Stephen king if it bleeds copyright 2020 by Stephen King Катя Перчинкова, превод, 2020 „Megachrom“ – оформление на корица, 2020

„Търси се“ е успяла да се премести в нов, по-скъп офис на петия етаж на Фредерик Билдинг в центъра, защото има доста работа и остатъкът от седмицата е натоварен за Холи и Пийт. Холи няма време да гледа „Джон Лоу“ и рядко се сеща за експлозията в училището в Пенсилвания, въпреки че новинарските репортажи продължават и случаят не напуска напълно съзнанието ѝ.

Агенцията работи с две от големите адвокатски фирми в града, от онези с дългогодишни традиции и табелки с множество имена на вратата. „Макинтош, Уайнсап и Шпиони“, шегува се Пийт. Като пенсиониран полицай той не обича особено адвокатите, но втори би признал (Холи е първата), че от връчването на призовки и изпращането на известия за дела се изкарват добри пари.

– Весела им Коледа – казва Пийт, когато излиза в четвъртък сутринта с куфарче и сърце, пълно с негодувание и раздразнение.

Освен че разнася документи „Търси се“ е чест сътрудник на няколко застрахователни компании – местни, които не са свързани с големите корпорации – и Холи прекарва почти целия петък в разследване на обвинение в умишлен палеж. Делото е важно, защото притежателят на полицата се нуждае от парите и задачата на Холи е да установи дали той действително е бил в Маями, както твърди, когато складът пламнал. Оказва се, че наистина е бил там, което е добре за него, но няма да се понрави на „Лейк Фиделити“.

Освен тези случаи, на които може да се разчита да плащат големите сметки, трябва да издири един укриващ се длъжник (Холи прави това на компютъра и го локализира бързо, като проверява разплащанията му с кредитни карти), да се занимае с няколко души, нарушили гаранцията си – известно в бранша като „проследяване на офейкали“, – и изчезнали деца и кучета. Пийт обикновено издирва децата, а когато Джером е на работа, се справя чудесно с кучетата.

Не е изненадана, че смъртта на Лъки го е засегнала толкова дълбоко, не само с необикновената си жестокост, но и тъй като семейство Робинсън са загубили кучето си Одел, починало от сърдечна недостатъчност миналата година. За четвъртък и петък нямат случаи с изчезнали кучета, изгубили се или отвлечени, което е добре, защото Холи е заета, а Джером си е вкъщи и се занимава с лични неща. Докладът за университета, вече почти прераснал в книга, в момента е приоритет за него, дори може да се каже – мания. Родителите му не са много съгласни с решението му да си вземе, както той се изразява, „нулева година“. Холи обаче е съгласна. Не смята, че Джером непременно ще изуми света, но има усещането, че поне ще привлече вниманието му. Има вяра в него. И онази своя надежда. Оптимистка е.

Може да следи развитието на случая с взрива в училището само периферно, което не е проблем, защото няма почти нищо ново. Още една починала жертва – учител, не ученик – и много деца с леки наранявания, изписани от различни местни болници. Госпожа Алтея Келър, единствената, разговаряла с куриера/бомбаджията, дошла в съзнание, но не могла да разкаже кой знае какво ново, освен че колетът приличал на изпратен от училище в Шотландия. За това международно приятелство е излязла статия в седмичника на Пайнбъро заедно със снимка на членовете на Дружество „Nemo Me Impune Lacessit“ (може би по ирония, но едва ли, всички единайсет са се отървали без наранявания при експлозията). Микробусът е открит в хамбар недалеч, избърсан напълно от отпечатъци и почистен с белина, за да няма следи от ДНК. В полицията продължават да валят обаждания от хора, готови да идентифицират извършителя, но до момента никое от тях не е дало резултат. Надеждите извършителят да бъде заловен бързо започват да се изместват от страхове, че този тип тепърва започва. Холи се надява да не е така, но опитът ѝ с Брейди Хартсфийлд я кара да се опасява от най-лошото. „В най-добрия случай – мисли си тя (с безпристрастност, каквато преди не ѝ е била присъща) – се е самоубил“.

