Stephen king if it bleeds copyright 2020 by Stephen King Катя Перчинкова, превод, 2020 „Megachrom“ – оформление на корица, 2020

Холи очаква отново да се върти цяла нощ, но спи непробудно, докато алармата на телефона ѝ („Orinoco Flow“) нежно я събужда. Чувства се отпочинала и отново е на себе си. Коленичи, изпълнява няколко от сутрешните си практики за медитация, после се настанява в малката ниша, за да закуси с овесена каша, купичка кисело мляко и голяма чаша черен чай.

Докато се наслаждава на леката закуска, чете местния вестник на айпада си. Новината за бомбения атентат в училище „Макриди“ е изместена от първа страница (която, както обикновено, е превзета от идиотските изпълнения на президента) в раздела „Новини от страната“. Така е, защото няма нова информация по случая. От болницата са изписани още пострадали; две деца, едното от тях талантлив баскетболист, остават в критично състояние; от полицията твърдят, че разполагат с много улики. Холи се съмнява. Не пише нищо за Чет Ондовски, а той е първият, за когото се е сетила, когато високите тонове на песента са я събудили. Не си помисля за майка си, нито за вуйчо си. Сънувала ли е Ондовски? Не помни.

Затваря вестника, отваря браузъра и въвежда името на Ондовски. Първото, което научава, е, че малкото му име всъщност е Чарлз, а не Честър, и че работи в подразделението на Ен Би Си за Питсбърг от две години. В списъка с ресорите му се забелязва очарователна алитерация: престъпност, публични дейности и потребителски измами.

Има много видеоклипове. Холи отваря най-новия, озаглавен „WPEN приветства Чет и Фред у дома“. Ондовски влиза в студиото (облечен с нов костюм), следван от млад мъж с карирана риза и бежов панталон с големи странични джобове. Посреща ги вълна от аплодисменти – пляскат и водещите, и екипът зад кадър. Изглежда, в новинарското студио има поне петдесетина души. Младият мъж – Фред – се ухилва. Ондовски отначало се изненадва, после показва, че му е приятно, но подобаващо скромно. Дори ръкопляска на колегите си в замяна. Наконтена жена, вероятно водеща на новините, излиза напред.

– Чет, ти си нашият герой – казва тя и го целува по бузата.

– Ти също, Фреди. – За младия мъж обаче няма целувка, само бързичко потупване по рамото.

– Винаги съм готов да ти се притека на помощ, Пеги – отвръща Ондовски, с което предизвиква смях и нови аплодисменти. Така клипът свършва.

Холи гледа още няколко клипа, избрани напосоки. В един от тях Чет стои пред горящ жилищен блок. В друг е на мост, на мястото на верижна катастрофа. В третия отразява първата копка на нов младежки център, оборудван с церемониална лопата и на фона на подходяща песен. В четвърто видео, заснето непосредствено преди Деня на благодарността, чука настойчиво на вратата на една от така наречените „клиники за обезболяване“ в Соикли и получава за упоритостта си единствено болезнен отказ с думите „Без въпроси, разкарай се“.

„Не си губи времето“ – мисли си Холи. И във всички клипове Чарлз – Чет – Ондовски няма бенка. „Защото винаги е покрита с грим – казва си, докато изплаква съдовете на мивката. – Бенката се вижда само веднъж, когато е трябвало да се включи бързо в ефир. Защо изобщо те тормози това?“ Мисълта е като досадна песен, която не ѝ излиза от главата.

Тъй като е станала рано, има време да изгледа един епизод от сериала „На по-добро място“ преди да тръгне на работа. Влиза в стаята с телевизора, взима дистанционното и остава така, взряна в изключения екран. След малко оставя дистанционното и се връща в кухнята. Включва айпада и намира клипа, в който Чет Ондовски прави журналистическото си разследване на клиниката в Соикли.

След като мъжът вътре му казва да се разкара, показват Ондовски в близък план с микрофон в ръка (с логото на WPEN на видно място) и мрачно усмихнат.

– Чухте как самопровъзгласилият се за „лечител на болката“ Стефан Мълър отказва да отговаря на въпроси и ни нарежда да се разкараме. Тръгнахме си, но ще продължим да се връщаме и да задаваме въпроси, докато не получим отговори. Аз съм Чет Ондовски, на живо от Соикли. Това е всичко засега, Дейвид.

