Стефан Цанев б ъ л г а р с к и Х р о н и к и

По същото това време в изкуствено заченатия държавен хомункулус, наречен Източна Румелия, се появили загадъчни гимнастически дружества, в които основната спортна дисциплина, усвоявана от хилядите младежи, била стрелба с бойна пушка, всъщност това била нелегална армия, обучавана и щедро въоръжавана от руските офицери, готвеща се да прогони турските гарнизони и да присъедини Източна Румелия към Княжество България...

Начело на движението в Македония застанал не някой друг, а същият митрополит Натанаил Охридски, който, като разбрал, че прошенията и охканията няма да помогнат, събрал около себе си стари харамии, бивши опълченци, казашки атамани, югославски и полски авантюристи и в началото на октомври въстанието пламнало - първо в Кресна, после в Мораска, след това в Брезница, в Сливница и в Брезник, в Белица и Градешница, в Петричко, Мелнишко, Неврокопско - цяла Източна Македония, после въстанали Разлог и Банско - повече от 50 селища били завладени от въстаниците...

За зла участ ръководството на въстанието¹ попаднало връцете на двама чужденци авантюристи - казашкия атаман Адам Калмиков и поляка майор Луис Войткеевич, започнала се между тях борба за надмощие, стигнало се до вътрешни заговори и убийства. .. (тези вътрешни борби, тези заговори и братоубийства като проклятие ще легнат над цялото македонско революционно движение оттук нататък) ...и през ноември започнал погромът. Банско било изклано - като втори Батак, като второ Панагюрище - била опожарена Кресна...

Нямало го обаче Макгахан - и светът нито видял, нито чул, че отново се убива цял един народ...

Комитската кръв закипяла в сърцето на стария (24-годишен) апостол Стефан Стамболов, повикал той русчушкия си приятел Колю Тихов (Никола Обретенов) и двамата заминали за Кюстендил, срещнали се там с митрополит Натанаил.

„Ако и отец Натанаил отначало да не искаше да се съгласи да пратим емисари в Македония, които да наредят в нея комитети, каквито имаше в Тракия и България през 1876 г. - пише Стамболов, - то аз го принудих да се съгласи, защото инак нашето предприятие не ще има желания успех".

В една тъмна нощ на 15 декември апостолът Стамболов преминал от рая на свободна България в ада на поробена Македония и започнал да създава тайни комитети, които трябвало да организират всеобщо вътрешно въстание през пролетта.

Но на припрените македонци тая работа им се видяла бавна и Стамболов бил принуден да отстъпи пред старите харамии: в България били организирани четири големи чети, предвождани от войводите Стефо, Караискаки, Павле и Кара Коста, нахлули те в Македония, стигнали чак до Вардара, до Воден, до Битоля... но населението ги посрещнало, както бе посрещнало Ботевата чета. И читателят ми вече се досеща какъв е бил резултатът...

Шум обаче се вдигнал голям и руският комисар княз Дондуков-Корсаков дотърчал в Кюстендил и пратил секретаря си Олимпий Панов да намери стария свой приятел Стамболов и да го доведе при него немедленно.

Стамболов влязъл в квартирата на руския комисар по обяд, 6 часа не излязъл от там, какво са си говорили тъй дълго - не еизвестно, но по едно време Олимпий, като отворил прозореца да влезе чист въздух в стаята, Никола Обретенов, който стоял под прозореца, чул отвътре гръмкия глас на княза:

- Ще обърна топовете си срещу вас!

Било се вече стъмнило, когато Стамболов излязъл от квартирата на княза, като се приближил да го посрещне, Обретенов видял сълзи да се стичат по коравото му татарско лице, не продумал ни дума, качил се на файтона и отпрашил към София, без дори да извърне очи назад към Македония.

И повече никога Стамболов не стъпил там. И никога вече, дори като министър-председател на България, не ще направи въпрос за освобождаването на Македония чрез оръжие.

Австро-Унгария се задължавала да съблюдава неутралитет в бъдещата руско-турска война, като при успех Русия си осигурявала излаз през България към Проливите при Цариград;

в замяна Русия признавала претенциите на Австро-Унгария над Босна и Херцеговина и по-нататъшния й (пряк или като сфера на влияние) излаз през Сърбия и Македония към Бяло море при Солун;

общото условие било: изключва се образуването на голяма славянска или друга държава на Балканите (която би се противопоставила на техните експанзии).

