Първо действие: Съдържам множествата

Чък искаше да има сестричка. Майка му му обеща, че ще може да я държи, ако е много внимателен. Разбира се, искаше да има и родители, но това не се получи заради един заледен участък на надлеза на магистрала I-95. Много по-късно, в колежа, щеше да каже на приятелката си, че е пълно с романи, филми и телевизионни сериали, в които родителите на главния герой загиват при автомобилна катастрофа, но че той не познава никой друг, на когото това да се е случило в реалния живот.

Приятелката обмисли внимателно думите му и произнесе присъдата си:

– Сигурна съм, че се случва непрекъснато, въпреки че родители загиват и при пожари, торнада, урагани, земетресения и лавини по време на ски ваканции. Това са само някои от възможностите. И защо си мислиш, че ти си главният герой, освен в собствените си очи?

Тя беше поетеса и си падаше малко нихилистка. Връзката им продължи само един семестър.

Чък не беше в колата, когато тя изхвърча по покрив от надлеза, защото родителите му бяха излезли на късна вечеря и него го гледаха баба му и дядо му, които по онова време още наричаше „зайде“ и „бубех“ (това почти приключи в трети клас, когато съучениците започнаха да му се подиграват и той премина от обръщенията на идиш към по-традиционните за американците „дядо“ и „баба“). Алби и Сара Кранц живееха само на километър и половина от тях и беше съвсем естествено да го отгледат след катастрофата, когато той остана, както смяташе първоначално, че е думата, сиракче. Тогава беше на седем.

В продължение на година – може би година и половина

– къщата беше изпълнена с дълбока тъга. Семейство Кранц не само бяха загубили сина и снаха си, но и внучката, която щеше да се роди само след три месеца. Вече ѝ бяха избрали име: Алиса. Когато Чък каза, че се сипело като дъжд, майка му се беше разсмяла и разплакала едновременно.

Той никога не забрави това.

Познаваше и другите си баба и дядо, разбира се, гостуваше им всяко лято, но за него те бяха на практика непознати. Обаждаха се често, след като остана сиракче, обичайните разговори – как е и как върви училището – и летните гостувания продължиха; Сара (известна още като бабех, известна още като баба) го водеше със самолета. Но родителите на майка му си останаха непознати, които живееха в далечната земя Омаха. Изпращаха му подаръци за рождения ден и за Коледа – последните особено хубави, тъй като баба и дядо не „почитаха“ Коледа, – но иначе продължаваше да мисли за тях като за временно явление, като учителите, които се сменят, когато преминеш в горен клас.

Чък пръв започна да съблича метафоричните траурни дрехи, като така неизбежно изтръгна баба си и дядо си (стари, но не чак на преклонна възраст) от собствената им скръб. Дойде момент, когато Чък беше на десет и го заведоха в „Дисни Уърлд“. Отседнали бяха в съседни стаи в курорта „Лебед“, а вратата, свързваща стаите, стоеше отворена през нощта и Чък чу баба си да плаче само веднъж. През повечето време се забавляваха.

Част от приятното настроение донесоха със себе си у дома, когато се прибраха. Чък понякога чуваше баба си да тананика в кухнята или да припява на радиото. След катастрофата имаше предимно храна, поръчана по телефона (и цели кошчета за боклук, пълни с бутилките от бира на дядо му), но в годината след „Дисни Уърлд“ баба отново започна да готви. Вкусни манджи, които поналяха фигурата на дотогава кльощавото момче.

Баба му обичаше да слуша рокендрол, докато готвеше, музика, за която Чък би предположил, че е твърде стара, но която тя очевидно обичаше. Ако Чък влезеше в кухнята в търсене на курабийка или с надеждата да си направи филийка, поръсена с кафява захар, баба му често протягаше ръце и започваше да щрака с пръсти.

– Танцувай с мен, Хенри – казваше тя.

Той се казваше Чък, а не Хенри, но обикновено се включваше в танца. Тя му показа стъпките на джитърбъг и няколко движения от кросоувър. Каза му, че има и други, но гърбът ѝ бил твърде разскърцан, за да ги пробва.

– Мога обаче да ти покажа как се изпълняват – обеща тя и една събота донесе купчина касети от видеотеката. Сред тях бяха „Време за суинг“ с Фред Астер и Джинджър Роджърс,

„Уестсайдска история“ и любимият на Чък „Аз пея под дъжда“, в който Джийн Кели танцува с улична лампа.

– Можеш да научиш тези танци – каза баба му. – Имаш талант, малкият.

Веднъж, докато пиеха студен чай след особено енергичен танц под звуците на „Higher and Higher“ на Джаки Уилсън, той я попита каква е била в гимназията.

