Съкровища на снега патриция Ст. Джон 1981

Господин Бюрние сам посрещна влака със собственото си муле и шейна и откара господин Живе и Люсиен до къщата. Всички селяни излязоха пред вратите си да видят доктора като минава, защото всички бяха чули за него. Господин Живе беше се прочул и бе хвален при всяко повтаряне на случката; а децата почти очакваха да носи магическа пръчка с която, като докосне малкия Дани Бюрние веднага да го излекува. За Люсиен се говореше като за някое ново чудо, но той не можеше да чуе това, което се говореше, защото мулето бързаше и звънците му дрънкаха силно — и това беше много добре, защото щеше да бъде жалко да го направят горделив.

Той седеше в шейната, подпрян до господин Живе. Той не би могъл да направи нито стъпка ако се опиташе и трябваше да го свалят от влака; крайниците му бяха толкова сковани, че отказваха да се движат. Но въпреки умората му, той се почувства добре и щастлив и обнадежден, и сърцето му като че ли пееше така весело както звънците на мулето когато наближиха къщата.

Господин Бюрние седеше мълчаливо на капрата, не проумявайки какво да прави. Беше по-скоро една отговорност, да возиш такъв известен човек в шейната. Само се надяваше, че мулето, което беше този ден много скокливо няма да обърне шейната на някой завой — нещо, което се случваше доста често, защото шейната беше много голяма, а пътеката тясна. Той се безпокоеше също за парите; разбира се би дал всяка стотинка, която има само да види Дани излекуван, но нямаше много пари и какво ще прави, ако не стигнат? Може би този много известен човек ще приеме един млад вол като начин на отплата.

За щастие стигнаха в къщи без приключения или прекатурвания и господин Бюрние помогна на доктора да слезе. После повдигна горкия Люсиен със здравите си ръце и го отнесе по стълбите в предната стая, където го постави на леглото. Той, също, се радваше да види Люсиен, защото беше прекарал една уморителна и неспокойна нощ да го търси в преспите. Баба, Анет и Дани гледаха доста особено, като че ли щяха да ги фотографират. Всички бяха облечени с най-хубавото, което имаха, седнали сковано един до друг на крайчеца на най-хубавите столове. Те изглеждаха като че ли са седяли там дълго време очаквайки този много известен човек. Когато влезе, Анет и Дани погледнаха баба си и станаха сериозно на крака; баба поради нейния ревматизъм само се поклони.

Дани никак не беше доволен. Той си мислеше, че един много известен човек ще бъде облечен в червена мантия както наместника от книгата по история на Швейцария, който накара Вилхелм Тел да стреля в ябълката. Мислеше също, че ще има чудесна руса къдрава брада и може би ще язди бял военен кон; а този чужд човек, който влезе с баща му беше безкрайно обикновен. Дани беше много сърдит, нацупи се и се намръщи.

Докторът седна на един стол колкото се може по-далеч от групата и им се усмихна. Той имаше хубава широка усмивка и Дани забрави своето разочарование, и му се усмихна.

Господин Живе сложи ръката си в джоба, измъкна един карамел и му го подаде.

„Искаш ли един карамел, Дани?" попита той. Дани се усмихна щастливо и поклати русата си глава в знак на съгласие; един карамел беше повече от червена роба и военен кон.

„Ела тогава и го вземи," каза господин Живе, и Дани заподскача очарован през стаята; докато той подскачаше, докторът го наблюдаваше с най-голямо внимание. Когато детето стигна до него, той го подигна на коляното си и сложи карамела в устата му. Той обикна извънредно много това семейство. Бабата, която се наведе напред и го наблюдаваше така умно, като да каже: „Това дете е мое — внимавайте какво ще му направите, или ще трябва да си оправим сметките!" Хареса му бащата, с честното обгорено лице и плещи превити от труд. Той хареса Анет, със светлите като царевица плитки и нейната безупречно чиста престилка на райета — а най-много от всички обикна засмяното, приветливо синеоко човече, което седеше в скута му и шумно смучеше карамела. Той също забеляза, че нямаше майка и се чудеше дали тази стара жена и малко момиченце държеха къщата в такъв съвършен порядък.

