Stephen king if it bleeds copyright 2020 by Stephen King Катя Перчинкова, превод, 2020 „Megachrom“ – оформление на корица, 2020

Отговорът му се струваше очевиден. Защо иначе ще говори колко трудно е чакането?

„Сега и аз чакам – помисли си Чък. – И се надявам всичко да се окаже просто голямо недоразумение“.

5.

В последния учебен ден в шести клас госпожица Ричардс - мила отнесена млада жена, която не умееше да въдворява никаква дисциплина и вероятно нямаше да изкара дълго в държавната образователна система – опита да прочете на класа няколко стиха от „Песен за мен самия“ на Уолт Уитман. Не се получи. Децата бяха подивели и не им се слушаше поезия, а искаха само да побягнат към предстоящите дълги летни месеци. Чък беше в същото настроение, доволен да мята наплюнчени хартиени топчета или да покаже среден пръст на Майк Ендърби, докато госпожица Ричардс гледаше в книгата, но един стих отекна в главата му и го накара да се изправи.

След като часът най-накрая свърши и децата излязоха на свобода, той остана в класната стая. Госпожица Ричардс седна на бюрото и духна кичур коса от челото си. Когато видя, че Чък още не си е тръгнал, му се усмихна уморено.

– Часът мина добре, не си ли съгласен?

Чък разпознаваше сарказма дори когато беше деликатен и използван за самоирония. Все пак той беше евреин. Добре де, наполовина евреин.

– Какво иска да каже авторът с „Обширен съм, съдържам множествата“?

Въпросът му ободри учителката. Тя подпря брадичка на едното си малко юмруче и го погледна с красивите си сиви очи.

– Според теб какво означава?

– Говори за всички хора, които познава, нали? – предположи Чък.

– Да, но може би означава нещо повече. Ела насам.

Той се наведе над бюрото ѝ, където върху дневника стоеше

„Американска поезия“. Много нежно тя постави длани върху слепоочията му. Ръцете ѝ бяха хладни. Усещането беше толкова приятно, че се наложи да потисне потръпването си.

– Какво има между ръцете ми? Само хората, които познаваш ли?

– Не – отговори Чък. Мислеше си за майка си и баща си, и за бебето, което така и не бе успял да подържи. Алиса, сипе се като дъжд. – Има и спомени.

– Да. Всичко, което виждаш. Всичко, което знаеш. Целият свят, Чъки. Самолети в небето, капаците на шахти по улицата. С всяка следваща година светът в главата ти ще става все поголям и ярък, по-сложен и изпълнен с детайли. Разбираш ли?

– Май да. – Изуми го мисълта, че в крехкия му череп се съдържа цял един свят. Помисли си за сина на Джефрис, блъснат на улицата. Помисли си за Хенри Питърсън, счетоводителя на баща му, увиснал на въжето (сънуваше кошмари за него). Техните светове бяха потънали в тъмнина. Като стая, в която си угасил лампата.

Госпожица Ричардс свали ръце. Изглеждаше угрижена.

– Добре ли си, Чъки?

– Да.

– Тогава тръгвай. Ти си добро момче. Приятно ми беше да ти преподавам.

– Госпожице Ричардс, вярвате ли в призраци? Тя се замисли.

– Вярвам, че спомените са призраци. Но привидения, хвърчащи из коридорите на порутени замъци? Мисля, че те съществуват само в книгите и филмите.

„И може би в кулата на дядовата къща“, помисли си Чък.

– Приятно лято, Чъки.

6.

Лятото наистина беше приятно до август, когато баба му умря. Случи се недалеч от къщи, на публично място, което беше малко унизително, но поне смъртта беше от онези, за които хората казват на погребението: „Слава богу, че не е страдала“. Другото стандартно изказване „Живя дълго и пълноценно“ беше по-спорно; Сара Кранц още не беше навършила шейсет и пет, макар да ги наближаваше.

Къщата на Пилчард Стрийт отново се изпълни с дълбока тъга, само че този път нямаше пътуване до „Дисни Уърлд“, което да отбележи началото на възстановяването. Чък отново започна да нарича баба си „бабех“, поне наум, и често вечер заспиваше изтощен от плач. Плачеше, заровил лице във възглавницата, за да не натъжава дядо си още повече. Понякога шептеше: „Бабех, липсваш ми, бабех, обичам те“, докато найнакрая сънят го погълнеше.

Дядо носеше траурна лента, отслабна, спря да се шегува и се състари, но Чък долавяше (или поне така си мислеше) и известно облекчение в изражението му. Ако действително беше така, го разбираше. Когато живееш със страха ден след ден, би трябвало да изпиташ облекчение, когато страшното най-накрая се случи. Нали?