Холи гледа клипа отново. Този път паузира в момента, в който Ондовски казва „ще продължим да се връщаме“. В този момент репортерът сваля малко микрофона пред лицето си и устата му се вижда ясно. Тя плъзва пръсти и увеличава кадъра, докато устата му изпълва целия екран. Няма бенка, сигурна е. Би я забелязала, та дори да е покрита с фон дьо тен и пудра.

Всички мисли за „На по-добро място“ се изпаряват от съзнанието ѝ.

Първият репортаж на Ондовски от мястото на експлозията не е на сайта на WPEN, а на сайта на Ен Би Си Нюз. Холи го пуска и отново увеличава изображението с пръсти, докато устата на Чет Ондовски изпълва екрана. И се оказва, че това не е никаква бенка. Петно мърсотия ли е? Едва ли. Прилича на кичурче косъмчета. Може би е пропуснал мястото, докато се е бръснел.

А може и да е нещо друго.

Може би е остатъкът от изкуствен мустак.

Сега мислите да отиде в офиса по-рано, за да прослуша телефонния секретар и да отметне на спокойствие част от бумащината преди Пийт да е пристигнал, също се изпаряват. Холи става и обикаля два пъти кухнята с разтуптяно сърце. Онова, което ѝ хрумва, не може да е истина, абсурдно е, но ако е вярно?

Търси в Гугъл „Експлозия в училище Макриди“ и намира снимката на куриера/ атентатора. Увеличава изображението с пръсти и фокусира върху мустаците. Мисли си за онези случаи, за които пишат понякога, в които серийният подпалвач се оказва огнеборец от местната пожарна или от доброволческия отряд. Има дори една книга, описваща действителен случай, „Влюбен в огъня“ от Джоузеф Уомбо. Прочела я е в гимназията. Като някакъв извратен вариант на синдрома на Мюнхаузен.

Прекалено чудовищно е. Не е възможно.

Ала Холи чак сега си задава въпроса как Чет Ондовски се е озовал на местопрестъплението толкова бързо, изпреварил всички други репортери с... е, не знае с колко точно, но той е пристигнал пръв. Това знае със сигурност.

Всъщност откъде знае? При първото включване не е забелязала други журналисти, но може ли да е сигурна?

Започва да тършува из чантата си за телефона. След случая, по който е работила с Ралф Андерсън – онзи, който е завършил с престрелка при Мерисвил Хол, – с Ралф често си говорят по телефона, обикновено рано сутрин. Понякога той ѝ звъни; понякога тя го търси. Вдига пръст към номера на екрана, но не го натиска. Ралф е на неочаквана (но заслужена) почивка с жена си и сина си и дори да не спи в седем сутринта, това е неговото време със семейството му. Допълнително време със семейството. Нима иска да го безпокои за такава дреболия?

Може да използва компютъра и сама да проучи въпроса. За свое успокоение. Все пак се е учила от най-добрите.

Отива при настолния компютър, отваря снимката на куриера/бомбения атентатор и я разпечатва. После избира няколко снимки в близък план на Чет Ондовски – той е новинар, тъй че има голям избор – и също ги разпечатва. Занася ги в кухнята, където утринната светлина е най-силна. Подрежда ги в квадрат със снимката на атентатора в центъра, а снимките на Ондовски около нея. Разглежда ги внимателно. После затваря очи, брои до трийсет и отново ги поглежда. Въздъхва малко разочаровано и раздразнено, но най-вече облекчено.

Помни един разговор с Бил, около месец-два преди ракът на панкреаса да довърши бившия полицай. Попитала го е дали чете криминални романи и Бил е отговорил, че чете само историите за Хари Бош на Майкъл Конъли и романите на Ед Макбейн за 87-и полицейски участък. Защото тези книги са базирани на действителна полицейска работа. Повечето други в жанра били „глупости като на Агата Кристи“.

Казал ѝ е нещо за романите за 87-и участък, което ѝ е направило силно впечатление. „Макбейн твърди, че човешкото лице бива само два вида: свинско и лисиче. Аз бих добавил, че има някои хора с конски лица, но те се срещат рядко. Повечето наистина са свине и лисици“.

