разхождаше из стаята неспокойна и понеже бузите й бяха горещи, тя беше вътре цял ден, отвори вратата и излезе навън на балкона.

Снегът бе спрял. Западният вятър стенеше нагоре по долината, отвявайки пресния сняг от стария със звук на тихо море — покрай стените на къщата вече се образуваха преспи. Не беше остър студен вятър — беше приятен върху горещите й бузи и тя реши да излезе да се разходи до брега на потока. Може би щеше да срещне Клаус.

Тя облече палтото си и тръгна. Беше пълнолуние и почти достатъчно светло за четене. Когато Анет стигна горния край на поляната, тя се обърна и погледна назад по снега. Сега можеше да види следите си точно както следите на човека в нейния сън — само че неговите се проточваха надалеч. Той като че ли беше пътувал през целия свят, за да стигне до тази тъмна къщичка — и то за нищо.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Тя вървя доста дълго. Най-после стигна малкото мостче, което прекосява рекичката. По перилата му имаше дълги ледени висулки. Течението на водата почти не се чуваше — само шепот на ручей долу дълбоко под белите камъни говореше, че рекичката съществува.

Там горе беше много тихо. Вятърът беше престанал и почваше да замръзва. Малкото мостче беше опасно, хлъзгаво място. Анет замислена, не забеляза тънката покривка лед под прясно навалялия сняг и залитна напред, като извика леко от болка.

От болката в глезена за момент й прилоша и тя остана да лежи една-две минути в снега без да мръдне. След това се опита да стане, но пак извика и се отпусна назад. Тя беше навехнала крака си лошо и не можеше никак да стъпи на него.

Няколко минути тя беше много уплашена. Беше сама на планинския склон. Нямаше никаква вероятност някой да слезе по тази самотна пътека в гората тази нощ. Ставаше все по-студено и по-студено; ако не стигне до заслона, сигурно ще умре от студ.

Тогава тя си спомни, че имаше една хижа малко по-горе в планината на завоя на пътеката, точно вътре в гората. Един млад дървар и жена му живееха там; ако можеше да се довлече до вратата им по колене и ръце, те щяха да я заведат у дома с тяхната шейна. Не беше далеч. Трябваше да тръгне веднага.

Почна да пълзи по снега, като влачеше подутия си крак — беше доста болезнено. При всяко разтърсване чувстваше ужасна болка — и скоро тя се почувства много уморена. Ръцете й потъваха в снега, а очите й се пълнеха със сълзи; дали ще успее да стигне там?

Тя беше стигнала до завоя на пътеката и сега за свое успокоение можеше да види не много далеч къщичката, с една малка светлина в прозореца. Тя почувства, че повече не може да върви и се отпусна върху една преспа, за да си почине малко; но скоро й стана студено и събра всичките си сили, за да продължи пак.

Стъпка по стъпка тя напредваше, докато най-после стигна до стъпалата на малката къща. Струваше й се, че е пълзяла часове. Тя извика тихо, надявайки се, че някой може да излезе и да я отнесе вътре, но никой не дойде. Направи усилие и се отпусна изтощена на прага на вратата.

Тогава с въздишка на успокоение се надигна и почука на вратата. Никой не отговори. Малката къща изглеждаше тиха като снега в безшумната гора. Анет се протегна пак и почука колкото се може по-силно.

Но пак нямаше отговор; никой не се движеше в малката къща. Никакви приятелски стъпки не идваха към нея.

В полуда от страх, олюлявайки се на един крак, тя удряше по вратата, докато юмруците я заболяха. Викаше, колкото й глас държи и тропаше с мандалото. Тогава я обзе ужас, тя се отпусна на стъпалата и избухна в силен плач. Вратата беше затворена и къщата беше празна. Малката светлина изглежда беше оставена, за да плаши крадците. Там нямаше никой.

За момент тя изпадна в паника — защото беше планинско дете и често беше чувала как хората умират замръзнали в снега. Но паниката премина и тя почна

да мисли бързо и трезво.

Ако те са оставили светлината вероятно имат намерение да се върнат тази нощ. Но ако са отишли долу в долината, може да закъснеят и ще бъде много късно. Тя вече чувстваше как пръстите й изтръпват от студа.

Може би като си почине малко ще бъде в състояние да се примъкне обратно.

Но следващата хижа беше много далеч надолу, а преспите бяха меки и дълбоки.

Както и да е, ще почака малко и след това ще се опита. Това беше единствената й възможност. Тя гледаше безпомощно пред себе си неотъпканата ширина. В дясно беше гората и рекичката, но в ляво планинските ливади се спускаха една след друга до долината, всички малки стени, огради и могили бяха

затрупани и изравнени от снега.