– Страшно маце бях – отвърна тя. – Но не казвай на зайде, че съм се изразила така. Той е старомоден.

Чък никога не му каза.

Също така не се качваше в кулата. Поне тогава.

Питаше за нея, разбира се, при това често. Какво има там, какво се вижда от високия прозорец, защо стаята е заключена? Баба му отговаряше, че е заключена, защото подът е изгнил и може да пропадне. Дядо му отговаряше по същия начин, че там горе няма нищо заради прогнилия под, а единственото, което се вижда от прозореца, е търговският център, голяма работа. Твърдеше това, докато една вечер, малко преди единайсетия рожден ден на Чък, не му каза поне част от истината.

2.

Алкохолът е пагубен за тайните, всички знаят това, и след смъртта на сина си, снаха си и неродената внучка (Алиса, звучи като дъжд) Алби Кранц пиеше много, толкова много, че щеше да е добре да си купи акции в пивоварни „АнхойзерБуш“. Можеше да се налива, защото беше пенсионер, имаше достатъчно спестявания и се намираше в дълбока депресия.

След пътуването до „Дисни Уърлд“ консумацията му на алкохол намаля до чаша вино на вечеря или бира пред телевизора по време на бейзболен мач. В повечето случаи. От време на време – отначало всеки месец, по-късно на всеки два месеца – дядото на Чък се натряскваше здраво. Винаги вкъщи и без да вдига врява. На следващия ден се движеше мудно и почти не хапваше чак до следобед, после отново идваше на себе си.

Една вечер, докато гледаха как „Янките“ правят на пух и прах „Ред Сокс“, а Алби беше преполовил втория стек бира, Чък отново повдигна въпроса за кулата. Най-вече, за да се намира на приказка. „Сокс“ изоставаха с девет точки и беше изгубил интерес към мача.

– Обзалагам се, че се вижда много по-надалеч от мол „Уестфорд“ – каза Чък.

Дядо му се замисли, после изключи звука на телевизора и отне думата на една реклама за джипове на „Форд“. (Дядо му твърдеше, че ФОРД е съкращение на Феерия От Ремонтни Дейности.)

– Ако се качиш горе, може да видиш много повече, отколкото си искал – каза той. – Затова вратата е заключена, момко.

Чък изпита слаба и не съвсем неприятна тръпка и веднага се сети за Скуби-Ду и неговите приятели, които преследват призраци с пъстрия си микробус. Искаше да попита дядо си какво има предвид, но едно зряло гласче – все още едва зараждащо се в десетгодишното дете, но което беше започнало да се обажда в редки случаи – му нареди да мълчи. Да мълчи и да чака.

– Знаеш ли в какъв стил е построена тази къща, Чъки?

– Викториански – отвърна Чък.

– Точно така и не в онзи фалшив викториански стил. Построена е през 1885 година и оттогава е ремонтирана няколко пъти, но кулата си стои от самото начало. С баба ти купихме къщата, когато магазинът за обувки потръгна, за жълти стотинки. Живеем тук от 1971-ва и през всички тези години съм се качвал в проклетата кула не повече от пет-шест пъти.

– Защото подът е прогнил ли? – попита Чък, както се надяваше, с чаровна наивност.

– Защото е пълна с призраци – каза дядо му и Чък отново усети онази тръпка. Само че този път не беше толкова приятна. Въпреки че дядо му сигурно се шегуваше. Напоследък отново се шегуваше от време на време. Шегите за дядо му представляваха същото, което танците за баба му. Той надигна бирата. Оригна се. Очите му бяха зачервени. – Коледата, Която Тепърва Ще Дойде. Помниш ли тази история, Чъки?

Чък я помнеше, гледаха „Коледна песен“ всяка година на Бъдни вечер, въпреки че не „почитаха“ Коледа, но пак не разбра какво има предвид дядо му.

– Онова със сина на Джефрис се случи малко след това. – Дядо му гледаше телевизора, но Чък остана с впечатлението, че не го вижда. – Случилото се с Хенри Питърсън... отне подълго. Стана след четири, може би пет години. Но дотогава почти бях забравил какво видях горе. – Той посочи с палец тавана. – Зарекох се, че повече кракът ми няма да стъпи там, и ми се иска да бях удържал на думата си. Заради Сара – баба ти – и хляба. Чакането, Чъки, то е най-трудното. Ще го разбереш, когато...

