Списание «божия любов» Издание специално посветено на скъпоценните, незрящи българи мъже и жени

Бурното появяване на астрологията се случи в десетилетията на 1960 и 1970 година. Един рок фестивал прогласи епохата на водолея, и тъй като младежта и идеите, които тя проклами­раше, бяха свързани с източните религии и наркотиците, астрологията спечели огромна слава.

Днес манията към астрологията се е превърнала в опора за хората и без съмнение е най-приетата апокрифна наука от миналото. Станала е част от ежедневието на съвременника. Хиляди вестници поместват в колоните си всекидневния хороскоп.

Аз самият осемнайсет години се занимавах с астрология, правейки хороскопи за различни клиенти и се убедих в големия интерес. Независимо дали се намирах в голям амери­кански град или в малко селище, малцина бяха хората, които нямаха влечение към тази ре­лигиозна наука.

С всички сили се опитвах да открия тайните на астрологията и начинът, по който тя функцио­нира. Истината обаче непрекъснато ми се изплъзваше, а книгите по астрология мълчаха от­­нос­но причината за това. Можем смело да кажем, че философията на астрологията не се при­държа към истината. Важните факти за астрологията не могат да бъдат намерени в ас­трологическите книги, те биват премълчавани. Стига се до парадокса да не можем да опре­делим какво точно е астрологията. Истината за нея винаги е стрателно прикривана.

Питах се - кое прави астрологията да “функционира добре”? Стигнах до заключението, че фактът нещо да работи добре не означава, че то е правилно и истинно. Още по-малко означава, че трябва да бъде използвано. Някои неща, именно защото работят добре, разтърсват и оса­катяват. Ако астрологията “работи добре”, защо това е така? Как точно функционира?...

Ако има сила и знание, откъде идват те? Защо някои съдбонос­ни подроб­ности са обвити в мъл­ча­ние и как така се стига до парадокса чо­веш­кият живот да бъде отъж­де­ст­вя­ван с кар­ти­на на астро­ло­гич­ните небе­са, при това различна от дей­стви­телната? Това са все въ­про­си, които астро­логичес­ката литература отбягва. Но точ­но тях бих искал заедно да из­следваме в някол­ко по­редни броеве.
Младото момиче Фили можеше да бъде твое дете. Можеше да е най-близката ти прия­телка или съседка, някоя от многото, които астрологията беше очаровала. Тя дойде при мен през 1974 година, когато кариерата ми беше стигнала върховете си. Беше красиво момиче на около двадесет години и търсеше някои отговори в живота. Чула от свой приятел за мен и решила да си направи хороскоп.

Много години изминаха от онази вечер, ко­гато аз и Фили седяхме до масата в нейния хол, а аз разчитах хороскопа й. Тръпки ме по­биваха, когато се опитвах да раз­позная някои факти от нейното минало. Фили знаеше, че не знам нищо за епизодите от миналото й, кои­то хороскопът разкри. И двамата бяхме заин­три­­гувани и готови да се задълбочим в пред­мета. Аз като учител, а тя като вече по-малко съмня­ващ се наблюдател. Ако това беше дъ­щеря ви, как щяхте да погледнете на нейния инте­рес?

Една от причините за интереса на масите към астро­ло­гията е естеството на човешката природа. Астрологията дава на­пътствия и информация, които се отнасят до душата, без обаче ус­поредно с това да има и морал­ни изисква­ния. Това се харесва на хо­рата. Те искат сами да решават кое е правилно и кое грешно; кое е добро и зло, истинно и лъжливо...

Отделени от Бога и живеещи с чувството на несигурност в сърцата си, хората искат да знаят повече за себе си. Подведени от “разкри­ването” на някои действителни факти от мина­лото им, те се доверяват на системата.
Хората имат склонността да се стремят към материалните неща, но когато ги постигнат откриват, че те са твърде повърхност­ни. Богат­ството ги оставя с празни сърца и копнеж да задоволят дълбоките си ду­ховни нужди. Ника­къв отговор не ги удовлетворява в търсенето на ис­тинските отговори на дълбо­ките и големи духовни въпроси:
Какво е истина?

Кой съм и какво правя на земята?

Съществува ли Бог или има някоя друга по-висша сила във Вселената?

Какво става след смъртта?

Какво е грях? Как мога да получа опро­ще­ние за него? Кой е Исус?

Има ли рай и пъкъл?...