Докато оглежда снимките на кухненската маса, Холи смята, че това е добър ориентир. И двамата мъже изглеждат прилично („Няма да счупят огледалото“, би се изразила майка ѝ), но по различен начин. Куриерът/атентаторът – Холи решава да го кръсти Джордж за по-удобно – има лисиче лице: тясно, с тънки устни, малка и остра брадичка. Фактът, че лицето му е тясно, се подчертава и от това, че косата на Джордж започва високо на слепоочията, къса е ѝ е заресана плътно до скалпа. Ондовски, от друга страна, има свинско лице. Не в смисъл, че е противно, а защото е по-скоро кръгло, отколкото тясно. Косата му е светлокафява. Носът му е по-широк, устните – поплътни. Очите на Чет Ондовски са кръгли и ако има проблеми със зрението, то носи контактни лещи. Очите на Джордж (доколкото се виждат зад очилата) като че ли са леко скосени в ъгълчетата. Цветът на кожата им също се различава. Ондовски е типичният бял мъж с предци вероятно от Полша, Унгария или някоя подобна страна. Атентаторът Джордж е леко мургав. Отгоре на всичкото Ондовски има трапчинка на брадичката като Кърк Дъглас. Джордж няма.

„Вероятно дори са с различен ръст“, мисли си Холи, макар да не може да познае от снимките.

Въпреки това взима маркер от чашата на кухненския шкаф и рисува мустаци върху една от снимките на Ондовски. Поставя до нея кадъра от охранителната камера на Джордж. Това не променя нищо. Тези двамата няма как да са един и същи човек.

Но... така и така е започнала...

Връща се на компютъра в кабинета си (още по пижама) и започва да търси първите репортажи от местните канали на големите телевизионни мрежи – Ей Би Си, „Фокс“, Си Би Ес. В два от тях вижда микробуса на WPEN на заден план. В трети забелязва как операторът на Ондовски навива електрически кабел, за да се преместят на друго място. Навел е глава, но Холи веднага го разпознава по торбестия бежов панталон с големите странични джобове. Това е Фред от клипа с посрещането им в новинарското студио. Ондовски не се вижда на тези кадри, значи вероятно вече се е включил в спасителните дейности.

Отваря отново браузъра и намира друг канал, една от малките независими телевизии, която вероятно също е изпратила екип на място. Въвежда в търсачката „Извънредна емисия от училище „Макриди“ и намира видеоклип на млада жена, която изглежда като наскоро завършила гимназия. Тя е застанала до гигантската шишарка с мигащите коледни лампички. Микробусът на телевизията ѝ също се вижда на паркинга зад едно субару.

Младата журналистка е много уплашена, заеква и не се справя добре с излагането на фактите, поради което по-големите телевизии никога няма да я наемат (та дори и да я забележат). Това не я интересува. Когато операторът на младата жена показва в близък план порутената стена на училището и спешните екипи, полицаите и обикновените граждани, които копаят сред отломките и изнасят носилки,

Холи „фиксира“ (както се изразява Бил) Чет Ондовски. Той се е навел и рови като куче, изрива тухли и счупени дъски между разкрачените си крака. Драскотините по ръцете му са от честен труд.

– Наистина е пристигнал пръв – казва Холи. – Може би не преди полицейските екипи, но преди другите телевизионни... Телефонът ѝ иззвънява. Оставила го е в спалнята, затова вдига от компютъра, дребно удобство, което Джером ѝ е инсталирал при едно от гостуванията си.

– Пътуваш ли? – пита Пийт.

– Накъде? – Холи е искрено озадачена. Има чувството, че са я събудили внезапно от сън.

– „Туми Форд“. Нима си забравила? Това е много необичайно за теб, Холи.

Не е толкова необичайно, но е забравила. Том Туми, собственик на автокъщата, е убеден, че един от продавачите – Дик Елис, звездата на екипа – укрива приходи от продажбите, вероятно за да подсигури финансово някоя кукличка, с която се вижда, или пък за да си набавя наркотици („Все подсмърча – казал е Туми. – Твърди, че е заради климатика. През декември? Хайде бе!“) Днес е почивният ден на Елис, което предоставя чудесна възможност на Холи да прегледа сметките му, да направи някои справки и да види дали има нещо нередно.