Отново тя си помисли за своя сън. В съня си тя бе

видяла стъпките по целия път до вратата на тихата къща.

И докато стоеше така и чакаше, тя си помисли за нещо друго. Тя узна сега, за пръв път, какво изпитваш когато чукаш пред затворени врата и не получаваш отговор.

Тя беше чукала само няколко минути. Но Господ Исус продължаваше да чука с години и години — тя знаеше, че Той чука.

Тя беше спряла да чука защото знаеше, че къщата е празна. Но да предположим, че Госпожа и господин Бердоз са седяли вътре през цялото време — да предположим, че те са чули, че се чука в нощта, спогледали са се и са казали: „Някой чука, но ние няма да му отворим — ще се правим, че не чуваме — няма да обърнем внимание!"

Колко щеше да е ядосана — колко много щеше да ги намрази, че са толкова жестоки!

Но, точно така тя се отнасяше към Господ Исус — а Той не я мразеше. Той продължаваше много да я обича — иначе не би продължил да чука и да иска да влезе. Баба беше казала така.

Тя мислеше за това толкова много, че за момент почти забрави страха и самотата си. Но сега изведнъж подигна глава и напрегна ушите си, със сигурност дочу някакъв шум.

Един много приятен шум, който всички планински деца познаваха добре. Шумът на плъзгащи се ски по мекия сняг; и след това — звукът на момчешки глас, който пееше.

Някой слизаше със ски през гората — след няколко секунди ще се покаже от завоя и ще мине пред хижата. Ако се спуска много бързо едва ли ще я забележи...

Една малка фигура се спускаше надолу към долината като при завоя остави зад себе си тънка завеса от мек сняг. Анет се изправи на колене и извика колкото й глас държи.

„Помощ!" викаше тя, като сложи ръка до устата си. „Спри и ми помогни!"

Скиорът, с внезапен обрат на тялото си, се обърна и спря. След това свали ските и се завтече леко по височината към нея.

„Какво има?" извика той. „Кой си ти? Ударен ли си?"

Това беше Люсиен. Той беше ходил горе в планината да посети стария си приятел и сега се връщаше у дома. Той беше стреснат от вика на Анет и когато видя на лунната светлина кой е застанал на колене, спря се и гледаше, като че ли вижда дух.

Но Анет беше повече от доволна да види някой да се погрижи за нея, независимо кой е той. За момент тя забрави всичко, освен че е намерена и спасена и за нейните благодарни очи Люсиен изглеждаше като ангел, слезъл от Небето. Тя простря ръце към него и го хвана за палтото, като че ли се страхуваше да не избяга.

„О, Люсиен!" извика тя, по-скоро с треперещ глас. „Колко се радвам, че си дошъл. Ударих си крака и не мога да ходя. Мислех, че ще умра от студ преди да се върнат у дома господин и Госпожа Бердоз. Можеш ли да ме заведеш у дома, Люсиен? Става ми много студено."

За миг голямата планинска пелерина на Люсиен беше върху нея. Той клекна до нея и почна да търка студените й ръце.

„Не мога да те взема със ските, Анет," каза той кротко, „защото ти си много голяма да те нося. Но аз ще стигна у дома за пет минути и веднага ще се върна с голямата шейна и едно одеяло. За по-малко от половин час ще бъдеш у вас.

Сърцето му се изпълни с внезапна радост и чувстваше, че трябва да тича, да вика и да пее. Неговият сън се беше сбъднал. Той вършеше нещо полезно за Анет, — тя имаше нужда от него. Може би сега тя ще му прости и ще забрави тази ужасна вражда.

„Няма ли да ти е студено без пелерината, Люсиен?" попита Анет със слаб, изтощен глас.

Люсиен бързо сне жакета си и го уви около главата й и му се искаше и ризата си да й даде — въпреки, че нямаше да й бъде от полза. Той чувстваше пощипването на мраза върху тялото си и побърза обратно по снега, като напрягаше мускули и дишаше дълбоко, като че ли с болката на този студен въздух, изплащаше цената на някакъв голям грях. За миг той сложи ските си, плъзна се покрай завоя като стрела освободена от лък, радостта в сърцето му така го сгряваше, че той почти не чувстваше своето сковано тяло, докато не се препъна пред тяхната порта и майка му извика като го видя необлечен и с посинял нос!

Анет остана сама, сгушена под топлината на грубата пелерина на Люсиен. Той ще се върне обратно след около двадесет и пет минути. Имаше доста време да вземе решение.

Първо, тя беше спасена. Люсиен беше дошъл от гората точно навреме и той беше чул вика й. През цялото време когато тя мислеше, че е сама, Спасителят отвън на вратата се беше погрижил за нея и беше изпратил Люсиен да я спаси.