Библията истинска ли е? Какво става то­гава с корана и будизма?
Мнозина се обръщат към астрологията имен­­но, защото смятат, че ще намерят духовна по­мощ, която не са намерили другаде. Търсят ду­ховната истина, защото имат истинска ду­ховна жажда. В този момент се явява примам­ката на астрологията с обеща­нието, че е ис­тинна и се занимава с много по-дълбока и ду­ховна материя.
Някои си казват: “Не е проблем да си на­правя хороскоп. Така мога да науча нещо по­вече за себе си”. Но дори интересът им да е бил по­върхностен със сигурност щяха дълбоко да се замислят, ако научеха истината, че, когато се об­ръщат към астрологията, в дей­стви­­тел­ност се обръщат за съвет към древните бого­ве на една осо­бена политеистична рели­гия.
Астрологията звучи много научно. Книгите, посветени на нея, са пълни с кар­тини на пла­нети и звезди, но кога­то се задълбочиш в тях, осъз­­наваш, че изслед­ваш не планетите, а бо­го­вете, на които са били наречени те. Систе­мата на астроло­гията се базира не на физи­чес­­ките характери­стики на планетите, а на раз­личните индиви­дуалности на боговете в затво­рения кръг на астрологическото много­божие. Това всъщност се крие зад астрологията.
Според логиката на астрологията “боговете” имат контрол над човека и неговите действия, но това твърдение бива прикрито и вместо него се използва терминологията, че планетите на слънчевата система ни въздействат.

Богове, а не планети, влияят на живота ни. Това трябваше да пишат в книгите си астроло­зите, ако искаха да бъдат искрени с нас. Но понеже основната опора на астрологията се състои от измислени богове и митове, неиз­беж­­но стигаме до невероятния извод, че това, на което се опира астро­ло­гията, всъщност го няма!! То е фантазия! Невероятно е да откри­еш истината, че няма такова нещо като въз­дей­ствие на планетите.

За съжаление има хора, които мислят, че те избират дали да се по­светят на хороскопа и контро­ли­рат отношението си към него. Сила­та, която стои зад хороскопа ги притегля, но те не спи­рат, за да се за­мислят дали това, което правят, е правилно. Иска им се да вярват в астро­ло­гия, коя­то е добронамерена и никога не се за­мис­лят за силата, която стои зад нея, нито за погуб­ното й влияние върху тях.

Истината се пропуска, подминава и прикри­ва, защото мнозина биха се стреснали, ако про­четяха в своя хороскоп, че някакъв митичен бог е причината за това, което им се случва. То­га­ва би било абсурдно от тях да се очаква да се стремят да научат знаците на боговете и какво е тяхното въздействие в живота ни.

Древните хора признавали това, което зна­ем и ние, а именно че съществуват зли сили, не­срав­ни­мо по-могъщи от човека. Именно те ста­­нали техни богове и това продължава до днес.

Момичето зад бара отго­во­­ри по­ло­­жи­тел­но, но с пре­­не­бре­жи­телен тон, който мно­го ме раз­гне­ви. По­ня­­ко­га хора­та се дър­жат с без­дом­ните сякаш те не са хора и нямат чувства.

Когато му върна купичката, той раз­бър­ка съдържанието и си тръгна, без да обър­не внимание, че момичето правеше грима­си зад гърба му. Гледах го, докато той от­­ва­ряше външната врата. Почувствах се ужас­но. Набързо събрах нещата си и тръг­нах след него по тротоара.

“Извинете, господине” – казах. Не мис­ля, че беше свикнал да го наричат гос­по­дин и да се обръщат към него по този на­чин. Пове­че­то хора, сигурен съм, преми­на­ват на другия тротоар, когато го видят насреща си. Аз бях правил същото преди време и се срамувам от това.

- Помислих си, че може би имате нужда от пари за храна.

Имах само десет долара в себе си и ис­ках да му ги дам. Беше много изненадан.

- Е, да… да, имам нужда – каза той. Не просеше. Просто отговаряше с искреност.

- Заповя­дай­­те! – казах.

- Сериозно ли говорите? То­ва са много пари...

- Да и Ви мо­ля да ги взе­мете – отговорих.

Пого­ворихме си мал­ко и като поста­вих ръка на ра­мо­то му казах: - Радвам се, че се за­познахме.

Бъ­­де­те благосло­вен!

Тогава, за голя­мо мое учудване, човекът отвърна:

- Аз съм благословен, съм!

Лицето му действително светеше.

Докато той се отдалечаваше, тръпка пре­­мина през цялото ми тяло. “Аз Съм!”. Спом­них си, че някой друг беше казвал тези думи преди време, при това Той беше самият Бог. Спомних си и други сти­хове от Све­тото Писание, където Исус казваше на хората, че името Му е Аз Съм.