Може да измисли някакво оправдание за пред Пийт, но оправданието би било лъжа, а Холи не лъже. Освен ако не е абсолютно наложително.

– Наистина забравих, Съжалявам.

– Искаш ли да отида аз?

– Не. – Ако отчетите потвърдят подозренията на Туми, Пийт ще трябва да отиде в автокъщата по-късно, за да притисне Елис. Като бивш полицай го бива в това. Холи – не особено. – Кажи на господин Туми, че ще го заведа на обяд където поиска за сметка на „Търси се“.

– Добре, но той ще избере някой скъп ресторант. – Миг мълчание. – Холи, някаква диря ли си надушила?

Това ли прави? А и защо толкова бързо си помисли за Ралф Андерсън? Има ли нещо, което не иска да си признае?

– Холи? Чуваш ли ме?

– Да. Чувам те. Просто се успах. Е, явно ще лъже.

2.

Холи си взима набързо душ и облича един от безличните си делови костюми. През цялото време Чет Ондовски не ѝ излиза от ума. Хрумва ѝ как може да намери отговор на големия въпрос, който я гложди, затова се връща при компютъра и отваря Фейсбук. Там няма следа от Чет Ондовски, нито в Инстаграм. Необичайно за телевизионен водещ. Те обикновено имат профили в социалните мрежи.

Пробва в Туитър и, бинго, открива го: Чет Ондовски @ condowsky1.

Взривът в училището е избухнал в 14:19 ч. Първият туит от местопрестъплението на Ондовски е чак след един час и това не я изненадва: condowsky1 не си губи времето. Туитът гласи: „Прогимназия Макриди. Ужасна трагедия. 15 мъртви до момента, вероятно ще има още много. Молете се за Питсбърг, молете се“. Сърцераздирателни думи, но сърцето на Холи не се раздира. Омръзнало ѝ е от безсмислени призиви за „молитви“, може би защото ѝ изглеждат неискрени, или пък тъй като посланията в Туитър на Ондовски след събитието не я интересуват. Не търси това.

Връща се във времето, като преглежда публикациите на Ондовски преди експлозията, и в 13:46 намира снимка на ретро закусвалня с паркинга на преден план. Неоновият надпис на витрината гласи: ПРЕДЛАГАМЕ ДОМАШНИ МАНДЖИ, ЧЕ И ХУБАВИ НАГЛЕД! Под снимката Ондовски е написал: „Почивка за кафе и пай в „Клосън“ преди да тръгна към Идън. Гледайте репортажа ми за Най-голямата гаражна разпродажба на света по PEN довечера в 6!“

Холи търси закусвалня „Клосън“ и я открива в Пиер Вилидж, Пенсилвания. Още няколко справки в Гугъл (пита се как ли е живяла без търсачката) ѝ показват, че Пиер Вилидж се намира само на двайсетина километра от Пайнбъро и училище „Макриди“. Което обяснява защо с оператора са пристигнали първи. Ондовски е отивал да отрази Най-голямата гаражна разпродажба в градче на име Идън. Ново търсене ѝ показва, че община Идън е на петнайсет километра северно от Пиер Вилидж и горе-долу на същото разстояние от Пайнбъро. Просто случайно се е озовал на точното място – или поне близо до него – в точния момент.

Освен това е почти сигурна, че местната полиция (или може би следователите от Агенцията за контрол на взривните вещества) вече са разпитали Ондовски и оператора Фред как са се отзовали толкова бързо, не защото са заподозрени, а тъй като властите проверяват всеки детайл при взрив на бомба с множество жертви и ранени.

Телефонът ѝ вече е в дамската чанта. Изважда го, обажда се на Том Туми и го пита дали е прекалено късно да отиде в автокъщата и да прегледа отчетите. Може би дори да надзърне в компютъра на заподозрения служител.

– Заповядай – казва Туми. – Но бях намислил да обядваме в „Демазио“. Правят невероятни фетучини с пармезан. Това предложение важи ли още?

– Разбира се – отвръща Холи и потръпва при мисълта за астрономическата сметка, която ще трябва да впише в разходите на фирмата после – в „Демазио“ никак не е евтино. На излизане си казва, че това е наказание, задето е излъгала Пийт. Лъжите са като наклонена плоскост, по която хлъзнеш ли се, няма спиране.

