Стефан Цанев б ъ л г а р с к и Х р о н и к и
Изтегляне 6.99 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Предателите на Отечеството не заслужават милост".
- Дотук ставаше дума за държавника, нататък ще се наложи да говорим за чудовището.
- „Кроежа за убиването ми"
- На същия този 5 юлий тази 1895 година
- НАДГРОБНО СЛОВО НА ТИРАНА СТАМБОЛОВ Умря тиранинът Стамболов! Граждани! Днес ще бъде погребан един изверг
| ГЛАВА VII
Горките тирани! Княз Фердинанд, Стефан Стамболов След като се видяло, че превратите няма да успеят, русофилите минали към контратерор - към персонални убийства. Княз Лобанов насочил мерника, пошушвайки на граф Калноки1: - Едно примирение между България и Русия, благосклонно за принца Фердинанд, надявам се, би било възможно, ако Стамболов бъде отстранен. Ама така го пошушнал князът Лобанов, че да се чуе чак в България - и още на другия ден в София опозиционният вестник „Народни права" дал новата парола: „Пречката се явява не Фердинанд, а Стамболов. Ако бъде отстранен Стамболов, съглашението с Русия ще бъде постигнато лесно". В българския политически речник „да бъде отстранен" означава: „да бъде убит". И над страната проехтял новият възглас на опозицията: - Да живее княз Фердинанд! Смърт на Стамболов! И една вечер, на 15 март 1891 година, в сладкарницата на Панах, сега кафене „България", Стамболов с Белчев стоят на една маса и нещо пият - разказва сладкодумният Добри Ганчев. - На друга маса бяхме няколко души, между тях и Д. Петков. Стояхме докъде 9 часа. Стамболов и Белчев си отиват, стана и компанията от нашата маса. Пред самата врата на сладкарницата и двамата се спряха да приказват с трето лице. Кой беше, не си спомням. Аз ги задминах, ала не бързах да си отида без тях, защото чаках да ме настигнат. Имах да моля за нещо Стамболов, пак някакво ходатайство бе. Току-що стигнах до къщата на д-р Цачев, чувам до себе си два изстрела и вик: „Олеле!" Обръщам се, виждам в мрачината една човешка фигура тича към мене, по посока към последната градинска врата, след нея друга такава. До самата врата втората фигура се спира, дава нов изстрел. Тук да спрем разказа на Добри Ганчев и да дадем думата на Антон Страшимиров: От датата на кървавото събитие ни дели близо половин век. Във Видин адвокатът Кръстю Ножаров (дългогодишен съдия, прокурор и окръжен управител като съпартизанин на Дядо Цанков) ме покани еднаж в секретното отделение на адвокатската си кантора и ми изложи следната своя изповед: - Аз съм съучастник в убийството на министър Белчев. Димитър Ризов устрои всичко. Той беше тогава емигрант в Белград.2 Ние, македонски младежи, горяхме от жажда да отмъстим на Стамболов за разстрелването на Паница. Работата се повери на двама от нас: Денчо Тюфекчиев от Ресен и на мен. Денчо познавал в Ресен някой си Халю, изпитан харамия, след някое време Халю се яви при нас и пристъпихме към работа. Телохранителят на Стамболов - стражарят Спас, беше македонец. Ние искахме от него само едно: да не стреля срещу нас, когато нападнем Стамболов. И той обеща това. После наредихме плана: Халю и Денчо Тюфекчиев ще нападнат Стамболов, а аз ще държа под револвер стражаря Спас за всеки случай. В деня на убийството видяхме Стамболов в кафене „България" и се зашляхме край градината. Знаехме, че Стамболов носи желязна ризница - Григор Начович разказвал, че тази ризница той е купил от Виена и я донесъл подарък на тиранина. Затова Халю и Денчо трябваше да стрелят само в главата на тиранина. Зададоха се Стамболов и Белчев, а зад тях - стражарят Спас. Щом се изравнихме, Халю подскочи, хвана за ръката Стамболов и насочи револвера си в главата му. Стреля, но не го е улучил - куршумът му наранил Денчо в рамото. Стрелял и Денчо, но също не улучил. Неговият куршум пък закачил ръката на Халю. Стамболов обаче се захлупи по очи на земята. Стражарят Спас удържа думата си: той дори не извади револвер. Халю и Денчо се нахвърлиха на Белчев и го повалиха с изстрели. Улицата беше запустяла: паника. Използвахме момента и се пропиляхме по домовете си. Сега да видим какво прави през това време свидетелят Добри Ганчев: Аз не мръднах от мястото си, едно, защото нямах нищо в ръка освен едно тънко бастунче, второ, защото съобразих, че ако река да бягам, може да ме вземат за убийцата, да почнат да стрелят в мене. Стоях така няколко секунди. Кога всичко утихна, аз доближих до вратата, дето се даде последният изстрел. Към там отиваха и други хора от кафенето. Навлязохме в градината и на десет крачки от вратата видяхме паднал на лицето си човек. Всички, дето бяхме, помислихме, че е Стамболов. Драсна се кибритена клечка, познахме Белчева. Издъхнал беше вече, ала имаше още конвулсивни мърдания на тялото. Огледах се ужасен и почнах да викам: - Къде е Стамболов? Стеклата навалица се раздвои и се яви Стамболов с насочен револвер, обиколен от двете страни със стражари. Той викаше, задавен от ярост:
Обаждам му името си. Той сне револвера и отиде до трупа на убития Белчев. Държането на Стамболова говореше, че той е много изплашен, че съвсем е загубил куража, с който бе известен. Дали Стамболов е залегнал и се е направил на умряла лисица или е избягал като изплашен заек, дали убийците не са го улучили или в тъмното са го сбъркали с Белчев (те били еднакви на ръст и носели еднакви черни дрехи) - все едно; той наистина загубил куража си. Досега заплахите били само на думи. Сега чул свистенето на куршумите край ушите си. Това не стигало. След няколко дни Димитър Ризов изпратил писмо на Стамболов: „Убийците са тук, в Белград; съжаляваме, че не можахме да те убием. Но не е късно: ако не предадеш властта в ръцете на Русия и не премахнеш Кобурга, ние пак ще опитаме".1 Стамболов озверял. Този път озверял. От страх. И предприел безмилостни репресии с оправданието: не заради себе си, а заради убития невинен! Като не са можали да бъдат изловени преките убийци, съдебните власти са привлекли на отговорност само интелектуалните - пише Димитър Маринов. Започна голямо следствие и за русофилите настъпиха тежки дни - добавя Рихард фон Мах. - Те бяха немилостиво затваряни и освобождавани след седмици, месеци или години. Непредпазливи думи в тесен кръг бяха достатъчни някой да бъде арестуван, интерниран или поставен под полицейски надзор. Добри Ганчев заключава: Арестуваха без какви-годе улики, само по едно подозрение, по някой анонимен донос или пък защото някога си казали нещо лошо за княза или Стамболова. Участъците се изпълниха, нямаше място где да ги запират. Все пак един от убийците бил заловен: Денчо Тюфекчиев. Но той не издал никого, въпреки че бил пребит и убит в полицията. И започнала дългата нощ на кървавата македонска вендета... В очите на македонците Стамболов стана някакъв антихрист, виновен за тяхната страдалческа участ.2 Още течеше следствието по убийството на Белчев и на 12 февруари в Цариград бе забит нож в гърба д-р Вълкович - българският посланик, „най-способният между лицата, които Стамболов е имал за верни помощници".1 Д-р Вълкович бе известил българското правителство за четата на руския капитан Набоков и както видяхме, тя бе пресрещната и унищожена край Созопол, поради което д-р Вълкович трябвало да бъде убит; убийството било възложено от руските тайни служби на споменатия в предишната глава Наум Тюфекчиев, брат на убития в полицията Денчо Тюфекчиев; истинските физически убийци не били заловени, но организаторът на убийството Тюфекчиев бил осъден на 15 години затвор, обаче руският посланик Нелидов успял да го измъкне, качил го на един руски параход и Наум изчезнал в Одеса.