По силата на това тайно съглашение бъдещата съдба на Македония била в ръцете на Австро-Унгария и един опит да бъде присъединена към България (към руската сфера навлияние) би нарушил това съглашение, а това нарушение би довело до... и т.н. -

затова княз Дондуков-Корсаков извикал на Стамболов:

А след години Стамболов ще изрече страшната и загадъчна фраза:

Което ще се сбъдне...

16-годишен, след като видял с очите си как турците заклали брат му, той хванал гората и цели 6 години четицата на малкия и неуловим войвода-отмъстител всявала страх и ужас сред турците;

в началото на 1866 година 22-годишният Петко войвода отишъл в Италия, срещнал се там с Гарибалди и двамата организирали прочутата „гарибалдийска дружина", в която имало и 67 българи

(не случайно в Рим, на хълма Джаниколо, недалеч от яхналия своя железен кон Гарибалди, се издига паметник и на Kapitan Petko Voyvoda),

предвождана от Петко войвода, гарибалдийската дружина взела участие в Критското въстание, там той получил званието капитан.

След погрома на въстанието Капитан Петко войвода се върнал в Родопите, събрал нова чета и още 12 години продължил да защитава угнетените - били те българи, гърци, турци, арменци или евреи,

и е възпят легендарният Капитан Петко войвода както в песните на българите, така и в песните на гърците, на турците, на арменците и на евреите...

Още преди идването на руските войски през 1877-1878 година той освободил Западна Тракия и обявил в град Марония република, която просъществувала цели три месеца;

през лятото на 1878 година напуснал републиката и се втурнал да спасява Родопите и Беломорска Тракия от Сенклер паша, за което вече разказахме.

И ги спасил.

Че въпросните палачи на българите са помаци, сиреч българи мохамедани, споменавам чак сега, клети български читателю, а не по време на зверствата, защото ме беше страх, че и най-студенокръвният българин ще се възмути и ще накъса книгата ми...

Историята ни показва нещо странно: по-често вероотстъпниците мъстят на вярващите, а не вярващите на вероотстъпниците; най-свирепи към християните са ония, които са се отрекли от Христа - помаците, както и еничарите - оказват се по-мохамедани от Мохамед.

За почуда ще спомена тук един куриозен факт, пък ти, читателю, сам прецени: да се срамуваме ли - или да се възхищаваме от себе си?

„Ахмедаа иде!" - се носеше от уста на уста, хорото се развали, гайдите млъкнаха, всички се обърнаха към чушмата, мнозина помислиха, че скандалът е неизбежен, тълпата ще направи своето.

След това радушно посрещане, скъпи читателю, Ахмед ага Тъмръшлията, палачът на Перущица, бил богато нагостен и пр.¹

А поборникът за народна свобода Капитан Петко войвода умрял след Освобождението в мизерия и немилост, гонен и затварян не от кого да е, а от друг наш поборник засвобода, за когото ще стане дума в момента...
Стамболов се върнал в Търново, където вече се събирали депутатите на първото българско Народно събрание, което трябвало да учреди реда и правилата, по които да се управлява новата българска държава, затова го нарекли Учредително събрание.

Депутатите, на брой 229 души, се делели на три категории:

24 били назначени от руския императорски комисар – чорбаджии, синове на заможни семейства, изучени в Русия или в Европа, и разни бивши членове на турски учреждения;

117 влизали по право: 105 били представители на губернските, окръжните и градските административни съвети и на съдилищата (назначени преди това на тези постове също от руския императорски комисар), 12 били представители на висшето духовенство – българските владици, еврейският равин и турският мюфтия;

88 души били избрани пряко от народа – учители, еснафи,селяни и попове.

(В скобки искам да отбележа за радост на днешните патриоти, че в това първо българско Народно събрание имало 14 турски депутати - долу-горе колкото са и в днешното Народно събрание. За присъствието на жени тогава не можело да става и дума.)

Освен депутатите от Княжество България, в Търново пристигнали депутати и от Македония, от Южна България, от Одринско, от Трънско и прочие, но те нямали право да участват в Събранието, нарекли ги депутати сираци².

(Такъв депутат сирак бил и Стамболов, представлявал той няколко общини от Македония.)