Том Туми поглъща лакомо фетучините със затъкната в яката на ризата си салфетка и сърба невъздържано, а после си поръчва панакота с ядки. Холи поръчва ордьовър и отказва десерта, като изпива само чаша безкофеиново кафе (въздържа се от кофеин след 8 сутринта).

– Трябва да опиташ десерта – казва Туми. – Истински разкош е. Спестяваш ми цяло състояние.

– Фирмата го прави. Пийт ще накара Елис да си признае и средствата ще бъдат възстановени поне частично. Това би трябвало да сложи край на цялата работа.

– Ами ето! Хайде – увещава я той. Явно във всяка ситуация се опитва да продава. – Хапни нещо сладко. Почерпи се. – Все едно тя току-що е разбрала, че има некоректен служител.

Холи поклаща глава и му казва, че се е нахранила. Всъщност изобщо не е била гладна, когато е седнала в ресторанта, макар да е закусвала преди часове. Мислите ѝ непрекъснато се връщат към Чет Ондовски. Песента, която не може да ѝ излезе от главата.

– На диета си значи, а?

– Да – отговаря Холи, което не е съвсем лъжа; следи колко калории приема и така си поддържа фигурата. Не че има заради кого да се старае. Господин Туми обаче е добре да обърне внимание на собствената си фигура, направо си копае гроба с вилица и лъжица, но сега не е моментът да му го каже.

– Трябва да включиш адвоката си и разследващ счетоводител, ако искаш да съдиш господин Елис – съветва го тя. – Моите заключения няма да са достатъчни.

– Дадено. – Туми отново напада десерта и поглъща колкото е останало от крема, после вдига очи. – Не разбирам, Холи. Мислех, че ще си доволна. Хвана един от лошите.

Колко лош е един продавач зависи от причината да свива пари, но това не е работа на Холи. Тя хвърля на Туми усмивка, която според определението на Бил е „загадъчна като на Мона Лиза“.

– Нещо друго ли те занимава? – пита Туми. – Някой нов случай?

– А, не – отговаря Холи, което не е лъжа, не съвсем; експлозията в училище „Макриди“ също не е нейна работа. Няма залог в този мач, би казал Джером. Но онази бенка, която всъщност не е бенка, не ѝ излиза от ума. Всичко, свързано с Чет Ондовски, изглежда нормално, освен онова, което първоначално е привлякло вниманието ѝ към него.

„Има разумно обяснение – мисли си тя и дава знак на сервитьора да донесе сметката. – Просто не го виждаш. Забрави за това.

Просто забрави“.

4.

Когато се връща, офисът е празен. Пийт е оставил бележка на компютъра ѝ: „Ратнър е бил забелязан в бар край езерото. Отивам натам. Обади ми се, ако ти потрябвам“. Хърбърт Ратнър е нарушил гаранцията си и отново не се е явил (като в много предишни случаи) на делото си в съда. Холи пожелава наум успех на Пийт и се залавя с досиетата, които заедно с Джером – когато той има време – дигитализират. Така няма да мисли за Ондовски, опитва се да си внуши, но не успява. Само след петнайсет минути се отказва и отваря Туитър.

„Любопитството е убило котката – мисли си, – но удовлетворението я е съживило. Ще проверя само едно нещо, после се залавям отново с досадната работа“.

Намира публикацията на Ондовски от закусвалнята. Преди се е била съсредоточила върху текста. Сега разглежда внимателно снимката. Сребриста закусвалня в ретро стил. Симпатичен неонов надпис на прозореца. Паркинг отпред. Пълен е само наполовина, а никъде не се вижда микробус на WPEN.

– Може да са паркирали отзад – казва тя. Възможно е – не знае дали зад закусвалнята няма още паркоместа, – но защо да заобикалят отзад, след като има толкова много свободни места отпред, само на няколко крачки от входа?

Понечва да затвори публикацията, но спира и се навежда към екрана, докато носът ѝ почти го докосва. Ококорила е очи. Обзема я онова чувство на задоволство, което изпитва, когато най-накрая се сети за дума в кръстословица, която я е мъчила дълго, или когато най-накрая намери къде пасва дадено парченце в пъзел.

