Съкровища на снега патриция Ст. Джон 1981

Така както хората от селото ограждаха с внимание Дани и правеха всичко, каквото можеха за да го утешат, по същия начин те избягваха Люсиен и правеха всичко за да му покажат своето презрение.

Няколко дена по ред той беше действително измъчван. Учителят говори за него в училище и го държа изправен пред всички като пример за един храбрец и подлец. Децата го изпъдиха от игрището и му хвърляха кал. Те скоро се отказаха от това и просто решиха да не го поглеждат — все едно, че не съществува за тях.

Те никога не бяха обичали Люсиен, защото беше с лош характер, груб и грозен, но той се бе смесил с тълпата и участваше в игрите им. Сега трябваше да се примири с една ужасна, глупава и безкрайна самота. Никой не искаше да играе с него. Когато избираха отбори той беше оставян винаги най-накрая. Имаше един единичен чин в повече в класа; той автоматически се падна на Люсиен; всички други седяха по двама.

Даже малките деца бягаха настрана, защото майките им ги бяха предупредили да го избягват: „Той е жесток побойник и може да ви напакости както направи на малкия Даниел Бюрние" казваха те. Малките гледаха на него като на човекоядец и бягаха когато се приближаваше.

Долу в селските магазини му подаваха мълчаливо покупките през тезгяфа; млекарят никога не говореше с него, и жената на бакалина никога не пускаше в ръката му петмезени бисквити — както правеше с другите деца. Те никога не му говореха грубо; само не му обръщаха внимание.

И Люсиен, извънредно срамежлив, не се опитваше да преодолее тяхната неприязън, а се оттегляше в своя малък собствен свят. Той отиваше и се връщаше от училище сам, пазаруваше сам и на игрището обикновено играеше сам. Не че децата нямаше да го приемат, защото те прощават и забравят бързо; просто от срам той избягваше да се присъедини към тях. Той винаги виждаше в лицата им враждебност и отвращение и си въобразяваше, че те си мислят за осакатения Дани. Постепенно той почна да се страхува от всички — от стария млекар до най-малкото дете в училище. Той се страхуваше от тяхното презрение и омраза.

Люсиен постоянно си мислеше за осакатения Дани. Мисълта го преследваше и той имаше голямо желание да попита Анет какво е казал докторът. Но Анет не го бе погледнала, нито говореше с него от деня на злополуката; и той не смееше да я заговори.

В къщи майка му забеляза, че е по-мълчалив и по-работлив, защото той изведнъж откри, че с много работа може да забрави самотата си. Така че, вместо да се отдаде на своите мързеливи навици, той се залови за работа във фермата с почти отчаяна енергия. Майка му много го хвалеше, а и сестра му стана по-любезна, защото самата тя беше трудолюбиво момиче и мързелът на Люсиен винаги много я ядосваше.

Но имаше едно единствено място и само едно, където Люсиен бе напълно щастлив — и това беше гората. Тук любезните дървета го скриваха и светът, който го мразеше, оставаше далеч. Тук Люсиен прибягваше когато имаше свободно време. Сгушен до някой дънер или скала, той дялкаше малки фигури и забравяше всичко друго погълнат в измайсторяването им.

Спокойствието и красотата на гората в настъпващото лято го успокояваше и утешаваше. Скалите бяха като мъхести градини насадени с възглавници от звездеста каменоломка. Бебетата-шишарки бяха лъскави, а листата на бука, още нежни и прозрачни, като че не спираха, а по-скоро излъчваха светлината. Люсиен седнал под тях чувстваше слънцето в косата и ръцете си, докато работеше.

На горния край на гората имаше една къщичка, в която живееше един много стар човек. Той отдавна се беше оттеглил там и живееше съвсем сам. Имаше коза, няколко кокошки и една котка. Той беше много особен човек. Всички в селото се страхуваха от него и когато той слизаше долу в редки случаи за да пазарува, децата бягаха в къщи. Те го наричаха стареца от планината; някои казваха, че е нещастник, други, че се крие от полицията, а трети, че е луд и злобен. Както и да е никой не беше влизал в дома му и никой не минаваше оттам като се стъмни.

