Съкровища на снега

ГЛАВА ТРЕТА

Беше отново Бъдни вечер, пет години след започването на този разказ и следователно Дани беше петгодишен. Това беше велик ден, защото за първи път в неговия живот решиха, че е достатъчно голям, за да отиде с Анет на църква и да види елхата.

Сега той седеше в леглото, пиеше от купичката картофена супа, като златокосата му главичка едва се подаваше над огромния бял пухен юрган, който беше почти толкова дебел колкото и широк. Анет седеше до него и държеше в ръката си едно блестящо медено мече-курабийка.

„Съжалявам, Дани," произнесе тя твърдо, „но не можеш да го оставиш в креватчето си. На сутринта ще бъде цялото на трохи. Погледни! Ще го сложа там на бюфета и луната ще го огрее и ти ще можеш да го виждаш."

Дани отвори уста, за да оспори, но промени намерението си и напълни устата си с картофена супа. Беше неразумно от страна на сестра му да не му остави мечето да го прегръща цяла нощ, но в края на краищата имаше толкова много други неща за които да се радва. Дани беше винаги щастлив, от момента, в който отваряше очите си сутрин, до момента, когато ги затваряше вечер. Тази вечер той беше особено щастлив защото беше чул камбаните и беше видял блестящата елха и беше излизал на снега на звездна светлина. Той подаде празната купичка на Анет и се сви на кълбо под пухената си завивка.

„Мислиш ли," попита той доверчиво, „че дядо Коледа   ще   дойде   ако   си   сложа   пантофките   на прозореца?" Анет погледна по-скоро учудена и си мислеше къде ли е чул за такова нещо, тъй като в Швейцария дядо Коледа не е така добре позната личност както в Англия. Децата в Швейцария получават мечета-курабийки от елхата на Бъдни вечер и подаръци от семейството на Нова Година. На Рождество те отиват на църква и имат празник, но малко деца получават подаръци.

„Казват," продължи Дани, „че пристигал с шейна теглена от елен и оставял подаръци в пантофите на добрите деца. Аз добро дете ли съм, Анет?"

„Да," отговори Анет, като го целуна, „ти си много добро дете, но няма да получиш подарък от дядо Коледа. Той отива само при богатите момченца."

„Не съм ли богато момченце?" попита Дани, който мислеше, че в живота нищо не му липсва.

„Не," отговори твърдо Анет, „ти не си. Ние сме бедни и татко трябва много да работи и баба и аз все да кърпим дрехите ти, защото не можем да купим нови."

Дани прихна да се смее. „Все ми е едно, че съм беден," заяви той храбро; „харесва ми. Сега разкажи ми Анет за Рождество и за малкото Бебе и за кравите и голямата блестяща звезда."

И така Анет разказа историята и Дани, който трябваше вече да е заспал, слушаше с широко отворени очи.

„Аз бих предпочел да спя в сеното отколкото в гостилницата" каза той след като тя свърши разказа.

„Бих искал да спя с Пакрет; мисля, че ще е чудесно."

Анет поклати главата си. „Не, няма" отговори тя; „не през зимата, без пух; ще ти бъде студено, ще се чувстваш нещастен и ще желаеш да си легнеш в топлия креват. Тези хора бяха жестоки, да кажат, че няма място за едно малко новородено бебе; те можеха да му намерят някъде стая."

Часовникът с кукувичката на стълбите удари девет. Анет скочи. „Трябва да спиш, Дани" каза тя, и аз трябва да приготвя за татко шоколада."

Тя го целуна, хубаво го зави, изгаси лампата и го остави; но Дани не заспа. Вместо това той лежеше с отворени, втренчени в тъмнината очи сериозно замислен.

Той не беше лакомо момченце, но все пак си мислеше, че ако Дядо Коледа случайно дойде у тях ще бъде много жалко да не се е приготвил. Разбира се, по-вероятно той няма да дойде, тъй като Дани беше само едно бедно дете, но от друга страна можеше и да дойде. Най-после защо да не сложи пантофчето си даже и да не намери нищо на другата сутрин. Въпросът беше къде да го сложи. Не можеше да го сложи на перваза на прозореца, защото не можеше сам да отвори високите капаци. Нито пък можеше да го сложи пред външната врата, защото всички бяха в предната стая. Единственото място беше отвън задната врата върху една ивица сняг която разделяше кухнята от плевника. Разбира се Дядо Коледа едва ли щеше да го види там, но все пак защо да не опита.

Дани не се поколеба. Той се измъкна от леглото на пръсти, внимателно прекоси спалнята и слезе по стълбата. Той беше бос, защото не искаше да го чуят и в ръката си носеше малкото червено пантофче поръбено със заешка кожа. Баща му беше убил заек и Анет беше му направила пантофи и Дани смяташе, че то може да привлече окото на Дядо Коледа, тъй като беше нещо по-скоро необикновено за пантофи. Много трудно му се видя да повдигне големия дървен прът, който затваряше кухненската врата и Дани трябваше да се качи на табуретка, за да се справи. За момент пред очите му блесна снега и звездното небе и тогава острия въздух го удари като с нож, почти отне дъха му. Той хвърли пантофчето на стъпалото и затвори колкото се може по-бързо вратата.

Дани се завтече обратно в кревата. Той се сви на кълбо под завивките, завря носа си във възглавниците. Беше се молил с Анет преди да си легне, но сега имаше малко нещо да прибави.

„Мили Господи, моля Ти се" пошепна той, „нека дядо Коледа и елена му да минат оттук; и накарай го да види моето червено пантофче и да сложи един малък подарък вътре, нищо че съм едно бедно момченце."