В петък следобед, докато приключва с доклада за „Лейк Фиделити“, телефонът иззвънява. Обажда се майка ѝ с новината, която Холи очаква със страх от известно време. Слуша я, вмята уместни реплики и позволява на майка си да се държи с нея като с дете, за каквото още я мисли (въпреки че целта на това обаждане налага Холи да действа като зрял човек). Майка ѝ я пита дали си мие зъбите след всяко хранене, дали си пие редовно хапчетата, дали ограничава филмите само до четири на седмица и т.н., и т.н. Холи се опитва да на обръща внимание на главоболието, което обажданията на майка ѝ – и особено настоящото – предизвикват почти винаги. Уверява я, че в неделя ще дойде да помогне и, да, ще пристигне преди дванайсет, за да могат да седнат на обяд като семейство.

„Моето семейство – мисли си тя. – Скапаното ми семейство“.

Тъй като Джером си изключва телефона, когато работи, Холи звъни на Таня Робинсън – майката на Джером и Барбара. Предупреждава я, че няма да може да вечеря у тях в неделя, защото се налага да замине заради семеен проблем. Обяснява за какво става въпрос и Таня казва:

– О, Холи. Съжалявам, миличка. Ще се оправиш ли?

– Да – отвръща Холи. Винаги отговаря така, когато някой ѝ зададе този противен, сложен въпрос. Сигурна е, че говори нормално, но веднага щом затваря телефона, скрива лице в ръце и се разплаква. Пречупила я е думата „миличка“. Някой да нарече „миличка“ нея, известната в гимназията с прякора „Хънта-Мънта“* [* Прякорът е използван за пръв път в „Мистър Мерцедес“, ИК „Плеяда“, 2014 г. в превод на Весела Прошкова, Даня Доганова, Павел Боянов. – Б. пр.].

Да знае, че поне ще се върне при приятели.

В събота вечерта Холи планира пътуването с помощта на приложението Уейз на компютъра, като предвижда едно спиране, за да зареди колата и да отиде до тоалетна. Ако иска да стигне преди дванайсет, ще трябва да тръгне в седем и половина, което ще ѝ остави време за чаша чай (без кофеин), препечена филийка и варено яйце. След като е изготвила педантично плана, лежи будна два часа, за разлика от вечерта след експлозията в училището, а когато все пак заспива, сънува Чет Ондовски. Той разказва за касапницата, която е видял, когато се е включил в спасителните дейности, и говори неща, които никога не би казал по телевизията. Казва, че по тухлите има кръв. Има обувка с крак вътре в нея. Момиченцето, което викало майка си, казва той, пищяло от болка, макар да се опитал да го вдигне възможно най-внимателно на ръце. Разказва тези неща с най-професионален тон, но докато говори, си къса дрехите. Не само джоба на сакото и ръкава, но първо единия ревер, после другия. Дръпва рязко вратовръзката си и я къса на две. После раздира ризата си, при което копчетата се разхвърчават.

Сънят или свършва преди да се заеме с панталона, или съзнанието на Холи отказва да си го спомни на сутринта, когато иззвънява алармата. Във всеки случай се събужда недоспала и изяжда яйцето и препечената филийка без наслада, просто си набавя енергия за предстоящия тежък ден. По принцип обича да пътува, но мисълта за това пътуване притиска раменете ѝ като физическа тежест.

Малката ѝ синя чанта – наум я нарича „чанта за дреболийки“ – я чака до вратата с комплект чисти дрехи и тоалетни принадлежности, ако се наложи да преспи там. Мята я на рамо, слиза с асансьора от уютния си малък апартамент, отваря входната врата и се натъква на Джером Робинсън, седнал на стълбите. Пие кола, а раницата му със стикер ДЖЕРИ ГАРСИЯ Е ЖИВ е до него.

– Джером? Какво правиш тук? – И тъй като не може да се сдържи: – Пиеш кола в седем и половина сутринта? Отврат!

– Идвам с теб – казва той, а погледът който ѝ хвърля, гласи, че е безпредметно да спори с него. Излишен е, защото Холи няма желание да спори.

– Благодаря, Джером. – Трудно ѝ е, но успява да не се разплаче. – Много мило от твоя страна.

3.

Джером шофира през първата половина от пътя и при една малка бензиностанция с тоалетна на магистралата се разменят. Ужасът, който Холи изпитва от онова, което я очаква (което ни очаква, поправя се), я обзема все по-силно, колкото повече се приближават до кливландското предградие Ковингтън. За да го пропъди, пита Джером как върви книгата му.

