р авославните - славяните и българите в частност, като етнически материал на други народи
В навечерието на рождения ден на Васил Левски двама депутати от ДПС - Юнал Лютви и Кемал Еюп, заявиха пред журналисти, че "България не е еднонационална държава" и поради това е "необходима конституционна промяна". По-късно Ю. Лютви уточни, че думите му са във връзка с "мултиетническата демокрация". Вероятно ще последват и други уточнения и дори опровержения на "изтеклата информация", но това едва ли ще промени заявените вече намерения. Всъщност едва ли някой се учудва от подобна позиция на ДПС. Неговите лидери отдавна многократно, при всеки удобен случай афишираха апетитите си към управлението на страната. Реакцията на вече бившия външен министър Н. Михайлова е твърде закъсняла с оглед на водената дълги години преди това политика на ОДС. Думите й, че е "рискована идеята на ДПС за промяна на етническия модел в България", увиснаха във въздуха, защото не бяха подкрепени от световните информационни агенции. Предвкусвайки нови балкански разпри, за тях по-важната новина е позицията на поредните балкански мюсюлмани, търсещи правата си от потискащите ги или неразбиращи ги балкански славяни. След като се занимаваха с процентите на малцинствата в бивша Югославия, след това в СРЮ и Македония, сега западните ни приятели обърнаха внимание и на България. От своя страна спечелилото изборите НДСВ още преди съставянето на правителство демонстрира пълна безпомощност и безидейност за бъдещото си управление. Управленческа коалиция с партия (или движение като него самото), която има най-малко събрани (от всички парламентарни партии) гласове, чиито гласоподаватели гласуваха, водени единствено от етническата си принадлежност, е твърде опасно. Липсата на един парламентарен глас за постигането на пълно болшинство в парламента не оправдава даването на толкова голяма власт на хора, които никога не са скривали своя национализъм. Не друго, а именно национализъм е демонстрираната от ДПС позиция, формирана от изказвания и действия на неговите лидери.
 Фактически властта се поема от хора с най-малък управленски опит, но подхранвани от твърде големи амбиции. Лидерът на движението неведнъж демонстрира пренебрежителното си и дори враждебно отношение към българския народ. Публичните изявления, че "България няма необходимите 1500 експерти за ЕС", както и негативният му коментар пред "Дойче веле" за толерантността на българина, са смехотворни, но и твърде показателни. В него става въпрос кои малцинства обича българинът... Като философ Ахмед Доган вероятно се досеща, че за обичането обикновено са необходими две страни. И после на каква любов (обич) той се надява? Като тази на турците към кюрдите ли, като тази между ирландци (католици) и англичани (протестанти), като тази между баските и испанците или между албанци и македонци? Впрочем последният пример не е много удачен, защото македонците приеха бягащите от Косово албанци, дадоха им участие в управлението, пък те им отговориха с "огнена до смърт обич". Не се ли наслушахме и нагледахме на интервюта и филми, в които определящи себе си като турци и цигани (роми) започваха с думите: "Пък вие, българите...", след което следваше цял списък от упреци. След като всички те се определят само като български граждани, но не и като българи, следователно принадлежат към друга националност, която има своя държавност, или пък са граждани на света. Неслучайно вестниците в съседна Турция писаха, че техни сънародници ще управляват в България. Нима (по тази логика) бъдещият премиер ще повери част от властта в ръцете на чужденци без опит и национална привързаност към държавата България? Тук заслужава да отбележим и дадените през миналата година обещания от страна на ДПС - лидерите пред техния електорат, че следващите министри ще се казват не Иван и Драган, а Асан и Мехмед. Какъв по-ясен знак от този, че са важни не професионалната подготовка и волята за България, а етническото и верското налагане във властта.