Един празничен ден Люсиен се беше отдалечил противно на обичая си по-нагоре в гората и седеше както винаги погълнат в работата си. Той дялаше една катеричка която държи орех между лапите си когато изведнъж почувства едно тежко дишане зад себе си и като се обърна бързо, видя стария човек от планината, да гледа през рамото му.

Той наистина беше страшен за гледане. Неговата грамадна сплъстена сива брада покриваше гърдите му, а орловия му загорял нос му придаваше израз на свирепа стара граблива птица. Люсиен слисан го загледа в очите. Те бяха светли, благи и пълни с интерес. Той реши да не бяга. Освен това, неговата голяма самота го правеше не така страхлив както по-рано. Този стар човек можеше да е особен, даже зъл, но поне той не знаеше нищо за миналото на Люсиен.

И така Люсиен каза: „Добър ден, господине," колкото се можеше по-смело, и почака да види какво ще стане по-нататък.

Старият човек протегна ръката си като кафява лапа и взе малката издялана катеричка. Той я разгледа и обърна няколко пъти; тогава забеляза с писклив глас:

„Ти дялаш добре за твоите години. Кой те е учил?"

„Господине, нямам учител. Самоук съм."

„Тогава ти сам си добър майстор и заслужаваш да имаш подходящи инструменти. С малко обучение ще можеш да започнеш да изкарваш прехраната си. Има живот в тази катеричка."

„Господине, нямам инструменти, нито пари да ги купя."

В отговор старият човек му даде знак с ръката си и Люсиен, чувствайки се като на сън, стана и го последва в тъмната гора. Те се изкачваха нагоре мълчаливо докато стигнаха до края, където се намираше къщичката, в която живееше старият човек.

Нямаше барака, освен един дървен плевник където спяха кокошките. Козата споделяше кухнята със стария човек, както и кафявият котарак, който седеше на припек и се миеше. Плевникът служеше също и за спалня и старият човек спеше върху чували метнати върху зимния фураж.

Кухнята и стаята бяха бедни и особено обзаведени. Имаше печка, кофа за мляко и столче, яслата, маса, един стол и преса за сирене. По стените до които козата не стигаше, имаше лавици покрити с дялани дървени фигури, някои красиви, някои фантастични, но всички дело на истински художник.

Имаше мечки и крави, диви и домашни кози, Сент Бернардски кучета и катерички. Имаше малки мъже и жени, джуджета и играещи деца. Имаше дървени кутии с капаци върху които бяха изрязани алпийски цветя, и чинии с гирлянди по краищата. Но от всички най-хубав беше Ноевият ковчег с един поток от мънички животни, които подскачаха наоколо. Люсиен не можеше да откъсне очи от тях. Той гледаше, и гледаше, и гледаше.

„Това е само едно мое любимо занимание," каза старецът. „Те са ми другарчета през зимните вечери. Сега, момче, ако искаш да идваш от време на време аз ще те науча как да си служиш с инструментите."

Люсиен го погледна с голяма готовност. Цялото му лице беше оживено и не изглеждаше вече грозен.

„Какво казахте, господине?" попита той колебливо, „че може би ще мога в скоро време да си изкарвам хляба?"

„След време" каза старият човек, „имам един приятел, който продава дървени изделия на добра цена. Той продава много от моите малки фигури — но някои от тях аз харесвам и предпочитам да ги пазя. След не много време той ще почне да продава най-добрите ти изделия — и в скоро време ти ще ги изработваш по-добре с моите инструменти отколкото с твоя нож."

Люсиен продължаваше да го гледа. Сърцето му пееше от благодарност защото този стар човек изглежда го обичаше и се интересуваше от него. Ето най-после някой, от когото няма нужда да се страхува, и който мислеше добре за него. Той сграбчи ръката на стария човек импулсивно.

„О, благодаря ви господине" извика той. „Колко сте добър към мен!"