След смъртта ѝ Чък повече не изкачваше стълбите до кулата и не си отправяше предизвикателство да докосне катинара, но отиде до минимаркета един ден преди да тръгне в седми клас в прогимназия „Ейкър Парк“. Купи си безалкохолно и „Кит-кат“, после попита продавача къде е стояла жената, когато е получила инсулта и е умряла. Продавачът, нашарен с татуировки двайсет и няколко годишен младеж с дълга, зализана с гел руса коса, се изсмя отблъскващо.

– Малкият, проявяваш нездрав интерес. Да не би да усъвършенстваш уменията си на масов убиец от ранна възраст?

– Тя ми беше баба – каза Чък. – Моята бабех. Аз бях на градския басейн, когато е станало. Прибрах се вкъщи и когато я повиках, дядо ми каза, че е умряла.

Това изтри усмивката от лицето на продавача.

– Леле, пич. Извинявай. Стана ето там. При етажерката на третия ред.

Чък отиде при етажерката на третия ред и вече знаеше какво ще види.

– Купуваше хляб – каза младежът. – Срина почти всичко от рафта, когато падна. Съжалявам, не биваше да го казвам.

– Не – каза Чък и си помисли: „Вече го знаех“.

На втория ден от новата учебна година в прогимназия „Ейкър Парк“ Чък мина покрай информационното табло пред администрацията и веднага направи няколко крачки назад. Сред обявите за различни кръжоци, прослушвания за оркестъра и сформирането на спортните отбори имаше плакат, на който танцуваха момче и момиче – той вдигнал ръка, за да я завърти. НАУЧЕТЕ СЕ ДА ТАНЦУВАТЕ! пишеше над усмихнатите деца с пъстри букви. Под тях: ЗАПИШЕТЕ СЕ В КЛУБ „ВИХРЕН ПИРУЕТ“! ЕСЕННИЯТ БАЛ НАБЛИЖАВА! ЕЛАТЕ НА ДАНСИНГА!

В главата на Чък нахлу болезнено ясен спомен: баба му в кухнята, протегнала ръце към него. Как щракна с пръсти и каза: „Танцувай с мен, Хенри“.

Следобед отиде във физкултурния салон, където заедно с още девет плахи деца беше посрещнат възторжено от госпожица Рорбахер, учителката по физическо на момичетата. Чък беше едното от само три момчета. Момичетата бяха седем, всичките по-високи от момчетата.

Едно от момчетата, Пол Мълфорд, опита да се изниже веднага щом забеляза, че е най-ниският в групата, висок едва метър и петдесет. Госпожица Рорбахер го догони и го домъкна обратно през смях.

– А, не, не – каза тя. – Вече ми падна в ръчичките.

Така беше. Всички ѝ бяха паднали в ръчичките. Госпожица Рорбахер беше танцуващият звяр и никой не можеше да се изпречи на пътя ѝ. Тя пусна касетофона и им показа как се танцува валс (Чък вече знаеше), ча-ча (Чък вече знаеше), степ (Чък вече знаеше) и самба. Чък не знаеше този танц, но когато госпожица Рорбахер пусна „Tequila“ на „Чампс“ и им показа основните стъпки, той веднага ги схвана и се влюби в тях.

Чък беше най-добрият танцьор в малкия клуб, затова госпожица Рорбахер го слагаше предимно с непохватните момичета. Той разбираше че го прави, за да могат те да се научат, и не възразяваше, но му беше скучно.

Към края на четирийсет и пет минутното занятие обаче танцуващият звяр проявяваше милост и го слагаше да партнира на Кат Маккой, която беше в осми клас и танцуваше най-добре от момичетата. Чък не очакваше да се зароди любов – Кат беше не само много красива, но и с десет сантиметра по-висока от него, – но обичаше да танцува с нея и усещането беше взаимно. Щом се хванеха за ръце, улавяха ритъма и той ги изпълваше. Гледаха се в очите (тя трябваше да гледа надолу, което беше неприятно, но какво да се прави – това беше положението) и се смееха радостно.

Преди да разпусне децата, госпожица Рорбахер ги разпределяше по двойки (четири от момичетата трябваше да танцуват едно с друго) и ги караше да импровизират. Когато се отърсеха от задръжките и срама, всички се справяха по-добре, макар че повечето от тях никога нямаше да танцуват на Копакабана.