– Разбира се, ако не искаш, не ми казвай, знам, че някои писатели не обичат да...

Но Джером има желание. Всичко започнало с доклад за курс с наименованието „Социология в черно и бяло“. Джером решил да пише за прапрадядо си, роден през 1878 в семейството на бивши роби. Алтън Робинсън прекарал детството и младежките си години в Мемфис, където в края на деветнайсети век чернокожата средна класа процъфтявала. Когато жълтата треска и банди бели отмъстители нападнали икономически стабилния район, голяма част от чернокожите просто се вдигнали и заминали и оставили белите си работодатели сами да си готвят, да си изхвърлят боклука и да бършат нааканите дупета на бебетата си.

Алтън се заселил в Чикаго, където почнал работа в месопреработвателна фабрика, спестил пари и отворил малък бар две години преди началото на Сухия режим. Вместо да затвори, когато „бабичките започнаха да трошат бъчвите“ (това беше цитат от писмо на Алтън до сестра му – Джером беше намерил цяло находище от писма и документи, оставени на съхранение), сменил мястото и отворил тайно в южната част на града кръчма, станала известна с името „Черният бухал“.

Колкото повече откривал Джером за Алтън Робинсън – имал вземане-даване с Алфонс Капоне, три пъти се отървал на косъм при опити за покушение (четвъртият път не бил така успешен), вероятно си докарвал по нещичко от изнудвания, въртял задкулисни политически интриги, – толкова повече набъбвал докладът и останалите учебни предмети останали на заден план. Предал дългото есе и получил отлична оценка.

– Което беше смешка – казва той на Холи, докато изминават последните осемдесет километра. – Докладът беше само върхът на айсберга. Или като първия стих в някоя от онези безкрайни английски балади. Дотогава обаче вече беше минала половината от пролетния семестър и трябваше да наваксвам по другите предмети. Да накарам мама и татко да се гордеят с мен, разбираш ме.

– Много зряло от твоя страна – казва жената, която има чувството, че така и не е успяла да накара майка си и покойния си баща да се гордеят с нея. – Но сигурно ти е било трудно.

– Наистина беше трудно – отвръща Джером. – Бях набрал скорост, нали така. Исках да зарежа всичко друго и да хукна по следите на прапрадядо Алтън. Имал е забележителен живот. Диамантени и перлени игли за вратовръзки и палто от норки. Но постъпих правилно, като оставих текста да отлежи малко. Когато отново се захванах с него – миналия юни, – видях, че има тематична линия, поне би могло да има, ако си свърша добре работата. Чела ли си „Кръстникът“?

– Чела съм книгата и съм гледала филма – отговаря веднага Холи. – Гледала съм и трите филма. – Чувства се задължена да добави: – Последният не е много добър.

– Помниш ли мотото на романа? Холи поклаща глава.

– Цитат от Балзак е. „Зад всяко голямо богатство се крие престъпление“. Това е тематичната линия, която забелязах, въпреки че богатството е изтекло през пръстите му много преди да го застрелят в предградие Цицерон.

– Наистина е като в „Кръстникът“ – диви се Холи, но Джером клати глава.

– Не е, защото чернокожите никога не могат да бъдат американци по същия начин като италианците и ирландците. Черната кожа не се поддава на претопяване. Искам да кажа...

– Той се замисля. – Искам да кажа, че дискриминацията е майката на всички престъпления. Трагедията на Алтън Робинсън е, че си е мислел, че чрез престъпленията може да постигне някаква равнопоставеност, но това се оказало химера. В крайна сметка го убили не заради сблъска му с Поли Рика, наследника на Ал Капоне, а защото е бил чернокож. Защото е бил чернилка.

Джером, който дразнеше Бил Ходжис (и възмущаваше Холи), като понякога викаше с напевен и преувеличен изговор на чернокож – слушам, господарю и на вашите заповеди!- изрича последната дума ядно.

– Измисли ли заглавие? – пита го тихо тя. Наближават отбивката за Ковингтън.

– Да, харесах едно, но не съм го измислил аз. – Джером изглежда смутен. – Виж, Холибери, ако ти кажа нещо, обещаваш ли да го пазиш в тайна? От Пийт, от Барб и от родителите ми? Най-вече от тях.

