Stephen king if it bleeds copyright 2020 by Stephen King Катя Перчинкова, превод, 2020 „Megachrom“ – оформление на корица, 2020

Градчето Пайнбъро се намира недалеч от Питсбърг. Макар голяма част от Западна Пенсилвания да е заета от ферми, Пайнбъро може да се похвали с процъфтяващ градски център и почти 40 000 жители. Когато навлезете в пределите на общинския град, минавате покрай гигантско бронзово творение със съмнителна художествена стойност (но местните жители явно си го харесват). Това е, според табелата, НАЙ-ГОЛЯМАТА ШИШАРКА НА СВЕТА! Наблизо има паркинг за желаещите да си направят пикник и снимки. Много от тях се снимат, някои слагат децата си да позират седнали на люспите на шишарката. (Малка табелка до нея гласи: „Моля, не поставяйте деца над 20 кг на Шишарката.) Днес е твърде студено за пикници, химическата тоалетна е прибрана за сезона, а бронзовото творение със съмнителна художествена стойност е украсено с мигащи коледни лампички.

Недалеч от гигантската шишарка, близо до мястото, където първият светофар бележи началото на центъра на Пайнбъро, се намира прогимназия „Албърт Макриди“, в която почти петстотин ученици посещават седми, осми и девети клас – тук няма учителска стачка.

В десет без петнайсет на 8 декември куриерски микробус на „Пенси Спийд“ спира на кръглата алея пред училището. Куриерът слиза и стои пред минибуса една-две минути, докато проверява нещо във формуляр. После побутва очилата си по тесния си нос, поглажда тънките си мустаци и отива до задната врата на микробуса. След кратко тършуване изважда квадратен пакет, широк около метър. Носи го без голямо усилие, тъй че явно не тежи много.

На вратата има предупреждение: ВСИЧКИ ВЪНШНИ ЛИЦА ТРЯБВА ДА ПОЛУЧАТ РАЗРЕШЕНИЕ ЗА ДОСТЪП.

Шофьорът натиска копчето на домофона под надписа и госпожа Келър, училищната секретарка, го пита какво обича.

– Нося пратка за нещо си на име... – Той се навежда да прочете етикета. – Божке! Май е на латински. Нещо от сорта на Немо... Немо... Импуне... или сигурно се казва Импюни...

Госпожа Келър му се притича на помощ.

– За Дружеството „Nemo Me Impune Lacessit“ е, нали? На екрана куриерът изглежда облекчен.

– Щом казвате. Първата дума определено е „дружество“.

Какво означава?

– Влезте, ще ви кажа.

Когато куриерът минава през металния детектор, влиза в централния офис и оставя пакета на бюрото, госпожа Келър се усмихва. Пакетът е облепен със стикери, няколко на коледни елхи, зеленика и Дядо Коледа, много повече на шотландци с карирани полички и черни кепета, надуващи гайди.

– Е – казва той, когато сваля четеца от колана си и го насочва към баркода върху етикета с адреса. – Какво представлява този Немо, когато си е вкъщи по пантофи?

– Националният девиз на Шотландия – отвръща тя. – Означава „Никой не може да ме провокира безнаказано“. Класът по Политология и социология на господин Гризуълд си партнира с училище от Шотландия, край Единбург. Пишат си имейли и съобщения във Фейсбук, изпращат си снимки и така нататък. Шотландчетата викат за „Пиратите“ от Питсбърг, нашите деца за футболен клуб „Бъки Тисъл“. Нашите гледат мачовете в YouTube. Сигурно идеята да се кръстят Дружество „Nemo Me Impune Lacessit“ е хрумнала на Гризуълд. – Тя поглежда адреса на етикета. – Да, гимназия „Ренхил“, от тях е. С все митническите печати.

– Бас държа, че са коледни подаръци – казва куриерът. – Няма какво друго да е. Вижте. – Той обръща кутията и ѝ показва надписа НЕ ОТВАРЯЙТЕ ПРЕДИ 18 ДЕКЕМВРИ, изписан внимателно с печатни букви и обрамчен от още двама шотландски гайдари.

Госпожа Келър кимва.

– Тогава е последният учебен ден преди коледната ваканция. Боже, дано децата на Гризуълд са се сетили също да им изпратят нещо.

– Как мислите, какви ли подаръци изпращат шотландчета на американчета?

Тя се разсмива.

– Само да не е саздърма.

– Какво е това? Пак ли е на латински?

– Овчи сърца – обяснява госпожа Келър. – И дроб, и други карантии. Знам, защото съпругът ми ме заведе в Шотландия за десетата годишнина от сватбата ни.