Но преди да се открие официалното Учредително събрание на 10 февруари 1879 година, по една покана анонимна (не е трудно да се досетим кой е бил авторът), която канеше всичките народни представители на заседание в училището „Св. Никола", на 8 февруари стана първото заседание.

Присъствуваха повече от триста души, освен депутати от Княжеството бяха и депутатите от другите български земли - „депутатите сираци".

Тук, в това заседание, присъствуваха и някои драгомани на европейските агенти, които следяха всичките движения и разисквания на депутатите, тук присъствуваха и кореспондентите на някои европейски вестници, между които се забелязваха кореспондентът на в. „Standart" г-н Фицджералд и тоя на в. „Times" г-н Грант.¹

Така в Търново започнали да действат едновременно две народни събрания: официалното събрание - заседавало в бившия конак, а неофициалното - общонародното събрание – заседавало в училището при църквата „Св. Никола". Второто събрание, както ще видим, диктувало атмосферата и споровете в първото.

На дневен ред в „Св. Никола" бил болезненият общонационален въпрос.

Всичките онези над 300 официални депутати и депутати сираци са били преинтересни личности, скъпи читателю, за всекиго от тях може да се напише книга, но моите възможности в случая са ограничени, ще те запозная само с десетина от тях, а другите, за съжаление, ще трябва да натъпча в унизителната графа „и други".

Покрай познатите ни отпреди фигури на Петко Рачов Славейков и на Драган Цанков (герои от черковната борба), на хаджи Иванчо хаджи Пенчович (който подписа смъртната присъда на Левски), на русчушкия митрополит Григорий (предателят на Червеноводската чета) и на първия наш екзарх Антим I...
При избухването на Априлското въстание, гонен от страх и следвайки повелята на апостол Павел: Всяка душа властем придержащим да повинуется; нест бо власт, аще не от Бога: сущая же власти от Бога учинени сут; темже противляйся власти, Божия повелению противляется² - екзарх Антим I подписва най-позорното възвание на българската църква към българския народ:

,,Ми се надеяхме, че тия Боговдъхновени думи, които са управлявали досега поведението на благочестиви български народ към Богохранимата османска държава и са го предпазвали в разстояние на пет века от злочестините на обществени смущения и междуособни терзания,ще го предпазят и в тия смутни времена;

но със сърдецна болезън ми внезапно се научихме, че се явши злонамерени и зловещи хора, чада на сатаната, които за свой интерес сеят ненавист против османските населения, с които наши народ в разстояние на пет века е живял задружно в добра хармония...

Ний изпълняваме прочее най-свещена длъжност, като ви увещаваме от дълбочината на нашето отеческо сърце да пазите себе си от всякои явни и тайни внушения и побуждения, които би се стремили да ви отклонят от прави на верноподаничеството път и като се повинувате и покорявате на властите, да се молите непрестанно за здравето и дългоденствието на Н. И. В. султан Абдул Азис Хана, комуто да подаде Господ мирно царство, та и ми в тишината му да поживеем тих и мирен живот.

28 априлия 1876 лято спасение, Антим, екзарх български.
Писал е дядо Антим това възвание в деня, когато ордите на Хафъз паша нахлули в Панагюрище и набождали върху щиковете си пеленачетата от люлките, подмятали ги във въздуха, набождали ги отново и ги захвърляли върху главите на майките им... ³

но за негова чест, след като научил за тези зверства, той застанал начело на 12-членна делегация, която протестирала пред Високата порта, защищавайки хилядите жертви,

поради което бил обявен за враг на империята, бил свален от екзархийския престол и изпратен на заточение в Мала Азия...
.. .покрай тези достолепни и побелели персони се мяркаше живата и екзалтирана татарска фигура на Стефан Стамболов.

Твърде млад още, почти юноша на изглед (той не можа поради това да влезе в Учредителното събрание), той се губеше отначало между толкова именити и учени лица.

Въпреки широката известност, която бе добил като наследник на Ботева начело на народните въстания, той не показваше още никаква лична амбиция.

Скоро обаче неговата рязка личност се очерта релефно помежду другите. Пламенното слово... жарът, с който внасяше своите речи... решителността на неговото сурово лице, неволното заповедничество на жеста, тази инстинктивна самоувереност, която той не можеше да обуздае и която се налагаше неусетно... всичко това привлече върху него вниманието на всички.⁴

Дядо Славейков казвал за младия Стамболов:

Още върху две личности, непознати нам досега, искам да обърна вниманието ти, читателю, защото в близко бъдеще те ще дърпат юздите на младата ни държава.