„Боли ли те крака? " попита господин Живе. „Не," отговори Дани. „Не, Господине" го поправи баба му. „Господине," добави Дани, който беше винаги внимателен, „само когато ходя без патериците си — моите патерици имат отгоре мечешки глави; искате ли да ги видите?"

„Много," каза господин Живе и когато Дани подскачаше да ги потърси, той отново го наблюдаваше с най-голямо внимание.

„Аз мога да правя големи скокове с патериците си," заяви Дани, който никак не беше срамежлив. „Искате ли да направя един грамаден скок?"

„Да, бих искал," отговори доктора.

„Пази се от столовете, Дани" обади се баба, която беше забранила на Дани да прави грамадни скокове в къщата. Анет на бърза ръка махна две котета, защото не се знаеше къде може да стъпи Дани.

Скокът беше много успешен и докторът изръкопляска. „Чудесно," извика той; „това беше точно като едно кенгуру, което видях в зоологическата градина. Сега остави патериците и ела към мен без тях."

Дани закуцука към него усмихнат, като провлачваше сакатия си крак почти тягостно. Господин Живе му се усмихна, повдигна малкото момче много внимателно отново на коляното си и му даде друг карамел.

Чак тогава баба, която беше наблюдавала много отблизо, се обърна към Анет.

„Анет," каза тя, „сложи чайника и направи чай. Донеси и кутията с бисквити." Баба не приемаше, че трябва да се угажда на големите, докато не беше сигурна, че те наистина заслужават.

Докато Анет приготовляваше чая, господин Живе постави Дани хоризонтално на масата, като свиваше и обръщаше крака му доста дълго време — всъщност когато свърши, чаят беше готов и баба го покани да седне и да пие с тях. Той седна. Изглеждаше замислен.

„Ех," каза баба най-после, доста рязко. „Можете ли да направите нещо за него?"

Всеки поглед в стаята беше отправен към него и всички чакаха отговора му — освен Дани, чиито очи бяха насочени към бисквитите, защото бяха забравили да му предложат. Баба щеше да се разсърди ако стане и си вземе сам. Бисквитите са чудесни — те са тънки, хрупкави и жълти — баба ги правеше един път в месеца в специална фурна.

Господин Живе не отговори веднага, а се обърна към Дани.

„Дани," каза той, „искаш ли да можеш да тичаш както другите малки момчета?"

Дани се двоумеше. Той не беше съвсем сигурен — беше единственото момче в селото, което имаше мечешки патерици, и това го правеше много специално и забележително момче. Тогава си спомни, че иде пролет и ако не може да тича, той не ще може да гони козленцата в ливадите както миналата година — а да гониш малките козлета е толкова забавно, че си струваше може би да си като другите.

Затова той каза: „Да, благодаря ви, искам; и моля, бабо мога ли да получа една бисквита?"

Но никой не отговори. Люсиен и Анет седяха с чаши застинали във въздуха. Лицата им бяха по-скоро бледи. Всички бяха неподвижни, гледайки в господин Живе.

„Дани," каза докторът изведнъж, „къде отиде тази хубава котка?"

„В бараката с дървата" каза Дани. „Искате ли да я видите? Тя има три котенца."

„Да, разбира се," отговори господин Живе, и Дани накуцвайки излезе да намери Клаус. Като мина покрай масата си взе бисквити и никой като че ли не го забеляза.

Щом се затвори вратата след Дани, господин Живе се обърна към бащата.

„Мисля, че ще мога да ви помогна," каза той, като се наведе говорейки много сериозно, „въпреки че не мога да кажа със сигурност докато не видя рентгеновата снимка. Мисля, че коста не е била правилно поставена и е зараснала накриво. Бих могъл да я счупя отново и да я наместя правилно, но това означава операция и дълго стоене в болница. Готов ли сте да го оставите да дойде?"

Таткото си потърка ръцете отчаяно и погледна безпомощно — първо към баба, после към Анет.

Никога не беше имал работа с операции и думата му звучеше страшно. Освен това бяха му казали, че операциите са много скъпи и той не ще има възможност да я заплати.

„Какво ще струва?" попита той най-после като си чешеше главата.

„Няма да ви струва нищо," отговори господин Живе. „Люсиен сам е платил за това. Сега не мога да ви обясня, защото малкото момче скоро ще се върне и трябва да решим преди да дойде. Ще ми позволите ли да го взема?"