той не страдал от угризения на съвестта: хем бил в ръководството на ВМОК, хем продавал пушки на ВМОРО да стрелят с тях по турците, хем пък, подкупен от турската полиция, организирал атентата в софийското градско казино през 1915 година; изпълнявал мокри поръчки на Императорското руско правителство, а същевременно снабдявал с бомби революционерите на Ленин... През 1916 година тръгнал да пътува за някъде с влака из Егейска Македония, на следващата гара в купето му влязъл скромен пътник, извадил револвер и го изпразнил в черепа му. Ако убийството на Белчев бе изплашило Стамболов, убийството на д-р Вълкович вся в душата му смут. Тези, които познаваха Стамболов от дълго време - пише кореспондентът на лондонския „Times" Джеймс Баучер, - не можеха да не забележат, че душевното му равновесие беше нарушено от тази трагична случка. Минало бе времето, когато цялата му фигура излъчваше спокойната свирепост на тигър.2 Атентатите, заговорите, нападките чрез вестници и анонимни писма смутиха силния дух на смелия държавник - свидетелства и неговият съсед Добри Ганчев: Стана подозрителен, недоверчив, виждаше зли умисли и намерения против личността си в най-обикновени деяния и разговори. Съзаклятия и атентати навред му се мерджеяха... От следствието по убийството на Белчев се разви грамаден процес - съобщава кореспондентът на немския „Kölnische Zeitung" Рихард фон Мах. - Голям брой обвиняеми (18 души) трябваше да се явят пред съда. По твърде оскъдни свидетелски показания пред съда беше изправен бившият министър-председател Петко Каравелов. Когато чу присъдата, която предвиждаше смъртно наказание за четирима души3, Стамболов не беше единственият, който обвиняваше съда в голямо снизхождение. (Каравелов не бе сред осъдените на смърт.) Наскоро след това имах разговор с тогавашния министър на финансите Григор Начович - продължава Фон Мах: - Аз виждам - казваше той, - че вие не вярвате във виновността на Каравелов. Бъдете убедени, че той и само той е главният виновник за всички заговори и съзаклятия и че той заслужава смърт, вместо затвор. След тези думи другият чужд журналист, A. X. Биман, има пълното право да каже: - Политиката в България не е каквато е в Западна Европа. Политическите страсти там са така разсвирепени, щото всяка партия гледа на другата като на един истински физически неприятел, когото трябва да унищожи или осакати. Дело за предателство бе заведено и срещу Екатерина Каравелова, но тя бе оправдана. Каравелов обаче, крив-прав, бе осъден на 5 години затвор. Както винаги, когато предстои да се случи нещо ужасно, князът бе напуснал България, разхождаше дългия си нос из Европа и остави пак Стамболов на топа на устата.
„Предателите на Отечеството не заслужават милост".1 Нека спрем за малко, читателю. Разгръщам страниците назад - в повече от 100 става дума все за Стамболов, все за тази загадъчна и тъмна личност, повече от век оплювана и възхвалявана: като се почне от „Това беше българският Омир, това беше един исполин, за когото майка България пет века се е мъчила, додето го роди" 2, като се мине през „Стамболов беше изрод, син на туркиня, полубългарин, полутурчин" 3 и се стигне до „Секий проклинаше денят, в когото се е родил този тиранин, който със зверствата си опропастяваше бъдущето величие на България".4 И може би както Светоний5 казва за Калигула, тук трябва да спра и да кажа за Стамболов: Дотук ставаше дума за държавника, нататък ще се наложи да говорим за чудовището. Макар че ако се взрем по-надалече напред във времето, ще бъдем твърде много изненадани от неизбежните сравнения, защото дори да не са пресилени данните, които дава пристрастният и върл антистамболовист Тодор хаджи Станчев: че за 8 години на смърт са били осъдени 14 души6, че около 360 са били убити по време на избори, че около 8500 са били арестувани и интернирани - какво са те в сравнение с хилядите екзекутирани и избити без съд по времето на цар Борис III през 1923-1925 и през 1934-1944 година; какво са те в сравнение дори само с 2618-те осъдени на смърт от Народния съд през януари 1945 година и с хилядите безследно изчезнали през септември 1944-та; какво са в сравнение с хилядите, хилядите арестувани, осъдени и хвърлени в затворите и още хилядите, хилядите, хилядите натъпкани в лагерите без съд и присъда през 1944-1962 година? Въпреки това Стамболов остава в паметта на народа като пръв диктатор и пръв злодей - може би защото е бил пръв по време: в края на XIX век българският народ не се е бил нарадвал още на свободата, след петвековното робство свободата му е била особено свидна, в наивните негови очи свободата е трябвало да бъде чиста и свята - затова е посрещал на нож и с вик на болка всяко посегателство срещу свободата и демокрацията и тези първи посегателства са се врязали болезнено като с нож в паметта му; нататък ще свикне, ще свикне, постепенно ще свикне и ще търпи, ще търпи и една след друга ще умират илюзиите му за свобода и демокрация и диктатурата на Стамболов, сравнена с по-нататъшните диктатури, ще заприлича на страшна детска приказка... Но да не бързаме. През годините 1891-1892 Стамболов взе да осамотява - пише Добри Ганчев. - По-видните му сътрудници се отдръпнаха от него, един по един взеха да го напущат... Тук ще прекъсна за малко бай Добри, за да добавя пропуснатото. До началото на 1891 година Стамболов бе загубил най-близките си приятели. Един след друг, поради завист или разочарование, неговите бивши съидейници му станаха врагове: Петко Каравелов, Драган Цанков, дядо Славейков, напуснал го и безскрупулният Радославов... Вече стана дума за Олимпий и за Паница, по друг начин смъртта му бе отнела още Захарий и Муткуров: Захарий бе умрял загадъчно в Париж през септември 1889 година, на 3 март 1891 година Муткуров умря също тъй неочаквано в Неапол; със Захарий Стамболов бе започнал своята революционна дейност, Захарий не му цепеше басма, но му бе верен до смърт, а полковника Муткурова Стамболов ожени за сестра си и той му бе покорно предан; чрез Захарий Стамболов държеше Народното събрание (Захарий бе негов председател), чрез Муткуров (който от 1886 година до смъртта си бе несменяем главнокомандващ и министър на войната) държеше армията; сега без двамата бе като без две ръце. - Избиват ги моите приятели - викаше той по време на все по-зачестяващите гуляи, - ограждат ме със смърт, демек: сещай се, Стамболов, иде и твоят ред...
