Stephen king if it bleeds copyright 2020 by Stephen King Катя Перчинкова, превод, 2020 „Megachrom“ – оформление на корица, 2020

Все още е 16 декември. На летището съм, подраних, тъй че имам малко време. Всъщност имам доста време.

[Пауза]

Мисля, че последно ти казах как веднага разбрах, че е доктор Мортън. Моментално го надуших, както се казва. Той каза, че е говорил с адвоката си след последната ни среща – от чисто любопитство, твърдеше, – за да разбере дали съм права, че ако ме свърже с терапевта на друг пациент, няма да наруши етичните норми.

– Оказа се, че това е мъглява материя – обясни ми той,

– затова не предприех нищо, особено след като ти реши да прекратиш терапията си, поне с мен. Но обаждането на един психиатър от Бостън, Джоел Либерман, вчера ме накара да размисля.

Ралф, Карл Мортън всъщност разполагал с информация за друг подобен случай повече от година, но не ми се обадил. Притеснявал се. Аз самата съм притеснителна и го разбирам, но още се ядосвам. Вероятно не бива, защото господин Бел не знаел за Ондовски по онова време, но все пак...

[Пауза]

Избързвам. Извинявай. Да видим дали мога да подредя фактите.

През 2018 и 2019 г. доктор Джоел Либерман лекувал пациент, който живеел в Портланд, Мейн. Този пациент пътувал с „Югоизточния“ – предполагам, че това е влак, – за да ходи на консултациите в Бостън веднъж месечно. Мъжът, Дан Бел, е възрастен джентълмен, който според доктор Либерман изглеждал напълно нормален, с изключение на твърдото му убеждение, че е открил свръхестествено създание, което наричал „психичен вампир“. Господин Бел вярвал, че това създание съществувало отдавна, поне шейсет години, а може би много повече.

Либерман присъствал на лекция на доктор Мортън в Бостън. Миналото лято – през 2019-а. На лекцията доктор Мортън представил случая на „Каролин Х.“, тоест моя. Призовал присъстващите, които имат пациенти с подобни самозаблуди, да се свържат с него, както го бях помолила. Либерман го потърсил.

Схващаш ли картинката? Мортън е говорил за случая ми, както го помолих. Питал е колегите си дали имат пациенти с подобни психични разстройства, за което също го помолих. Но в продължение на година и половина не ме е свързал с Либерман, както го умолявах. Етичните опасения го спрели, но има и още нещо. Ще стигна и до него.

Вчера доктор Либерман отново се обадил на доктор Мортън. Пациентът му от Портланд спрял да идва на консултациите преди доста време и Либерман предполагал, че повече няма да го види. Но един ден след експлозията в училище „Макриди“ пациентът се появил неочаквано и помолил доктора да го приеме по спешност. Бил изключително разтревожен, затова Либерман разместил графика си и го приел. Пациентът – Дан Бел, както вече ми е известно – твърдял, че експлозията в училището била дело на психичен вампир. Заявил го напълно уверено. Бил толкова разстроен, че доктор Либерман се замислил за настаняване в клиника, може би дори краткосрочно принудително въдворяване. Но тогава мъжът се успокоил и казал, че трябва да обсъди подозренията си с жена, за която знаел само, че се казва Каролин Х.

Трябва да прегледам бележките си.

[Пауза]

Така, взех ги. Сега ще цитирам Карл Мортън, доколкото мога дословно, защото това е втората причина, поради която се колебаел да ми се обади.

Каза:

– Не ме спряха само притесненията относно етиката, Холи. Много опасно е да свързваш хора със сходни разстройства. Обикновено те взаимно затвърждават убежденията си, което може да задълбочи неврозата до психоза. Има много научни доказателства за това.

– Защото много голяма част от историята ти се базира на доказани факти. Защото до известна степен ме накара да поставя под съмнение изградените си убеждения. И тъй като пациентът на Либерман вече знаеше за теб, не от лекаря си, а от моя статия за твоя случай, която излезе в списание „Психиатрия“. Господин Бел настоявал, че Каролин Х. ще го разбере.