„Да," отговори баба, на която не беше зададен въпроса.

„Кога?" попита Анет.

„Утре сутринта" отговори господин Живе. „Аз ще взема ранния влак и ще взема Дани със себе си."

„Къде ще ходим с влака?" попита едно ясно гласче. Дани беше влязъл тихо през задната врата и никой не беше го забелязал. Сега той застана до рамото на господин Живе, гледайки доволно с котетата в ръце. Дани се беше возил само един път в живота си на влак — за десетина минути — но никога не беше забравил това.

Никой не отговори. Те всички гледаха втренчено в господин Живе.

„Къде, бабо?" попита отново Дани. Докторът се обърна към Дани. „Дани," каза той, „ти ще дойдеш с мене до езерото и ще останеш с мен за малко, и аз се надявам да ти възстановя крака, искаш ли?" Дани погледна недоверчиво.

„Ами Анет?" каза той категорично. „А баба и татко и Клаус и котенцата? Да, господине, ние всички ще бъдем много доволни."

„О, не, Дани," извика Анет. „Ние не можем всички да отидем; „трябва да си добро момче и сам да вървиш. Докторът ще се грижи за теб и ти скоро ще се върнеш," — но тя почти се разплака.

Въздействието на тези думи беше ужасно. Дани се хвърли заедно с котетата в ръцете на Анет и избухна в най-оглушителен рев на ярост и отчаяние.

Никога семейство Бюрние не бяха чули такъв глъч. Анет прегръщаше и целуваше горната му половина — баба разтърсваше и блъскаше долната половина, татко му буташе в стиснатите юмруци пълни шепи с бисквити; но нищо не помагаше. Всички се гледаха един друг безпомощни. Господин Живе знаеше, че ако не може да измисли нещо много бързо, денят му е загубен.

Той се обърна към баба.

„Може ли малкото момиче да гледа деца?" извика той над врявата.

„Тя отгледа това малкото," отвърна баба, което точно сега не изглеждаше много добра препоръка за пред господин Живе.

„Тогава ще бъде добре да я изпратите с малкия й брат!" извика господин Живе. „Тя може да помага на жена ми."

„Дани," изкрещя Анет, като го раздруса силно, за да го накара да слуша. „Аз ще дойда също!"

Дани изведнъж спря, три пъти хлъцна и се усмихна. Господин Живе не му отвърна с усмивка. Той взе малкото момче и му говори сериозно.

„Страхувам се, че си много разглезен, Дани," каза той. „Когато дойдеш в моята болница ще трябва да правиш каквото ти се каже без плач."

Дани го наложи с юмруци по гърдите радостно.

„И Анет!" произнесе той и се усмихна отново. Той знаеше, че този път е взел връх.

Господин Живе го пусна. „Ще заведа Люсиен у дома му, ако можете да ми услужите с една шейна," каза той. „И така, за сега довиждане. Двете деца ще ме срещнат на перона на гарата в 8.30 утре сутринта с всичко необходимо за следващите два или три месеца. Анет ще помага на жена ми сутрин, и ще присъства на вечерни класове. След обяд тя ще бъде свободна да стои с малкото си братче."

Таткото се ръкува мълчаливо и избърса челото си. Събитията така бързо се меняха, че той се чувстваше изостанал назад. Но сега почваше да разбира, че за два месеца от утре, той ще трябва да живее без Анет и Дани в една тиха, спретната къща. Безутешността на тази мисъл замъгли всичко друго. Той отиде препъвайки се до обора да дои и да се опита да помисли със своята смутена глава опряна до топлите хълбоци на Пакрет.

Баба каза довиждане на вратата и задържа ръката на доктора за известно време в своята. „Вие сте добър човек," каза тя изведнъж. „Бог ще ви възнагради."

Господин Живе погледна старата смела жена пред себе си и изведнъж очите му овлажняха. Той я видя с двете щастливи здрави внучета зад нея и чистия спокоен дом на който тя беше ангелът пазител. Той зърна любовта и смелостта, които са укрепвали нейните възлести ръце и прояснявали замъглените й очи, за да се труди много повече от естествената си сила; видя и себеотрицателността, с която се жертваше за децата безрезервно, защото беше по-добре за тях да вървят — и той разбра, че стои лице с лице с една от Божиите светии.