„Шът!" каза стария човек. „Аз съм съвсем сам, и нямам приятели. Ние можем да дяламе заедно." \ „И аз също" отговори просто Люсиен, „аз съм сам и нямам приятели."

Като вървеше към дома през гората, главата му гъмжеше от идеи, но имаше една голяма идея по-важна от всички други. Той ще направи ковчега на Ной за Дани така, както старият човек го беше направил с дузина малки фигури — лъвове, зайци, слонове, камили и крави и господин и Госпожа Ной, и когато стане всичко съвършено добре, той ще отиде до къщата на Бюрние и ще го даде на Дани като примирителен дар. Никой не можеше да даде на Дани по-добър подарък от този! Тогава, може би те ще му позволят да бъде пак приятел с Дани.

Сърцето му биеше силно при мисълта за всичко това. Цели два часа той беше напълно щастлив и щастието му трая по целия път през гората докато дърветата оредяха и той видя селото разположено в краката си. Утре ще трябва да върви пак на училище.

Утре пак ще се почувства самотен и уплашен. Но днес той беше в компанията на един приятел.

И така три пъти в седмицата след училище Люсиен отскачаше през тихата борова гора и сядаше на прага на къщичката на стария човек и работеше върху Ноевия ковчег. Беше чудно нещо да си служиш с тези инструменти с техните остриета и дъги — много по-различни от старото сгъваемо ножче.

Старият човек се учудваше на сръчността на момчето. Семейството на Ноевия ковчег напредваше и се умножаваше. При всяко посещение Люсиен си мислеше да издяла някое друго животно, и върволицата ставаше по-дълга и по-дълга.

За Люсиен тези дни имаха и друго вълнение. В училището дойде един инспектор и предложи да се направи конкурс за дървени изделия. Момичетата трябваше да вземат участие за най-добро плетене, или бродиране или плетене на дантели, а момчетата за най-добро резбарство. Мнозина от тях бяха небрежни през свободното си време, други бяха на път да станат сръчни.

„Но никой не е така сръчен като мен" си шепнеше Люсиен, като вървеше сам с тежка походка към дома; „аз ще взема наградата. И сега те ще знаят, че аз мога да върша нещо добре, даже ако съм глупав в ученето, даже ако никой не иска да играе с мен."

Този ден Люсиен пя по пътя към дома си. Той си представи, че излиза напред за наградата пред учудените погледи на съучениците си. Може би след това те ще го обичат малко повече.

Той ще издяла един кон с развяваща се грива в пълен галоп, с изпъната опашка и разширени ноздри. Люсиен обичаше конете, старият човек беше издялал един такъв и Люсиен му се възхищаваше много. Скоро ще привърши Ноевия ковчег и тогава ще започне малкото конче.

Той се завтече право към къщата на стария човек да сподели новината. Старият човек беше доволен и така сигурен в успеха на Люсиен както самият Люсиен.

„Но защо ще се захващаш с този кон?" попита той. Ти би могъл да представиш твоя Ноев ковчег. Той е много добре изработен за момче на твоите години."

Люсиен поклати главата си. „Това е подарък" каза той твърдо.

„Подарък? За кого? За малко братче ли?"

„За едно момченце което си нарани крака и не може да ходи."

„Така ли? Какво е правил?"

„Падна в пропастта."

„Горкото момченце! Как стана това?"

Люсиен за момент не отговори. Но фактът, че този стар човек се отнесе приятелски към него и беше добър към него го накара да говори истината. Най-после той вдигна очи и каза:

„Той падна по моя вина. Аз хвърлих котенцето му и той се опита да го извади."

Искаше му се да си захапе езика когато каза това. Сега старият човек ще го намрази и ще го изпъди както всички други.

Но той не го изпъди. Вместо това старият човек каза много кротко.

„Затова ли, каза ти, че нямаш приятели?"

„Да."

„Да."

„Не ви разбирам добре" каза Люсиен замислен.