Сега разбираш ли какво имам предвид, когато казвам, че може да съществуват и добри сили, Ралф? Дан Бел ме е търсил, както аз търсех него, още преди дори да съм сигурна, че има човек като него.

– Ще ти дам служебния и мобилния телефон на доктор Либерман – каза Мортън. – Той ще реши дали да те свърже с пациента си. – После ме попита дали и аз имам тревоги относно бомбата в пенсилванското училище, тревоги, свързани с дискусиите ни по време на консултациите. Ласкаеше се с този израз, нямаше дискусии – просто аз говорех, а Мортън слушаше. Благодарих му, че ме е потърсил, но не отговорих на въпроса му. Предполагам, че още съм му сърдита за дългото колебание преди да ми се обади.

[Чува се доловима въздишка.]

Всъщност не предполагам, сигурна съм. Трябва да продължа да работя върху проблемите си с гнева.

Скоро трябва да спра, но не ми е нужно дълго, за да ти разкажа останалото до момента. Позвъних на Либерман на мобилния телефон, защото беше вечерта. Представих се като Каролин Х. и помолих за името и телефонния номер на пациента му. Той ми ги даде, но неохотно.

Каза:

Ралф, това ме подсети за вуйчо Хенри, който има Алцхаймер. Наложи се миналата седмица да го заведем в специализирано заведение. Много се натъжавам, като си помисля.

Либерман каза, че господин Бел е на деветдесет и една и последното му посещение сигурно му е коствало много, макар да го придружавал внукът му. Обясни, че господин Бел страда от множество физически заболявания, най-тежкото от които е сърдечна недостатъчност. Каза, че при други обстоятелства би се притеснил, че разговор с мен ще подсили невротичната му фиксация и ще съсипе един иначе пълноценен и продуктивен живот, но като се имат предвид възрастта и здравословното му състояние, преценил, че това не е толкова голям проблем.

Ралф, може и просто да си въобразявам, но доктор Либерман ми се стори много помпозен. Въпреки това в края на разговора той каза нещо, което ме трогна и не ми излиза от ума:

– Говорим за стар човек, който е много уплашен. Опитайте се да не го плашите още повече.

Не знам дали ще успея, Ралф. Аз самата съм много уплашена.

[Пауза]

Чакалнята се пълни и трябва да тръгвам за самолета, затова ще карам по-накратко. Обадих се на господин Бел и се представих като Каролин Х. Той ме попита за истинското ми име. Това беше моят Рубикон, Ралф, и аз го прекосих. Казах, че се казвам Холи Гибни, и го попитах дали може да отида да го видя. Той отвърна:

– Ако става въпрос за бомбата в училището и за онова същество, което се нарича Ондовски, елате колкото се може по-скоро.

7.

След прекачване на друг полет в Бостън Холи пристига на летището в Портланд малко преди обед. Настанява се в „Ембаси Суитс“ и набира номера на Дан Бел. Телефонът звъни пет-шест пъти, достатъчно, че Холи да се запита дали старецът не е умрял през нощта, преди да успее да отговори на въпросите ѝ за Чарлз – Чет – Ондовски. Ако, разбира се, е имал някакви отговори.

Тъкмо когато се кани да затвори, вдига мъж. Не Дан Бел, по-млад мъж.

– Ало?

– О, госпожо Гибни. Сега е удобно. Днес на дядо му е ден. Дори спа цяла нощ след като говори с вас, а не помня кога за последно е спал до сутринта. Имате ли адреса?

– Лафайет Стрийт № 19.

– Точно така. Аз съм Брад Бел. Кога можете да дойдете?

– Веднага щом си хвана такси. – „И си взема сандвич“, мисли си тя. Един сандвич ще ѝ дойде добре.

8.

