Същност, смисъл и съдържание на сигурността
Школа на политическия идеализъм
Изтегляне 2.8 Mb. Pdf просмотр
|
- Навигация на страницата:
- Имануел Кант
| Школа на политическия идеализъм Школата на политическия идеализъм в значителна степен е антагонистична, противоположна на школата на политическия реализъм. Според нея на преден план в международните отношения, външната политика и политиката за сигурност и отбрана, стоят правото и морала, заедно с такива понятия като принципи, дълг, спазване на поети ангажименти и на дадена дума, а националните интереси и сигурност се реализират като тяхна производна в колективния (общностния) контекст. Веднага някой би възразил: „Какви са тези държавници, които ще поставят националните интереси и сигурност на втори план!?”. Проблемът обаче е, че докато за отделния човек идеализмът го характеризира като отвлечена натура, витаеща в измислени пространство и време, откъснат от суровата действителност, то идеализмът при държавите съдържа определен елемент на прагматизъм. Като правило идеалистите си дават сметка, че ако всяка държава преследва само и единствено собствените интереси и сигурност, това е покана за неспирни конфликти и войни. Световната история многократно, хилядократно е доказала истината на тази сякаш неподлежаща на обжалване присъда. Човешката цивилизация позволява най-напред реалистите да се налудуват, а едва след това, човечеството присяда на камък като Мислителя на Роден CLX , заобиколено от разрушенията и хаоса, породени от реалистичните игри и започва да чертае идеалистични проекти, в основата на които е изключването на войната от международните отношения. Идеализмът в най-голяма степен се свързва с името на великия германски философ Имануел Кант (Immanuel Kant, 1724—1804) и неговата епохално значима творба „Към вечния мир” 381 , очертала пътя на човечеството към свят, свободен от разрушителни конфликти, свят на Вечен мир (Ewiger Frieden ). Кант смята, че процесът на моралното усъвършенстване на човечеството може да го приближи до вечния мир, то ще развие у човека чувство на космополитически морал, т.е. изразявайки се на съвременен език, ще създаде усещане за морално-политическо единство на световната общност 382 . Или както той твърди „Политическите максими [...] трябва да изхождат не от благополучието и щастието на всяка държава, очаквани от тяхното съблюдаване; следователно, не от целта, която си поставя всяка от тези държави (т.е. не от тяхното желание) като висш (емпиричен) принцип на държавната мъдрост, а от чистото понятие за правния дълг (от задължението, принципът на който е даден a priori CLXI от чистия разум” 383 Според някои историци, идеята за Вечен мир била за първи път формулирана от Максимилиан дьо Бетюн, херцог дьо Сюли (Maximilien de CLX Огюст Роден (Auguste Rodin, 1840—1917) — знаменит френски скулптор; „Мислителят” (Le Penseur, 1888) е една от великите негови скулптури. CLXI A priori — независимо от опита, от фактите; предварително; преди опита и независимо от него (лат.). 173 Béthune, Duke of Sully, 1560 —1641) като предложение до крал Анри IV CLXII , съдържащо план за създаване на „християнска република” — конфедерация от християнските народи на Европа. Този план е изложен в последния том от мемоарите на херцог дьо Сюли (1634). Идеята е развита от абат Шарл де Сен-Пиер (L'abate Charles de Saint- Pierre, 1658 —1743) през 1713 г. в „Проект за установяване на вечен мир в Европа” (Projet pour rendre la paix perpétuelle en Europe), който е представен на Утрехтския конгрес (1713) CLXIII,384 В същата насока творят такива личности като Емерик Крюсе (Emeric Cruce, 1590 —1648), Уилям Пен (William Penn, 1644—1718), Жан-Жак Русо, Имануел Кант, Джереми Бентъм (Jeremy Bentham, 1748—1832), Уилям Лед (William Ladd, 1778 —1841). Теоретиците на „вечния мир” се стремят към някаква форма на наддържавно обединение, което да хармонизира интересите на различните народи, за да се избегнат войните между тях. За това е необходимо всяка държава частично да се откаже от своя суверенитет, защото само така може да се намери пространство за мирно регулиране на конфликтите, в противен случай, ако всеки държи на своя пълен и непроменим суверенитет, не съществува възможност различните интереси и потребности от сигурност да бъдат удовлетворени в приемлива степен. За да се защитава общността от външни нападения и вътрешни конфликти, всяка от държавите трябва да делегира на наддържавното образувание въоръжените си сили или съществена част от тях 385 Изтегляне 2.8 Mb. Сподели с приятели:
|