Куриерът прави физиономия, която отново я разсмива, после я моли да се подпише в прозорчето на електронния четец. Тя се подписва. Той ѝ пожелава приятен ден и весели празници. Тя му пожелава същото. След като той си тръгва, госпожа Келър привиква едно безцелно шляещо се хлапе (то няма пропуск за напускане на часа, но тя не го прави на въпрос) да занесе кутията в складовото помещение между библиотеката и учителската стая на първия етаж. Казва на господин Гризуълд за колета в обедната почивка. Той отвръща, че ще го занесе в класната стая в три и половина след последния час. Ако го беше занесъл на обяд, касапницата вероятно щеше да е още по-голяма.

Американският клуб от училище „Ренхил“ не беше изпратил на учениците от „Албърт Макриди“ кутия с коледни подаръци. Не съществува компания за куриерски услуги „Пенси Спийд“. Микробусът, по-късно намерен изоставен, бил откраднат от паркинга на мол малко след Деня на благодарността. Госпожа Келър ще се критикува безпощадно, защото не забелязала, че куриерът няма табелка с името си, а когато насочил електронния четец към етикета на колета, устройството не бибипнало като четците, използвани от Ю Пи Ес и „ФедЕкс“, защото било фалшиво. Както и митническият печат.

Полицаите ще ѝ кажат, че на всеки може да се случи да не забележи тези подробности и няма защо да се чувства виновна. Въпреки това тя се чувства виновна. Мерките за сигурност в училището – камерите, заключената по време на часовете входна врата, металният детектор – са добри, но представляват просто машини. Тя е (или поне беше) човешкият елемент в охраната, пазителят на портата и не беше оправдала това доверие. Не беше опазила децата.

Госпожа Келър смята, че ръката, която е загубила, ще бъде само началото на изкуплението ѝ.

2.

14:45 е и Холи Гибни се приготвя за шейсет минути, които винаги ѝ доставят удоволствие. Това може да намеква за лош вкус, но тя обича да гледа едночасовото делнично предаване по телевизията и се старае детективска агенция „Търси се“ (помещаваща се в хубав нов офис на петия етаж на „Фредерик Билдинг“ в центъра) да е празна от три до четири. Тъй като тя е шефката – нещо, което още ѝ е трудно да повярва, – задачата не е особено трудна.

Днес Пийт Хънтли, съдружникът ѝ в агенцията, откакто Бил Ходжис умря, издирва избягало от къщи момиче из приютите за бездомни в града. Джером Робинсън, който е прекъснал следването си в Харвард, докато се опитва да превърне доклад по социология от четирийсет страници в книга, също работи в „Търси се“, макар и само почасово. Днес следобед той е южно от града да търси отвлечен голдън ретривър на име Лъки, който може да е бил оставен в приют в Янгстаун, Акрън или Кантън, когато собствениците му отказали да платят искания откуп от десет хиляди долара. Естествено, кучето може и да беше изхвърлено нейде из полята на Охайо – или убито, – но едва ли. Увери Джером, че името на кучето е добра поличба и че е обнадеждена.

– Обнадеждена си, а? – ухили се той.

– Точно така – отвърна тя. – А сега бягай да донесеш пръчката, Джером.

Има голяма вероятност да остане сама чак до края на работния ден, но я интересува единствено времето от три до четири. Като хвърля по едно око на часовника, написва набързо имейл до Андрю Едуардс, клиент, който подозира, че съдружникът му се опитва да укрива фирмени авоари. Съдружникът се е оказал невинен, но агенцията си е свършила работата и трябва да си получи заплащането. „За трети път Ви подканваме да платите за извършената услуга – пише тя.

– Моля, издължете се, за да не се налага да прехвърлим вземането към колекторска фирма“.

Чувства се много по-убедителна, когато може да пише в множествено число вместо в единствено. Работи върху самочувствието си, но както често е казвал дядо ѝ, „Рим не е бил построен за един ден, нито Филаделфия“.

Изпраща имейла – фиууу – и изключва компютъра. Поглежда часовника. До три остават осем минути. Отива до малкия хладилник и изважда кутийка диетично пепси. Оставя я върху фирмена подложка (ВИЕ ГУБИТЕ, НИЕ НАМИРАМЕ, ВИЕ ПЕЧЕЛИТЕ), после отваря горното ляво чекмедже на бюрото си. Вътре, скрит под ненужни формуляри, има пакет с минидесертчета „Сникърс“. Изважда шест, по едно за всяка рекламна пауза, разопакова ги и ги подрежда в редица.

Три без пет. Пуска телевизора, но изключва звука. Мори Пович в момента обикаля из студиото и настървява публиката. Холи може да има лош вкус, но не пада чак толкова ниско. Обмисля дали да не изяде един от сникърсите, но решава да изчака. Тъкмо когато се поздравява мислено за въздържанието, чува асансьора и завърта подразнено очи. Трябва да е Пийт. Джером е твърде далеч от града.

Наистина е Пийт, усмихнат.

– О, прекрасен ден – казва той. – Някой най-накрая е накарал Ал да изпрати техник...