Маркира снимката на закусвалнята, публикувана от Ондовски, и я плъзга встрани. После намира видеоклипа със стреснатата млада репортерка до гигантската шишарка. Микробусът на независимия телевизионен канал – по-стар и скромен от тези на големите телевизии – е паркиран зад тъмнозелено субару. Което означава, че субаруто почти със сигурност е пристигнало първо, иначе местата им щяха да са разменени. Холи паузира клипа и увеличава снимката от закусвалнята колкото може и, наистина, на паркинга има тъмнозелено субару. Доказателството не е неоспоримо, по пътищата се срещат многобройни автомобили „Субару“, но Холи е сигурна. Същата кола е. Колата на Ондовски. Той е паркирал край шишарката и се е спуснал към мястото на взрива.

Толкова е погълната от разследването, че когато телефонът ѝ започва да звъни, надава стреснат писък. Обажда се Джером. Иска да знае дали има някой случай с изчезнало куче като за него. Или изчезнало дете – смята, че е готов да премине на следващото ниво.

– Не – отвръща тя, – но би могъл...

Спира се преди да го попита дали би искал да потърси информация за телевизионен оператор на име Фред, като се представи за блогър или журналист от някое списание. Не, сама може да проучи Фред с помощта на верния си компютър. Има и още нещо. Не иска да забърква Джером в тази работа. Не се замисля защо точно, но има силно предчувствие.

– Какво? – пита той.

– Щях да те питам дали ти се обикаля по баровете край езерото, за да потърсиш...

– Обожавам да обикалям по баровете – прекъсва я Джером. – Чудесна идея.

– Не се съмнявам, само че ще търсиш Пийт, а няма да се наливаш с бира. Виж дали има нужда от помощ с един нарушител на гаранция на име Хърбърт Ратнър. Ратнър е бял на около петдесет...

– На врата има татуировка на ястреб или нещо подобно.

Видях снимката на таблото за съобщения, Холибери.

– Не е агресивен, но въпреки това внимавай. Ако го видиш, не приближавай без Пийт.

– Ясно, ясно. – Джером явно е въодушевен. Първият му истински мошеник.

– Внимавай, Джером. – Не се сдържа и повтаря предупреждението. Ако нещо се случи на Джером, това ще я съсипе. – И, моля те, не ме наричай „Холибери“. Шегата се изтърка.

Той обещава, но тя се съмнява, че говори сериозно.

Насочва внимание обратно към компютъра и прехвърля поглед като метроном от едната на другата снимка със зеленото субару. „Нищо не означава – казва си. – Внушаваш си, че има нещо гнило заради случилото се в Тексас“. Бил би го нарекъл „Синдром на синия форд“. Ако си купиш син форд, твърдеше той, изведнъж започваш навсякъде да забелязваш сини фордове. Само че това не е син форд, а зелено субару. И мисълта не ѝ излиза от ума.

Днес следобед не гледа „Джон Лоу“. Когато си тръгва от офиса, вече разполага с повече информация и е угрижена.

У дома Холи хапва нещо набързо и след петнайсет минути вече е забравила какво. Обажда се на майка си, за да попита дали е ходила да види вуйчо Хенри. „Да“, отговаря Шарлот. Холи пита как е той. „Объркан е – казва Шарлот, – но изглежда постепенно свиква“. Холи няма представа дали това е вярно, защото майка ѝ има склонност да нагажда реалността, докато не пасне на вижданията ѝ.

– Иска да те види – казва Шарлот и Холи обещава да отиде при първа възможност, може би този уикенд. Знае, че той ще я нарича „Джейни“, защото всъщност иска да види

„Джейни“. Нея обича най-много и винаги ще я обича, макар Джейни да е умряла преди шест години. Това не е самосъжаление, а просто истината. Човек трябва да приеме истината.

– Трябва да приеме истината – казва тя на глас. – Налага се, независимо дали му харесва.

С това на ум, тя взима телефона си и понечва да се обади на Ралф, но отново се въздържа. Защо да му разваля почивката само защото двамата са купили син форд в Тексас и сега тя вижда такива навсякъде?