„Искам да кажа, че ако прекарваш времето си да вършиш нещата с любов за онези, които не са твои приятели, може често пъти да си разочарован и обезсърчен, но ако постоянстваш ще откриеш твоето щастие като обичаш без разлика дали те обичат или не. Може да ти се вижда чудно, че аз който живея сам и не обичам никого трябва да ти кажа това; но все така аз го вярвам."

Тази вечер Ноевият ковчег бе довършен и Люсиен с пламнало лице и биещо сърце, тръгна към къщата на Бюрние да го остави по пътя за дома си.

Когато наближи къщата, той се скри ужасен зад едно дърво. Какво да каже? Как да наруши мълчанието? Ако Дани е сам, лесно е, но Анет беше винаги с него когато не е на училище.

Сигурно те ще му простят като видят Ноевия ковчег! Ако само му простят и му дадат възможност, той с радост ще употреби останалия си живот да се опита да поправи нещата. Разкъсван между надеждата и страха, Люсиен излезе иззад дървото и тръгна направо към къщата.

Леглото на Дани беше отнесено вътре; Анет седеше сама на верандата и пришиваше кръпка на палтото на баща си. Люсиен едва преглътна, тръгна направо по стълбите и подаде Ноевия ковчег.

„Това е за Дани", пошепна той с пресипнал глас и след това думите му застинаха в гърлото, и той стоеше чакайки с очи втренчени в земята.

Анет взе Ноевия ковчег от него, с лице бледо от гняв.

„Как смееш да дойдеш тук!" най после избухна тя. „Ти смееш да предлагаш подаръци на Дани! Върви си и друг път да не си стъпил тука!"

Като каза това, тя захвърли с всичка сила Ноевия ковчег в купа с дърва отдолу. Всичките малки животни се пръснаха по трупите.

Люсиен се вгледа в нея за миг и после се обърна и втурна надолу по стълбите. Неговите усилия бяха напразни. Никога няма да му простят, само си е губил времето.

И тогава думите на стария човек прозвучаха в ума му като мъничък слънчев лъч в неговото ядосано, огорчено сърце.

„Онези, които постоянстват, намират повече щастие в печелене на любов, отколкото да я получат."

Може би това да е така. Той наистина нищо не спечели, но поне е бил щастлив да направи Ноевия ковчег и да си мисли за радостта на Дани. Може би, ако постоянства и влага любов в работата си, някой ден някой ще я приеме и ще го обикне за това.

Той не знаеше... но няма да се отчайва все още.

Кракът на Дани оздравяваше много бавно. Няколко пъти докторът дойде горе в планината да го посети, но все изглеждаше сериозен и озадачен. Когато нарцисите почнаха да никнат по поляните и селяните заговориха да изведат кравите нагоре в планината, Дани отиде пак в болницата за да махнат гипса. Тогава докторът трябваше да съобщи на бащата, че опасенията му са оправдани; Дани нямаше да може да ходи нормално. Болният крак беше определено по-къс от здравия.

Така господин Бюрние много унил отиде при дърводелеца и го помоли да направи един чифт малки патерици; след това отиде при обущаря с един чифт обувки на Дани и го помоли да направи едната подметка с около 4 сантиметра по дебела от другата.

Дърводелецът и обущарят бяха много разтревожени. Дърводелецът издяла прекрасни мечешки главички върху дръжките на патериците, за да накара Дани да се усмихне, а обущарът върна обувките препълнени с шоколади. И в двата случая усилията им имаха голям успех. Дани гледаше на патериците си като на нова играчка и беше нетърпелив да ги опита.

Един, два дена той подскачаше като възбуден скакалец пред къщата. След това чу, че татко му ще изведе кравите горе в планината да пасат по високите пасбища. Дани изведнъж разбра, че със своите патерици и шоколадени обувки не може да последва кравите в планината. Тогава той седна и заплака.

Дани не плачеше често, но когато това се случваше, той плачеше от все сърце. Анет, господин Бюрние и баба се втекоха при него и се опитваха да го успокоят като го целуваха едновременно. Клаус, която мразеше безспокойствия, изви гърба си и почна да съска.