– Разбира се. Мога да пазя тайна.

Джером знае това, но се поколебава преди да заговори бързо:

– Преподавателят по социология изпрати доклада ми на една литературна агентка в Ню Йорк. Елизабет Остин. Тя се заинтригува и след Деня на благодарността ѝ пратих стотината страници, които съм написал до момента. Госпожа Остин смята, че от тях може да излезе книга, при това не само като академична публикация, което в общи линии беше най-високата ми цел. Смята, че към книгата може да прояви интерес някое от големите издателства. Предложи да я кръстим на кръчмата на прапрадядо: „Черният бухал: Възходът и падението на един американски гангстер“.

– Джером, това е прекрасно! Обзалагам се, че много хора ще останат заинтригувани от книга с такова заглавие.

– Имаш предвид чернокожи хора.

– Не! Всякакви хора! Да не мислиш, че само белите харесват „Кръстникът“? – Тогава ѝ хрумва мисъл. – Какво ще кажат вашите? – Мисли си за собственото си семейство, което би се ужасило, ако изрови подобно нещо от миналото.

– И двамата прочетоха доклада и много им хареса. Естествено, това е различно от книга, нали? Книга, която може да бъде прочетена от много хора, вместо само от един преподавател. Все пак всичко описано се е случило преди четири поколения...

Джером изглежда угрижен. Холи забелязва, че я гледа, но само с периферното си зрение: когато шофира, никога не откъсва поглед от пътя. Филмите, в които шофьорът гледа към спътника си за по няколко секунди, докато водят диалог, я побъркват. Иска ѝ се да се разкрещи: „Гледай пътя, тъпако! Да не искаш да блъснеш някое дете, докато обсъждате любовния си живот?“.

– Какво мислиш, Холс?

Тя обмисля внимателно отговора си.

– Мисля, че трябва да покажеш на родителите си всички страници, които си изпратил на агентката – казва най-сетне.

– Чуй мнението им. Прецени как се чувстват и се съобрази с тях. После... давай смело напред. Опиши всичко – хубавото, лошото и грозното. – Стигат до отбивката за Ковингтън. Холи включва мигача. – Аз никога не съм писала книга, тъй че не съм сигурна, но ми се струва, че се иска известна смелост. Ето това ти трябва. Смелост.

От каквато и тя самата се нуждае в момента. Родният ѝ дом е само на три километра, а там я чака болка.

4.

Къщата на семейство Гибни се намира в квартал на име Медоубрук Истейтс. Докато Холи лъкатуши из паяжината от улици (към дома на паяка, мисли си и веднага се засрамва, че е нарекла майка си така), Джером казва:

– Ако живеех тук и трябваше да се прибирам пиян, сигурно щях да се лутам цял час, докато намеря къщата.

Прав е. Къщите са като излети по калъп едноетажни постройки, характерни за Нова Англия, и се различават единствено по цвета... което не е кой знае какъв ориентир нощем, дори на светлината на уличните лампи. В топлите месеци пред тях вероятно има лехи с цветя, но сега дворовете в Медоубрук Истейтс са покрити с кора от спечен стар сняг. Холи може да обясни на Джером, че майка ѝ харесва това еднообразие, че то я кара да се чувства в безопасност (Шарлот Гибни си има свои проблеми), но не го прави. Настройва се за предстоящия напрегнат обед и още по-напрегнат следобед.

„Денят за преместване – мисли си тя. – О, господи“.

Спира пред къщата на Лили Корт № 42, гаси двигателя и се обръща към Джером.

– Трябва да се подготвиш. Майка ми каза, че през последните няколко седмици състоянието му се е влошило много. Понякога преувеличава, но този път мисля, че е права.

– Разбирам какво е положението. – Джером я стисва за момент за ръката. – Всичко ще е наред. Ти се погрижи за себе си, разбрахме ли се?

Преди Холи да успее да отговори, вратата на къщата се отваря и Шарлот Гибни излиза навън, все още облечена с новите си дрехи за църква. Холи вдига ръка за колеблив поздрав, на който Шарлот не отвръща.

– Влизай – казва тя. – Закъсня.