Когато се качва на задната седалка на таксито, телефонът ѝ звъни. Обажда се Джером, за да я попита къде е, какво прави и дали може да ѝ помогне с нещо. Холи отговаря, че много съжалява, но въпросът е твърде личен. Обещава да му разкаже после, ако може.

– За вуйчо Хенри ли става въпрос? – пита той. – Да не проучваш някакво възможно лечение? Пийт така предположи.

– Не, не е свързано с вуйчо Хенри. – „Свързано е с друг старец – мисли си тя. – Старец, който може да страда от деменция“. – Джером, наистина не мога да говоря за това.

– Добре. Просто искам да се уверя, че всичко е наред. Всъщност ѝ задава въпрос и има право да го задава, защото помни случаи, в които не е била никак добре.

– Добре съм. – И само за да докаже, че не е изперкала, добавя: – Не забравяй да кажеш на Барбара за детективските филми.

– Вече го направих.

– Кажи ѝ, че не е длъжна да ги използва за реферата, но ще научи много от историческа гледна точка. – Холи млъква и се усмихва. – Освен това са изключително развлекателни.

– Ще ѝ предам. Сигурна ли си, че...

– Добре съм – уверява го тя, но когато затваря, си мисли за мъжа – за съществото – което с Ралф са намерили в пещерата, и потреперва. Мисълта за него я ужасява, а ако има друго подобно, как би могла да се пребори с него сама?

Със сигурност обаче няма да го пребори с помощта на Дан Бел, който е четирийсет килограма с мокри дрехи и седи на инвалидна количка със закачена отстрани кислородна бутилка. Той е като призрак с почти напълно плешив череп и тъмнолилави кръгове под бистрите, но изтощени очи. С внук му живеят в хубава старинна къща, пълна с хубави старинни мебели. Холът е просторен; завесите са дръпнати и през прозорците нахлуват потоци студена декемврийска светлина. Въпреки това миризмите, пробиващи си път сред аромата на освежителя за въздух („Глейд Чисти Чаршафи“, ако не се лъже), ѝ напомнят неизбежно за миризмите, упорити и натрапчиви, които е доловила да се носят из фоайето на дома за възрастни хора „Живописни хълмове“: мехлем за разтривки, гел за ревматизъм, талк, урина, гаснещ живот.

При Бел я завежда внукът, мъж на около четирийсет, чието облекло и маниери са необичайно старомодни, почти галантни. Коридорът е обрамчен от шест скици в рамки, портрети в близък план на четирима мъже и две жени, до един отлични и несъмнено дело на една и съща ръка. Струват ѝ се странен избор да посрещат посетителите в къщата – повечето ликове на картините изглеждат отблъскващо. Много по-голяма картина виси в хола над камината, в която гори малък създаващ уют огън. На това платно с маслени бои има красива млада жена с весели черни очи.

– Съпругата ми – казва Бел с пресекващ глас. – Мъртва е от много години и много ми липсва. Добре дошли в дома ни, госпожо Гибни.

Той насочва количката си към нея с хрипливо от усилия дишане, но когато внукът пристъпва напред, за да му помогне, Бел му махва да спре. Протяга ръка, която артритът е превърнал в скулптура от чепато дърво. Холи я стисва внимателно.

– Обядвали ли сте? – пита Брад Бел.

– Да – отговаря Холи. Набързо излапан сандвич с пилешка салата по време на краткото пътуване от хотела до този изискан квартал.

– Желаете ли чай или кафе? О, имаме и кифлички от „Двете дебели котки“. Превъзходни са.

– Бих изпила чаша чай с удоволствие. Без кофеин, ако имате. И с радост бих опитала кифличките.

– Аз искам чай и кифлички с пълнеж – казва старецът. – Ябълков или боровинков, няма значение. А чаят да е от истинския.

– Веднага – отвръща Брад и ги оставя насаме.

Дан Бел веднага се привежда напред, вперил очи в Холи, и казва с тих заговорнически тон:

– Брад е абсолютен гей, да знаете.