– Ал нищо не е направил – отвръща Холи. – С Джером се погрижихме. Беше просто бъг.

– Но как...

– Хакнахме някои настройки. – Продължава да държи часовника под око: три без три. – Джером го направи, но и сама можех да се справя. – Отново се чувства длъжна да каже истината. – Поне така си мисля. Намери ли момичето?

Пийт вдига палци.

– В „Сънрайз Хаус“. Първо там проверих. Добрата новина е, че иска да се прибере вкъщи. Обади се на майка си и тя ще отиде да я вземе.

– Сигурен ли си? Или момичето само ти обеща?

– Стоях до нея, когато ѝ позвъни. Видях сълзите ѝ. Случаят е решен, Холи. Само се надявам майката да не е стисната като онзи тип Едуардс.

– Едуардс ще плати. Твърдо съм решила. – На телевизионния екран Мори е заменен от танцуващо шишенце с лекарство против диария. Което по мнение на Холи всъщност е за предпочитане. – А сега тихо, Пийт, предаването ми започва след една минута.

– Господи, още ли гледаш този тип? Холи му хвърля заплашителен поглед.

– Можеш да гледаш с мен, но ако ще правиш саркастични забележки и ще ми разваляш удоволствието, по-добре си тръгвай.

„Бъди твърда“, обича да ѝ повтаря Али Уинтърс. Али е психотерапевтката ѝ. За кратко посещаваше друг терапевт, мъж, който беше написал три книги и множество научни статии. Но това беше по причини, различни от демоните, които я преследваха като тийнейджърка. С доктор Карл Мортън обсъждаха по-скорошни демони.

– Без саркастични забележки, разбрано – обещава Пийт.

– Леле, не мога да повярвам, че с Джером сте действали зад гърба на Ал. Хванали сте бика за рогата, така да се каже. Страшна си, Холи.

– Опитвам се да бъда по-твърда.

– И успяваш. В хладилника има ли кола?

– Само диетична.

– Гадост. Има вкус на...

– Тихо.

– Пазете се, ако сте лоши хора, защото Джон Лоу ще ви тикне в затвора!

– Всички да станат! – провиква се Джордж, приставът. Зрителите стават, без да спират да пляскат и да се полю-

ляват, когато съдия Джон Лоу влиза в залата. Висок е два метра (Холи знае това от списание „Пийпъл“, което крие още по-добре от сникърсите) и е плешив като черна топка за билярд... макар да е по-скоро кафяв като тъмен шоколад, отколкото черен. Носи широка тога, която се полюшва напред-назад, докато върви с танцова стъпка към мястото си. Грабва чукчето, заклаща го като метроном и разкрива низ от бели зъби.

– О, боже господи – казва Пийт.

Холи му хвърля най-застрашителния си поглед. Пийт запушва уста с ръка, а другата размахва в знак на примирие.

– Сядайте, сядайте – казва съдия Лоу – истинско име Джералд Лоусън, Холи и това знае от „Пийпъл“, но е достатъчно сходно – и публиката сяда. Холи харесва Джон Лоу, защото е прям, а не заядлив и дразнещ като съдия Джуди. Минава направо на въпроса също като Бил Ходжис... макар съдия Джон Лоу да не може да се сравнява с него не само защото е измислен герой в телевизионно предаване. Бил е починал преди години, но все още ѝ липсва. Всичко, което е постигнала, дължи на Бил. Няма друг като него, въпреки че Ралф Андерсън, полицейският инспектор от Оклахома, с когото се е сприятелила, се доближава.

– Какво си ни приготвил за деня, о, Джорджи, братко по душа? – Зрителите се кикотят. – Гражданско или наказателно? Холи знае, че рядко един и същ съдия разглежда и двата вида дела – че и ново всеки следобед, – но няма нищо против; делата винаги са интересни.

– Гражданско, господин съдия – отговаря приставът. – Ищец е госпожа Рода Даниълс. Ответник е бившият ѝ съпруг Ричард Даниълс. Спорът е за попечителство над семейното куче Лошо момче.

– Случай с куче – отбелязва Пийт. – Точно като за нас. Съдия Лоу се подпира на чукчето, което е по-дълго от оби-

чайното.

– Лошо момче тук ли е, Джорджи, приятелю?

– Да, чака в една от съседните стаи, господин съдия.

– Много добре, много добре. Лошото момче хапе ли, както намеква името му?

– Според охраната има много мил нрав, господин съдия.

– Отлично. Да чуем какво има да каже ищецът за Лошо момче.

В този момент актрисата, изпълняваща ролята на Рода Даниълс, влиза в залата. Холи знае, че при истинско дело ищецът и ответникът вече са заели местата си, но така е по-драматично. Докато госпожа Даниълс се поклаща по пътеката между пейките с твърде тясна рокля и обувки с твърде високи токове, говорителят съобщава:

– Ще се върнем в залата на съдия Лоу след кратка пауза.