Холи знае, че е закъсняла. С пет минути.

Когато стигат до вратата, Шарлот хвърля на Джером поглед, с който сякаш пита: „Този пък какво прави тук?“

– Познаваш Джером – казва Холи. Вярно е; срещали са се няколко пъти и Шарлот винаги му хвърля същия поглед. – Дойде за морална подкрепа и да ми прави компания.

Джером хвърля на Шарлот най-чаровната си усмивка.

– Здравейте, госпожо Гибни. Самопоканих се. Надявам се да не възразявате.

На тези думи Шарлот отвръща лаконично:

– Влизайте, ужасно е студено навън. – Сякаш те са я повикали да излезе да ги посрещне, а не го е направила по своя воля.

В къщата на № 42, където Шарлот живее с брат си, откакто съпругът ѝ е починал, е прекалено топло и мирише толкова силно на ароматизатори, че Холи се надява да не се разкашля. Или да ѝ се догади, което би било още по-зле. В малкия коридор има четири шкафчета, които стесняват прохода до хола достатъчно, за да направят преминаването рисковано, защото всяко шкафче е отрупано с порцелановите фигурки, които Шарлот колекционира: елфи, джуджета, тролове, ангели, клоуни, зайчета, балерини, кученца, котенца, снежни човеци, Джак и Джил (с по една кофа в ръка) и гвоздеят на изложбата - рекламният талисман на „Пилсбъри“.

– Обядът е на масата – казва Шарлот. – Опасявам се, че е само плодова салата и студено пиле, но за десерт има торта и... и...

Очите ѝ се насълзяват и когато Холи вижда сълзите, изпитва – въпреки напредъка си в терапията – прилив на негодувание, който много се доближава до омраза. Може и да е омраза. Мисли си за всички пъти, в които се е разплаквала пред майка си и ѝ е било нареждано да си върви в стаята, „докато се овладее“. Изпитва порив сега да отправи същите думи към нея, но вместо това я прегръща неловко. Тогава усеща колко тънка е отпуснатата върху костите плът и осъзнава, че майка ѝ е стара. Как може да изпитва неприязън към една старица, която така видимо се нуждае от помощта ѝ? Отговорът е: съвсем лесно.

След миг Шарлот отблъсва Холи с лека гримаса, сякаш е подушила неприятна миризма.

– Върви да видиш вуйчо си и му кажи, че обядът е готов.

Знаеш къде е.

Холи наистина знае. От хола долита професионално развълнуваният тон на спортен коментатор в студио преди мач. Двамата с Джером тръгват един след друг, за да не рискуват да прекатурят някой експонат от порцелановата изложба.

– Колко такива има? – пита Джером шепнешком. Холи поклаща глава.

– Не знам. Открай време събира фигурки, но нещата излязоха от контрол, откакто татко умря. – Придава си престорено бодър вид и заговаря по-силно: – Здравей, вуйчо Хенри! Готов ли си за обяд?

Вуйчо Хенри очевидно не е стигал до църквата. Седи прегърбен на фотьойла със суичър на университета Пърдю, окапан с жълтък от закуската, и дънки с ластичен колан. Дънките са се смъкнали и над тях се подават боксерки на малки сини фъстъчета. Той поглежда от телевизора към новодошлите. За момент лицето му е напълно безизразно, после се усмихва.

– Джейни! Какво правиш тук?

Думите му пронизват сърцето на Холи като стъклен кинжал и за момент тя се сеща за Чет Ондовски с издраните ръце и скъсания джоб на сакото. Как да не се сети за него? Джейни беше братовчедка ѝ, лъчезарна и жизнена, качества, които липсваха на Холи, а за известно време беше и гадже на Бил Ходжис преди да загине при друга експлозия и да стане жертва на бомба, заложена от Брейди Хартсфийлд и предназначена за Бил.

– Аз не съм Джейни, вуйчо Хенри. – Продължава да говори с онзи престорено бодър тон, използван предимно за официални приеми. – Холи съм.

Следва ново мълчание, докато ръждясалите релета се задвижват бавно, за да осъществят процес, който преди са извършвали за нула време, Хенри кимва.

– Да. Недовиждам, това ще да е. Понеже гледам прекалено много телевизия.