Биографът му A. X. Биман добавя: Често пъти той ми разказваше, че каквато важна постъпка и да предприемал, водим от собственний разсъдък, почти всякога излизала сполучлива, а когато оставял да се влияе от съжденията на други, той се е заблуждавал. Това вярвание в своето щастие, усилвано от сполуките по пътя на кариерата му, отиде до там, щото той ставаше все повече доверчив в себе си и нетърпелив към чуждите мнения. Това негово суеверно вярвание в своята звезда съдействува много за неговото падание. Тук трябва да поясним още нещо. Стамболов останал сам не само поради загубата на приятелите си. Либералната партия, сформирана по време на Учредителното събрание през 1879 и оглавявана, както знаем, от Петко Каравелов, Драган Цанков, Петко Славейков и Стефан Стамболов, била мощна, докато била всенародна и единна, - тя печелела свободно и демократично изборите; през 1883 година обаче Драган Цанков отцепил умерените либерали и оглавил Прогресивно-либералната партия; през 1887 година, след като Стамболов свалил от премиерския пост Васил Радославов, той повел подире си антистамболовистите и се обявил за лидер на Либералната партия (радослависти); след разрива с Каравелов и Каравеловите последователи напуснали Стамболов (по-късно, след убийството му, те се нарекли Демократическа партия); от остатъка, който бил твърде жалък, Стамболов сформирал Народно-либералната партия. Това не стигало, но и трите отцепили се партии се обявили за най-върли негови врагове - по-върли от консерваторите, и го омаломощили съвсем. Нямайки зад гърба си силна партия, Стамболов не можел вече да провежда своята политика с демократични средства: налагало се да печели изборите с насилие и фалшификации, да манипулира народните представители, да замества липсата на силна партия със силна полиция, все по-често трябвало да решава проблемите сам, а колкото по-сам и по-слаб оставал, толкова по-необходимо ставало насилието.
Султана Рачо Петрова въздъхва с нежен укор: - Дългото властвуване бе запушило ушите и бе затворило очите на Стамболова. (Това явление с ушите и очите на властниците ще наблюдаваме до втръсване и по-нататък.) - Кога други път, дори и в турско време, е имало повече души запрени, екстернирани, интернирани, бити, избити? – вика дядо Славейков, дето преди 20 години благоговееше пред „туй момче, което като говори, пламък изскача от устата му", а сега го ругае: - Човек развратен душевно и телесно, у него е само характерно безсърдечието!3 Фердинанд също забелязал промяната: - Как става така, че ние всички се променяме, и то за толкова кратко време! - възкликва той по хамлетовски пред Рихард фон Мах4: - Стамболов не е вече веселият, всякога сигурен в своята победа, необуздан народен трибун, какъвто беше по-рано. Станал е загрижен и умислен, изпада в мрачни настроения. Престижът в страната му е пострадал. По-рано навред се говореше - и това бе обидно за мен, но аз го преглъщах: „Къде е Стефан Стамболов? Да живее Стефан Стамболов!" Сега главите са наведени, само униформените викат. Неговите чиновници са пачаври, неговите градоначалници - конекрадци, които отдавна трябваше да бъдат обесени или пратени на каторга. Колко често съм му казвал: - Ти сам разрушаваш онова, което си създал. Никаква полза обаче. Имам впечатлението, че Стамболов скоро ще напусне управлението... Докато Фердинанд кроял планове как да се отърве от Стамболов, Стамболов се чудел как да затвърди династията му, затова го накарал най-сетне да се ожени, но тъй като никоя свястна мома аристократка в Европа го не щяла, след дълги ухажвания и предложения на 8 април 1893 година князът сключил брак с принцеса Мария-Луиза Бурбон-Парма. - Сигурно е страшно грозна, за да се омъжи за Фердинанд - зарадвала се добродушната княгиня Радзивил.5 - Той получава, което заслужава... - За съжаление бъдещата ми дъщеря не е много хубава - въздъхнала скръбно баба Клементина пред кралица Виктория, - но това е единственото, което й липсва, тъй като иначе е много добра, интелигентна и обичлива.6 Като се каже това за някоя жена, може да не я поглеждаш... Хубава, грозна - но бащата на Мария-Луиза херцог Роберт Пармски бил по католик от папата и не я давал за българска княгиня, докато не се промени чл. 38 от Българската конституция, който гласял, че престолонаследникът не може да изповядва никоя друга вяра, освен Православната - и Стамболов променил този член.
Този път Стамболов сгрешил. Както се казва, малкото камъче прекатурва колата: ако досега му прощаваха, че нарушава законите в името на Отечеството - сега всички повярвали на Климента, който се провикнал от амвона, че това е предателско вероотстъпничество, и призовал народа да въстане в защита на вярата си, която го спасила през турското робство. Климент бил арестуван и осъден на вечно заточение в Гложенския манастир. Втора грешка. Сега вече срещу Стамболов застанали не само русофилите, но и консерваторите, и либералите, южнобългарските съединисти и прочие, създавайки Съединената легална опозиция, оглавявана от Стоилов, Начович, Радославов и Цанков. Освен тях, срещу него се изправили социалистите на Димитър Благоев и на Янко Сакъзов, а също и македонците, които се заклели да отмъстят за смъртта на своя Коста Паница.
