Stephen king if it bleeds copyright 2020 by Stephen King Катя Перчинкова, превод, 2020 „Megachrom“ – оформление на корица, 2020

Очаквах да прекарам тази последна нощ в някой мотел в Пенсилвания, но изникна семеен въпрос и вместо това дойдох да преспя у майка. Трудно ми е да съм тук. Пълно е със спомени, много от тях неприятни. Въпреки това ще пренощувам при нея. По-добре е така. Мама излезе да напазарува за подранила коледна вечеря, която вероятно няма да е вкусна. Готвенето не е сред талантите ѝ.

Надявам се да приключа с Чет Ондовски – тоест съществото, което се нарича така – утре вечер. Страх ме е, няма смисъл да лъжа. Той обеща случилото се в училището да не се повтори, обеща без дори да се замисли, но не му вярвам. Бил не би му повярвал, а съм сигурна, че и ти не би му повярвал. Вече е усетил вкуса на убийството. Може да му е харесала и ролята на героичен спасител, макар несъмнено да знае, че не бива да привлича внимание върху себе си.

Обадих се на Дан Бел и му казах, че възнамерявам да сложа край на Ондовски. Смятах, че като бивш полицай, той ще ме разбере и ще одобри решението ми. Направи го, но ме предупреди да внимавам. Ще се опитам, но трябва да призная, че имам много лошо предчувствие. Обадих се и на приятелката си Барбара Робинсън и ѝ казах, че ще спя у майка в събота вечерта. С брат ѝ Джером непременно трябва да си мислят, че съм извън града утре. Каквото и да се случи с мен, искам да съм сигурна, че те двамата няма да са изложени на опасност.

Ондовски се тревожи какво мога да направя с информацията, която открих, но е и самоуверен. Ще ме убие, ако може. Сигурна съм. Той не знае обаче, че съм попадала в подобни ситуации и преди и няма да го подценя.

Бил Ходжис, моят приятел и бивш партньор, ме беше включил в завещанието си. Остави ми част от застраховката си живот, но и неща за спомен, които са ми по-скъпи. Едно от тях е служебното му оръжие – 38-калибров военнополицейски револвер „Смит & Уесън“. Бил ми каза, че повечето полицаи сега са въоръжени с „Глок“ 22 калибър с петнайсет куршума вместо с шест, но че той самият е от старата школа и се гордее с това.

Не обичам огнестрелни оръжия – всъщност ги ненавиждам, – но утре няма да се поколебая да използвам револвера на Бил. Няма да преговарям. Разговарях веднъж с Ондовски и това беше достатъчно. Ще го застрелям в гърдите и не само защото винаги е най-добре да се целиш в гърдите, което научих на курса по стрелба преди две години.

Истинската причина е...

[Пауза]

Помниш ли какво стана в пещерата, когато ударих съществото в главата? Естествено, че помниш. Сънуваме го и никога няма да го забравим. Вярвам, че силата – физическата сила, – вдъхнала живот на тези създания, е нещо като извънземен мозък, заменил човешкия мозък, който сигурно е съществувал преди да бъде превзет. Не знам откъде се е взела и не ме интересува. Ако прострелям това създание в гърдите, може да не го убия. Всъщност, Ралф, в известен смисъл разчитам на това.

Вярвам, че има друг начин да се отърва от него завинаги. Разбираш ли, има един бъг.

Майка ми се прибира. Ще се опитам да довърша доклада по-късно или утре.

Шарлот не дава на Холи да ѝ помогне с готвенето: всеки път, когато дъщеря ѝ влезе в кухнята, Шарлот я гони. Така денят се проточва, но най-накрая става време за вечеря. Шарлот е облякла зелената рокля, която носи на всяка Коледа (горда от факта, че все още ѝ става). Коледната ѝ брошка – бодлива зеленика с червени плодчета – е на обичайното си място отляво на гърдите.

– Класическа коледна вечеря като едно време! – възкликва тя, когато хваща Холи за лакътя и я въвежда в трапезарията.

„Като затворник, когото водят на разпит“, мисли си Холи. – Приготвих любимите ти ястия!

Сядат една срещу друга. Шарлот е запалила ароматни свещи, които ухаят на лимонена трева, и на Холи ѝ се киха. Вдигат тост с малки чашки с вино „Морган Дейвид“ (класическа гадост) и си пожелават весела Коледа. Следва салата, вече овкусена с подобна на сопол заливка, която Холи ненавижда (Шарлот си мисли, че я обожава) и суха като папирус пуйка, която може да се преглътне само с обилни количества сос. Картофеното пюре е на бучки. Преварените аспержи са лигави и противни както винаги. Само тортата с моркови (купена от магазина) е вкусна.

Холи си изяжда всичко и хвали майка си. Шарлот ѝ се усмихва лъчезарно.

След като измиват съдовете (Холи ги бърше с кърпа, както обикновено; майка ѝ твърди, че никога не успява да остърже всичкото „загоряло“ от тенджерите), отиват в хола, където Шарлот изважда дивиди с „Животът е прекрасен“. На колко коледи са го гледали? Поне десетина, може би повече. Вуйчо Хенри можеше да цитира всички реплики. „Може би – мисли си Холи – все още може“. Проучила е болестта на Алцхаймер в интернет и е установила, че няма начин да разбереш кои спомени остават непокътнати, докато невронните връзки се разпадат една по една.

Преди началото на филма Шарлот подава на Холи коледна шапчица... тържествено.

– Винаги си я слагаш, когато гледаме този филм. Още от малка. Традиция е.

Холи е запален киноман – откакто се помни, и намира какво да хареса дори във филмите, които критиците хулят (смята например, че „Кобра“ със Сталоун е ужасно недооценен филм), но „Животът е прекрасен“ открай време я смущава. Разбира Джордж Бейли в началото на филма, но в края героят ѝ се струва като човек с биполярно разстройство в маниакалната фаза на заболяването. Дори се е питала дали след края на филма той не става крадешком от леглото и не избива цялото си семейство.

Гледат филма, Шарлот с коледната си рокля, а Холи с коледната си шапка. Холи си мисли: „Сега отивам на друго място. Усещам как тръгвам. На тъжно място, потънало в сенки. Това е място, на което знаеш, че смъртта е съвсем наблизо“.

На екрана Джейни Бейли казва:

– Господи, на татко му има нещо.

През нощта, когато заспива, Холи сънува, че Чет Ондовски излиза от асансьора във Фредерик Билдинг със скъсан джоб и ръкав на сакото. Ръцете му са изцапани с тухлен прах и кръв. Очите му трептят, а когато устните му се разтеглят в широка усмивка, от устата му се изсипват пъплещи червени буболечки и плъзват надолу по брадичката.