Второ, тя беше разбрала за затворените врата. Тя не беше съвсем сигурна точно какво ще стане когато тя отвори вратата, но в едно беше съвсем сигурна. Не можеше да остави Спасителя повече отвън. Тя облегна главата си върху заснежения парапет и затвори очите си.

„Господи Исусе," каза Анет, „аз отварям вратата сега — съжалявам, че е била затворена толкова дълго време и Ти трябваше да чакаш толкова много — моля Ти се влез сега. Съжалявам, че съм мразила Люсиен — моля Ти се направи ме да го обичам, и ако трябва да кажа за това малко конче, моля Ти се направи ме достатъчно смела; и благодаря Ти, че изпрати Люсиен да ме намери. Амин."

И така Господ Исус, Който беше чакал отвън на сърдечната врата в живота на Анет толкова дълго време, влезе, да прости греховете й, и да я направи добра. Нямаше никой там да види това чудно нещо, което се случи — даже Анет всъщност не се почувства различна. Но горе на Небето тази нощ името на Анет бе записано в Божията Книга на Живота, и ангелите се радваха, защото друго дете от земята беше отворило вратата си и бе дало място на Спасителя.

„Добре," мислеше си Анет, „направих каквото трябваше и сега знам какво ще стане."

Сърцето й биеше много бързо и тя погледна нагоре към звездното небе и големите планини, за да се успокои. Колко големи бяха те и колко стари и непроменливи! Пред тях тя се чувстваше много малка и страховете й много малки и незначителни. В края на краищата всичко ще премине и ще се забрави, но планините и звездите ще останат завинаги.

Една малка черна фигура се появи, тичайки около завоя на пътеката, като дърпаше зад себе си една шейна. Той си бе взел друго палто и беше толкова запъхтян от бързане, че едвам можеше да говори.

„Ела Анет," задъхано каза той. „Донесох голяма шейна, ще има много място да опънеш крака си. След няколко минути ще бъдем у дома."

Той й подаде ръка да й помогне да стане, но тя се дръпна — „За момент, Люсиен," каза тя, забързано по-скоро с треперящ глас; „искам да ти кажа нещо, преди да си отидем у дома. Люсиен, не котката бутна кончето ти тогава. Аз направих това. Направих го нарочно, защото не исках да вземеш наградата — защото ти увреди Дани; и сега съжалявам, Люсиен."

Люсиен стоеше и гледаше в нея съвсем изненадан и доста странно, много щастлив за да говори. Защото вместо да се чувства ядосан, той се чувстваше много облекчен. Анет беше направила нещо много лошо както и той, и ако трябваше да прости на Анет, може би и за Анет ще бъде по-лесно да му прости. Разбира се едно смазано конче не можеше да се сравни със счупения крак на едно момченце, но както и да е, като че ли това някак си ги сближаваше.

Но той не можеше да изрази всичко това в думи, затова се засмя малко дрезгаво и каза срамежливо: „Добре, добре, Анет. Не се безпокой. Седни на шейната." След това я уви в пелерината, седна пред нея и заедно профучаха надолу по планинския склон и пристигнаха пред входната врата на Бюрние обсипани със сняг, който хвърчеше под шините.

Анет изкачи стъпалата по ръце и колене и застана с един крак при вратата. След това погледна към Люсиен, който се връщаше обратно бавно с шейната.

Тя беше отворила вратата на сърцето си за любовта на Господ Исуса, а това значеше да отвори вратата и за Люсиен, защото любовта на Спасителя никога не затваря някого отвън.

„Ела горе, Люсиен" извика тя. „Ела и виж баба; тя ще бъде много доволна, че ти си ме намерил."

Анет отвори входната врата колкото се може по-широко, да влязат вътре тя и Люсиен.

Баба скочи с вик на радост като видя Анет. Те бяха много обезпокоени и баща й бе тръгнал нагоре по планината да я търси. Тя отвори уста да й се скара, но когато забеляза куция й крак, нищо не каза, помогна на Анет да седне на дивана и отиде да потърси бинтове за студени компреси. | Като се обърна, тя забеляза Люсиен застанал срамежливо и колеблив на прага и за момент срещна очите му. Замъглените стари очи на баба можеха да четат върху лицата на децата като в отворена книга, и там тя видя такова покаяние, такъв жаден повик, такава плаха надежда и появяваща се смелост, каквито тя никога не бе виждала преди на лицето на едно дете. Тя сложи и двете си ръце върху рамената му и го привлече до топлината и пламъка на печката.

„Ти си добре дошъл, момчето ми," каза тя твърдо. „Ела, седни да вечеряш с нас."