И този ден дойде. На 18 януари 18942 година в 7 часа и 15 минути сутринта 101 топовни гърмежа възвестиха на българския народ, че се е родил престолонаследникът Борис Клемент Роберт Мария Пий Луи Станислас Кзавие княз Търновски. В този ден, съзерцавайки ревящото в пелените си продължение на династията, Фердинанд взе решение да се отърве от Стамболов - Стамболов вече не му трябваше: твърде дълго изтънченият потомък на Краля Слънце търпя опекунството на този бикошиест азиатец с монголски черти на лицето, с къси широки нозе и четириъглести тъмни ръце3, омръзнало му беше цели седем години да бъде безгласна пионка в ръцете на Стамболов... Трябва да знаем - пише англичанинът A. X. Биман, - че през всичкото време на неговото управление правителството бил Стамболов и Стамболов сам бил правителството, той вземал сам всяко едно решение. Князът се ограничавал да подписва укази, да дава вечеринки в двореца или да пътешествува по Европа. Същото потвърждава и нашият Добри Ганчев: Цялата европейска преса едно име споменуваше, кога говореше за България - името на Cm. Стамболов; за княз Фердинанд пишеха, кога отидеше във Виена, в Карлсбад или на други някой курорт. Даже съзаклятниците гледаха да се отърват от Стамболов, махнем ли него, викаха те, работата е свършена: Фердинанд сам ще избяга от България... Най-важното: Стамболов пречеше на Фердинанд да се прави на велик! Фердинанд не беше дошъл в тази дива страна да царува над долната българска раса, друг беше замисълът на майка му княгиня Клементина, друга беше великата мечта на княз Фердинанд (ще видиш по-нататък каква е тя, читателю), а Стамболов му пречеше да я осъществи! Не се разбираха те със Стамболов и по един друг въпроси, както мълви мълвата, стигнало се до ръкопашен бой. Не е тайна, че князът беше бисексуален през целия си живот - пише неговият възторжен биограф Стивън Констант и добавя за илюстрация: Според френския писател Роже Перейфит, Фердинанд бил постоянен дискретен посетител на остров Капри, чиито благосклонни млади лодкари бяха превърнали острова в ловно поле на богатите хомосексуалисти в Европа. За Фердинанда вървеше упорита мълва, че бил дълбоко заразен от древногръцкия порок - признава притеснено и учителят му по български език Добри Ганчев и разказва за таз негова невероятна и необяснима симпатия към млади момчета със сини очи и руси коси, доходяща до подозрителна страст. Види ли млад момък със сини очи и руси коси, втренчи се в него и веднага заповядва: - Да се преведе за ординарец в двореца! Прави го близък на особата си и по цели часове са заедно затворени в кабинета... Да, нежностите на Фердинанда към някои личности се показваха много чужди за нашите нрави и понятия. И бай Добри изрежда имената на много подобни красиви момчета със сини очи и руси коси: поручик М., който се скарал с поручик С., друг Фердинандов любимец, нарекъл го „курва"; друг един млад човек, немец по народност, Фанищел, открил го нейде в Германия, кантарщик в някой си магазин, било, що било, скарали се любовниците, Фанищел заплашва със скандал, намесва се министър-председателят Стоилов и полицията - и раба Божий, любимеца, го екстернират из пределите на България, в Германия той издаде брошура, посветена изцяло на Фердинанд, таз брошура, казват, била цялата откупена от княза и унищожена; Вайх бе последният Фердинандов любимец измежду чужденците, доведе го в България като шофьор, а го издигна до длъжността хаусмаршал, не е важна дворцовата му служба, важна е интимността между шофьора и господаря, а оттук и силата на влиянието му - г-н Вайх можеше както си ще да мести и уволнява неугодните нему чиновници; до съд стигнало друго „мръсно посегателство върху честта" на ординареца М., обстоятелството, както говорят в съдилището, било таквоз: Фердинанд провожда да викат М. да се яви при него в банята, ординарецът отива като по служба, почуква и бутва вратата: пред него Фердинанд гол-голеничък, седнал на плетен стол, хили се, кани ординареца да се съблече... Разказват, че веднъж Стамболов, като отишъл в двореца, пошепнали му многозначително, че князът е в банята с двама ординарци, нашият дивак нахълтал в банята и що да види: Фердинанд и ординарците, голи-голенички, направили си древногръцко влакче: Фердинанд по средата, Свиленчо отпред, отзад Сюлейманчо, пуф-паф, пуф-паф... Ординарците, като видели свирепия Стамболов, побягнали, Стамболов си разпасал каиша и започнал да налага голия Ферди, Ферди крещи: - Как смееш да биеш княза българский! - Какъв български княз си ти - вика Стамболов и плющи с каиша, - кога те оножда турски манафин, аз та доведох в България - вика и бий, - аз ша та изгоня, ей тъй гол ша та гоня с каиша от София до Лом - вика и бий, - пред очите на целокупния български народ, да та плюй и да та замеря с камъни - вика и бий, - ша та кача на парахода „Крум Страшний" и гол ша та изфърля на виенското пристанище, мамка ти педерастка - вика и бий... Както казва достопочтеният бай Добри Ганчев: да бъде на душата му грехът на оня за клеветата, ако горното не е верно...
Стамболов трябваше да бъде опозорен. И повикал Фердинанд верния си полковник Рачо Петров. Връзката между двамата била, може да се каже, утробна.
Така направил Фердинанд и с Рачо Петров. Самата Султана казва за мъжа си Рача: - Той нямаше друго мнение освен това на княза. Като анекдот се разказва следната случка: Танцува князът на един бал в двореца с шармантната Султана Рачо Петрова и усул-усул я отвежда в покоите си. Щраква вратата зад себе си, „Ах, какво правите, господарю мой?" - пъшка Султана и в най-сюблимния момент на вратата се чука. „Кой там?" - пита князът. - „Капитан Рачо Петров!" - „Какво обичате, капитан Петров?" - „Разрешете да вляза, Ваше Височество!" - „Не разрешавам, капитан Петров!" - „Отворете, инак ще изкъртя вратата!" - „Свободен сте, майор Петров!" И Рачо си отива. Обаче след десет минути Рачо пак чука. Фердинанд направо вика: „Свободен сте, подполковник Петров!" След десет минути Рачо пак чука. „Свободен сте, полковник Петров!" След десет минути Рачо пак чука... И тъй, чука Рачо, чука, докато стане Рачо генерал.