Един ден – през октомври, само седмица преди Есенния бал – госпожица Рорбахер пусна „Billie Jean“.

– Гледайте сега – каза Чък и направи доста прилична лунна разходка. Децата нададоха възхитени възгласи. Госпожица Рорбахер зяпна.

– Божичко! – възкликна Кат. – Покажи ми!

Чък отново направи стъпките. Кат се опита, но илюзията, че върви назад, просто не се получи.

– Събуй си обувките – посъветва я Чък. – Давай по чорапи.

Плъзгай се.

Кат изпълни указанията. Този път стана много по-добре и всички ѝ ръкопляскаха. Госпожица Рорбахер също опита, а после и останалите започнаха да правят лунната разходка до полуда. Дори Дилън Мастерсън, най-непохватният в групата, схвана движението. Занятието на „Вихрен пирует“ приключи с половин час по-късно от обикновено.

Чък и Кат си тръгнаха заедно.

– Трябва да го изиграем на бала – каза тя.

Чък, който не бе имал намерение да ходи, спря и я изгледа с повдигнати вежди.

– Няма да е среща, нищо подобно – побърза да поясни Кат. – Кавалер ще ми бъде Дъги Уентуърт... – Чък знаеше, но това не пречи да им покажем страхотните си стъпки. Искаш ли?

– Не знам. Много по-нисък съм от теб. Ще ни се смеят.

– Измислила съм го – рече Кат. – Брат ми има мъжки обувки с ток и мисля, че ще ти станат. Имаш големи ходила за толкова малко дете.

– О, много ти благодаря.

Тя се разсмя и го прегърна сестрински.

На следващата репетиция на „Вихрен пирует“ Кат Маккой донесе обувките на брат си. Чък, чието мъжество и без друго вече беше взето на подбив, понеже танцува, беше готов да ги намрази, но се влюби в тях от пръв поглед. Токовете бяха високи, носовете бяха остри и бяха черни като московска нощ. Приличаха много на обувките, които Бо Дидли беше носил навремето. Добре де, големички му бяха, но това се оправи с малко тоалетна хартия, натъпкана в острите носове. Но най-хубавото беше... че се плъзгаха. По време на импровизациите, когато госпожица Рорбахер пусна „Caribbean Queen“, подът на физкултурния салон сякаш се превърна в лед.

– Ако надраскаш пода, чистачите ще те напердашат – каза Тами Ъндъруд. Вероятно беше права, но не останаха драскотини. Чък се плъзгаше твърде леко, за да остави следи.
8.

Чък отиде сам на есенния бал, и по-добре, защото всички момичета от „Вихрен пирует“ искаха да танцуват с него. Особено Кат, защото приятелят ѝ Дъги Уентуърт имаше два леви крака и почти цяла вечер подпираше стената с приятелчетата си, пиеше пунш и наблюдаваше танцуващите с пренебрежителна усмивка.

Кат не спираше да го пита кога ще направят номера, а Чък все отлагаше. Каза, че ще познае подходящата песен, когато я чуе. Всъщност мислеше за баба си.

Към девет, половин час преди танцовата забава да свърши по график, пуснаха подходящата песен. „Higher and Higher“ на Джаки Уилсън. Чък се запъти към Кат с протегнати ръце. Тя изу обувките си и тъй като Чък носеше обувките с токове на брат ѝ, двамата бяха приблизително на една височина. Излязоха на дансинга и когато направиха лунната разходка в синхрон, всички отстъпиха назад. Оформиха кръг около тях и започнаха да пляскат. Госпожица Рорбахер, една от дежурните учителки на бала, пляскаше заедно с учениците и викаше:

– Давайте, давайте, давайте!

И те танцуваха. Докато Джаки Уилсън пееше с цяло гърло енергичната песен с госпъл окраски, те танцуваха като Фред Астер, Джинджър Роджърс, Джийн Кели и Дженифър Бийлс събрани в едно. Накрая Чък завъртя Кат първо наляво, после надясно и тя се отпусна в обятията му, разперила ръце като умиращия лебед. Чък завърши с шпагат, който по чудо не му сцепи панталона. Двеста деца нададоха възглас, когато Кат обърна глава и лепна целувка в ъгълчето на устата му.

– Още веднъж! – извика някой, но Чък и Кат поклатиха глави. Макар и още малки, знаеха кога да спрат. Не можеха да надминат това перфектно изпълнение.

9.