ДОСТИГАНЕТО ДО ТЕЗИ ОБИДНИ ЗА БЪЛГАРИНА РЕАЛНОСТИ БЕШЕ ПОДГОТВЯНО В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА 12 ГОДИНИ
от демократичното ни управление. Кой ли не се изреди да заклеймява възродителния процес с филми, радио- и телевизионни предавания. И сега продължава да се шири добилото популярност в зората на демокрацията твърдение, че "национализмът е балканският (или последният) шанс на комунизма". Тези хора не разбраха ли, че комунистите са интернационалисти, а не националисти. По-близки до национализма и патриотизма са българските буржоазни партии между двете световни войни (чиито наследници или поне последователи трябва да търсим в сегашното дясно политическо пространство), които обаче така и не излъчиха правителство с министри турци в него или такова, което да признае наложените ни в Ньой граници. Как подобни люде, носители на такива "гениални" прозрения, ще обяснят последен шанс на кой комунизъм е сегашният турски, албански, хърватски, германски и т. н. национализъм? Нали в съседна Турция, а не в България има Партия на националистическото действие.
Опитите България да се представи като многонационална държава обаче са обречени на неуспех. Нито Румъния, нито Гърция, да не говорим пък за Турция, се определят като многонационални държави, които със сигурност имат поне българско национално малцинство. Развитите на Запад теории, че сърбите са потискали десетилетия хърватите, словенците, албанците, бошнаците, а сега пък македонците, не дават права на албанците, не може да се приложи спрямо българската историческа действителност. За разлика от създаването на бивша Югославия България не е присъединявала чужди територии, а е губела свои, следователно
НЯМА НАСИЛСТВЕНО ОСТАВЕНИ ПОД НЕЙНА ВЛАСТ БИВШИ ПОДАНИЦИ НА СЪСЕДНИ ДЪРЖАВИ
Приказките за остатъци от Османската империя са толкова смехотворни, колкото и подобни сравнения за Австро-Унгарската империя, Византия или (примерно) Римската империя. Новата политическа география дава време за корекция в отношението между етносите, което анулира и всякакъв антагонизъм. Само появата на политическа организация, възраждаща стари амбиции със съответстващите на тях цели, може да доведе до катаклизми в обществото. Примерът за сегашната обстановка на Балканите е показателен. Подобни етнически сблъсъци и колони от бежанци не е имало от времето на ХIХ в. или на войните от началото на ХХ в. Неслучайно лорд Оуен заговори за нов Берлински конгрес за Балканите, защото той (този от 1878 г.) определи границите на новата балканска държавност.
Връщайки се към темата, трябва да подчертая, че живеещото в страната, определящо се като турско население неведнъж е демонстрирало разграничението си и дори враждебността си към българската държава. Всичко това то върши при подстрекателството и официалната антибългарска (тогава) политика на съседна Турция. Още по времето на Първата световна война, когато сме съюзници с Османската империя, Истанбул иска компенсации от разширилата се териториално България. За тази цел той съсредоточава усилията си в движението на ислямска основа в освободената добруджанска територия - по това време турската национална доктрина се основава на панислямизма. Там са изпратени турски офицери, които под прикритието на различни административни дейности работят по създаването на комитети сред татарското и турското население в областта, които да действат за автономия на Добруджа под турски протекторат. Това те трябвало да постигнат с демонстрации и оплаквания от живеещото там мюсюлманско население пред германските власти и с молби до турското правителство, в които да се заяви решимостта им "да се изселят от областта, ако тя остане в границите на българската държава".
Политиката на Османска Турция по отношение на мюсюлманското население на Балканите е продължена и от кемалисткото управление. В един от първите документи ("Националния обет" от 20.I.1920 г.) на новата власт се слага знак на равенство между "национално" и "религиозно" малцинство, при което се заявяват претенции за покровителство на всички мюсюлмани на Балканите от страна на нова Турция. Сам Мустафа Кемал (Ататюрк) признава, че "турският национализъм е изграден на основата на ислямската концепция и стои на позициите на единството на мюсюлманската общност".