Това не стигало: обвинили го, че бил обезчестил още 70 девици! Във вестниците, по кафенетата за „блудника", за „обезчестяването на седемдесетте девици" се писа и говори с недели и месеци - пише Добри Ганчев. Опозореният Стамболов изпратил на Фердинанд 15-ата си поред оставка. Досега играта с оставките му завършвала по един и същ начин - Фердинанд викал: „Ако си отидеш - и аз ще абдикирам!"; да абдикира - за Стамболов било равностойно на тотален провал (нали точно това искала Русия: изгонването на Фердинанд!) - и той оттеглял оставката си. Този път обаче се случило нещо неочаквано: Фердинанд извикал Стамболов в двореца и му рекъл най-тържествено:
Стамболов бе зашеметен. В ушите му като камшик плющяха думите: управлявахте под Моя надзор, всемилостивейше приемам оставката Ви - сякаш бе просяк! Рескриптът на Фердинанд бе върхът на перверзната му аристократическа перфидност: хвалейки го - той унижаваше Стамболова, благодарейки му - се гавреше с него. Като излезе Стамболов от двореца, друг сюрприз го чакаше на площада: тълпа от 1000 и повече души го посрещна с неистови викове: - Долу Стамболов! Долу тиранинът! Долу блудникът! И по каляската му полетяха камъни, запартъци и храчки. Фердинанд и секретарят му, френският граф Робер дьо Бурбулон, наблюдавали сцената през процепите на затворените щори. След малко звъннал телефонът.
А Фердинанд отговорил по телефона издевателски: - Успокойте се, г-н Стамболов. Аз вече наредих на правителството4 да вземат мерки за опазването Ви от Вашия народ! Странно нещо е народът: една прозявка го дели от „Осанна!" до „Разпни го!". Падането на Стамболова се посрещна в цялата страна като второ освобождение на България, като че ли в България бе настанал непрекъснат празник! - възторгва се Велчо Т. Велчев, когото Стамболов уволнил не знам защо от не знам кое министерство. - Цялата страна ехтеше от слова и се люлееше от шествия, хилядни тълпи със знамена се стичаха на митинги и се чудеха с какви думи да изкажат радостта си. Малко по-другояче описва тази радост Добри Ганчев: От Стамболовата къща живях недалеч, съседи бяхме. В първите три-четири дни виковете не спираха. Към 12 часа или вечер към 6-7 часа тълпи от улична сган се стичат от всички краища на града пред дома на падналия министър, за да реве: - Долу блудникът! Долу тиранинът! Стоят тез тълпи с часове и все викат. Подир обед дохождат пияни, буйствата им бяха по-лудешки, гласовете им продрани. Порядъчен човек между тях не се виждаше. Кой ги сбираше? Кой ги пращаше тези тълпи? Често ги водеше едно младо голобрадо момче, Рашку Маджаров, бъдещ лидер на демократите и родственик на П. Каравелов. А Иван Салабашев, министър в правителството на Стамболов, описва съвсем друга картинка: В това време в София владееше анархия. Силни тълпи кръстосваха улиците и где що срещнеха стамболовисти, съсипваха ги от бой, на мнозина бяха изкъртени зъбите или пръснати главите, някои бяха промушени с нож или тежко ранени с пушки и револвери. Какви са били мерките, предприети от правителството за опазването на Стамболов, става ясно от писмо на Стамболов до княза: „Чест имам да съобщя на В. Ц. Височество следующето: къщата ми, по заповед на Соф. градоначалник, се нахожда под арест. Трите й врати се пазят от часови и никому не се позволява нито да влиза, нито да излиза от дома ми. Освен горния незаконен арест, наложен на мен и домашните ми, секвестиран е и телефонът ми". Това не стигало. Пред съда били извадени около 40 явни проститутки, за да обвинят Стамболова, че ги бил обезчестил - пише A. X. Биман. Освен това: Събранието избрало една парламентарна комисия, за да разследва делата на неговото министерствувание; друга комисия разследвала предполагаемите кражби и злоупотребления, извършени от самия Стамболов. И тук Добри Ганчев е на по-друго мнение: Много крещяха за богатствата и за кражбите на Стамболова. Сега, почти тридесет години от смъртта му, ние, съвременниците, па и цяла София, имаме пред очи оставените от него богатства: децата и жена му скромно живеят в купената от него къща, поминуват се от дохода на друга една, на ул. „Дондуков". Другото обвинение - продължава Биман - било още по-безчестно: обвинявали го, че той бил убил Белчева и следователят на военния съд Софрониев издал заповед да го арестуват. И само след бурните протести на английския и австро-унгарския посланник пред Стоилов и Начович Стамболов бил освободен. Стамболов загубил самообладание. Той дал интервю за немския вестник „Frankfurter Zeitung", в което коментирал желанието на Фердинанд хем да бъде припознат от Русия, правейки унизителни изявления („България не може без Русия"), хем да е добре и с Тройния съюз (Германия, Австро-Унгария и Италия):
Стамболов веднага бил подведен под съдебна отговорност по силата на неговия собствен Закон за цензурата в печата: заради нарушаване личната безопасност и неприкосновеност на княза чрез нападки и клевети в печата той бил арестуван и за да бъде освободен от ареста, следователят му поискал като на свръхопасен престъпник гаранция от 70 000 златни лева, после го досрамяло и му взел 35 000! (Твърде скъп му излязъл на Стамболов собственият му закон!) И тъй, Стамболов бе опозорен достатъчно. Сега вече можеше да бъде убит. Месец преди това да бъде извършено, Стамболов повикал Фон Мах в дома си и му връчил запечатан плик с надпис „Кроежа за убиването ми": - Това е моето завещание. То трябва да се отвори след смъртта ми. Получих точни сведения за убийството ми. Светът трябва да узнае, че съм знаел плановете на моите противници, подбудителите на това зловещо дело. Написаното в писмото се сбъдна, назованите там убийци - шайката на Наум Тюфекчиев - извършиха всичко като по репетиран сценарий: Денят бе 3 юли 1895 година. Стамболов напусна „Юнион клуб" с Петков и Гунчо, беше още светло. След малко помайване се качиха в един файтон, чийто кочияш не беше виждан по-рано пред клуба и който тая вечер напираше особено много да вземе Стамболов. Конете караха в тръс до половината на пътя между клуба и къщата на Стамболов, когато от една напречна улица [сегашната улица „Стефан