Когато най-после разбраха причината за скръбта на Дани, те всички имаха утешителни планове. Накрая решиха, че Дани трябва да отиде до площада с малката каручка, за да наблюдава как се събират кравите. След това да пътува с каруцата с коня зад стадото, да спи през нощта в сеното и да се върне на другия ден. Анет ще отиде с него, а баба и Клаус ще стоят в къщи.

Очакваният ден се зазори ясен и син. Дани се събуди рано с чувството, че ще се случи нещо чудесно. Когато си припомни какво е, той се опита да пее по тиролски, което никак не му се удаваше. След това придърпа Клаус в леглото си и почна да й разправя за всичко, което му предстоеше. Клаус не се интересуваше от това и се опитваше да се отскубне. Накрая избяга с вирната опашка към купа с дърва, където ходеше на лов за мишки.

Един час по-късно той бе настанен в дървената каручка и Анет го подкара надолу към селото; по-скоро тя го задържаше с всички сили, защото пътеката беше стръмна и каручката нямаше нужда да се тегли. Поляните от двете страни представляваха благоуханна маса от нарциси на цвят кремави при разтварянето, а бялоснежни когато са напълно разтворени. Тук-там белите пространства бяха прекъснати от блестящ гоблен с едри кръгли цветове като на лютичето. Благоуханието беше достатъчно да накара човек да заспи и да сънува приятни сънища и Дани беше почти заспал когато стигнаха покрайнините на селото.

Но далеч преди да стигнат пазарския площад той се събуди напълно от глъчката на звънци, мучене на уплашени крави, викове на мъже и крясъци от възбудени деца; и когато завиха покрай чешмата друсайки се по неравния калдъръм, пред очите им се откри сцена на голяма бъркотия.

Пазарът бе изпълнен с голямо множество крави и телета плътно притиснати едно до друго. Някои бяха кестеняви, други сивобежови и бели, но всичките носеха звънчета и мятаха главите си нервно. Тук-там крави се разпръсваха или скачаха по гърбовете на други. По-нататък при бакалницата неколцина мъже викаха по един млад бивол, който бе решил да забие рогата си във витрината на магазина. Около мъжете се шмугваха и вдигаха врява деца, защото това беше голям празник — училището беше затворено.

В Швейцария, когато тревата започне да расте по високите поляни, кравите отиват в планината през лятото и пасят по пасищата, докато сеното в долината узрее. Селяните отиват горе и живеят с тях, а жените и децата остават долу. Но в деня, когато стадата тръгват, всичките крави се събират преди да потеглят по различни пътища. Тогава всички деца отиват със своите стада до височините и прекарват деня в планината, да настанят кравите в новите им жилища.

Пристигането на Дани предизвика доста вълнение, защото освен пътуването му до болницата, това беше първото му публично явяване в селото и всеки искаше да го види. Всички деца искаха да дърпат каручката, а като имаме предвид множеството крави, тълпата и неравния калдъръм, чудно бе, че не преобърнаха каручката. Всички жени искаха да го целунат, но Дани искаше да види стадото и намираше, че целуването му пречеше да гледа, затова той решително се бранеше с ръка.

Времето напредваше и стадата трябваше да тръгват. Селяните извеждаха водачите си от тълпата и всяко стадо си пробиваше път след тях; защото всяко стадо си има водач, който носи по-голям звънец от другите и всички други го следват.

Господин Бюрние теглеше своя водач за шията и малкият брой крави си пробиваха път сред другите. Водачът на Бюрние беше една от дъщерите на Пакрет, една голяма сивобежова и бяла крава, която отговаряше на името — Еглантин. Зад нея вървеше едно теленце с розово носле и нестабилни крака — последния внук на Пакрет, наименуван Наполеон.

Господин Бюрние вървеше до каручката на Дани с ръка върху шията на кравата. „Каруцата с мулето ни чака зад магазина на обущаря," каза той, „затова сложи Дани вътре, остави каручката зад детската градина и ние ще тръгнем. Аз ще отида напред тъй като мулето скоро ще ни настигне."