– О! – Не ѝ хрумва какво друго да каже освен: „И аз така си помислих“, но това би било невъзпитано.

– Абсолютен гей е, но е гениален. Помага ми с проучванията. Колкото и да съм сигурен – а съм напълно сигурен, – Брад намери доказателства. – Размахва пръст и отмерва всяка сричка: – Не-о-спо-ри-ми!

Холи кима и сяда на кресло с висока облегалка със събрани колене и дамската чантичка в скута. Започва да си мисли, че Бел наистина е в клопката на невротична фантазия и че е попаднала в задънена улица. Това не я дразни, нито я отчайва; напротив, залива я с облекчение. Защото ако той е превъртял, същото вероятно важи и за нея.

– Разкажете ми за вашето същество – подканва я Дан и се привежда още по-напред. – В статията си доктор Мортън твърди, че го наричате Другия. – Ясните му уморени очи продължават да се взират в нея. Напомня ѝ за анимационен лешояд, кацнал на дърво.

Въпреки че преди на Холи ѝ е било трудно да откаже, ако поискат нещо от нея – почти невъзможно, – сега поклаща глава.

Той се обляга назад, разочарован.

– Не?

– Друг е подходящо название за него. Много подходящо. – Бел намества канюлата, която се е изкривила. – Чудесно название. Ще ви разкажа, докато пием чай и похапваме кифлички. Да се качим в работната стая на Брад. Там ще ви разкажа. И ще ви убедя. О, да.

– Брад...

– Брад знае всичко. – Дан размахва разкривената си съсухрена ръка пренебрежително. – Добро момче е той, нищо че е гей. – Холи има време да си помисли, че когато си на деветдесет, дори мъже с двайсет години по-възрастни от Брад Бел сигурно ти се струват момчета. – И е умен. Не е нужно да ми разказвате историята си, ако не желаете – въпреки че ми е интересно да чуя някои подробности, – но преди да ви кажа какво знам аз, настоявам да ми кажете какво ви накара да заподозрете Ондовски.

Молбата му е основателна и Холи излага причините... колкото и неоснователни да са.

– Не ми даваше мира най-вече малкото снопче косми до устата му – завършва тя. – Сякаш си е сложил изкуствени мустаци и толкова е бързал, докато ги е свалял, че не е успял да махне всичко. Само че, ако може да променя изцяло външния си вид, за какво са му притрябвали мустаци?

Бел махва пренебрежително с ръка.

– Вашият Друг имаше ли окосмяване по лицето?

Холи се замисля смръщено. Първият човек, в когото се беше превъплътил Другия (доколкото тя знаеше), санитар на име Хийт Холмс, нямаше брада или мустаци. Нито пък вторият. Третата му жертва имаше брада тип „катинарче“, но когато Холи и Ралф се изправиха лице в лице с Другия в пещерата в Тексас, той още не беше завършил трансформацията си.

– Да, така мисля. Какво искате да кажете?

– Струва ми се, че не могат да добиват окосмяване по лицето – отговаря Дан Бел. – Мисля, че ако видите подобно същество голо... Предполагам, че не сте го виждали гол, нали?

– Не – казва Холи и не може да не добави: – Гадост. Това кара Дан да се усмихне.

– Ако го бяхте видели гол, мисля, че нямаше да видите окосмяване по слабините. Нито под мишниците.

– Съществото, което видяхме в пещерата, имаше коса на главата. Ондовски има коса. Джордж също.

– Кой е Джордж?

– Това име дадох на мъжа, доставил колета с бомбата в училище „Макриди“.

– Джордж. Разбирам. – Дан се замисля за момент. Тънка усмивчица докосва ъгълчетата на устните му. После се стопява.

– Косата на главата обаче е нещо различно, нали? Децата имат коса по главата преди пубертета. Някои се раждат с коса.

Холи разбира аргумента му и се надява да е истински аргумент, а не просто проява на психично заболяване.