Пускат реклама на застраховка при смърт и Холи лапва първия сникърс.

– Може ли да си взема едно? – пита Пийт.

– Ти не си ли на диета?

– По това време на деня кръвната ми захар пада.

Холи отваря чекмеджето на бюрото си – неохотно, – но преди да успее да извади пакета с десертчетата, старицата, която се вайка как ще плати разходите за погребението на съпруга си, е заменена от графика с надпис ИЗВЪНРЕДНА ЕМИСИЯ. На екрана се появява Лестър Холт и Холи веднага разбира, че новината е сериозна. Лестър Холт е основното оръжие на канала. „Дано не е отново като 11 септември – мисли си тя всеки път щом се случи нещо подобно. – Боже, дано не е нов 11 септември или ядрена експлозия“.

Лестър казва:

– Прекъсваме програмата, за да ви съобщим за голяма експлозия в училище в град Пайнбъро, Пенсилвания, разположен на шейсет километра югоизточно от Питсбърг. Съобщава се за множество жертви, повечето от които деца.

– Мили боже! – възкликва Холи, изважда ръка от чекмеджето и закрива уста.

– Държа да отбележа, че тази информация все още не е потвърдена. Мисля, че... – Лестър вдига ръка към ухото си, заслушан. – Да, добре. Чет Ондовски, кореспондентът ни в Питсбърг, е на местопроизшествието. Чет, чуваш ли ме?

– Да – отговаря глас. – Чувам те, Лестър.

– Какво можеш да ни кажеш, Чет?

Картината се прехвърля от Лестър Холт към мъж на средна възраст с лице, което според Холи е типично за новинар от местен канал: не толкова красиво, че да е водещ на новините по голяма национална телевизия, но достатъчно представително. Само дето възелът на вратовръзката му е изкривен, бенката до устата му не е прикрита с грим, а косата му е рошава, сякаш не е имал време да се среши.

– До какво е застанал? – пита Пийт.

– Не знам. Тихо.

– Прилича на гигантска шишар...

– Тихо! – На Холи не ѝ пука за гигантската шишарка, нито за бенката или рошавата коса на Чет Ондовски; вниманието ѝ е насочено към двете линейки, които преминават с пищене зад него, плътно една зад друга и с мигащи лампи.

„Жертви – мисли си тя. – Множество жертви, повечето от които деца“.

– Лестър, мога да кажа, че почти със сигурност тук в прогимназия „Албърт Макриди“ има поне седемнайсет мъртви и много повече ранени. Информацията научихме от заместник-шериф, който поиска да остане анонимен. Взривното устройство вероятно е било в офиса на администрацията или в складово помещение близо до него. Ако погледнете нататък...

Той посочва и камерата покорно следва пръста му. Първоначално образът е размазан, но когато камерата спира да се движи и фокусира, Холи вижда, че експлозията е пробила голяма дупка в стената на сградата. Моравата е осеяна с пръснати във формата на дъга тухли. Докато гледа – вероятно заедно с милиони други, – мъж с жълта жилетка излиза от дупката, понесъл нещо на ръце. Нещо малко с гуменки. Не, с една гуменка. Другата явно е изхвърчала при взрива.

Камерата се връща на кореспондента и го хваща как си намества вратовръзката.

– От шерифското управление несъмнено ще дадат пресконференция по-късно, но в момента имат по-належащи задачи от това да информират обществеността. Вече започнаха да пристигат родители... Госпожо? Госпожо, може ли да ви задам няколко въпроса? Чет Ондовски от Канал 11.

Жената, която влиза в кадър, е невероятно пълна. Дошла е до училището без палто и пеньоарът ѝ на цветчета се издува около нея като кафтан. Лицето ѝ е мъртвешки бледо с изключение на ярките червени петна по бузите, косата ѝ е достатъчно чорлава, за да може рошавият Ондовски да изглежда сресан в сравнение с нея, пълните ѝ бузи блестят от сълзи.

„Не бива да показват тези кадри – мисли си Холи, – а аз не бива да ги гледам. Но те ги показват, а аз гледам“.

– Госпожо, детето ви тук ли учи?

– И синът, и дъщеря ми учат тук – отговаря жената и сграбчва Ондовски за лакътя. – Те добре ли са? Знаете ли, господине? Айрин и Дейвид Върнън. Дейвид е в седми клас. Айрин в девети. Наричаме я Дини на галено. Знаете ли дали са добре?

– Не знам, госпожо Върнън – казва Ондовски. – По-добре попитайте някой от полицаите, които поставят бариерите ето там.

– Благодаря, господине, благодаря. Молете се за децата ми!

– Разбира се – обещава Ондовски, когато тя се отдалечава забързано, жена, която ще извади голям късмет, ако до края на деня не получи сърдечен удар... макар Холи да предполага, че в момента сърцето ѝ е последната ѝ грижа. В момента сърцето ѝ е с Дейвид и Айрин, наричана на галено Дини.