Другата личност е човек твърде млад, 26-годишен, с една година по-възрастен от Стамболов – Константин Стоилов, за разлика от пропъдения семинарист Стамболов, Стоилов е високообразован: завършил е английския Робърт-колеж в Цариград, Юридическия факултет на университета в Хайделберг, след което изучава гражданско право в Париж.

Той имаше престиж на светски човек, расъл в Европа, произхождението му от голямо семейство, учеността му, съчетана с един удивителен за неговата възраст здрав разум, със своя мелодичен глас, с изящния си език, с красивите си жестове - всичко настройваше хората симпатично към неговата личност...¹

За да добиеш пряка представа за разността на стила на тия двамата, предлагам ти, читателю, откъси от речите им на една и съща тема, произнесени в Търново по едно и също време.

„О, вий, кои прекрачите тоз праг,

Димитър Маринов, жив свидетел на тези събития, пише:

Долу-горе така и станало. След като негово блаженство бившият екзарх дядо Антим I бил избран за председател, а за подпредседатели - Петко Каравелов и Тодор Икономов, в Събранието започнали безконечни и горещи прения: дали да се напише мемоар до Великите сили, или да не се пише, ако се пише - от името на Събранието ли да се пише или пък неофициално?

Още първите дни, при обсъждането на общонационалния въпрос във и вън от Събранието, депутатите се разделили рязко на два противоположни лагера с противни възгледи²: лагера на „старите" (консерватори) и на „младите" (либерали).

За куриоз: „старите" оглавявал 26-годишният Константин Стоилов, а сред „младите" се перчели беловласите Петко Рачов Славейков и Драган Цанков.

Има още един куриоз, или както казва Добри Ганчев, една мъчно обяснима наглед неразбранщина: водителите на консерваторите (Стоилов, Греков, Начович) са западни възпитаници, тези на либералите (Каравелов, Драган Цанков, Стамболов) – от Русия. Излиза, че либерализмът иде от абсолютическа Русия, консерватизмът – от либералния Запад.³
Към консерваторите се числял и Тодор Икономов (той не е учил в чужбина), току-що избран за подпредседател. За него аз споменах мимоходом в предишната книга, когато разказвах за дядо Йосиф Соколски, коронован от папата за патриарх на униатската ни църква (тогава Икономов, 20-годишен, привлечен от Драган Цанков за униатското дело, служел като дякон при дядо Йосифа).

Съжалявам, че и аз натиках този странен човек в графата „и други" (а той няма други подобни на себе си), затова искам да кажа тук за него няколко допълнителни думи.

Просветител, антиреволюционер, вярващ на думите, а не на оръжията, Тодор Икономов предпочитал дуализъм с Турция, отколкото освобождението ни с външна сила, смятал, че подарената свобода е пагубна (благодарността, читателю, е полуробство);

твърдял, че не сме подготвени за свободата, че нямаме хора, научени да управляват, и по-добре ще е да се освободим по мирен път след 10-20-30 години - тогава Великите сили не биха имали право да се намесят в съдбата ни;

след Освобождението, след решението на Берлинския конгрес, предложил нещо абсурдно, но далновидно: да се отречем пред Европа от излишните права на Княжеството и да приемем правата и положението на Румелия, в замяна на това да поискаме простирането на тия същите права и над Македония, като тия три части се съединят в една автономна област⁴ -

така след време, рано или късно, Княжеството, Румелия и Македония ще получат едновременно независимост като целокупна България.

С този прибързан преврат - казвал той за Съединението (което предстои) - изгубихме Македония. Върху нея ще се нахвърлят и сърби, и гърци, а турците ще свият юздите й и нейното освобождение ще се затруднява и отдалечава извънредно много. Един Бог знае колко още жертви и опасности ще ни костува...⁵

Думи пророчески, както ще видим по-нататък.