ТАКА СЕ РАЖДА И ПАНТЮРКИЗМЪТ, ОСНОВАН НА ПАНИСЛЯМИЗМА, ЧИИТО ПЛОДОВЕ СЕГА ВЛИЗАТ В УПРАВЛЕНИЕТО
На базата на новата турска национална доктрина се развиват и турско-българските отношения през периода 1925-1939 г. Въпреки подписания на 18.Х.1925 г. договор за приятелство между България и Турция турското правителство продължава безцеремонното си и грубо отношение към българите в Източна Тракия, както и към пристигащите българи гурбетчии за строителството на новата столица Анкара. Тези от тях, които се представят за гърци патриаршисти, пък са изселени в Гърция според гръцко-турската спогодба за взаимно изселване. В писмо до министъра на външните работи Ат. Буров (21.I.1926) екзархийският наместник, отговарящ за селата Курфали и Деркос, описва действията на турските власти при затварянето на българските училища, отнемането имотите на българите, уволняването им от работа и настаняването в къщите им на турски преселници. След намесата на българското правителство турската страна обещава да се застъпи за българското население, след което следват още по-големи насилия. Много от българите се принуждават посред зима да търсят подслон в българската легация. През февруари 1926 г. българският консул в Истанбул съобщава "за надигането в Турция на нова вълна на ксенофобия, включваща и българските поданици. На тях им се отказва всякакъв вид работа. Турските власти им предлагат да признаят, че са турски поданици, или да напуснат незабавно републиката. Особено фрапиращ, превърнал се в междудържавен въпрос, е случаят с видния български търговец Кузман Атанасов Тодоров. След отказа му да приеме турско поданство и въпреки намесата на българската легация и на министър-председателя А. Ляпчев, той е изгонен от Турция.
Да припомним и за създаването на Таен национален турски комитет в турската част на Източна Тракия, поставящ си за цел възобновяване на денационализаторската и асимилаторската политика в Източнородопската област за присъединяването й към Турция.
В това си начинание той е субсидиран от турската държава със значителни средства
а в ръководството му влизат видни турски офицери и чиновници. Още в 1926 г. се знае, че председател на Върховния национален турски комитет в България е Бекир Садххи, бивш мюфтия в Гюмюрджина, народен представител по време на управлението на БЗНС. За периода 1926-1930 г. в МВРНЗ постъпват сведения за действията на преминали границата чети, извършващи обири и насилия над свои единоверци. Особено много се залага на социалната демагогия. Поради трудностите, които България търпи във връзка с настаняването на бежанците и разрушенията след Чирпанското земетресение, се влошава и животът на мюсюлманското население в тази част на страната. Базирайки се на панислямистката доктрина за обединение, националният турски комитет разгръща пропаганда за изселване на мюсюлманите от Родопите в Турция, където нямало да има социални противоречия и където животът щял да бъде много по-лек. Активизират се и турските средства за масова информация. Излизащите в Истанбул и Одрин вестници публикуват материали срещу българската държава и всичко българско. През 1933 г. в Цариград е издадена и брошурата "Съвременна България - враг на Турция". Свой принос за осъществяването на тази политика дават и ходжите със своите проповеди. В резултат на всичко това все повече се използва турският език в контактите между ислямизираните българи. Засилва се и отрицателната реакция на населението в региона към българските училища. Съгласно плановете за реализиране на пантюркизма в България страната ни се разделя на пет оперативни зони: Бургаска, Кърджалийска, Пловдивска, Шуменска и Плевенска. За всяка от тях се изпращат специални агитатори, които да поощрят изселването в Турция, а сред тези, които остават, се работи за създаването на протурски настроения. През 1934 г. комитетът в Одрин променя тактиката си. На българите мюсюлмани вече се забранява да напускат родните си места, като им се обещава, че турската държава в своята балканска политика ще докаже, че в България има значително мнозинство турци.