И тогава уморен Дани се обърна и заспа, и както хиляди други деца в света, почна да сънува благородния старец в червена мантия, който се носи по снега под звуците на звънчетата на елена.

Той се събуди много рано, защото децата винаги се събуждат рано на Рождество, и разбира се първото нещо, за което се сети, беше червеното пантофче. Беше така възбуден, че сърцето му туптеше силно и той надникна над пуха си, за да види дали Анет се е събудила.

Но Анет спеше дълбоко, дългата й руса косичка се простираше   на   възглавницата   и  доколкото   Дани знаеше, трябва да беше още посред нощ. Всъщност той почти реши, че е още посред нощ, когато чу баща си да дрънка бидоните за мляко долу в кухнята.

Трябва да е Рождество сутринта и Дани трябва бързо да слезе долу да не би баща му да отвори вратата и да намери подаръка му преди него; някак си Дани беше абсолютно сигурен, че ще има подарък. Всичките му съмнения от вечерта бяха изчезнали, докато спеше.

Той се измъкна от стаята без да събуди Анет и се мушна в кухнята, където баща му попарваше бидоните. Той не го видя докато не почувства две ръце да прегръщат краката му и погледна надолу; това беше неговото синче, розово, със светли очи и рошаво гледайки нагоре към него.

„Идвал ли е дядо Коледа?" попита Дани. Сигурно баща му, който е стоял до късно и е станал толкова рано,  трябва  да  е  чул  звънците  и   хрускането на -копитата по снега.

„Дядо Коледа?" повтори баща му в недоумение. „Как, не; той не е идвал тук. Ние живеем много високо в планината за него." Но Дани поклати главата си. „Не," каза той нетърпеливо. „Неговите елени могат да ходят навсякъде, смятам, че си спал и не си го чул. Татенце, отвори ми вратата, да не би пък да ми е оставил един подарък."

Баща му съжаляваше, че не е узнал по-рано за това, та да беше сложил един шоколад на прага, толкова му беше мъчно да разочарова момчето си. Както и да е трябваше да отвори вратата, да търкулне бидоните до обора; той повдигна заключалката и за миг Дани се спусна между краката му като буен заек и коленичи до пантофчето си в снега.

И тогава той извика силно възбуден и се втурна обратно в кухнята с пантофчето в ръцете си.

Чудо се бе случило; Дядо Коледа е идвал и е оставил подарък, и през всичките си щастливи пет години от своя живот, Дани никога не беше имал такъв чуден подарък.

Защото, свито на кълбо в неговото червено пантофче обшито с кожички имаше едно мъничко бяло котенце, със сини очи и черно петънце на носа. Това беше едно слабо, малко котенце, почти примряло от студ и глад, и ако не е била топлината на заешката кожа сигурно е щяло да умре. Но то още дишаше леко и бащата на Дани, забравяйки бидоните си, коленичи на кухненския под до своя син и се зае да го съживява.

Най-напред той го уви в една топла фланела и го положи до топлата стена на печката; тогава стопли мляко в една паничка и го нахрани с лъжичка, тъй като беше много слабо само да суче. В началото то само пръскаше млякото си, но след малко извади мъничкото си червено езиче и забулените му сини очи станаха по-светли и интересни. Тогава, като се изминаха около пет или повече минути, то започна да върти опашката си и се изпъна. Най-после като се наяде, то се сви отново на кълбо и почна да мърка тихо и доволно.

През всичкото това време Дани и баща му не бяха проговорили нито дума, защото бяха толкова заети с това, което правеха. Но, тъй като сега работата им беше приключила успешно, те седнаха и се погледнаха двамата. Бузите на Дани имаха цвета на мака и очите му светеха като звездите. „Знаех, че ще дойде," пошепна той, „но никога не съм очаквал, че ще ми донесе такъв красив подарък; това е най-чудния подарък, който съм получил в живота си. Как да го нарека, татко?"

„Най-добре е да го наречеш Клаус по името на Коледния светия" каза бащата; и той гледаше любопитно Дани с някаква нова почит. Наистина това изглеждаше цяло чудо.

Той остави спящото коте на грижата на Дани и отиде в обора. Седнал на слабата светлина, с глава опряна до хълбоците на кравите и млякото пенящо се в кофите, той се опита да си даде някакво обяснение. Разбира се котенцето се е заблудило от плевника насреща, но наистина беше чудно, че е намерило пантофчето на Дани, готово за него. След малко бащата на Дани реши, че може би това не е толкова чудно. Сигурно това беше естествено, че на Рождество вечерта, Небесният Баща, мислейки за Своя собствен Син не е искал да разочарова едно детенце без майка на земята. Сигурно Той е ръководил стъпките на бялото котенце от любов за Бебето, родено във Витлеем. Бащата на Дани спря за момент да дои кравите и благодари на Бога от името на своя малък син.

Малко след това Анет се появи в кухнята, за да закуси и се спря учудена да види Дани по ношница и палто наведен над едно бяло котенце. Тя щеше да му задава въпроси, когато Дани постави пръста си на устата и й помаха да пази тишина, тъй като много се страхуваше да не събуди котенцето. След това на пръсти той отиде при нея, накара я да седне на един стол, покачи се на скута й и шепнешком й разказа цялата чудна история.

За Анет не беше трудно да си обясни нещата. Тя беше на единадесет години и не вярваше в Дядо Коледа, но тя наистина вярваше в Рождествените ангели и сигурно такова едно малко бяло котенце трябва да е било спуснато направо от небето. Тя седна на пода и взе Дани и котенцето на скута си; и тук баба им ги намери половин час по-късно, когато тя дойде очаквайки да намери коледното си кафе топло на масата.