„Вие също," отговори той, „сте добра, несебелюбива жена, и със сигурност ще получите своята награда."

Господин Живе заведе Люсиен в шейната до дома му и го предаде на майка му. Тя се преструваше, че е много сърдита.

„Ах ти, лошо момче," извика тя, „да излизаш така и да ни изплашиш толкова много — как можа да направиш това? Заслужаваш бой..." — тя го пое от ръцете на господин Живе почти грубо, помогна му по стълбите и го сложи в леглото. Тогава се върна, седна до масата, покри лицето си с черната престилка и почна да плаче.

„Вие имате много смел син, госпожа," каза господин Живе.

„Той е много лошо момче," отговори отсечено майката и понеже беше толкова горда с него и толкова радостна да го види жив, тя почна да плаче още повече от преди.

Тя и Мария бяха изпекли сутринта голямо количество от най-любимите бисквити на Люсиен и къщата беше изпълнена с приятна миризма. Те поканиха господин Живе да седне с тях, но той отказа защото имал още нещо важно да прави, а времето напредваше.

„Разбрах," почна той, доста внезапно, „че Люсиен познава някакъв старец тук някъде — можете ли да ми кажете къде живее?"

„Един стар човек?" повтори Мария. „О, да, това трябва да е старият човек горе в планината, който учи Люсиен на резбарство. Те прекарват часове заедно, въпреки че се чудя какво толкова намира Люсиен в него! Повечето хора казват, че той е побъркан."

„Можете ли да ми покажете пътя към къщата му?" попита господин Живе.

„Да, разбира се," отговори Мария, учудено. „Направо през гората — но аз не бих отишла там горе ако бях на ваше място, господине. След този сняг пътеката сигурно е доста лоша."

„Имам работа с него," отговори господин Живе накратко. „Може би ще ми посочите пътеката от вратата. На връщане ще дойда да кажа довиждане на Люсиен."

Господин Живе мислеше, че никога не е виждал гората така красива, докато се изкачваше с мъка по пътеката късно след обяд. Клоните на дърветата бяха приведени от сняг, а шишарките попарени от сланата и украсени със звезди. Какво ли е, мислеше си господин Живе да си на мястото на този стар човек и да живееш сам в тази тишина и спокойствие, споделяйки тайните на гората и наблюдавайки идването и отминаването на сезоните? Той почна да мисли за предстоящата среща и почувства, че сърцето му биеше по-силно от друг път.

Като излезе от гората той видя една колиба посред ливадата, със сняг високо натрупан покрай стените й. Старият човек си беше прокопал малка пътека до гората — „като че ли е очаквал посетител," си помисли господин Живе, когато стъпи на чистата пътека.

Той почука тихо на вратата и влезе без да чака отговор. Старият човек седеше сгърбен над печката като дялаше нещо и пушеше лулата си. Козата и котката седяха от едната му страна за компания. Господин Живе зае стол от другата страна на печката. „Е", каза старият човек, още не погледнал, „стигна ли безопасно, Люсиен?"

„Това не е Люсиен," отговори господин Живе полека. Старият човек скочи и вдигна очи. После седна бавно и двамата се гледаха втренчено един друг, като че ли виждаха дух — и все пак несигурни, дали няма такъв.

„Дойдох да ви върна тези пари," каза господин Живе най-после. „Не искам пари за да помогна на това дете. В случая ще го направя безплатно, ако може да се направи."

„Тогава момчето не е удържало на обещанието си," дрезгаво каза старият човек, и опрял брадата си на бастуна се взираше, взираше и взираше.

„Той удържа на своето обещание," отговори господин Живе. „Нищо не ми е казал, освен, че това му е било дадено от един стар човек, и че е заплащането на един дълг. Но аз не приемам големи суми пари от селски момчета без да съм сигурен, че те са взети по честен път. Не ми беше трудно да открия от други хора кой сте и къде живеете."

След това настана друго дълго, дълго мълчание.

„Това ли е всичко, което имате да кажете?" каза старият човек най-после, — и гласът му изведнъж прозвуча стар, изтощен и безнадежден.