Там, на тротоара пред входа на тър­гов­ския център, аз се вцепених, защото със сър­­­цето си прозрях, че каквото правим за другите, правим го за самия Господ. Но щом Исус е Аз Съм, тогава стоях на свята земя! Току-що бях срещнал Бога или поне ня­ко­го, когото Той беше изпратил при мен, за да му помогна и да изпита сър­це­то ми да­­ли на дело върша това, което про­по­вяд­вам.

Чувствах в себе си мъка, че на някого се беше наложило да поиска гореща вода за кубче готова супа. Извадих мобилния си теле­фон и се обадих на майка ми.

- Светът е грозен! – казах й аз и разказах какво се беше случило. Тя се разплака и аз се зарадвах, че още някой плаче за тази нужда.
Нямах жела­ние да правя каквото и да било друго, тъй като все още се чув­ст­вах раз­тър­сен, но се на­ла­га­ше да оти­да за по­куп­ки в су­пер­мар­кета.

На входа ви­дях един мой при­я­тел да излиза от ма­га­­­зи­на.

- Здравей – поз­драви ме той и се ус­мих­на. Аз също се усмихнах, макар че в онзи мо­мент нямах никакво настроение. Забе­­ля­­зах, че единственото, което беше ку­пил, бяха дълги дървени пръчици и по­лю­бо­питствах за какво биха му послу­жи­ли.

Разказа ми, че неговият внук все въз­ди­­­­шал: “Ех, да можеше в градините, освен зеленчуци, да растат и сладкиши и шоко­лади!..”. Предстояло внукът му да ги посе­ти отново и моят приятел и съпругата му решили върху дълги дървени шишчета да поста­вят сладкиши и да ги забучат на раз­лични места из градината на дома си. Та­ка, ко­­га­то внукът им излезе да играе, ще ги от­крие и ще започне с ентусиазъм да раз­­каз­ва, че в дома на баба и дядо шокола­ди­те ра­с­тат заедно с броколите.

Приятелят ми избухна в смях, а аз за­ед­­­но с него. Беше много забавно. Разде­лих­­ме се и преди да вляза в магазина отно­во по­­звъних на майка си.

- Мамо, светът е красив! – и й раз­­казах за дядото, бабата и внука. Тя се раз­смя и й пожелах лека нощ.

Почувствах се по-добре, не защо­то всич­ко се беше опра­­­вило, но защо­то про­умях, че све­тът е едно­вре­­мен­но грозен и кра­сив.

По­ня­кога ло­ши­те не­ща, кои­то се случ­­ват в жи­вота ни, ни изненадват, но не би тряб­­­вало, защото още не сме на Небе­то. Там всич­ко е съвър­ше­но, а земята е и слад­­­ко, и горчиво мяс­­то. Тя е СТРА­НА­ТА С ИМЕ “ОЩЕ НЕ”, мястото където мо­жем да опитаме радо­ст­ите, кои­то ни очак­ват, без обаче да мо­жем да ги изжи­ве­ем в пълнота.

В тази страна има гладни хора, но и де­ца, които намират сладкиши в неверо­ятни гра­ди­ни. Страна, в която имаме нужда да се до­веряваме на Бога, защото не е съвър­ше­на. Но из земите на тази страна продъл­жава да върви АЗ СЪМ и, ако се вгледате внимателно, можете да Го откриете след­ващият път, когато сте навън.
Бил Шепсън списание “Адванс”, САЩ

Айрийн Бейкър

Родилните мъки на планината

Айрийн и Греъм са сред мисионерите, които Бог мощно упо­треби за преобразяване­то на народа на Папуа Нова Гвинея от човекоядци в културни и просветени Божии служители. Те прекар­ват цели 32 години от своя живот в забра­вената от времето земя. Айрийн разказва своята история, копнеейки тя по-бързо да достигне и до българ­ския читател.

Семейство Бейкър служиха по пре­крас­eн начин, с все­от­дайност и жертвоготовност. Те са при­мер за мъдрост и на­сър­­чение за всички нас, които служим на Господа.»

Айрийн: Началото на моя живот

Мама и татко пееха чудесно, докосвайки сърцата на много хора. Когато те хвалеха Бога, се стичаха сълзи по лицата на слушателите.