Той отиде напред, събра стадото си и тръгна нагоре по стръмните стъпала зад часовниковата кула. Приличаше на свирач, следван от тълпа запъхтени деца; защото всички деца обичаха господин Бюрние. Скоро мулето, което мислеше, че си отива у дома и затова бързаше, ги настигна. Анет, държеше юздите му и цъкаше с език, а Дани отзад, държейки в скута патериците си, които бе донесъл да ги покаже на селото, викаше колкото му глас държи.

Дани запомни завинаги това пътуване нагоре в планината. Никога не се бе зазорявало толкова свежо и сладко утро. Небето бе като сапфир, а полъхващият ветрец разнасяше аромата на нарцисите. По-горе те навлязоха в гората, чиято задрямваща тишина се раздвижваше само от звънтенето на звънците на кравите, които като се изкачваха по пътеката често се подхлъзваха по боровите игли. Тук теленцето на Еглантин се измори и забави ход. Когато се изравни с каруцата, Дани се наведе, сложи ръката си върху хомота му и го привлече до себе си покрай каруцата.

Баща му погледна назад и се усмихна, „Бедното! То е уморено!" каза той. „По-добре го вземи вътре в каруцата при тебе, Дани."

Той повдигна клатушкащото се животно в каруцата и Дани обви с ръце пухкавата му шия и извика от радост. Това беше едно красиво теленце с меки очи, мързеливи уши и бледи прилепнали къдрици по челото му. Така те седяха и заедно наблюдаваха гората и поемаха уханието на дивия люляк и борова смола.

Когато излязоха от гората, те се бяха изкачили толкова високо, че можеха да видят отвъд зелените планини, които ограждаха долината. Зад тях се издигаха снежните вериги от върхове, където снеговете са вечни и никога не се стопяват. Дани се облегна назад и броеше снежните върхове и си въобразяваше, че сам той е на Небето, защото сигурно Небето е нещо такова — да се простира над света, сред звуците на звънци на крави около теб и топлото тяло на едно

заспало теленце притиснато до теб. Тогава като че ли да добави последната капка към чашата на неговото щастие, Анет изведнъж му подаде дълга извита кифла и парче сирене и го подкани да обядва. Докато той отхапваше от крайчеца на златисто препечената коричка, телето изплези бледо розовия си език и ближеше другия край.

Анет остави мулето да върви само и се разхождаше нагоре, надолу по склоновете като береше алпийски цветя, които растат по високите пасища, подарък за баба й. Имаше храсти с големи анемонии, сивосини и вълнести от външната страна и съвсем бяли отвътре. Имаше тинтяви «^неописуем син цвят като камбанки и дребна звездообразна тинтява, чиито цветчета се стелеха по земята. Дани си помисли, че ще бъде добре да тича нагоре надолу по склоновете да бере цветя с Анет, но не за дълго време. Имаше други неща за които да е щастлив, и освен това, ако не беше куц той никога нямаше да има патерици с мечета; нито щеше да седи в каруцата обгърнал с ръцете си теленцето.

Пътеката правеше остър завой около корените на един повален бор, чиито клони от едната страна са били счупени от бури и от тежестта на снега. Когато излязоха от завоя, пред тях се разкри гледката на тяхната лятна къща — малък затворен обор за крави с една стая за живеене залепена към обора по средата на една ливада с жълти кълбести цветя; точно отзад се издигаше последния стръмен склон на планинския хребет.

Тази колиба имаше приятен вид, като че ли копнееше да бъде отворена и пак да се живее в нея.

Кравите се раздвижиха по-бързо като я видяха и техните мързеливи звънци зазвънтяха оживено в чест на пристигането у дома.

Една чешма плискаше в дървеното корито пред къщичката и жадните крави напъхаха главите си вътре и пиха с удоволствие продължително и шумно. Дани и телето се изтърколиха от каруцата и също пиха вода. Тогава се събраха около вратата докато господин Бюрние завъртя ключа в ключалката и влезе вътре.