Вратата на кухнята се отвори. Баба се връщаше от госпожа Станли, която живееше отсреща. Занесла ѝ беше пилешка супа, защото госпожа Станли не се чувствала добре. Поне така твърдеше баба му, но дори и на десет Чък беше сигурен, че причината е друга. Госпожа Станли знаеше всички квартални клюки („Вре си носа навсякъде тази жена“, казваше дядо му) и винаги беше готова да ги сподели. Баба му на свой ред ги препредаваше на дядо му, обикновено след като помолеше внука си да излезе от стаята. Но това, че Чък излизаше от стаята, не означаваше, че не ги чува.

– Кой е Хенри Питърсън, дядо? – попита Чък.

Но дядо му чу, че жена му се прибира, изправи се на стола и остави бирата.

– Гледай само! – извика с приемлива имитация на трезвен тон (не че можеше да заблуди баба). – „Сокс“ са окупирали базите!

3.

В началото на осмия ининг баба му изпрати дядо до минимаркет „Зоуни“ в края на улицата, за да купи мляко за корнфлейкса на Чък за закуска на другия ден.

– Дори не си помисляй да ходиш с колата. Върви пеша да поизтрезнееш.

Дядо не възрази. Рядко се опълчваше на баба, а когато опиташе, резултатът хич не беше добър. След като той излезе, баба – бабех – седна до Чък на дивана и го прегърна. Чък отпусна глава върху удобното ѝ меко рамо.

– За призраци ли ти дърдореше? За призраците, които живеят в кулата?

– Ъм, да. – Нямаше смисъл да я лъже: баба му веднага щеше да разбере. – Там наистина ли има призраци? Виждала ли си ги?

Тя изсумтя насмешливо.

– Ти как мислиш, миличък? – По-късно на Чък щеше да му хрумне, че това не е никакъв отговор. – Не обръщай внимание на зайде. Добър човек е той, но понякога прекалява с пиенето. Тогава подхваща пак любимите си изтъркани теми. Сигурна съм, че ме разбираш.

Чък я разбра. Никсън трябвало да иде в затвора; педалите превземали американската култура и я правели розова; конкурсът Мис Америка (който баба обичаше да гледа) бил чисто и просто тържище за плът. Но преди никога не беше изричала и думичка за призраци на тавана. Поне пред Чък.

– Бабех, кой е синът на Джефрис? Тя въздъхна.

– Това е много тъжна история, Чъкчо. – Понякога го наричаше така шеговито. – Живееше през една улица от нас и го блъсна камион, докато гонеше топка по улицата. Случи се много отдавна. Ако дядо ти твърди, че го е видял преди да се случи, то греши. Или се е шегувал.

Баба му познаваше кога Чък я лъже; през онзи вечер Чък откри, че също има подобна дарба. Позна заради начина, по който тя извърна очи и се вгледа в телевизора, сякаш даваха нещо много интересно, макар Чък да знаеше, че хич не ѝ дреме за бейзбол, дори за Световните серии.

– Той просто пие прекалено много – каза баба му и така сложи край на разговора.

Може би беше вярно. Сигурно беше вярно. Но след този разговор Чък се страхуваше от кулата със заключената врата на върха на късото (шест стъпала) тясно стълбище, осветявано от една гола крушка на черен кабел. Но любопитството и страхът са си лика-прилика и след онази вечер, ако баба му и дядо му бяха излезли някъде, той си отправяше предизвикателство да ги изкачи. Докосваше катинара, стряскаше се, ако той изтракаше (шумът можеше да разбуди затворените вътре призраци), после хукваше обратно надолу по стълбите и поглеждаше през рамо. Лесно можеше да си представи как катинарът се отключва с щракване и пада на пода. Как вратата се отваря със скърцане заради несмазаните панти. Ако това се случеше, предполагаше, че ще умре от страх.

Мазето, от друга страна, изобщо не го плашеше. То беше ярко осветено с флуоресцентни лампи. След като продаде магазина за обувки и се пенсионира, дядо му прекарваше много време долу в дърводелски занимания. Там винаги миришеше сладникаво на дървени стърготини. В един ъгъл, далеч от хобелмашините, лентовия шлайф и трионите, които му беше забранено да пипа, Чък намери кашон с книгите на дядо му за братята Харди. Макар и стари, бяха много интересни. Един ден четеше „Злокобният знак“ в кухнята и чакаше баба му да извади тава с курабийки от фурната, когато тя издърпа книгата от ръцете му.

– Можеш да четеш нещо по-добро – каза тя. – Време е да минеш на по-сериозни четива, Чъкчо. Почакай тук.

– Тъкмо бях стигнал до най-интересното – възрази Чък. Баба му изсумтя презрително, звук, който единствено бабите еврейки могат да издават подобаващо.