Господин Живе стана бързо и коленичи до прегърбената фигура на стария човек.

„Трябва ли повече да се преструваме?" каза той. „Мисля, че сме съвсем уверени един във друг!

Дойдох, да те взема у дома, татко, и да ти кажа колко много ни е било мъчно за теб и сме те желали."

Няколко часа по-късно Анет, загърната в пелерина с вълнена качулка, седеше на големия люлеещ стол, усмивайки се на Люсиен, който беше седнал в леглото с подпряна глава върху коленете. Той беше още доста блед и уморен, но иначе добре и весел.

„Разкажи ми всичко," молеше се Анет, големите й очи бяха пълни с възхищение и учудване. „Всеки казва, че си бил страшно смел. Разкажи ми отначало Люсиен; как беше на върха?"

Люсиен намръщи челото си. Хубаво е да те нарекат смел и той би искал да разкаже всичко добре, но някак си то изглеждаше така далечно и трудно да се опише — почти като че ли е било сън. Той не разбра, че тялото му е било много измръзнало и изморено, за да може умът му да забележи нещо.

„Ех," почна той, „първо се качих при стария човек и му поисках пари и след това си взех ските по пътя надолу и карах до долината. След това се изкачих през гората оттатък реката, и тогава когато стигнах на върха беше много ветровито, и след това слязох на другата страна."

„Разбира се," прекъсна го Анет нетърпеливо, „иначе нямаше никога да се върнеш — но кажи ми това както трябва, Люсиен. Как се чувстваше? Имаше ли някакви приключения? Не те ли беше страх и не беше ли почти умрял? Как беше горе на върха?"

Люсиен мълча известно време. Цял след обяд той се чудеше дали ще има възможност да разкаже на Анет, но сега като имаше тази възможност, не знаеше как да започне.

„Да," каза той най-после, по-скоро бавно, като усукваше чаршафа с пръсти, „бях страшно уплашен малко преди да стигна върха. Без малко да се върна — Анет, спомняш ли си когато ми казваше как си ме мразила и как си помолила Исус да влезе в сърцето ти и как Той те е направил да ме обичаш?"

„Да," отговори тя нетърпеливо, „разбира се, спомням си. Защо, Люсиен?"

„Защото" продължи срамежливо Люсиен, „нещо подобно ми се случи и на мен, когато се почувствах толкова уплашен. Спомних си стиха, който баба ти ни учеше за съвършената любов, която изпъжда страха, и аз помолих Исус да изпъди моя, и почти веднага спрях да се чувствам така уплашен."

„Наистина ли?" каза Анет с дълбок интерес. „Тогава предполагам, че Исус е дошъл в сърцето ти както в моето, и тогава страхът ти е изчезнал, така както моята омраза трябваше да изчезне. Предполагам, че това е същото нещо, Люсиен, дали си уплашен или не обичаш хората, дали измамваш или не казваш истината — каквото и да е, когато Исус дойде, предполагам, че няма място за друго."

„Да," съгласи се Люсиен замислен, „предполагам, че можем да сложим всяка друга дума накрая на този стих — страх или егоизъм, лъжа или мързел или да си сърдит — и да кажеш съвършената любов изпъжда всяко едно от тях — и когато Исус идва съвършената любов идва също, нали?"

„Да," каза Анет, „предполагам, че е така." И те седяха с глави, подпрени на ръце и си говореха в белия здрач на снега; и никой не помисли да запали лампата, защото по-хубаво беше да говорят на тъмно.

Когато Анет се връщаше към дома по осветения от звездите сняг, обгърната от величествените обятия на планината, тя осъзна напълно, че това беше последната й вечер у дома. Предстоеше й дълга раздяла. При тази мисъл тя почувства внезапна болка в гърлото и очите й се навлажниха; тя се затича и пристигна запъхтяна в топлата предна стая.

Татко й беше още в обора, баба седеше и пришиваше копче на чистата раирана престилка на Анет. Техните дрехи сгънати хубаво и закърпени, бяха завързани в два пакета приготвени на масата за сутринта. Дани спеше дълбоко на леглото в ъгъла с котенцата върху него.

„Бабо!" извика Анет, и се завтече право в обятията

на старата жена и почна да плаче.