Караджа"] изскочи един човек и гръмна с револвер пред файтона. Кочияшът дръпна юздите и файтонът спря. Стамболов извика на Петков: „Загубени сме!" - и скочи от файтона, Халю скочи по него през файтона; когато Петков поиска да го последва, конете потеглиха, Петков падна, понеже едната му ръка (другата той беше загубил като опълченец на Шипка) не стигаше, за да се задържи; бягайки, Стамболов стреля през рамо - куршумът е улучил шията на Халю в момента, когато той съсича с ятагана си главата на Стамболов, той паднал по очи и сключил ръце, за да пази главата си, така убиецът е сякъл ръцете. Когато Петков се надигна, той видя как Стамболов, който беше изтичал около двадесет крачки към клуба, лежеше на земята и трима души му нанасяха удари с големи касапски ножове. Стамболов се обърнал с лице към убийците си и казал дрезгло: „Стига!" Гунчо бе скочил от избързалия нататък файтон и се затече покрай Петков към Стамболов. Тичайки, той стреля два пъти; тутакси убийците оставиха жертвата си и обърнаха на бяг. Един от тях мина покрай Петков, скочи във файтона, който преди това возеше Стамболов, и побягна; другите двама, държейки в ръце оръжието си, нож и револвер, тичаха през една напречна улица, зад тях Гунчо, гърмейки с револвера си. Петков дойде до Стамболов и го изправи. Тогава пристигнахме и посетителите на „Юнион клуб". Стамболов седеше на земята целият окъпан в кръв. Окървавените ръце държеше на бедрата си. Дотук разказва Рихард фон Мах, вероятно преразказвайки казаното му от Димитър Петков. Нататък разказва Гунчо, телохранителят на Стамболов: Аз стрелях подир двамината убийци в посока Министерския съвет. Ненадейно от Министерския съвет излезе заместник-градоначалникът ротмистър Морфов1 и се изпречи насреща ми. Аз тъкмо-що бях извикал: „Дръжте убиеца, там бяга той!" - ротмистър Морфов ми извика: „Ти си убиецът! Дай си оръжието!", аз продължавах да крещя: „Там, там бяга убиецът! Защо ме задържате?", Морфов ми заповяда: „Дай револвера!" - и тъй като аз се бавех, той замахна със сабята си и ме нарани по врата. Тогава стражарите, които сега бяха шест до осем души, ме хванаха и ме откараха в затвора. Коментарът е излишен. След като му дал писмото с „Кроежа за убиването ми", Стамболов бе казал на Фон Мах, сочейки портрета на Фердинанд:
Убийците послушаха съвета му: разсякоха главата му с 15 дълбоки рани, отсякоха и ръцете му. Можеше ли да бъде избегнато убийството? Има ли пръст правителството в това убийство? Знаел ли е князът?
Първото предвещание била появата на Наум Тюфекчиев - София се наслаждаваше на необикновеното зрелище – пише A. X. Биман: един осъден професионален убиец на 15-годишен затвор за убийството на Вълковича и обвиняван в убийството на Белчева да ходи всяка вечер на кафе и пушене цигари при министъра на външните дела Г. Начович. (Същият Начович беше издал, че Стамболов носи желязна ризница, затова убийците секли главата му.) Паролата за извършване на убийството беше внезапното заминаване на княза за Виена. (Както казваше принцеса Радзивил: Като убиец и страхлив мерзавец, той изоставя страната си винаги, когато предстои да се случи нещо ужасно.) Знаел ли е Фердинанд, че ще се случи ужасното нещо! За предстоящото убийство на Стамболов дори врабчетата по градските покриви чуруликаха - пише Фон Мах. Приятелите на Стамболов също предусещали. И го съветвали да замине за чужбина, и без това имал нужда от лечение. Стамболов подал молба, но министър-председателят Стоилов му отказал - и с това, умишлено или не, подписал смъртната му присъда. (Както ако правителството го беше само застрелило - казва A. X. Биман.) Мотивът на Стоилов бил, че срещу Стамболов е започнало следствие за злоупотреби с пари и власт, а истината бе друга: князът бе изпратил в Петербург делегация начело с митрополит Климент да положи златен венец върху гроба на о Бозе починалия Господар Император Александър III и да измоли новия император Николай II да признае Фердинанд. В интервю пред един будапещенски вестник княгиня Клементина казва откровено: - Стамболов не можеше да получи разрешение да замине до завръщането на българската делегация от Русия. Веднъж оказал се в чужбина, той щеше да предприеме стъпки за осуетяване задачата на делегацията. Нататък събитията следват като в лошо съчинено криминале (обърни внимание на датите, читателю): На 3 юли 1895 година по обяд в Санкт Петербург делегацията, водена от митрополит Климент, положила златен венец върху гроба на о Бозе починалия Господар Император Александър III - на същия този 3 юли вечерта Стамболов бе съсечен на ул. „Раковски" в София. На 4 юли, когато Стамболов, с разцепена от ятаганите глава и с отрязани две ръце, береше душа - на същия този 4 юли митрополит Климент получил от церемониал-майстора на императорския двор радостната вест: На Негово Императорско Величество Николай II беше благоугодно всемилостивейше да разреши на Ваше Високопреосвещенство Митрополит Търновски Климент, а също и на Негово Преосвещенство Архимандрит Русенски Василий и на цялата дошла в С. Петербург за полагане на венец върху гроба на о Бозе починалия Господар Император Александър III българска депутация в състав: Председателя на Народното събрание г-н Тодоров и депутатите д-р Моллов, д-р Минчевич, г-н Гетов, г-н Наботков и г-н Вазов да му се представят в сряда, 5 юлий тази 1895 година, в 12 ½ часа през деня, в Петерхофския дворец. На същия този 5 юлий тази 1895 година, когато делегацията коленичила пред руския император Николай II в двореца Петерхоф и е целувала благоговейно ръката му - съпругът ми ме повика и каза: „Поликсено, открий ми дясното око. Искам да видя още един път теб и света, искам да умра, като гледам дневната светлина... Поликсено, чуй последната ми заръка: да отгледаш децата ми по български... и да не приемаш нищо от Двореца!"; часът къде 8 вечерта (когато делегацията се е черпела в някой петербургски кабак след триумфалния царски прием) съпругът ми почна да скърца със зъбите си и като кашляше, изхвърляше черна като кюмур кръв чак до вратата. След това се почна агонията, която се продължи до 2 часа след полунощ, когато