– Има и други неща, които атентаторът – Джордж, ако така ще го наричаме – не може да промени, както променя външния си вид – продължава Дан. – Трябва да си облече фалшива униформа и да носи фалшиви очила. Нуждае се от фалшив микробус и фалшив четец за етикети. Нуждае се и от фалшиви мустаци.

– Възможно е и веждите на Ондовски да са изкуствени

– казва Брад, който влиза с поднос в ръце. На него има две чаши чай и чиния, отрупана с кифлички. – Но едва ли. Разглеждах снимките му, докато очите ми изтекоха. Възможно е да си е сложил импланти, за да подсили първоначалния лек мъх. Както веждите на бебетата са просто мъх. – Той се навежда да остави подноса върху ниската масичка.

– Не, не, да отидем в работната ти стая – казва Дан. – Време е да запретнем сериозно ръкави. Госпожо Гибни – Холи,

– ще ме буташ ли? Много съм уморен.

– Разбира се.

Минават покрай просторна трапезария и огромна кухня. В края на коридора има механизиран стол, монтиран на стълбището, който се изкачва до втория етаж по метална релса. Холи се надява да е по-надежден от асансьора във Фредерик Билдинг.

– Брад го инсталира, когато краката ми отказаха – обяснява Дан. Брад подава подноса на Холи и прехвърля стареца на стола с лекотата на дълга практика. Дан натиска едно копче и започва да се изкачва. Брад взима подноса и двамата с Холи тръгват успоредно със стола, който се движи бавно, но сигурно.

– Къщата е прекрасна – отбелязва Холи. Сигурно е много скъпа е неизказаното заключение.

Дан обаче прочита мислите ѝ.

– От дядо ми е. Имаше фабрики за преработка на дървесина и производство на хартия.

На Холи ѝ просветва. Шкафът с консумативите в „Търси се“ е пълен с копирна хартия „Бел“. Дан вижда изражението ѝ и се усмихва.

– Да, точно така, „Хартиени изделия Бел“, сега част от чуждестранен конгломерат, който запази името. До 20-те години на двайсети век дядо ми имал фабрики из цял Западен Мейн – в Луистън, Лисбън Фолс, Джей, Меканик Фолс. Сега всички са порутени или преобразени в търговски центрове. Загубил по-голямата част от богатството си при финансовия срив от 29-а и по време на Депресията. Същата година, през която съм се родил аз. С баща ми не хванахме от охолния живот, трябваше да работим за прехраната си. Но успяхме да задържим къщата.

На втория етаж Брад премества Дан в друга инвалидна количка и му закачва нова бутилка кислород. Етажът, изглежда, е зает изцяло от едно голямо помещение, където на декемврийската светлина е отказан достъп. Прозорците са покрити с черни завеси. На две големи бюра има четири компютъра, няколко игрални конзоли, вероятно последен модел, купища аудиотехника и телевизор с гигантски плосък екран. По стените има монтирани няколко тонколони. Други две са разположени от двете страни на телевизора.

– Остави подноса, Брад, преди да разлееш всичко.

Масата, към която Дан посочва с едната си скована от артрит ръка, е отрупана с компютърни списания (част от тях са броеве на „Аудиофил“, за което Холи никога не е чувала), флашпамети, външни хардискове и кабели. Холи се заема да освободи място.

– О, просто остави тези глупости на пода – казва Дан. Холи поглежда Брад, който кимва за извинение и признава:

– Малко съм разхвърлян.

След като подносът е оставен на сигурно място, Брад слага кифлички в три чинии. Изглеждат много вкусни, но Холи вече не знае дали е гладна. Започва да се чувства като на гости на Алиса и Шапкаря. Дан Бел пийва чай, млясва, после прави гримаса и поставя ръка върху ризата си отляво. Брад веднага се спуска към него.

– Тук ли са ти хапчетата, дядо?