Ондовски се обръща към камерата.

– Цяла Америка ще се моли за децата на госпожа Върнън и за всички деца от училище „Албърт Макриди“. Според информацията, с която разполагам до момента – не е пълна и е възможно данните да се променят, – взривът е избухнал към два и петнайсет, преди около час, и е бил достатъчно силен, за да счупи прозорците в радиус от километър и половина. Стъклата... Фред, можеш ли да покажеш тази шишарка?

– Ето, знаех си, че е шишарка – казва Пийт. Той се е привел напред и не откъсва поглед от телевизора.

Операторът Фред приближава обектива към люспите на шишарката или листата, или както там се наричат. Холи вижда парченца счупено стъкло. По едно дори като че ли има кръв, макар че се надява да е просто отражение от примигващите лампи на линейките.

Лестър Холт:

– Чет, това е ужасно. Истински ужас. Камерата се връща на Ондовски.

– Да, така е. Гледката е страховита. Лестър, искам да проверя дали...

Хеликоптер с червен кръст и надпис БОЛНИЦА МЪРСИ на корпуса каца на улицата. Косата на Чет Ондовски се разрошва от течението, породено от въртящите се перки, и той повишава глас, за да го чуят:

– Искам да проверя дали мога да помогна с нещо! Това е изключителна трагедия! Обратно към теб в Ню Йорк!

Лестър Холт се появява на екрана, изражението му е разтревожено.

– Пази се, Чет. Уважаеми зрители, продължаваме с обичайната си програма, но ще ви държим в течение относно тази извънредна ситуация по Ен Би Си на...

Холи взима дистанционното и изключва телевизора. Изгубила е интерес към телевизионното правосъдие, поне за днес. Не спира да мисли за отпуснатата фигура в ръцете на мъжа с жълтата жилетка. „Само с една обувка, само с една обувка – мисли си тя. – Нани-нани, синът ми Дани легна си да спи, едната си обувка само свали“. Ще гледа ли новините довечера? Вероятно. Не ѝ се иска, но няма да успее да се сдържи. Трябва да разбере точно колко са жертвите. И колко от тях са деца.

Пийт я изненадва, като я хваща за ръка. Холи по принцип не обича да я докосват, но в момента усещането ѝ е приятно.

– Искам да си спомниш нещо – казва той.

Тя се обръща към него. Изражението на Пийт е мрачно.

– Двамата с Бил предотвратихте нещо много по-страшно от това. Онзи изрод Брейди Хартсфийлд можеше да убие стотици на концерта, където се опита да взриви бомба. Може би хиляди.

– И Джером – казва тя тихо. – Джером също ни помогна.

– Да. Ти, Бил и Джером. Тримата мускетари. Успяхте да предотвратите онази трагедия. Но тази... – Пийт кимва към телевизора. – Някой друг е бил длъжен да предотврати нея.

В седем часа Холи още е в офиса и преглежда фактури, които всъщност не се нуждаят от вниманието ѝ. Сдържа се да не пусне телевизора за новините в шест и половина, но още не ѝ се прибира вкъщи. Сутринта е очаквала с нетърпение да си вземе вкусно зеленчуково ястие за вечеря от „Мистър Чау“ и да го изяде, докато гледа „Красива отрова“, изключително недооценен трилър от 1968 г. с участието на Антъни Пъркинс и Тюздей Уелд, но в момента не ѝ е до отрови, пък били те и красиви. Отровила я е новината от Пенсилвания, а и все още не е изключено да пусне Си Ен Ен. Тогава няма да може да заспи и ще се върти в леглото до два, дори до три сутринта.

Като повечето хора в пропития от медиите двайсет и първи век, Холи е свикнала с актовете на насилие, които мъже (все още предимно мъже) извършват по религиозни или политически подбуди – най-често това са причините, – но случилото се в училището в малкото градче ѝ напомня твърде много за онова, което за малко да се случи в Центъра за култура и изкуство на Средния запад, където Брейди Хартсфийлд опита да взриви няколко хиляди тийнейджъри, и за случилото се пред Общинския център, където се вряза с мерцедес в тълпа хора, отишли да търсят работа, и уби... тя не помни колко точно. Не иска да си спомня.

Прибира папките – все някога трябва да се прибере вкъщи – и отново чува асансьора. Изчаква да види дали ще подмине петия етаж, но асансьорът спира. Сигурно е Джером, но тя все пак отваря второто чекмедже и хваща флакона вътре. Той има две копчета. Едното задейства оглушителна сирена. Другото пръска лютив спрей.

Джером е. Холи пуска флакона и затваря чекмеджето. Диви се (при това не за първи път, откакто той се е върнал от Харвард) колко висок и красив е станал. Не ѝ харесва четината около устата му, която той нарича „катинарче), но никога не би му го казала. Тази вечер обичайната му енергична походка е бавна и вяла. Поздравява я по навик със „Здрасти, Холибери“ и се отпуска тежко на стола, който през работно време е отреден за клиенти.