– В тези няма нищо интересно – заяви тя и му взе книгата. Върна се с „Убийството на Роджър Акройд“.

– Ето това е добро криминале – каза тя. – Няма глупави тийнейджъри, които обикалят насам-натам със стари таратайки. Смятай това за въведение в истинската литература. – Тя се замисли. – Добре де, не е Сол Белоу, но не е лоша.

Чък започна да чете книгата само за да угоди на баба си, но бързо се увлече. На единайсет беше прочел близо двайсет книги на Агата Кристи. Пробва една-две за мис Марпъл, но предпочиташе много повече Еркюл Поаро със засуканите мустаци и малките сиви клетки. Умът му сечеше като бръснач. Един ден, по време на лятната ваканция, Чък четеше „Убийство в Ориент експрес“ на хамака в задния двор и случайно вдигна очи към прозореца на извисяващата се кула. Запита се как би подходил мосю Поаро, ако трябва да я разследва.

„Аха – помисли си той. После: – Voilà“, – което беше поподходящо.

Следващия път, когато баба му направи мъфини с боровинки, Чък я попита дали може да занесе няколко на госпожа Станли.

– Много съобразително от твоя страна – отвърна баба. – Занеси ѝ, разбира се. Само не забравяй да се огледаш и в двете посоки, когато пресичаш улицата. – Винаги му напомняше това, когато тръгнеше някъде. Сега, като използваше малките си сиви клетки, той се запита дали не си мисли за сина на Джефрис.

Баба беше пълна (и пълнееше все повече), но госпожа Станли беше двойно по-широка от нея вдовица, която свистеше като спукана гума, когато вървеше, и като че ли винаги беше облечена с един и същ розов пеньоар. Чък изпита смътно чувство за вина, че ѝ носи сладки, които ще се лепнат на снагата ѝ, но информацията му трябваше.

Тя му благодари за мъфините и попита – както той беше сигурен, че ще направи – дали иска да хапнат по един в кухнята.

– Ще направя чай!

– Благодаря ви – каза Чък. – Не пия чай, но няма да откажа чаша мляко.

След като се настаниха на огряната от юнското слънце кухненска маса, госпожа Станли попита как са Алби и Сара. Чък, наясно, че каквото и да изрече в тази кухня, ще се е разчуло по цялата улица преди свечеряване, отговори, че са добре. Но тъй като Поаро твърдеше, че трябва да дадеш нещичко, ако искаш да получиш нещичко в замяна, добави, че баба му събира дрехи за лутеранския приют за бездомни.

– Баба ти е светица – каза госпожа Станли, видимо разочарована, че това е всичко. – А дядо ти? Ходи ли да прегледат онази бенка на гърба му?

– Да – отвърна Чък. Пийна мляко. – Докторът я изрязал и я дал за изследване. Оказа се, че не е от злокачествените.

– Слава богу!

– Да – съгласи се Чък. След като беше дал нещичко, сега смяташе, че заслужава да получи.

– Чух го да говори с баба за някой си Хенри Питърсън, който май е умрял.

Подготвил се беше да остане разочарован; тя може и изобщо да не беше чувала за Хенри Питърсън. Но госпожа Станли така ококори очи, че Чък сериозно се уплаши те да не изхвръкнат, и се хвана за гърлото като че ли се беше задавила с парче от мъфина.

– О, каква тъжна история! Ужасна! Той беше счетоводителят на баща ти. Водеше счетоводството и на други фирми.

– Тя се приведе напред и пеньоарът ѝ откри гледка към гръд, толкова голяма, че приличаше на халюцинация. Продължаваше да се държи за гърлото. – Той се самоуби! – каза шепнешком. – Обеси се!

– Измами ли е извършвал? – попита Чък. В книгите на Агата Кристи се извършваха много финансови измами. Както и изнудвания.

– Какво? Господи, не! – Госпожа Станли стисна устни, сякаш да не изрече нещо, което не е за ушите на голобрадото момче, седнало срещу нея. Но естествената ѝ склонност да

разказва всичко (на всеки) надделя. – Жена му избяга с помлад мъж! Едва достатъчно голям, за да гласува, а тя беше на повече от четирийсет! Какво мислиш за това?

Единственият отговор, който му дойде наум, беше:

– Леле! – Тази реакция явно я удовлетвори.

След като се прибра вкъщи, той взе тетрадката си от етажерката и написа: Д. е видял призрака на сина на Джефрисмалко преди да умре. Видял е призрака на Х. Питърсън4 или 5ГОДИНИ преди да умре. Спря и задъвка края на химикалката обезпокоен. Не искаше да напише онова, което му се въртеше в главата, но реши, че един добър детектив би го направил.