Вечер в нашето скромно жилище идваха хора за молитва и оставаха да вечерят.
Всички на нашата улица разбираха, че е дошло вре­­мето за кино, когато виждаха татко да опъ­ва екра­на и да поставя големия про­жектор на стой­ка. Публиката се настанява­ше на тре­в­а­та или на верандата и татко прожекти­раше филм за живота на Исус Христос. Всички с интерес гледахме Евангелието на екрана.

Мама и татко обичаха да благовестват в присъствието на цялото семейство. Това беше чудесен пример за мен и подготовка за бъде­щото ми призвание.

Те много искали да имат момче и дали обет, че ще го посветят да служи на Господа. Бог от­говорил на молитвата им, но вместо момче съм се родила аз, мъничката Айриин!

От малка много обичам Исус. Като дете спях с моята малка Библия под възглав­ницата.

Когато родителите ми се молеха, ти­хич­­ко влизах в стаята и ко­ле­­ничех до тях, за да слу­шам молит­вите им. Криех главата си под въз­глав­ницата в страхо­почита­ние, без да треп­на, за да не ги смущавам. Тога­ва не осъз­­навах, че Бог е рабо­тел и в моето малко сърчице.
Потопена в Духа
На всяко богослужение заемах място на първия ред в цър­квата. Най-важни за мен бя­ха молитвените съ­брания. Изпитвах неуто­лим глад за Бо­га.

На едно молитвено събрание вне­запно по­чувст­вах присъствието на Святия Дух. Със сър­цето си усе­тих как бял гълъб кръжи над мен. Протегнах ръка и изведнъж мощен поток от ду­ми бликна от устата ми. Бях напълно по­топена в Духа!

Не бях чувала за Папуа, не свирех на хар­мо­­­ниум и не зна­ех как изглежда един мисионер (въпреки, че дълбоко се впечатлявах от исто­риите за тях), но бях толко­ва ентусиазирана, че започнах да разказвам на всеки, когото срещ­на, че ще бъда мисионерка в Папуа.

Моите лични срещи с Господа ми напом­ня­­­ха за Мария, майката на Исус. Посе­тена от Ангела Господен, тя размишля­ваше в сър­це­то си върху думите, които й бяха казани. Сега и аз правех същото, а Бог продължаваше да ми говори: “Преди да ти дам образ в корема, поз­нах те, и преди да излезеш из утробата, ос­ветих те. Поставих те за пророк на наро­дите. Не си казвай - дете съм; защото при всичките, при които ще те пратя, ще идеш, и всичко, което ти запо­вяд­вам, ще кажеш. Да се не боиш от тях, защото Аз съм с те­бе, да те изба­вям, казва Господ. Тогава Гос­под простря ръката Си та я допря до ус­та­та ми; и Гос­­под ми рече: Ето, турих ду­ми­те Си в устата ти“. (Еремия 1:4-9).
Подготовка за скок
Очите и сърцето ми бяха насочени към Па­пуа Нова Гвинея. Един красив мъж, с когото бях­­ме заедно в детското служение, се интере­суваше от мен. Аз обаче се опитвах да страня от всяко приятелство, което би попречило на отиването ми в Папуа. Знаех, че цели слу­же­ния могат да се провалят, ако партньорът ти не споделя твоя призив.

Когато бях малко момиче и баща ми каз­ваше „Скачай Айриин!”, и за миг не съм до­пускала, че може да не ме хване със сил­ни­те си ръце. Това е важи и за дове­рие­то в Гос­по­да. Бог не би ни казал „Ела”, ако не е там, за да хване ръката ни.

Един ден научих, че в една болница под­­гот­вят ме­ди­­цински сестри за мисионер­ство. Записах се и ста­нах най-младата ди­пло­мирана аку­шер­ка в целия щат.

Никога няма да забравя случая, когато теж­ко болна майка дойде с инфекция, и бебето й тряб­ваше да бъде изоли­рано напълно. Док­то­­рът следеше състоянието й на всеки пет­найсет-двайсет минути. Сестрите се сме­няха. Дойде ред и на моето дежурство.

Беше ни позволено да окуражаваме паци­ен­ти­те, но не и да ги увещаваме да прие­мат на­шата вяра. Бях единствената петдесят­на сес­тра в болницата и в сърцето си знаех, че имам отговора на нуждата. Пациентката беше много отслабнала и обезсърчена духом.

Молех се никой да не влиза, докато й бла­говествам и се моля за нея. В продължение на цял час никой не влезе в стаята. Жената ме слушаше с интерес, докато й говорех за Господа и отвори сърцето си. Със сълзи на очи каза “да” на Исус! Помолих Господа да до­­косне и бебето. Още нямаше име и, по мол­ба на жената, аз го кръстих Матей.