Друг път би го скастрила колко неприятен ѝ е този детински прякор – обичайна заядлива закачка между тях, – но не и тази вечер. Приятели са и тъй като Холи няма много приятели, се старае да се отнася добре с малкото, които има.

– Изглеждаш изтощен.

– Шофирах дълго. Чу ли новината за училището? Въртят я по всички радиостанции.

– Гледах „Джон Лоу“, когато прекъснаха за извънредна емисия. Оттогава я избягвам. Колко зле е положението?

– Съобщават за двайсет и седем жертви до момента, двайсет и три от тях деца на възраст между дванайсет и четиринайсет. Но броят им ще расте. Издирват още няколко ученици и двама учители, а десетина души са в критично състояние. По-зле е от Паркланд. Подсети ли те това за Брейди Хартсфийлд?

– Естествено.

– И мен. За хората, които уби пред Общинския център, и за онези, които щеше да убие, ако бяхме закъснели само с няколко минути за концерта на „Раунд Хиър“. Опитвам се да не мисля за това, казвам си, че тогава победихме, защото ако се замисля, ме побиват тръпки.

Холи познава много добре тези тръпки. И нея я побиват често.

Джером поглажда бавно едната си буза и в тишината се чува стъргането на наболата през деня брада.

– През втората си година в Харвард се записах на курс по философия. Споменавал ли съм ти?

Холи поклаща глава.

– Наричаше се... – Джером прави кавички във въздуха. –

„Проблемът за злото“. Обсъждахме често концепциите за вътрешното зло и външното зло. Ние... Холи, добре ли си?

– Да – отвръща тя и е добре... но когато той споменава за външното зло, мислите ѝ веднага се насочват към чудовището, което с Ралф бяха проследили до последното му леговище. То се беше подвизавало под много имена и беше носило много лица, но тя винаги бе мислила за него просто като за

„Другия“, а от Другия едва ли имаше по-голямо зло. Не беше разказвала на Джером какво се бе случило в пещерата, известна като Мерисвил Хол, макар вероятно той да се досещаше, че там е преживяла нещо ужасно, много по-страшно от описаното във вестниците.

Той я гледа несигурно.

– Продължавай – подканва го тя. – Стана ми много интересно. – Самата истина е.

– Ами... с колегите постигнахме съгласие, че би могло да съществува външно зло, ако вярваш в идеята за външно добро...

– Бог – вмята Холи.

– Да. Тогава можеш да вярваш, че наистина съществуват демони и че те могат да бъдат прогонени с екзорсизъм, както и да вярваш в зли духове...

– Призраци – казва Холи.

– Точно така. Също и в проклятия, вещици, привидения и каквото още ти хрумне. Но в университета отхвърлят подобни идеи с насмешка. Отхвърлят с насмешка и самия Бог.

– Или самата Богиня – уточнява педантично Холи.

– Да, все тая, ако Бог не съществува, местоименията не са от значение. Така остава вътрешното зло. Предимно прояви на жестокост. Мъже, които пребиват децата си до смърт, серийни убийци като шибания Брейди Хартсфийлд, етнически прочиствания, геноцид, 11 септември, масови стрелби, терористични атаки като тази днес.

– Това ли казват? – пита Холи. – Че е терористична атака, може би извършена от ИДИЛ?

– Предполагат, но още никой не е поел отговорност.

Джером почесва другата си буза с другата си ръка, чува се стъргане, в очите му сълзи ли има? Холи смята, че наистина са сълзи, а ако той заплаче, тя също ще се разплаче, няма да се удържи. Тъгата е заразна, за съжаление.

– Само че ето какво смятам аз за вътрешното и външното зло, Холи. Според мен между двете няма разлика. Ти какво ще кажеш?

Холи обмисля внимателно всичко, което знае, и всичко, което е преживяла заедно с този млад мъж, с Бил, с Ралф Андерсън.

– Съгласна съм.

– Представям си го като птица. Голяма птица, проскубана и стоманеносива. Тя прехвърча ту тук, ту там, лети навсякъде. Влетяла е в главата на Брейди Хартсфийлд. Влетяла е в главата на онзи тип, който застреля сума ти народ в Лас Вегас. Ерик Харис и Дилън Клеболд, и в тях се е вселила птицата. Хитлер. Пол Пот. Птицата влита в главите им, а когато си свърши мръсната работа, отлита. Искам да хвана тази птица.

– Той стисва ръце и я поглежда, да, наистина са сълзи. – Искам да я хвана и да ѝ извия шибания врат.

Холи заобикаля бюрото, коленичи до него и го прегръща. Прегръдката е тромава, тъй като той седи на стола, но постига целта си. Бентът се отприщва. Когато Джером заговаря, притиснат до бузата ѝ, тя усеща дращенето на брадата му.