Шест месеца преди да умре от тумор в мозъка (на несправедливо ранната възраст от трийсет и девет години) и докато мозъкът му още работеше (поне отчасти), Чък каза на жена си истината за белега на ръката. Не беше кой знае каква тайна и не я беше излъгал особено, но беше достигнал момент в бързо гаснещия си живот, когато му се стори важно да изясни въпроса. Единственият път, когато тя го попита за белега (който наистина беше съвсем малък), той отговори, че му е от момче на име Дъг Уентуърт, което се ядосало, защото танцувал шеметно с гаджето му на училищна забава, и го блъснало в телената оградата пред физкултурния салон.

– Какво стана всъщност? – попита Джини, не защото искаше непременно да знае, а тъй като ѝ се стори, че е важно за Чък. Не я интересуваше особено някаква случка от прогимназията. Лекарите казваха, че до Коледа вероятно ще е мъртъв. Това я интересуваше.

След паметния им танц, когато диджеят бе пуснал друга, по-нова песен, Кат Маккой беше изтичала при приятелките си, които сред кикот и писъци я бяха запрегръщали с плам, на какъвто са способни само тринайсетгодишните момичета. Чък беше потен и толкова разгорещен, че имаше чувството, че бузите му ще се възпламенят всеки момент. Освен това беше изпаднал в еуфория. Единственото, което искаше в този момент, беше да остане сам някъде на тъмно и хладно.

Той мина като насън покрай Дъги и приятелите му (които не му обърнаха никакво внимание), отвори вратата на салона и излезе на асфалтираното баскетболно игрище. Хладният есенен въздух потуши пожара в бузите му, но не и еуфорията. Вдигна очи, видя милиони звезди и разбра, че зад всяка от тези милиони звезди се крият поне още милион.

„Вселената е обширна – помисли си. – Съдържа множества. Освен това съдържа мен и в този момент аз съм прекрасен. Имам право да бъда прекрасен“.

Той изпълни лунната разходка под баскетболния кош на фона на струящата от салона музика (когато направи признанието пред Джини, не помнеше вече коя песен звучеше, но, за протокола, беше „Jet Airliner“ на „Стив Милър Бенд“), после се завъртя с разперени ръце. Сякаш за да прегърне целия свят.

Усети болка в дясната ръка. Не силна, просто нормална болка, която те кара да изохкаш, но достатъчна да го изтръгне от радостното извисяване на духа и да го свали обратно на земята. Видя, че опакото на дланта му кърви. Докато се беше въртял като дервиш под звездите, разперената му ръка беше закачила мрежата на оградата и стърчащо парче тел го беше порязало. Раната беше повърхностна, не налагаше дори лепенка. Но му остави белег. Малък бял белег с формата на полумесец.

– Защо ти е да лъжеш за подобна дреболия? – попита Джини. Усмихваше се, когато вдигна ръката му и целуна белега.

– Разбирам да беше излъгал, че си смлял по-голямото момче от бой, но ти не каза подобно нещо.

Не, не беше казвал подобно нещо и Дъги Уентуърт никога не му беше създавал проблеми. Първо, Дъги беше голям веселяк. Второ, Чък Кранц беше фъстък от седми клас, който не заслужаваше внимание.

Защо тогава беше излъгал, ако не за да се изкара героя в измислена история? Защото белегът беше важен по друга причина. Защото беше част от история, която не можеше да разкаже, макар сега жилищен блок да се издигаше на мястото на викторианската къща, в която беше израснал. Викторианската къща с призраците.

Белегът означаваше нещо повече, затова Чък беше съчинил история, която да му придаде по-голямо значение. Просто не можеше да измисли история, подобаваща на значението му. Нямаше по-добро обяснение, но докато глиобластомът продължаваше щурма си, разпадащият му се ум успя да измисли толкова. Най-накрая ѝ каза как всъщност се беше сдобил с белега и това трябваше да е достатъчно.

10.

Дядото на Чък, неговият зайде, умря от инфаркт четири години след Есенния бал. Сърцето на Алби спря, докато изкачваше стълбите на градската библиотека, за да върне „Гроздовете на гнева“ – която беше казал, че е точно толкова хубава, колкото я помнел. Чък беше десетокласник в гимназията, пееше в рокгрупа и танцуваше като Джагър по време на инструменталите.

Дядо му му остави всичко. Наследството, някога доста голямо, се беше смалило значително в годините след ранното му пенсиониране, но все още имаше достатъчно пари за висшето образование на Чък. По-късно продажбата на викторианската къща плати за къщата (малка, но в хубав квартал и с прекрасна стая в дъното, подходяща за детска), в която с Вирджиния се нанесоха след медения месец в Катскилс. Като нов служител в „Мидуест Тръст“ – скромен касиер, – той никога нямаше да може да я купи без наследството от дядо си.