Тогава осъзнава, че не е задължително да говори с него, поне не лично. Взима телефона и бутилка джинджифилова бира и отива в хола. Там стените са обрамчени с книги от едната страна и дивидита от другата, всички подредени по азбучен ред. Сяда на удобния си фотьойл за гледане на телевизия, но вместо да включи големия телевизор, отваря приложението за записи на телефона. Гледа го известно време, след което натиска червеното копче.

– Здравей, Ралф, аз съм. Правя този запис на четиринайсети декември. Не знам дали ще го чуеш, защото ако подозренията ми се окажат безпочвени, а вероятно така ще стане, просто ще го изтрия, но ми помага да си избистря мислите, когато говоря на глас.

Слага записа на пауза и се замисля откъде да започне.

– Знам, че помниш какво се случи в пещерата, когато найнакрая се изправихме лице в лице с Другия. Създанието не очакваше да го разкрият, нали? Попита ме какво ме е накарало да повярвам в съществуването му. Брейди ме накара, Брейди Хартсфийлд, но Другия не знаеше за Брейди. Попита ме дали съм повярвала, защото вече съм виждала подобен на него. Помниш ли как изглеждаше, когато ми зададе този въпрос? Аз помня. Не просто беше заинтригуван, а изгаряше от любопитство. Мислеше си, че е единственият. И аз така си мислех, ти също. Но, Ралф, започвам да се питам дали действително няма друг. Не съвсем същият, но подобен – както, да речем, кучетата и вълците си приличат. Възможно е обаче да е и просто явление, което старият ми приятел Бил Ходжис наричаше „Синдром на синия форд“, но ако съм права, трябва да предприема нещо. Нали?

Въпросът прозвучава жално, несигурно. Тя отново спира записа, понечва да изтрие последното, но решава да го остави. В момента се чувства точно жално и несигурно, а и Ралф вероятно никога няма да чуе записа.

Продължава:

– Нашият Друг се нуждаеше от време, за да се преобрази. Изкарваше период на хибернация, седмици или месеци, докато променяше външния си вид. Сменял беше лицата си от години, може би дори векове. Този тип обаче... ако подозренията ми са правилни, може да се променя много по-бързо, но ми е трудно да го повярвам. В което има известна ирония. Помниш ли какво ти казах вечерта преди да тръгнем по петите на извършителя? Казах ти, че трябва да забравиш за малко концепцията за реалността, в която си вярвал цял живот. Че останалите може и да не вярват, но ти трябва да вярваш. Казах ти, че ако не вярваш, сигурно ще умрем и ще позволим на Другия да продължи да си присвоява лицата на невинни мъже и те да понасят вината за смъртта на още деца.

Тя поклаща глава, дори се засмива тихичко.

– Говорех ти като някой от онези евангелисти, призоваващ неверниците да открият Бог, нали? Само че сега аз се опитвам да не вярвам. Опитвам се да си внуша, че съм просто параноичната Холи Гибни, която подскача при всяка дреболия, както правех преди да срещна Бил и той да ме научи как да бъда смела.

Холи си поема въздух.

– Мъжът, който ме тревожи, се казва Чарлз Ондовски, на галено Чет. Той е телевизионен репортер и ресорът му, както сам се изразява, са трите П: престъпност, публични дейности и потребителски измами. Отразява и местни събития като церемонии по първи копки и Най-голямата гаражна разпродажба на света. Наистина разследва потребителски измами – във вечерните новини на канала, за който работи, дори има рубрика „Чет на Пост“, – но се занимава най-вече с престъпност и бедствия. С трагедии. Смърт. Болка. А ако всичко това не ти напомня за Другия, който уби момчето във Флинт Сити и двете момиченца в Охайо, много ще се изненадам. Всъщност бих се шокирала.

Тя пак слага записа на пауза, колкото да отпие голяма глътка джинджифилова бира – гърлото ѝ е пресъхнало като пустиня – и се оригва силно, което предизвиква кикот. След като се чувства малко по-добре, натиска копчето и дава отчет, както би направила при разследването на всеки друг случай – конфискация, изчезнало куче, продавач на коли, който пощипва шестстотин долара тук, осемстотин долара там. Отразява ѝ се добре. Все едно дезинфекцира рана, която е започнала леко да се зачервява, но още не е повод за сериозни притеснения.