„Проблемът не е в зрението му – мисли си Холи. – Джейни е мъртва от години. Това е проблемът“.

– Ела, миличка, дай прегръдка.

Тя отива при него и го прегръща колкото се може по-кратко. Когато се отдръпва, той се взира в Джером.

– Кое е това... – за един страшен миг Холи си мисли, че ще каже негърче или дори черньо, но той не го прави – момче? Мислех, че ходиш с онзи полицай.

Този път Холи не се хаби да го поправя.

– Това е Джером. Джером Робинсън. Виждал си го.

– Така ли? Явно съм забравил. – Дори не го казва на шега, а просто го вмята в разговора, без да осъзнава, че е самата истина.

Джером му стисва ръка.

– Как сте, господине?

– Бива, за старец като мен – отговаря вуйчо Хенри и преди да успее да продължи Шарлот се провиква – направо крещи – от кухнята, че обядът е готов.

– Господарката зове – казва добродушно Хенри и когато става, джинсите му падат. Той дори не забелязва.

Джером кимва едва забележимо на Холи към кухнята. Тя го поглежда несигурно, но излиза.

– Дайте да ви помогна – казва Джером. Вуйчо Хенри мълчи и само се взира в телевизора с отпуснати ръце, докато Джером му вдига дънките. – Готово. Ще ходим ли да обядваме?

Вуйчо Хенри поглежда Джером стъписано, сякаш чак сега го е забелязал. Вероятно наистина е така.

– Не съм сигурен за теб, момчето ми.

– За какво не сте сигурен? – пита Джером, хваща го за рамото и го насочва към кухнята.

– Ченгето беше твърде старо за Джейни, но ти ми изглеждаш прекалено млад. – Вуйчо Хенри поклаща глава. – Не знам.

5.

Успяват някак си да се наобядват, докато Шарлот мъмри вуйчо Хенри през цялото време и на моменти му помага да се храни. На два пъти става от масата и се връща, като бърше очи. Чрез анализ и терапия Холи е осъзнала, че майка ѝ е почти толкова ужасена от живота, колкото самата Холи е била преди, както и че най-неприятните ѝ характеристики – нуждата да критикува, нуждата да командва – се дължат на този страх. Сега се е натъкнала на ситуация, която не може да контролира.

„А и го обича – мисли си Холи. – Това също. Той ѝ е брат и тя го обича, а сега той си отива. Не само в буквалния смисъл на думата“.

След обяда Шарлот праща мъжете в хола (с думите: „Гледайте си мача, момчета“), докато двете с Холи измият малкото чинии. Веднага щом остават насаме, Шарлот казва на Холи, че приятелят ѝ трябва да премести колата, за да изкарат колата на Хенри от гаража.

– Вещите му са в багажника, всичко е готово, за да тръгнем. – Говори с половин уста като актриса в долнопробен шпионски филм.

– Той ме мисли за Джейни – казва Холи.

– Естествено, Джейни му беше любимката – отвръща Шарлот и Холи отново усеща как я пронизва един от онези стъклени кинжали.

6.

Шарлот Гибни може и да не се е зарадвала, че дъщеря ѝ е довела приятел, но е готова да позволи на Джером да кара огромния стар буик на вуйчо Хенри (навъртял над 200 000 километра) до дома за възрастни хора „Живописни хълмове“, където го чака стая от първи декември. Шарлот се е надявала, че брат ѝ ще може да остане вкъщи за коледните празници, но сега той е започнал да се подмокря, което е лошо, и да скита из квартала, понякога по пантофи, което е още по-лошо.

Когато пристигат, Холи не вижда нито един живописен хълм наоколо, само малка бензиностанция с магазин и западнала зала за боулинг от другата страна на улицата. Мъж и жена със сини якета с логото на дома прибират колона от шест или осем старчета от залата за боулинг, като мъжът е вдигнал ръце, за да спре движението, докато групата премине. Въдворените (думата не е правилна, но именно тя ѝ хрумва) се държат за ръце, поради което приличат на преждевременно остарели деца на училищна екскурзия.

– Това киното ли е? – пита вуйчо Хенри, когато Джером завива по кръглата алея пред входа на дома. – Мислех, че отиваме на кино.