предаде Богу дух с невероятно спокойствие.1 Поликсения послушала мъжа си: когато адютантът на Фердинанд майор Марков дошъл да поднесе венец от името на княза, тя му посочила отсечените ръце на Стамболов, плуващи в стъкленица със спирт, и казала: - Ето, това са ръцете, които дадоха короната на княза. Занесете ги на Господаря си да ги постави на масата си. И върнала венеца. „Непристойното поведение на едно семейство, нечуваните хули, отправени против мене, позорните клевети, безподобните нападки..."2 - всичко това вбеси Фердинанд (вестниците в София пишеха: „Който и да е нанесъл удара, моралните убийци са князът и правителството!", а в Карлсбад князът е заобиколен от роптаеща и враждебна тълпа, която се надпреварва да види отблизо der Morder (убиеца), германската и австрийската преса са отвратителни, нечувани по отношение към княза, отвсякъде се сипят преки обвинения в убийство, и така е от осем дни вече! - пише личният секретар на княза граф Робер дьо Бурбулон3) - и вбесеният Фердинанд телеграфира на Стоилов: „Съветвам Ви да се въздържите от всяко участие в погребението на бившия Министър-Председател. Това решение е единствено достойно за честта на Господаря и на Неговите Министри пред народа". А на адютанта на крал Едуард VII - сър Фредерик Пънзънби - Фердинанд казал с нечуван цинизъм:
Какво следва нататък - срам ме е дори да го преписвам, мили читателю. Ще направя само някои по-милостиви извадки от репортажа на Рихард фон Мах в „Kölnische Zeitung": В събота, на 8 юли 1895 година, опечалените се събраха в траурната къща; ковчегът със смъртника бе поставен в трапезарията. Трупът на Стамболов е облечен във фрак (отвратителен обичай е да се облича смъртникът като че ще ходи на бал); на една маса край трупа стои стъклено блюдо: то съдържа отсечените, обезобразени ръце, които някога направляваха България - като стари ръкавици плуват те в спирта. Вече е дадена заповед да се изнесе ковчегът, но някой уведоми бившия министър Греков за пъклен план: винтовете на колелетата на погребалната колесница били развинтени, така че след няколко крачки колесницата щеше да се сгромоляса и шайката щяла да се нахвърли върху трупа, да го изтегли от ковчега и да го разсече на парчета! Винтовете са завинтени, приятелите на Стамболов се разпределиха като стража край колесницата. Тълпа от приятели и врагове, наблъскани човек до човек, очакваше навън ковчега. Полицията отсъствуваше. Около духовенството, между музикантите, между 30-40-те носачи на венци, между опечалените се промъкваше тълпата от разпасани, мръсни и тъмни личности, които втренчено и с вълчи погледи следяха трупа. Шествието бавно се движеше под горещото слънце из прахта на улица „Раковски". Непосредствено след ковчега крачеше Димитър Петков с превързана глава и бинтована ръка. Той водеше госпожа Стамболова и сестрата на Стамболов, и двете бяха дълбоко прибулени. След 200 крачки колесницата стигна мястото, където Стамболов беше паднал под ударите на ятаганите. Шествието спря, музиката замлъкна. Димитър Петков издигна глас и извика: - Тук е мястото, където най-добрият гражданин на България падна под ножовете на наемни убийци! Тук, на това свещено място, ще се издига някога паметник... - Лъжеш! - извика ненадейно силен глас, диви викове последваха тия думи. Една бяла кутия полетя над тълпата. Някой извика: „Динамит!" Настъпи невъобразим шум и блъсканица. Млади хора с вдигнати бастуни напираха към ковчега. Блеснаха ножове, показаха се револвери. Венците бяха изтръгвани от ръцете на ония, които ги носеха, поповете бяха дърпани за расата и бити, музиката се пръсна с изпомачкани инструменти, шайката се нахвърли с тояги върху погребалната колесница, където множество приятели на Стамболов стояха на стража с револвери в ръце, завърза се бой, венците бяха смъкнати от колата, опечалените - разгонени, коливото беше разсипано. Най-после се появи полицията... Процесията наближи катедралата. Въжетата на камбаните бяха изрязани; въоръжени с револвери хора попречиха да бъдат заменени с нови. Пазителите на реда гледаха ухилени на безредието. Дори в божествения храм цареше уплаха... Когато ковчегът трябваше да бъде спуснат в гроба, тълпа от хлапаци, които си подаваха шишета с ракия, се юрна отново с издигнати червени знамена, заглушавайки траурното тържество с дивашки викове. Преди още последните опечалени да напуснат гробищата, те захванаха хоро около гроба като диваци около клада. Няколко хлапака омърсиха гроба по най-безсрамен начин, изричайки проклятия. Така беше погребан Стефан Стамболов. Шефът на тайния кабинет на Фердинанд Добрович осведомявал Господаря си: Повечето са доволни от станалото и публично изказват радостта си... Върху обявленията за смъртта на Стамболова написали: „Убито, слава Богу, кучето!"... Социалистите готвели венец от кокали, а някои занесли венец от тръне... В деня на погребението из София били разлепени такива некролози:
Както виждаш, читателю - оценките на българите за Стамболов са крайно пристрастни и правопротивоположни. Чужденците са по-единодушни. Пол Камбон, посланикът на Франция в Цариград, казвал още навремето: Някои смятат, че най-големият дипломат на нашето време е Бисмарк. Аз мисля, че най-великият дипломат е Стамболов. Бисмарк, опрян на три милиона щика, извърши по-малко, отколкото Стамболов с празни ръце. Граф Ламсдорф, външен министър на Русия, признава: Той взима всичко, което може да се вземе! Бидейки голям политик, той умее да използва несъгласията между държавите, за да получи от всяка възможно повече за своята родина. Друг външен министър на Русия, граф Изволски: Стамболов беше неприятел на моето Отечество, но длъжен съм да призная, че той беше голям български патриот и знаменит дипломат. Английският журналист A. X. Биман обобщава категорически: Цяла Европа признава великите му заслуги и той стои на такъв висок пиедестал, щото никой от противниците му не може да досегне краката му. И т.н. Мога да изредя още много изказвания на чужденци - и навсякъде присъства думата „велик". Е, ще ми каже някой, чужденците го величаят, защото не са му яли великата тояга.