– Да, да – отвръща Дан и потупва страничния джоб на количката. – Добре съм, стига си ме обикалял. Просто се вълнувам, че имаме гостенка. Гостенка, която знае. Мисля, че е полезно за мен.

– Не съм сигурен за това, дядо – казва Брад. – Май е подобре да изпиеш едно хапче.

– Добре съм, нали ти казах.

– Господин Бел...

– Дан – казва старецът и отново размахва пръст, който е гротескно разкривен от артрита, но въпреки това назидателен. – Аз съм Дан, той е Брад, ти си Холи. Събрали сме се приятели. – Отново се разсмива. Този път се задъхва.

– Не бива да се вълнуваш толкова – смъмря го Брад. – Освен ако не искаш пак да ходим в болницата.

– Добре, шефе – отвръща Дан. Притиска шепа към клюнестия си нос и вдишва няколко глътки кислород. – Сега ми подай една кифличка. Трябват ни и салфетки.

Но салфетки няма.

– Ще донеса хартиени кърпи от банята – казва Брад и излиза.

Дан се обръща към Холи.

– Много е разсеян. Много. Докъде бях стигнал? Всъщност има ли значение?

„Има ли значение, наистина?“, пита се тя.

– Разказвах ти, че с баща ми трябваше да работим за прехраната си. Видя ли портретите на долния етаж?

– Да. Ти си ги рисувал, предполагам.

– Да, всичките са мои. – Той вдига разкривените си ръце. – Преди да ме сполети това.

– Много са добри – казва Холи.

– Не са зле, само че онези в коридора не са най-хубавите. Тях ги рисувах по работа. Брад ги окачи. Настояваше. През петдесетте и шейсетте илюстрирах корици на книги за издателства като „Голд Медал“ и „Монарх“. Те бяха много по-добри. Криминалета предимно – полуголи мацки с пушещи автоматични пистолети. С тях си докарвах малко допълнителни пари. Каква ирония, като си помислиш за редовната ми работа. Работех в полицейския участък в Портланд. Пенсионирах се на шейсет и осем. Изкарах четирийсетте си години, че и четири отгоре.

„Не просто художник, а отново полицай – мисли си Холи.

– Първо Бил, после Пийт, след това Ралф, а сега той“. Отново ѝ хрумва, че някаква сила, невидима, но могъща, я въвлича в този случай с настойчива последователност и паралели.

– Дядо ми беше капиталист и фабрикант, но след него всички сме от работническата класа. Татко беше полицай и аз последвах примера му. Както синът ми последва моя. Говоря за бащата на Брад. Той загина при катастрофа, докато преследваше мъж, вероятно пиян, откраднал кола. Мъжът оживя. Може и до днес да е жив, не знам.

– Много съжалявам – казва Холи.

Дан не обръща внимание на опита ѝ да изкаже съболезнования.

– Дори майката на Брад беше в семейния бизнес. Е, в известен смисъл. Тя беше съдебен стенограф. Когато почина, аз приютих момчето. Не ми дреме дали е гей, в полицейския участък също не ги е грижа. Само че той работи почасово. За него е по-скоро хоби. Занимава се най-вече с... това. – И махва със съсухрената си ръка към компютърната апаратура.

– Звукорежисьор на видеоигри съм – обажда се тихо Брад.

– Създавам музиката, ефектите, миксирам ги. – Върнал се е с цял топ хартиени кърпи. Холи взима две и ги разгъва в скута си.

Дан продължава, потънал в спомени:

– След като дните ми в патрулката приключиха – така и не се издигнах до детектив, не съм и искал, – работех предимно като диспечер. Някои ченгета не обичат да седят на бюро, но на мен не ми пречеше, защото имах и други задължения, с които продължих да се занимавам дълго след пенсионирането си. Може да се каже, че това е едната страна на медала. Онова, което прави Брад, когато го повикат, е другата страна. Двамата заедно, прощавай за грубия израз, Холи, заковахме този лайнар. Вдигнали сме му мерника от години.