Колибата беше влажна и студена след като е била затрупана в снега цяла зима, но те бяха донесли сухи дърва и провизии в каруцата и запалиха огън. Когато Анет отвори капаците на прозорците слънцето нахлу вътре и се видя колко е прашно.

Анет тръгна наоколо с метла и кърпа за прах, а Дани подскачаше зад нея като едно весело щурче. Господин Бюрние изчезна по стълбата на плевника да снеме старо сено за постелка на кравите. После дойде време да се доят и кравите влязоха една след друга; след това беше време да вечерят и господин Бюрние и Анет седнаха на столчета до масата, а Дани седна на пода върху чергата на мулето, защото състоянието на краката му правеше столчето неудобно за него. Те ядоха хляб, пушена наденица и сирене и пиха топло кафе с грамадни дървени купи. Ядяха мълчаливо защото бяха уморени и защото при величието на слънчевия залез в Алпите, всяка реч е излишна. Залязващото слънце преобразява всичко в златна слава.

Когато привърши последната си хапка, Дани се опита да се надигне на крака и подаде ръце на баща си.

„Искаш ли да си легнеш сега?" попита господин Бюрние, като го повдигна.

„Не," отговори твърдо Дани. „Искам да ме занесеш на върха на планината!"

Господин Бюрние го погледна втренчено. До върха на планината имаше най-малко двадесет и пет минути изкачване по стръмно, а Дани беше упорито дете. Но той намираше, че му е невъзможно да откаже нещо на своето куцо момче. Затова той избухна в сърдечен гръмогласен смях на своята собствена глупост и тръгна с Дани на рамо, който биеше с пети като по барабан върху гърдите на баща си, докато Анет се беше хванала за края на дрехата му.

Билото беше осеяно навсякъде с редки, красиви цветя и Анет тичаше тук и там между тях докато господин Бюрние продължаваше да крачи задъхан. Когато най-после те стигнаха на върха, той постави Дани на земята и те всички седнаха да разгледат около себе си и да размишляват всеки за себе си.

Накъдето и да погледнеха снежни розови върхове се издигаха над пурпурното море. Слънцето залязваше и докато здрачът падаше върху долините, последните лъчи потапяха високите планини в ярко червен блясък. Едно английско дете би помислило, че Алпите са в огън, но Дани, който беше свикнал на тази гледка, само въздишаше със задоволство. И докато седяха така наблюдавайки, слънцето се потапяше все по-ниско и само някои върхове все още горяха в червено. След това светлината изчезна напълно и не можеше нищо друго да се види освен синкаво-студени планини, а зад тях се появяваха звездите. Скоро и луната ще се появи и тогава върховете ще станат заслепяващо сребристи.

Анет въздъхна също и се изправи. Тя не обичаше този студен момент, когато последния лъч светлина и топлина изчезваха от планините. Наближаването на сумрака винаги я правеше да се чувства тъжна и самотна, като че ли е загубила нещо красиво завинаги — напомняше й нощта, в която тя се събуди в тъмното и й казаха, че майка й е умряла.

Колко приятно беше да се върнат в колибата и да видят огъня да блещука през прозореца, да се съберат около пламтящите дърва и да затворят навън нощта. Вратата на обора беше отворена. Телето се отдели и легна на пода до Дани с дългите си крака подвити отдолу.

„Искам да спя с телето," заяви Дани с най-твърд глас.

„Не, Дани," каза прибързано Анет, „ще имаш бълхи."

„Но ако Наполеон имаше бълхи, щях вече да ги имам в каруцата," разсъждаваше Дани. „Моля ти се татко, много искам да спя с Наполеон."

И господин Бюрние, чудейки се на колко ли още смешни предложения на Дани ще се съгласи, забеляза че може да се нареди нещо за едно такова удоволствие. И така, той нагласи един дюшек от сено покрит със зебло и Дани беше настанен на него под чергата на мулето, докато Наполеон, тържествуващ, легна на една купа сено до него. Анет никак не одобряваше това. Тя легна на единственото легло, а господин Бюрние излезе и се настани удобно в плевника.

Навън, луната изгря над планините и върховете станаха ослепително сребристи.