Чък категорично отказа да се премести в Омаха и да живее при родителите на майка си.

– Обичам ви – каза той, – но тук съм израснал и тук искам да остана, докато замина за колежа. На седемнайсет съм, не съм бебе.

Тъй че те двамата, отдавна пенсионирани, дойдоха да живеят с него във викторианската къща за близо двете години преди Чък да постъпи в Университета на Илинойс.

Не успяха обаче да дойдат за погребението. Всичко се случи много бързо, както беше искал дядо му, а родителите на майка му имаха да уреждат някои неща в Омаха. На Чък не му липсваха особено. Заобиколен беше от приятели и съседи, които познаваше много по-добре от тях. Един ден преди те да пристигнат Чък най-накрая отвори жълтия плик, който стоеше на масичката в антрето. Беше от погребална агенция „Еберт-Холоуей“. Вътре бяха личните вещи на Алби Кранц – онези от тях, които били в джобовете му, когато беше паднал на стълбите пред библиотеката.

Чък изсипа съдържанието на плика на масата. Издрънкаха монети, няколко дражета „Холс“, джобно ножче, новият мобилен телефон, който дядо му почти не беше имал възможност да използва, и портфейлът му. Чък взе портфейла, помириса старата мека кожа, целуна го и си поплака. Сега вече наистина беше сиракче.

Сред вещите беше и ключодържателят на дядо му. Чък плъзна в халката показалеца на дясната си ръка (ръката с белега във формата на полумесец) и изкачи късото и мрачно стълбище до кулата. Този път не просто разклати катинара. След като търси известно време, намери правилния ключ и го отключи. Остави катинара да виси на вратата и я отвори, напрегнат от скърцането на старите несмазани панти, готов да се сблъска с какво ли не.
11.

Но вътре нямаше нищо. Стаята беше празна.

Малка стаичка, кръгла, с диаметър не повече от четири метра, дори по-малко. Отсреща имаше един-единствен широк прозорец, напластен с трупал се в продължение на години прах. Макар денят да беше слънчев, през стъклото влизаше слаба, разсеяна светлина. Застанал на прага, Чък протегна крак и опипа с пръсти дъските като момче, което пробва водата в езерото, за да види дали е студена. Дъските не изскърцаха, нито поддадоха. Той пристъпи в стаята, готов да отскочи назад в мига, в който усети пода да хлътва, но дюшемето беше твърдо. Отиде до прозореца, като остави следи от стъпки в дебелия слой прах.

Дядо му беше излъгал за прогнилия под, но за гледката беше напълно прав. Наистина не представляваше нищо особено. Чък видя търговския център зад зеления пояс от дървета, а отвъд него локомотива на влака, пътуващ към града и дърпащ след себе си пет пътнически вагона. По това време на деня, след като сутрешният пиков час беше приключил, вероятно имаше съвсем малко пътници.

Остана на прозореца, докато влакът отмина, после се върна обратно по стъпките си в праха. Когато се обърна да затвори вратата, видя по средата на кръглата стая легло. Болнично легло. На него лежеше мъж. Изглеждаше изпаднал в безсъзнание. Не се виждаха апарати, но въпреки това Чък чу звука на един, който правеше бип... бип... бип. Вероятно монитор за сърдечната честота. До леглото имаше шкафче. На него имаше различни кремове и очила с черни рамки. Очите на мъжа бяха затворени. Едната му ръка беше отпусната върху одеялото и Чък видя белега с формата на полумесец – и не се изненада.

В тази стая дядото на Чък – неговият зайде – беше видял жена си да лежи мъртва с разпилените около нея хлябове, които е щяла да бутне при падането си. „Чакането, Чъки – беше му казал. – То е най-трудното“.

Сега започваше неговото чакане. Колко ли време щеше да продължи? На колко години беше мъжът в болничното легло? Чък понечи да влезе отново в кулата, за да види по-добре, но видението изчезна. Нямаше мъж, нямаше болнично легло, нямаше шкафче. Чу се едно последно тихо бип от невидимия монитор, после и то се стопи. Мъжът не избледня постепенно, както правеха привиденията във филмите; просто изчезна, сякаш изобщо не се беше появявал.

„Наистина не се е появявал – помисли си Чък. – Ще си внуша, че не съм го виждал, и ще живея живота си, докато времето ми изтече. Аз съм прекрасен, заслужавам да бъда прекрасен и съдържам множества“.

Затвори вратата и заключи катинара.