той е, както видяхме, подпредседател на Учредителното събрание, после, както ще видим, става губернатор на Сливен, окръжен управител на Шумен, дважди министър, кмет на София, председател на Второто велико народно събрание 1881 г., председател на Държавния съвет по време на пълномощията - и отвсякъде, преди да му изтече мандатът, омерзен, подавал оставка;

идеалист максималист и моралист до крайност, непрощаващ греховете ни на свои, ни на чужди, те на него - също: за либералите той е враг (консерватор), за консерваторите е предател (либерал);

цял живот се мъчел да внесе примирение между партиите в името на Отечеството и в него се забиват стрелите, изпращани от всички страни - и преди, и след Освобождението¹

Накрая потънал в пълна политическа и житейска самота. На 24 юни 1892 година Васил Друмев (митрополит Климент) ще напише в писмо до митрополит Константин:

„Но, Боже мой! Владико светии! Той съвършено се е побъркал в ума!

Бог не ни опази, имаше си друга работа - семената на ненавист, посети тогава, дават изобилен плод и до днес.

Политическото разделение на българския народ, породило се тихомълком преди век под сурдинката на робството, в първия ден на свободата избуяло на воля. Парадоксално е, но причината за това разделение бил въпросът за обединението на същия този български народ.

Пренията продължили цял месец, сигурно щели да продължат още, но на 7 март дошъл приказ (заповед) от Негово Императорско Величество Царя Освободител Александър II:

„По въпроса за поднасяне от името на Събранието меморандум до европейските държави - такива действия на Събранието са изходящи вън от пределите на задачата, която му е показана. Подобни отстъпвания трябва да се считат незаконни".

Точка.

И депутатите послушно и дружно преминали към задачата, която им била показана: приемането на Органическия устав, сиреч - нашата бъдеща конституция, чийто проект бил изработен от царските хора и одобрен лично от Негово Императорско Величество Александър II.

„Понеже той видял и се уверил, че се пристъпва към разглеждането на Органическия устав, с което фактически доказваме, че приемаме разделението на Отечеството ни, то съвестта му и убежденията му буйно мъчат душата му, като му предсказват страшно осуждение и вечна мъка. Затова той си дава оставката от представителството и се счита свободен от всяко задължение".

(Боже, съвестта и убежденията на днешните депутати мъчат ли тъй буйно душите им, предсказват ли им страшно осуждение и вечна мъка - и колко от тях поради тази причина са си дали оставката?)
Този Органически устав е една голяма загадка, скъпи читателю. И досега нямаме отговор на въпроса: как така една държава с атавистичен феодален абсолютизъм, с монарх - неограничен самодържец, една държава, където цари цензура, където няма помен от свобода на мисълта и на словото, където няма парламент, няма партии, където всяка прогресивна мисъл е подложена на терор - как тази най-назадничава страна в Европа дава на България проект за конституция, която по своята демократичност и либералност надминава най-демократичните тогавашни конституции в Европа?
Разгадката може би се крие в сложната противоречива личност на Александър II.

Както вече стана дума, през 1861 година той отменил крепостничеството в Русия, освободил селяните от вековното робство, заради което е наречен Цар Освободител (дважди Цар Освободител бил наречен след нашето Освобождение), отслабил цензурата, въвел реформи в армията и в съдебната система (внимание: отменил смъртното наказание!);

като велик княз на Финландия (която била част от Руската империя) учредил там самостоятелно парламентарно управление, обявил финския език за официален и дори въвел тамошна национална валута (финландска марка) -

казват, че това било негов експеримент: ако излезел успешен, той имал намерение да направи същото и в Русия - да превърне феодалната деспотична империя в парламентарна федеративна монархия (и наистина, след като бил убит, намерили в чекмеджето на бюрото му проект за конституция, по-либерална от нашата).

Същевременно този либерален цар Александър II подлагал на безмилостен терор и русификация Полша, Беларус, Украйна и Литва, забранил в съответните страни употребата на полския, беларуския, украинския и литовския език;

особено жесток бил Царят наш Освободител към Полша: ликвидирал я не само като държава, но и като географско понятие - прекръстил я на Привислие,

а по време на януарското въстание през 1863 година хвърлил срещу въстаниците цялата си армия и освен избитите безчет в осеммесечните кланета, заповядал да бъдат екзекутирани още хиляди поляци, а други десетки хиляди, оковани във вериги, били заточени в Сибир.