Той се вози отпред. Пред къщата дори е опитал да седне зад волана, преди Шарлот и Холи да го заведат от другата страна на колата. Край с шофирането за вуйчо Хенри. Шарлот е извадила тайно шофьорската книжка от портфейла на брат си през юни, по време на една от все по-дългите му следобедни дремки. После я е оставила на масата и е плакала над нея.

– Сигурна съм, че вътре прожектират филми – казва Шарлот с усмивка и прехапва устни.

Във фоайето ги посреща госпожа Брадок, която поздравява Хенри като стар приятел, хваща го за двете ръце и му казва колко се радва, че е „при тях“.

– Защо съм при вас? – пита Хенри и се оглежда. – След малко трябва да тръгвам на работа. Цялата документация е объркана. Онази Хелман е ужасно некадърен.

– Носите ли багажа му? – обръща се госпожа Брадок към Шарлот.

– Да – отвръща тя с усмивка и пак прехапва устни. Всеки момент ще се разплаче. Холи познава знаците.

– Ще донеса куфарите му – казва тихо Джером, но слухът на вуйчо Хенри си е напълно наред.

– Какви куфари? Какви куфари?

– Приготвили сме ви много хубава стая, господин Тибс – казва госпожа Брадок. – Много е слънче...

– Наричат ме Мистър Тибс! – вика Хенри в много добра имитация на Сидни Поатие, което стряска младата жена на регистратурата и един преминаващ санитар. Вуйчо Хенри се разсмива и се обръща към племенницата си. – Колко пъти гледахме този филм, Холи? Пет ли?

Този път я познава, което я кара да се чувства още по-зле.

– Повече – отвръща Холи и усеща, че и тя може да се разплаче. Двамата с вуйчо ѝ са гледали много филми заедно. Джейни може и да му е била любимка, но Холи му е била партньор в гледането на филмите, двамата седнали на дивана с купа пуканки между тях.

– Да, права си – казва вуйчо Хенри. Но съзнанието му отново помръква. – Къде сме? Къде?

„На мястото, където ще умреш – мисли си Холи. – Освен ако накрая не те закарат в болницата“. Вижда как отвън Джером сваля от колата два карирани куфара. И калъф с костюм. Вуйчо ѝ дали някога отново ще облече костюм? Да, вероятно... но само веднъж.

– Да отидем да видим стаята – предлага госпожа Брадок. – Много ще ти хареса, Хенри.

Тя го хваща под ръка, но Хенри се дърпа. Поглежда сестра си.

– Какво става тук, Чарли?

„Недей да плачеш точно сега – мисли си Холи. – Овладей се, да не си посмяла“. Но, о, ужас, сълзите рукват.

– Защо плачеш, Чарли? – После: – Искам да си ходя! – Това не е гръмкият вик на „Мистър Тибс“, а по-скоро вопъл. Като дете, което осъзнава, че ще му бият инжекция. Хенри извръща лице от сълзите на Шарлот и вижда, че Джером идва с багажа му. – Хей! Хей! Какво правиш с тоя багаж? Той си е мой!

– Ами... – започва Джером, но явно не знае как да продължи.

Във фоайето бавно влизат старчетата, връщащи се от залата за боулинг, където Холи е сигурна, че са били направени много неуспешни удари. Служителят, който е спрял движението с вдигнати ръце, отива при сестра, която като че ли изниква от нищото. Тя има широк гръб и здрави бицепси.

Двамата отиват при Хенри и го хващат внимателно.

– Насам – казва онзи от залата за боулинг. – Ела да видим новата ти бърлога, братко. Да видим какво мислиш.

– За кое? – пита Хенри, но тръгва.

– Ами все за нещо – отвръща сестрата. – В стаята за отдих гледат мача, а имаме най-големия телевизор, който си виждал. Все едно си на самото игрище. Само ще се отбием за малко в стаята ти, после можеш да гледаш мача.

– Имаме и сладки – добавя госпожа Брадок. – Току-що извадени от фурната.

– „Кафявите“ ли играят? – пита Хенри. Наближават двукрилата врата. Скоро ще се скрие зад нея. „Където – мисли си Холи – ще доживее остатъка от живота си в мъгла“.

Сестрата се разсмива.

– Не, не, „Кафявите“ отпаднаха. Играят „Гарваните“. Здраво ще ги накълват.