Все пак, ако искаме да се опитаме да преценим трезво историческата стойност на извършеното от Стамболов, би следвало да се опитаме да си представим какво би станало1, ако България би приела ултимативните искания на генерал Каулбарс, ако бяха успели бунтовете в Русе и Бургас, ако Паница беше успял да предаде властта на генерал Домонтович, ако България беше попаднала в ръцете на един от най-жестоките мракобеси в историята на Европа самодържеца Александър III; ако Стамболов не беше оказал (да, с диктаторски, с тиранични, с деспотични, с варварски, с дивашки, с кървави средства) съпротива не само срещу ламтежа на руския царизъм, но и срещу онази (предателска) част от българската общественост, която се молеше: „Неужели матушка Русия, която е приютила друговерната Финландия, няма да намери едно местенце и за православната Българийка и руският цар да стане и цар български?”2; ако Стамболов нямаше дързостта да изправи тази мъничка и нищожна тримилионна Българийка срещу огромната и страшна сто и петдесет милионна Руска империя - какво щеше да стане? Ако читателят ми има слабо въображение, нека направи справка какво е станало век преди това с Полша и Малорусия (Украйна)...
Вазов се познавал със Стамболов от 1876 година, когато заедно с Олимпий Панов, Киряк Цанков и др. били членове на Българското Централно Благотворително Общество в Букурещ - замаскиран наследник на БЦРК (виж по-подробно в глава XIII на Книга трета). Пътищата им скоро се разделят:
Избягал Вазов в Цариград през август 1886 година, а оттам, в началото на 1887, отишъл в Одеса: Па бях приет много радушно в кръга на избягалите в Одеса офицери, взели участие в преврата на 9 август. Майорите Гуджев, Бендерев и Груев ми предложиха да посетя с тях Москва и аз с възхищение приех. В Москва ние не пропуснахме да посетим всесилния тогава редактор на „Московския Ведомости" Каткова. От Москва заминахме за Петербург. На едно вечерно събиране у княза Васильчикова, гдето присъствува и ген. Анучин2, аз чух с учудване от устата на последния (внимание, читателю!) големи хвалби за Стамболова. Анучин се изрази, че неговата политика е много правилна и че той действува като добър български патриот. А и по-после впрочем аз забелязах, че в Петербург не всички одобряват поведението на тогавашната руска дипломация, която според тях била малтретирала България... Скоро след това [лятото на 1888 г.] получих писмо от майка си със съобщение, че при една среща със Стамболова той я уверил, че Вазов може да се върне и да разчитова на неговата защита. Като пристигнах в София [през лятото на 1889 г.], счетох за свой дълг да се представя Стамболову. Като ме видя, първите му думи бяха: - Е, Вазов, помниш ли тараканите в Букурещ и полякинята, за която и двамата ухажвахме? След това разговорът ни мина на политическа почва... Поетът и диктаторът се разделиха приятелски. Коментирайки след 30 години стихотворението си „Изгнание", писано в Одеса през 1888 г., Вазов казва на Шишманов3: Тогава считах, че Стамболов тиранизира България и че тя въздиша под неговия ярем. Аз съм отзивчива душа и предавам настроенията на момента. Сега гледам по-иначе на неговото дело. И заключава4: Голямата роля, изиграна от Стамболова в нашия политически живот, е направила името му громко не само у нас, но и в цяла Европа. Какъвто и да беше Стамболов за едни или за други, той си остая една епохална историческа фигура. По-точна оценка за Стамболов - и то от човек, който кръвно е пострадал от режима му - едва ли може да се направи. На мен не ми остава друго, читателю, освен да се съглася с Вазов. А ти - както искаш...
ПРИТУРКА КЪМ ГЛАВА VII Българското икономическо чудо През това време, терор не терор, започнало главоломно развитие на икономиката, ден през ден американските вестници пишели за „Българското икономическо чудо": ако до 1877 година в България е имало 25 работилнички, през 1894 работят 501 фабрики, основани са 218 нови акционерни дружества, приет е Закон за покровителствуване на местната индустрия (държавните служители били длъжни да носят дрехи и обувки българско производство) и Закон за пътните съобщения; строят се железопътни линии: „Ориент-експрес", линиите Ямбол-Бургас, София-Перник, София-Радомир, Каспичан-Търново-Севлиево-Ловеч-Плевен-София, Пловдив-Чирпан-Нова Загора-Сливен-Ямбол; прокарват се шосета (въведена е пътна повинност: всеки мъж между 21 и 52 години е длъжен пет дни да чука камъни по пътищата), организирана е междуселска пощенска служба; в София се издигат големи обществени сгради: турският конак е преустроен в модерен дворец (срещу него се пръкнала дървената барака на театър „Основа" и на 4 декември 1888 година там било дадено първото театрално представление в столицата - „Хубава Сидония" от X. Шоке), взема се решение за построяването на Народния театър; построени са Народното събрание, Министерството на войната, Военното училище, Българската академия на науките, Държавната печатница, Централната гара, Орлов мост, Българска народна банка (днешното Министерство на търговията), паметникът на Левски, Пощенската палата с телефонна централа (5 поста и телефонна линия София-Пловдив); основано е Висшето училище и първата забавачница, Пожарната команда, Метеорологическата станция и сеизмоложката служба, прокаран бил водопровод с витошка вода, сградите били номерирани, били кръстени улиците, осветявани нощем от 400 газови фенера... На 15 август 1892 година в Пловдив триумфално е открито Първото българско земледелческо-промишлено изложение, за пръв път тук се срещат едрите български индустриалци, едри земеделци и търговци; в изложението участват 24 страни, посетено било от 160 000 души, наградени били с дипломи над 1000 български изложители и над 400 чуждестранни участници; били показани технически новости: фонографът на Едисон, летящият балон на Йожен Годар, земеделски плуг, вършачки, български механизиран стан, българска парна машина, българска въздухонагнетателна помпа, българска машина с автоматично действие за производство на обущарски клечки; открита била художествена изложба, провел се събор на народни песни и танци, организирана била първата българска държавна лотария... На цялото това чудо директор бил писателят хуморист Михалаки Георгиев. 1895-1912 Каталог: Polezni%20knigi Polezni%20knigi -> Стефан Цанев бъ л г а р с к и Х р о н и к и Polezni%20knigi -> Стефан Цанев б ъ л г а р с к и Х р о н и к и Polezni%20knigi -> Славянобългарска история паисий хилендарски Изтегляне 6.99 Mb. Сподели с приятели:
|