В пропагандата си Турция мисли и за тези, които се страхуват от по-твърдите действия на горните комитети. За тях, както и за пред българските власти, в Северна България през 1924 г. е създаден общ съюз на турските просветни дружества "Туран". През 1927 г. той се преименува на съюз на турските младежки и културно-просветни и гимнастически дружества "Туран". Постепенно съюзът си поставя за цел да се превърне в политическа организация. Негов ръководител по това време е Юмер Кяшиф Налбантов. Нелегално поделение на "Туран" е "Алтън орду", разтурена през 1927 г. от българските власти. Всъщност действията на организацията в България се направляват от "Тюрк оджаклъръ" ("Турски огнища"), която е в Турция със свое поделение в Одрин - Национално дружество на народните патриоти. В резултат от дейността на "Туран" в България започва разпространяването "на брошури с националистическо и етномобилизиращо съдържание". В Дирекцията на полицията постъпват
СВЕДЕНИЯ ЗА ВРЪЗКА МЕЖДУ АКТИВИСТИ НА ОРГАНИЗАЦИЯТА С ТУРСКИ РАЗУЗНАВАЧИ И ВОЕННИ АТАШЕТА
След забраната на политическите партии и организации в България (през 1934 г.) и "Туран" променя насоката на дейността си. Постепенно тя се отказва от автономистката си пропаганда и насочва усилията си към приобщаване на българското население, изповядващо исляма, чрез постепенно турцизиране, както и към засилване на изселническата пропаганда. През 1935 г. централата на Съюза се премества от Варна в Пловдив. По време и насоченост дейността на "Туран" съвпада с тази на посочения по-горе Върховен турски комитет. Една от последните пропагандни акции на тези организации е през 1935 г., когато се разпространява слухът за предстоящо окупиране на България до Стара планина от Гърция, а по Черноморското крайбрежие от Турция. Взетите енергични мерки от страна на българското правителство през 1936-1939 г. довеждат до разтурянето на тези организации, като се предотвратява и всеки опит за създаването на паралелни легални структури за прикритие.
Във връзка със събитията от 80-те години на миналия век по т. нар. възродителен процес като че ли вече се забрави за атентатите, взели невинни жертви, извършени от хора, почитани сега като герои от ДПС. Малко се знае и за самото движение, за неговото създаване и роля в събитията от тогава. Посочените по-долу факти са известни на историческата наука. Те се съдържат в публикувани и непубликувани документи от българските архивохранилища. По-важното в случая е с тях да се запознае българската общественост, а защо не и българските политици, както и привържениците на ДПС, които
С ИЗНЕНАДА МОЖЕ ДА ОТКРИЯТ, ЧЕ СА МАСОВКА В ЕДИН СТАР СЦЕНАРИЙ
Един от първите документи на движението се нарича "Програмна декларация на Движението за права и свободи на турците и мюсюлманите в България". В чл. 11 (4) на влязлата в сила година и половина по-късно Конституция на Република България се казва: "Не може да се образуват политически партии на етническа, расова или верска основа, както и партии, които си поставят за цел насилственото завземане на държавната власт", а чл. 13 (4) добавя: "Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не може да се използват за политически цели." Тук естествено възникват следните въпроси: променила ли се е същността на ДПС от януари 1990 г. досега? Ако за това съдим по естеството на членската му маса - привърженици и симпатизанти, видно по време на изборите - очевидно не! Нека си припомним и помпозния конгрес на тази партия, на който се говореше преди всичко на турски език и на който присъстваха и политици от съседна Турция. Участието в него на други етнически малцинства в България не се забеляза. След като конституцията защитава "правата и свободите на гражданите" (чл. 44 /2/ ), на кого е необходима политическа организация с цели, паралелни на основния закон на страната? След толкова много изприказвани приказки за "възродителния процес" така и нищо не се каза за създаденото през 80-те години Турско националноосвободително движение в България (ТНОДБ) и декларацията на Турската национална партия от 15.VIII.1985 г. От нея става ясно, че България е разделена на три области за водене на нелегална борба: Румелия - Кърджали, Бургас, Хасково, Сливен, Пловдив; Лудогорие - Разград, Русе, Шумен, Търговище, Плевен; Добруджа - Варна, Толбухин, Силистра. Като крайна цел ТНОДБ определя "изселването в Турция". Разглеждат се и формите на религиозна, политическа и икономическа борба. Да ви прави впечатление аналогията с фиксирания по-горе замисъл от 30-те години на миналия век!