– Добре – казва Хенри, после добавя нещо, което никога не би казал преди невронните му релета да ръждясат. – „Кафявите“ са смотани женчовци.

После изчезва от поглед.

Госпожа Брадок бръква в джоба на роклята си и подава на Шарлот носна кърпичка.

– Нормално е да се разстроят при постъпването. Ще се успокои. Трябва да попълните още няколко документа, госпожо Гибни.

Шарлот кимва. Над подгизналия хартиен букет от носната кърпичка очите ѝ са червени и от тях се стичат сълзи. „И това е жената, която ме хокаше, че плача пред хората – диви се Холи. – Жената, която ми нареждаше да спра с опитите да съм център на вниманието. Сега ѝ се връща тъпкано, но можех да мина и без подобни сцени“.

Друг санитар (направо гъмжи от санитари, мисли си Холи) се е материализирал и товари избелелите карирани куфари на вуйчо Хенри и калъфа с костюма му от „Брукс Бръдърс“ на количка, сякаш се намират в обикновен хотел или мотел. Холи се взира в него и едва сдържа собствените си сълзи, когато Джером я хваща нежно за лакътя и я извежда навън.

Сядат на пейка в студа.

– Искам да запаля цигара – казва Холи. – Отдавна не ми се е пушило толкова.

– Представи си, че пушиш – казва той и издиша облаче в мразовития въздух.

Холи си поема дъх и издиша облаче пара. Представя си, че пуши.

7.

Не остават да преспят, макар Шарлот да ги уверява, че има предостатъчно място. На Холи не ѝ е приятна мисълта, че майка ѝ ще прекара тази първа нощ сама, но няма никакво желание да остава. Това не е къщата, в която е израснала, но жената, която я обитава, си е същата. Сега Холи е напълно различна от бледото пушещо цигара от цигара и пишещо (доста некадърни) стихове момиче, израснало в сянката на Шарлот Гибни, но ѝ е трудно да си спомня за това в нейно присъствие, защото в очите на майка си продължава да е недъгавото дете, което ходи изгърбено и със сведен поглед.

Холи шофира през първата част от пътя, после Джером я сменя. Зърват светлините на града дълго след като се е стъмнило. Холи ту се унася в дрямка, ту се буди и мисли несвързано как вуйчо Хенри я е взел за Джейни, жената, взривена в колата на Бил Ходжис. Това отнася скитащите ѝ мисли обратно към експлозията в прогимназия „Макриди“ и кореспондента със скъсания джоб и тухления прах по ръцете. Спомня си как ѝ е хрумнало, че в него има нещо различно.

„Ами естествено – мисли си, докато отново се унася в дрямка. – Между извънредното включване следобед и специалния репортаж вечерта Ондовски е помагал в спасителните дейности сред руините и от репортер, отразяващ събитието, се е превърнал в част от събитието. Подобно нещо би променило все...“

Отваря внезапно очи, изправя се рязко и поглежда Джером.

– Какво? Добре ли...

– Бенката!

Джером не разбира какви ги плещи, но Холи не я е грижа. Вероятно не означава нищо, но знае, че Бил Ходжис би я поздравил за наблюдателността. И за паметта, паметта, която вуйчо Хенри постепенно губи.

– Чет Ондовски – обяснява тя. – Кореспондентът, озовал се пръв на мястото на събитието след взрива в училището. Следобед в ъгъла на устата му имаше бенка, но по време на включването в новините в десет я нямаше.

– Да благодарим на Бог, че е създал „Макс Фактор“, а? – казва Джером, докато слиза от магистралата.

Прав е, разбира се, и на нея ѝ е хрумнало, докато е гледала репортажа: вратовръзката му е накриво, не е имал време да скрие бенката с грим. По-късно екипът му е пристигнал и се е погрижил за външния му вид. Въпреки това е малко странно. Холи е сигурна, че гримьорът би оставил драскотините на показ – това прави впечатление по телевизията, придава на кореспондента вид на герой, – но не би ли избърсал част от праха около устата му, докато слага грим върху бенката?

– Холи? Пак ли се пренавиваш?

– Да. Твърде много стрес и недостатъчно сън.

– Не се тормози.

– Прав си – съгласява се тя. Съветът му е добър и тя възнамерява да го послуша.