За огромна моя радост, по-късно състоя­ни­ето на жената и бе­бето чувствително се подобри и системите им бяха свалени.

Въпреки че бяхме женени, и два­мата усе­щахме, че не беше дошло времето да по­ле­тим към Божията нива. Не пресилвах нещата. Знаех, че Бог сам ще открие на моя съпруг, че волята Му е да отидем като мисионери в Папуа Нова Гвинея. Бог имаше Своите си начини да направи това.

Призивът към Греъм дойде, когато, като строителен специалист, му беше пред­ложено да построи дом за нашите прия­те­ли Питър и Маргарет Хънт, които бяха ми­сионери точно в Папуа. Това пътуване породи не­що в съ­р­­це­то на Греъм и той осъзна къде му е мястото.

Бог ни подготвяше, въпреки че наши при­ятели искрено се притесняваха за нас:

”Айриин, та ти съвсем не при­личаш на ми­­­сионер. Имаш две малки де­ца. Може би тряб­ва да размислиш и да не при­стъп­­ваш към неизвестното бъдеще... При това не зна­­еш дали в далечната страна някой би мо­гъл да ви се притече на помощ, ако имате ня­­каква нужда... Вие сте много красива двой­ка. Труд­но можем да си ви пред­ставим сред черна нация”. Хората изразяваха своето мне­ние, но ние тряб­ваше да се поко­рим на Гос­пода, както Ав­раам. Награда и бла­гословения след­ват послу­шанието към Бога.

Започнахме активна подготовка. Опаковах­ме цялата си покъщнина, макар че нямахме никаква представа къде ще установим новия си “дом”.

Подготвихме куфарите и чантите, и до­ри на­­ше­то куче беше готово да дой­де с нас. Бяхме много развълнувани. Мама пла­чеше и ме пре­гръщаше с бебетата. Всички плакахме, но аз знаех колко горди бяха мама и татко, че отивах­ме в чужда страна, за да слу­жим на Го­с­­пода.

Църквата ни организира специално изпра­ща­не и ни подари малка пишеща машина, а бол­­­ни­­цата, в която бях работила, ни дари меди­цин­ска техника.

Едва тогава започнах да осъзнавам какво се случва. Напускахме нашата родина, за да се отпра­вим към един неизвестен и далечен бряг. Шарлийн беше само на пет месеца, а Гре­ъм дър­же­ше Деби, която беше почти на три го­­дин­ки. Колко неопитни сме били по онова време с тези две малки дечица! Но за нас беше достатъчно удовлетворението, че се дове­ря­ваме напълно на нашия Господ.

Настъпи времето за отплаване. Изпраща­чите бяха помолени да слязат от кораба.

Най-после се насоч­вахме към предопре­деле­ната за нас Божия цел. Изгаряйки мосто­вете зад себе си, отпла­вахме към незнайното бъдеще...

Точно когато бяхме готови да тръгнем, пред Греъм изведнъж се откриха дос­та възмож­нос­ти за бизнес. Беше доста изку­ша­ващо да прие­ме някоя оферта и да отложим нашето замина­ване, но времето беше дошло. Мечтата се пре­връ­щаше в реалност!...
Тест за вярност
Внезапно прозвуча тръбата на кораба и аз цялата на­стръх­нах. Напомняше ми на Господ­ната тръба.

Гледката на отдалеча­ващия се от кея кораб бе­ше величе­ствена! Изпращачите махаха с ръ­ка за сбо­гом. Стояхме на па­лу­бата, до­като при­ста­нището на Сид­ни не­пре­къс­нато се смаля­ваше и накрая изчез­на като мал­ка точ­ка в далечи­на­та.

Пред­сто­я­­ха седем дни пъ­ту­ване. Сложихме де­цата да спят и се върнах­ме на па­лубата. Сто­­ях­­ме без­мълв­ни за ня­кол­ко минути. Наи­с­ти­на бяхме встъпили в съдбата си.

В онзи миг не можех да преценя дали бяхме пожертвали много за това пътуване, въпреки че бяхме оставили красивия си дом и бяхме продали големия си автомобил комби. Вярвам, че Бог предпазваше ума ми от подобни мисли.

Ос­танаха вцепенени, когато им казахме, че оти­ваме като мисионери в Папуа!

“Сериозно? Но хората там са много при­митивни и изостанали. Имайте пред­­вид съ­що, че още практикуват кани­ба­лизъм, а вие имате две бе­бета...”

Накрая ни пожелаха без­о­пасност и успех в мисията, а ние им благода­рих­ме.