– Кучето е мъртво.

– Какво? – Едва успява да го разбере от хлипането.

– Лъки. Ретривърът. Когато онзи негодник, похитителят, не получил откупа, го разпорил и го изхвърлил в канавка край пътя. Някой го забелязал – още жив, но едва – и го откарал във ветеринарната болница в Янгстаун. Там кучето живяло още половин час. Лекарите не могли да го спасят. В крайна сметка се оказва, че не е бил късметлия, нали?

– Добре, Джером. – Холи го потупва по гърба. И на нея ѝ текат сълзи, примесени със сополи. Усеща как се стичат от носа ѝ. Гадост. – Успокой се, всичко е наред.

– Не е. Знаеш, че не е. – Той се отдръпва и я поглежда, бузите му са мокри и блестящи, брадата му е влажна. – Разпорили са корема на доброто куче и са го хвърлили в канавката с висящи черва – и знаеш ли какво е станало тогава?

Холи знае, но поклаща глава.

– Птицата е отлетяла. – Джером избърсва очи с ръкав. – Сега се е загнездила доволно в нечия друга глава и всичко започва отначало.

4.

Малко преди десет Холи се отказва от опитите да чете и пуска телевизора. Гледа коментаторите по Си Ен Ен, но не може да изтърпи дърдоренето им. Иска конкретни новини. Превключва на Ен Би Си, където графика, придружена с мрачна музика, гласи: ИЗВЪНРЕДЕН РЕПОРТАЖ: ТРАГЕДИЯ В ПЕНСИЛВАНИЯ. Сега Андреа Мичъл води новините от Ню Йорк. Първо съобщава на американския народ, че президентът е публикувал в Туитър, че „мисли и се моли за пострадалите“, както прави след всеки подобен ужас: клуб „Пулс“, Лас Вегас, Паркланд. Тези празни приказки са последвани от актуализирани цифри: трийсет и един загинали, седемдесет и трима (боже, колко много) ранени, девет от които в критично състояние. Ако Джером е прав, това означава, че поне трима от пострадалите в критично състояние са починали.

– Две терористични организации, Хуските бунтовници и Тигрите за освобождение на Тамил Илам, са поели отговорност за бомбения атентат – съобщава Мичъл, – но източници от Държавния департамент отричат тези твърдения. Според тях взривът е по-скоро дело на един извършител, подобно на атаката в Оклахома Сити през 1995 година, когато Тимоти Маквей взриви мощна бомба във федералната сграда „Алфред П. Мъра“. Тогава загинаха сто шейсет и осем души.

„Сред които деца“, мисли си Холи. Да убиваш деца в името на Бог или някаква идеология, или и двете заедно – няма достатъчно страшен ад за извършителите на подобни дела. Сеща се за стоманеносивата птица на Джером.

– Мъжът, доставил бомбата, е бил заснет от охранителна камера, когато позвънил на вратата, за да го пуснат в училището – продължава Мичъл. – Ще покажем снимката му за трийсет секунди. Огледайте я внимателно и ако го разпознаете, позвънете на номера, изписан на екрана. Обявена е награда от двеста хиляди долара за откриването и ареста му.

Показват снимката на екрана. Цветна и кристално ясна. Не е идеална, защото камерата е разположена над вратата, а мъжът гледа напред, но се вижда доста добре. Холи се привежда и всичките ѝ забележителни професионални умения – някои вродени, други усъвършенствани, докато е работела с Бил Ходжис – влизат в действие. Мъжът е или бял със слънчев загар (малко вероятно по това време на годината, но не и невъзможно), или латиноамериканец със светла кожа, или е от близкоизточен произход, или носи фон дьо тен. Холи решава, че е бял с фон дьо тен. Изглежда около четирийсет и пет годишен. Носи очила със златисти рамки. Черните му мустаци са тънки и грижливо оформени. Косата му, също черна, е късо подстригана. Вижда се ясно, защото не носи шапка, която би скрила по-голяма част от лицето му. „Голям смелчага е – мисли си Холи. – Знаел е, че камерата ще го заснеме, знаел е, че ще разпространят снимката му, но не му е пукало“.

– Не е смелчага – казва тя, без да откъсва очи от екрана, докато запаметява всяка негова черта. Не защото този случай е неин, а тъй като си е такава по природа. – Той е кучи син, гаден кучи син.

Отново към Андреа Мичъл.

– Ако го разпознаете, обадете се на номера, изписан на екрана, и постъпете съвестно. Сега се прехвърляме към нашия репортер пред прогимназия „Макриди“. – Чет, там ли си?