Бабата я остави да си поплаче; тогава доближи столчето и Анет седна и се облегна на коленете й, докато баба й говореше. Тя говори за дома, където Анет отиваше, за работата, която щеше да върши и за радостта да види Дани пак добре — тя говори така весело и смело, че Анет се почувства също смела и весела и никога не разбра, че в сърцето си баба си казваше, „Какво ще правя утре вечер и всичките вечери след това, когато столчето до краката ми е празно и го няма малкото заспало момченце на леглото в ъгъла?"

И тогава, понеже ставаше късно и на сутринта трябваше да станат рано, Анет взе голямата Библия от рафта както правеше всяка вечер преди да си легнат.

„Ще четем тринадесетата глава от 1 Коринтяните тази вечер," каза баба, когато Анет постави голямата книга на коленете й. Това е главата, която бих искала да помниш през цялото време докато отсъстваш.

И така, Анет я прочете цялата. Когато свърши, баба каза: „Стихът, който особено искам да вземеш със себе си и да запомниш е стих 4. Прочети го отново, Анет."

Анет го прочете отново, бавно и внимателно.

„Любовта дълготърпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее."

„Сега," каза баба, като скръсти ръцете си върху Библията и като погледна Анет през очилата си, „ти ми казваш, че си помолила Спасителят да влезе в сърцето ти, и Той е дошъл и е донесъл Своята любов със Себе Си — тази любов за която четохме.

Ти ще се грижиш за малки деца, а самата ти си още дете. Те няма винаги да са добри с тебе. Често пъти ще се сърдиш, ще бъдеш нетърпелива и в лошо настроение. Но любовта на Исуса дълготърпи и е милостива; помоли Го да срещне тези сърдити мисли и лошото настроение с Неговата любов и ще видиш, че те няма да останат за дълго.

После, ти отиваш в една голяма къща, където ще видиш много хубави неща, които никога няма да имаш; понякога можеш да се чувстваш недоволна и завистлива. Но помни, че любовта на Исуса в сърцето никога не завижда, и ако сърцето ти е пълно с Неговата любов няма да има място за недоволство.

Ти ще бъдеш в тази къща с деца една малка слугиня. Вероятно не винаги ще ти обръщат внимание. Често пъти ще искаш да те хвалят за работата ти, и да говорят за нея. Но запомни, любовта на Исуса никога не се гордее и не иска да бъде забелязана; и Неговата любов може да те направи да си вършиш работата тихо и прилежно без разлика дали някой те забелязва или не. Запомни, Той е Твоят Учител и ти работиш за да е доволен от теб.

Пази сърцето си пълно с любовта на Исуса; чети за нея и мисли за нея — и когато идват лоши мисли на вратата, не се опитвай ти да ги изпъдиш. Помоли Спасителят — Той да отвори вратата и да им каже, че няма място за тях в едно сърце изпълнено с Неговата любов, и те ще си отидат!"

„Както тъмнината когато оставиш светлината да влезе," се съгласи Анет, замислено играейки с плитките си. След това тя целуна баба си и се завтече до обора да прекара с баща си последния половин час преди да си легне.

Рано на другата сутрин, в часа когато долината е сива, а върховете сребристи, цялото семейство замина за гарата с каруцата карана от мулето и пристигна половин час по-рано, защото се страхуваха да не изпуснат влака. И така те стоеха на перона между бидоните с мляко, наблюдавайки светлината да пълзи надолу към гарата и очаквайки господин Живе, който се присъедини към тях двадесет минути по-късно. Анет носеше техния багаж увит в голяма кафява хартия и държеше здраво ръката на баща си.

Дани с пелерината и качулката си изглеждаше необяснимо срамежлив, и постоянно се криеше зад бидоните с мляко. Той изглеждаше неспокоен и не желаеше да го прегръщат когато дойде време да си кажат сбогом. Влакът беше вече далеч надолу в долината преди Анет да разбере защо. Тогава тя забеляза особени движения под пелерината, като че ли Дани имаше остри хълцания.

"Какво е това под пелерината, Дани?" попита тя, гледайки учудено повдигащата се дреха.

Дани се изчерви.

"Само едно е, Нет", отговори той неспокойно.

Нито един от двамата не съжаляваше ни най-малко за престъплението си.