Вратата се отвори отново и татко влезе, като отърсваше снега от пелерината си. Той бе разбрал, че Анет се е прибрала защото беше видял шейната и фигурите на две деца профучаващи през поляните. След като чу нейната история и я сгълча малко, защото е отишла толкова далеч сама през нощта, той също седна до печката. Баба сервира на всички топъл шоколад и хрупкав хляб дебело намазан с масло. Върху всяка филия тя сложи по едно дебело парче сирене с дупки и всеки седеше и ядеше мълчаливо.

Една приспиваща, доволна тишина! Топлината на печката след студения нощен въздух ги правеше да се чувстват сънливи. Люсиен седеше и примижваше срещу пламъците. Искаше му се този момент да продължи вечно. Изведнъж тишината бе прекъсната от особено драскане по вратата.

„Това е Клаус!" извика Анет, и скочи — но болния й крак я закова. Баба, татко и Люсиен — всички се спуснаха към вратата и я отвориха веднага.

Клаус влезе триумфално в стаята с гордо вирната опашка, а в устата си носеше едно съвсем сляпо сиво котенце. Тя не обърна внимание на никого от тях, но тръгна право насреща към малкото легло, където спеше Дани и скочи върху пухения юрган. Тя пусна скъпоценния си товар колкото се може по-близо до разрошената златиста глава. После бързо се върна към вратата като мяукаше.

„Тя пак ще се върне с друго," каза татко като я остави да излезе.

„Тогава по-добре да оставим вратата отворена; каза баба и уви шала около раменете си, като помоли Люсиен ако обича да потърси кожата, която слагаше върху колената си. Те всички седяха и трепереха в хладовития мраз, докато Клаус отново се появи с голяма бързина, остави на същото място едно бяло котенце на петна със сиви гривнички и пак изчезна навън.

„Дано това да е последното" пошепна баба, мислейки си отчасти за живота в малката къща с Дани и повече от три котета. Но никой нищо не каза, защото очите им бяха отправени към вратата. Клаус на Дани можеше да си прави каквото иска и никой нямаше да каже нищо.

Котката отново се върна, но този път тя вървеше бавно и царствено; работата й беше свършена. Тя носеше в устата си едно чисто бяло котенце, точно като нея; събра и трите между предните си лапи, настани се върху гърдите на Дани и почна да ги мие и мърка, като че ли животът й зависеше от това.

„Затвори вратата, Люсиен," каза баба с малка въздишка на успокоение — „И Петре, добре ще е да намериш една кошница за тези котки. Детето ще се задуши!"

Татко се подсмихна — „утре сутрин, майко," отговори той. „Тази вечер нека стоят където са. Животното знае къде са добре дошли и Дани няма да има нищо против."

Много нежно той премести дясната лапа на Клаус от брадата на Дани; след това излезе да заключи краварника.

Люсиен стана да си върви. Той отиде при баба и си подаде ръката.

„Трябва да си вървя" каза той просто, „но благодаря ви за поканата да вляза и аз се надявам, че кракът на Анет скоро ще оздравее."

Баба, пое ръката му с две ръце и като го гледаше в лицето, каза: „Да, трябва да си вървиш, но запомни, трябва пак да дойдеш. Винаги ще бъдеш добре дошъл."

Анет не каза нищо, че трябва да събудят Дани, защото баба й щеше категорично да забрани, но все пак обещанието си е обещание. Тя почака докато баба й измие чашите от шоколада и тогава подскочи до креватчето му.

„Дани," пошепна тя, галейки влажната му косица. Дани въздъхна и махна с ръце над главата си, но не се събуди.

„Дани!" каза Анет по-високо; този път тя го ощипа. Той отвори очите си, ободрени от съня и я погледна.

„Виж, Дани," каза Анет, „Клаус е тук — и тя ти е донесла подарък!"

Дани се загледа в смесицата от козина в прегръдките му, полусънлив, за да се учуди и не съвсем сигурен дали сънува или не.

„Тя е намерила три плъха", забеляза той.

„Не, не, Дани," извика Анет. „Това не са плъхове — това са три сладки малки котенца. Тя ги е пазила в плевника и сега ти ги донася. Те са твои, Дани — подарък от Клаус."

Дани примигваше с очи. „Аз знаех, че ще си дойде" пошепна той; „аз помолих Бога."

Анет коленичи до леглото и събра цялата купчина — Дани, Клаус и котенцата в обятията си.

„И аз помолих Господ Исус да влезе" пошепна тя. „И Той влезе. Ето и двете молитви са отговорени за една нощ!"

Но Дани не чу; той заспа отново с крайчеца на Клаусовата опашка в устата си.