Там е и стои сред кръга светлина от камерата. Други ярки лампи осветяват пробитата стена на училището; всяка срутена тухла хвърля своя собствена черна сянка. Бучат генератори. Хора с униформи крачат наоколо, викат и говорят по микрофони. На някои от якетата пише ФБР, на други се вижда логото на агенцията, отговаряща за контрола на взривните вещества. Има екип със защитни костюми. Развява се жълта лента за ограждане на местопрестъпления. Долавя се усещане за контролиран хаос. Поне Холи се надява да е контролиран. Някой би трябвало да ръководи всичко това, може би от фургона, който се забелязва в горния ляв ъгъл на екрана.

Лестър Холт вероятно си е вкъщи и гледа новините по пижама и пантофи, но Чет Ондовски продължава да се вихри. Като зайчето от рекламата на батерии е този господин Ондовски и Холи го разбира. Това вероятно е най-важната новина, която ще отрази някога, хванал я е в развитие и се е втурнал да я разнищи до дупка. Още е по сако, което вероятно не е било проблем, когато е пристигнал, но сега температурата е паднала значително. Дъхът му излиза на облачета пара и той като че ли трепери.

„Някой да му даде топла дреха, за бога – мисли си Холи. – Анорак или поне жилетка“.

Сакото ще трябва да отиде на боклука. Изцапано е с тухлен прах и е скъсано на две места – на ръкава и на джоба. Ръката с микрофона също е изцапана с прах, както и с още нещо. Кръв? Холи смята, че е кръв. Дирята по бузата му също е от кръв.

– Чет? – прозвучава гласът на Андреа Мичъл. – Чуваш ли ме?

Ръката, която не държи микрофона, попипва слушалката в ухото му и Холи забелязва лейкопласт върху два от пръстите му.

– Да, чувам те. – Той се обръща към камерата. – Аз съм Чет Ондовски и се намирам пред прогимназия „Албърт Макриди“ в Пайнбъро, Пенсилвания, където днес избухна бомба.

Това обикновено и спокойно училище беше разтърсено от мощна експлозия малко след два следобед.

Андреа Мичъл се появява в прозорец, заемащ половината от екрана.

– Чет, от източник във Вътрешна сигурност научихме, че взривът е избухнал в 14:19. Нямам представа как властите са определили времето с такава точност, но явно са успели някак.

– Да – казва Чет малко разсеяно и Холи си мисли, че сигурно е ужасно уморен. Дали ще успее да заспи тази нощ? Едва ли. – Да, точно така. Както виждаш, Андреа, издирването на жертви приключва, но работата на криминолозите тепърва започва. Призори се очаква да пристигнат още екипи и...

– Извинявай, Чет, но изглеждаш, сякаш и ти си участвал в издирвателните операции, права ли съм?

– Да, Андреа, всички се включихме. Местните жители, някои от родителите. Както и Алисън Гриър и Тим Уичлик от KDKA, Дона Форбс от WPCW и Бил Ларсън от...

– Да, но доколкото разбрах, ти собственоръчно си извадил две деца от руините, Чет.

Той дори не опитва да си придаде фалшива скромност, нито се възгордява; Холи го намира за похвално. Вместо това излага фактите с професионален тон:

– Точно така, Андреа. Чух едно от тях да стене и тогава забелязах и другото. Момче и момиче. Знам името на момчето, Норман Фредерикс. Момичето... – Той навлажнява устни с език. Микрофонът в ръката му потреперва и Холи подозира, че не е само от студа. – Момичето беше в тежко състояние. Викаше... майка си.

Андреа Мичъл изглежда съкрушена.

– Чет, това е ужасно.

Наистина е ужасно. Прекалено ужасно за Холи. Тя взима дистанционното, за да изключи телевизора – разполага с основните факти, с повече отколкото ѝ трябва да знае, – но се поколебава. Взира се в съдрания джоб. Може би се е скъсал, докато Ондовски е търсил жертви, но ако е евреин, може да

го е скъсал умишлено. Може да го е скъсал в знак на траур, както правят евреите след смъртта на близък, за да покажат символично нараненото си сърце. Предполага, че това е истината за скъсания джоб. Иска ѝ се да вярва, че е така.

5.

Опасенията, че ще я мъчи безсъние, така и не се оправдават: заспива само минути след като си ляга. Може би когато си поплака с Джером, беше успяла да изкара част от отровата, която случаят в Пенсилвания бе влял в нея. С плача двамата се бяха утешили взаимно. Докато се унася, си мисли, че трябва да поговори за това с Али Уинтърс при следващата им среща.

Събужда се в малките часове на 9 декември с мисълта за кореспондента, Ондовски. Нещо, свързано с него, но какво? Колко уморен ли изглеждаше? Драскотините и праха по ръцете му? Скъсаният джоб?

„Джобът – казва си. – Това трябва да е. Сигурно съм го сънувала“.

Промърморва набързо в тъмното нещо като молитва.

– Липсваш ми, Бил. Пия си хапчетата и не пуша.

После заспива и се буди чак когато алармата иззвънява в шест.