В програмата, с която ДПС се регистрира като партия, тонът е значително смекчен, но основният замисъл не е променен. Неговата верска характеристика е определена в т. 1.1. от "Конкретни цели и задачи" - защита на мюсюлманското население в България. Като цяло, без да се спирам на още примери от програмата, се налага изводът, че българите не са нация, а
БЪЛГАРСКАТА НАЦИЯ ВСЪЩНОСТ Е СБОР ОТ ЕТНИЧЕСКИ ОБЩНОСТИ, ЕДНА ОТ КОИТО СА БЪЛГАРИТЕ
Сегашните мераци за участие във властта и промяна на конституцията не са ли точно изпълнение на тази програма. Като цяло всичко това вреди на тюркоезичното и изповядващо исляма население в България. Приемащо с охота емисарите на исляма и следващо сaмо политическите лидери на своето движение, то само се поставя в изолация, като неговата позиция много повече прилича на националистическа, отколкото тази на обвиняваните в национализъм българи. Всъщност, както вече видяхме, то не за първи път става жертва на чужда пропаганда и чужди амбиции.
В резултат на това в началото на 90-те години в София и други градове на страната се появиха надписи като: "ДПС ще победи България" и "Гяури, 113 години ви стигат! ДПС." Върху един от чиновете в кабинета по история на училище "Кирил и Методий" в Якоруда неизвестен "патриот" декларира: "Кръвта на Турция си давам" и "Никога България", а ученик от VI клас заявява: "Тук е било турско и пак ще бъде турско." На 31 март 1991 г. на проведения в Асеновград митинг под наслов "Демокрация, човешки права и свободи" Мехмед Карагьозов и Орхан Мемишев произнасят част от речите си на турски език, документирано от "ТВ око" и излъчено на 31 март 1991 г. по БНТ. На 19 май 1991 г. на петчасов митинг на ДПС в Шумен половината от депутатите на движението държат войнствени речи на турски език. На въпроса на Ахмед Доган към събралото се множество: "Ще позволите ли да забранят ДПС?", отговорът, прореван от тълпата, е: "Смърт на България!" ("Зора", бр. 22, 4 юни 1991). Защо никой не направи филми или предаване за тази действителност? След 10-12 години тогавашните деца вече са зрели хора и сигурно възпитават и своето поколение. Независимо къде са те сега - в Турция или в България, е интересно да се знае дали са запазили своите чувства към българите и държавата им? Все пак точно тази държава им даваше привилегии при кандидатстването във ВУЗ, където те бяха приемани в ущърб на свои връстници с по-висок успех, но от други краища на страната.
Накъде отива и докъде ще стигне страната ни, е право на избор на новото българско правителство. Негова е и отговорността. Новата ситуация в страната като цяло много напомня на положението в бивша Югославия. Без да има основание, на България се налага матрица, която
НЕ ОТГОВАРЯ НА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА НИТО НА ИСТОРИЧЕСКОТО МИНАЛО, НИТО НА КОНФРОНТАЦИОННИТЕ РЕАЛНОСТИ
Очевидно е толерирането на исляма срещу славянството и православието. На това явно се надяват и представителите на ДПС и затова са толкова гръмки техните призиви за ремонт на конституцията. Като че ли у нас започва да действа мирният вариант на налагането на ислямско управление на полуострова. Имайки предвид отношението на НАТО към сърби и македонци, едва ли може да храним големи надежди, че те ще помогнат и на нас при евентуална кризисна ситуация. На ДПС - вече и във властта, трябва да му е ясно, че не то, а българският народ с неговата търпимост е гарант за политическия и социалния мир в страната. На новия министър-председател и подкрепящата го парламентарна група сигурно им е известно, че хората гласуваха, за да ги управляват представители на НДСВ (вярвайки в тях), а не хората на Доган. При толкова много приятели с ясен знак за добра воля по отношение на България да не се наложи скоро да си пожелаваме: "По-добре Русия да дойде..."
|