Може би чак сега ни става ясно, мили читателю, защо полският писател Михаил Чайковски (за когото споменавахме вече няколко пъти) се потурчил, прекръстил се на Садък паша и започнал да воюва против Русия - надявал се човекът с помощта на Турция да освободи родината си от руско робство (което не е било никак по-нежно от нашето турско робство);

и още по-ясно ще ни стане, защо точно след 4 години, на 13 март 1881 година, полякът Игнаций Грилевицки, член на руската терористична организация „Народна воля", ще се взриви като камикадзе, разкъсвайки на парчета заедно със себе си и кървавия Александър - така поляците наричат милия за българина Цар Освободител...
На 14 март 1879 година Учредителното събрание най-сетне започнало да обсъжда проекта за конституция на Княжество България.

Текстовете, осветляващи свободата и равенството на гражданите, били гласувани единогласно:

Но не съвсем. Имало едно изключение. „Раздѣление на съсловия в България не се допуща", а същата България ще се управлява от княз и лицето на Негова Свѣтлость Князя се обявявало за свещенно и неприкосновенно.

Тук е заложено първото противоречие, което ще се окаже фатално за по-нататъшната наша съдба. България ставала конституционна монархия.

Сигурно читателят ми си вика:

- Как така?! Нали Левски говореше за чиста и свята република - как така монархия? И как така нито един от народните представители дума не обели за републиката? Това не е ли предателство на идеалите, за което се бориха нашите възрожденци?

И аз така си виках, читателю. Дори бях написал цяла риторична страница. Но изведнъж се запитах:

- А дали някой от тези народни представители е знаел, дали някой е бил чувал за Наредата на Левски, дали до тези наши народни представители са достигнали думите му:

„С една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (Народно управление)"?

Ако знаеха - как не са трепнали от застрашителното му предупреждение:

„Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система „демократска република" и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна система (сиреч конституционна монархия! - б. м.), то и таквизи ще се считат за неприятели на Отечеството и ще се наказват със смърт".

Уви, читателю мой, едва ли народните ни избраници са били чували за тези думи на Левски. Нали Каравелов ги беше зачеркнал (виж глава VII от Книга трета) и вместо тях в Програмата към Устава на БРЦК бе записано:

„Формата на бъдащето българско управление ще бъде неопределена до онова време, когато българското освобождение стане дело свършено".

Думите на Левски за демократската република стигнаха до всички нас по-късно - след като бе изровено газеното тенеке, в което Мария Николчова бе скрила архива на Дякона. (Виж глава VI от Книга трета.)

И вече беше късно, много късно. Монархията вече бе обявена...

Тук искам да погъделичкам самочувствието ни на българи, да вдигнем глава и да се огледаме гордо, а не да подсмърчаме пред чужденците като хора втора категория - в Англия, драги мой читателю, в тази най-цивилизована държава в най-цивилизования континент, която е била под робство (и то римско, а не азиатско) само 40 години, в Англия задължителното основно образование е било въведено само 10 години преди Търновската конституция - през 1868 година, но в България фактически то е било въведено без закон много по-рано.

За да не заприличам на оглупял патриотар, за доказателство ще си позволя да повторя тук един пасаж от репортажите на американеца Макгахан, които публикувах в края на предишната книга¹ - този пасаж се губи сред кървавите редове на описаните ужаси и читателят сигурно не му е обърнал внимание:
Аз мисля - пише Януарий Макгахан през 1876 година, - че хората в Англия и изобщо в Европа имат доста погрешна представа за българите. Винаги чувах да се говори за тях като за обикновени диваци. Аз бях учуден и вярвам, че и моите читатели ще се учудят, когато научих, че почти няма българско село без училище. Тези училища се издържат посредством доброволен данък, с който българите се самооблагат, напук на турското правителство. Образованието е безплатно и всички - бедни и богати - се ползват от него. Няма българско дете, което да не знае да чете и пише.
Така че...

Но, хайде, скромно да замълчим и да продължим нататък.

Опирайки се на древния обичай славяните да се събират и да решават заедно проблемите си, чл. 82, гарантиращ свободата на митингите и събранията, минал също безпрепятствено:

Жительетѣ на Българското Княжество иматъ право да се събиратъ мирно и безъ орѫжие, за да обсѫждатъ всекакви въпроси, безъ да искатъ по-напрѣдъ за това дозволение.

Но въпросът за свободата на сдруженията срещнал голяма съпротива - и то отвън.

Първа свирила тревога Русия: Българското Княжество става гнездо на анархия, руските нихилисти ще пренесат тук своите организации!

Европейските вестници вдигнали още по-голяма аларма: българското събрание дава свобода на комунистическите завери!

И след: Българските граждане иматъ право да съставляватъ дружества безъ всекакво предварително разрешение - народните представители били принудени да добавят: стига само цельта и средствата на тия дружества да не принасятъ вреда на държавний и общественъ поредъкъ, на религията и добрите нрави.

Голям спор се разгорял около въпроса за свободата на печата. Член 74 в руския проект гласял:

Депутатите били нащрек и зад уговорката „но който злоупотреби с тази свобода" съзрели подлата сянка на цензурата, затова отхвърлили руското предложение и го заменили с категоричния чл. 79, взет от белгийската конституция²:

Истинската буря обаче се разразила при обсъждането на въпроса да има ли парламентът две камари: долна (Събранието) и горна (Сенат)?

Консерваторите, имащи самочувствието на нотабили, се виждали седнали горе в сенатските кресла, откъдето ще имат възможност да дърпат юздите на плебса долу в Събранието – и всячески доказвали необходимостта от Сенат: така са устроени повечето държави в Европа и извън нея - говорел Тодор Икономов; в Събранието ще влизат хора със слабо политическо възпитание, млади и ревностни момци и самодоволни еснафи, склонни към увлечения подир всяка нова идея за разни реформи, което гибелно ще действува върху държавния порядък в страната, та Сенатът, съставен от умни, благонадеждни и честни люде, от заслужени и отличивши се по-високи чиновници, литератори, учени и духовни лица, ще може да ги озаптява.¹

- Представете ми, моля ви, поне едного от сегашните дейци, които са за сенатори? - провикнал се от галерията за публика Стамболов. - Да не би хаджи Иванчо хаджи Пенчович, дето обеси Левски?

А на трибуната излязъл Петко Рачов Славейков и се провикнал:

В онова възрожденско време мнозинството от народните представители, прости и необразовани, неизкушени все още да се мислят за хора по-горе от другите, наистина се чувствали част от народа, а вземи и похвали народа, че е умен, честен или храбър - и той ще тръгне след теб, готов на всичко.

Залата се тресяла от ръкопляскания и овации. Вече ставало безпощадно ясно, че Сенатът ще пропадне безвъзвратно.

Тогава внезапно, когато посред речта си Славейков споменал с присъщия си чепат селски хумор за нещо адвокатите и ги нарекъл скакалци, от залата се разнесъл вопиющ вик:

Викал Григор Начович.

Никой от тях не бил адвокат и нямало защо да се обижда - те просто търсели повод да провалят Събранието и да отложат обсъждането на въпроса за друг ден, та да имат време да предизвикат намесата на Русия, която в проекта за конституция предлагала да има Сенат (наречен там Държавен съвет). В своите спомени Димитър Маринов пише:

По тоя случай Симеон Радев казва 30 години по-късно²:

Кой крив, кой прав - може и днес³, век по-късно, да се спори. Но подплашени от спомена са довчерашното робство или пък опиянени от свободата, нашите предци са записали в тази конституция най-красивия сред всички закони в нашата история:

Само това да беше записано в първата наша конституция, щеше да е достатъчно, за да я наречем велика.

И така, на 16 април 1879 година Учредителното събраниев в Търново приело Конституцията на Княжество България, два дни по-рано европейската комисия (в състава й влизали представители на Турция, Русия, Австро-Унгария, Англия, Германия, Франция и Италия) приела Органическия устав (конституцията) на Източна Румелия.
Органическият устав бил доста либерален, съобразен с нормите на европейските конституции.⁴

Начело на изпълнителната власт стоял генерал-губернатор (главен управител), който се смятал за представител на султана. Той управлявал с помощта на Директорат (министерски съвет), съставен от началниците на дирекциите (министерствата) в областта.

Законодателната власт била съсредоточена в ръцете на Областното събрание (за избраниците бил наложен нищожен имуществен ценз, който не се отнасял за свободните професии). Измежду членовете на Събранието се избирал Постоянен съвет, който действал, когато Събранието не заседавало.

Гарантирани били равенството на всички пред закона, правото на собственост, свободата на словото и печата, на събранията и сдруженията.

Най-опасни били споровете за езика. Турците искали официален език да е турският, което означавало, че Източна Румелия се запазвала като турска област,

но руските славянски братя били непреклонни защитници на българския език и след дълги дебати се приел компромисен вариант: трите езика - турският, гръцкият и българският - били признати за равноправни,

а в Областното събрание, в окръжните, околийските и общинските служби предимство щял да има езикът на мнозинството от населението

и тъй като българите били мнозинство (над 85 %) както в областта, така и в Събранието¹, българският език се наложил като единствен официален език в Източна Румелия.

Източна Румелия фактически получавала статут на почти самостоятелна република. Правата на султана се свеждали до правото му да назначава генерал-губернатора и да санкционира законите, приети от Събранието,

но тук била направена една дребна уговорка: ако в срок от два месеца султанът не отхвърлел приетия от Събранието закон, той влизал в сила. Тъй като два месеца за султана били бързина непостижима, равна на скоростта на светкавицата, той така и никога не се наканил да отхвърли някой закон...

Населението било доволно. Открит оставал само въпросът за присъствието на турски войски. Но „гимнастическите дружества", в които били влезли всички мъже, способни да носят оръжие, изтропали такъв военен парад на централния площад в Пловдив,

че европейските депутати, които присъствуваха на това военно тържество и видяха ентусиазма на населението, писаха на правителствата си, че турците не ще могат да влязат в областта без кръвопролитие.²

Че е българин - българин е, но българите от опит знаят, че има българи по турци от турците, затова тревожно се питали: с фес ли ще дойде той или с калпак?

Данаил Николаев бил член на делегацията, която отишла да посрещне княз Александър Богориди на границата.

Както вече казах, на 16 април същата година Учредителното събрание в Търново приело Конституцията на Княжество България, след което Учредителното събрание се разтурило и още на другия ден се учредило като Велико народно събрание почти в същия състав³, дневният му ред се състоял от една-единствена точка: изборът на княз.

Кандидатите за българския престол, да не се надява човек, били много: датският принц Валдемар, германските принцове Хайнрих XXV Ройс и Александър Батенберг; влашкият княз Бибеско, братовчедът на черногорския княз Никита Божо Петровия, сръбският княз Милан Обренович (станал после крал на Сърбия), румънският княз Карол I (станал после крал на Румъния); австрийският граф Пеячевич - потомък на древната българска болярска фамилия от Чипровци, кандидатирал се и друг българин - Александър Екзарх¹, а княз Александър Богориди тихо се надявал да му бъде предложен софийският престол, а не пловдивското кресло; много му се щяло на княз Дондуков-Корсаков да стане княз на България, на Стамболов пък му се щяло княз да ни стане граф Игнатиев², имало приказки и за белия генерал Скобелев, но от Санкт Петербург дошъл приказ на Негово Императорско Величество Цар Освободителя по никой начин да не се избира руски поданик за княз на България, да не би да рекат европейските държави, че Русия я тъкми за своя губерния...

Едновременно с това Царят Освободител скромно препоръчал на признателните българи, ако искат, разбира се, тяхна е волята и правото да изберат свободно и доброволно за свой княз неговия любим племенник, 22-годишния германски принц Александър Батенберг:

Александър II наистина обичал много принц Александър, а леля му - Нейно императорско величество царица Мария Александровна - се прехласвала по стройния, изящен, благороден на вид и по сърце свой племенник.

За да бъде по-близо и до майка си, и до леля си, цар Александър II приел немския подпоручик Александър Батенберг на служба в руската армия и когато обявил през 1877 година война на Турция, го пратил да участва в нея - още тогава, изглежда, го е готвел да стане княз на страната, за чиято свобода го пратил да се бие.

Тази любов на Александър II към Александър Батенберг родила черна ревност в сърцето на тромавия, грубоват, простоват и плешив негов син пак Александър - следващия руски цар Александър III³, който, както ще видим по-нататък, няма да забрави да отмъсти на бащиния си галеник.

„На 17 април 1879 година Великото народно събрание с рядко срещано в новата ни история единодушие избира за князАлександър Батенберг".

Моля те, читателю, запомни това посрещане на Батенберг, за да го сравниш с неговото изпращане след 7 години, за което ще стане дума по-нататък...