Холи най-накрая е отхапала от кифличката, но сега отваря уста и допуска неприятна на вид струя трохи да се изсипе върху чинията и хартиената кърпа в скута ѝ.

– От години?

– Да – потвърждава Дан. – Брад знае, откакто беше на двайсет и няколко. Работи с мен по случая още от 2005-а или там някъде. Нали, Брад?

– Малко след това беше – отговаря Брад, след като преглъща залъка си.

Дан свива рамене. Движението, изглежда, му причинява болка.

– Всичко започва да се слива, когато си на моята възраст – казва той, след което се обръща с почти яростен поглед към Холи. Рунтавите му вежди (без никакво съмнение естествени) са свъсени. – Но не и Ондовски, както се нарича сега. Всичко, свързано с него, е ясно в ума ми. От самото начало... или поне от момента, когато се захванах с него. Приготвили сме ти цяла презентация, Холи. Брад, готово ли е първото видео?

– Всичко е готово, дядо. – Брад взима айпад и включва с дистанционното големия телевизор. Екранът е син и на него пише единствено В ГОТОВНОСТ.

Холи се надява и тя да е готова.

– Бях на трийсет и една, когато го видях за пръв път – започва разказа си Дан. – Знам, защото жена ми и синът ми организираха скромно тържество по случай рождения ми ден предишната седмица. Хем ми се струва, че е минало страшно много време, хем сякаш беше вчера. Тогава още бях патрулиращ полицай. С Марсел Дешан бяхме паркирали край Марджинал Уей зад една преспа и дебнехме коли, движещи се с превишена скорост, което не се случваше често в делнична сутрин. Ядяхме понички и пиехме кафе. Помня, че Марсел ме

подкачаше за корицата на книга, която бях илюстрирал, и ме питаше какво мисли жена ми за рисунките ми на секси мацки по бельо. Тъкмо му обяснявах, че жена ми е позирала за тази илюстрация, когато един мъж дотича до патрулката и почука на прозореца. – Той се смълчава и поклаща глава. – Човек винаги помни къде е бил, когато научи лоша вест, нали?

Холи се замисля за деня, в който е разбрала, че Бил Ходжис е умрял. Тогава Джером едва бе сдържал сълзите си.

– Марсел отвори прозореца и попита мъжа дали има нужда от помощ. Той отговори отрицателно. Носеше малък транзистор – по онова време използвахме такива вместо айподи и мобилни телефони – и ни попита дали сме чули какво се е случило в Ню Йорк.

Дан спира, за да нагласи канюлата и да настрои притока на кислород от бутилката, закачена за количката.

– Не бяхме чули нищо освен съобщенията по полицейското радио, затова Марсел го изключи и пусна обикновеното радио. Намери емисия новини. Ето за това говореше мъжът. Пускай първия, Брад.

Внукът на Дан е сложил електронния си таблет в скута.

Натиска нещо по него и се обръща към Холи:

– Ще го пусна на телевизионния екран. Един момент... добре, готово.

На екрана, на фона на мрачна музика, се изписва заглавие от стара новинарска емисия. НАЙ-ТЕЖКАТА ВЪЗДУШНА КАТАСТРОФА В ИСТОРИЯТА. Следва ясен черно-бял запис на градска улица, която изглежда като ударена от бомба.

– Страшните последици от най-тежкото авиопроизшествие в човешката история! – съобщава говорителят. – На тази улица в Бруклин лежат разбитите останки на пътнически самолет, който се сблъска с друг самолет в мъгливото небе над Ню Йорк. – На опашката на самолета – или каквото е останало от нея – Холи прочита ЮНАЙ. – Машината на „Юнайтед Еърлайнс“ се вряза в жилищна сграда, при което има шестима загинали на земята и осемдесет и четири души пътници и екипаж.

Сега Холи вижда пожарникари със старомодни шлемове да пъплят из отломките. Някои носят носилки, върху които лежат завързани с каиши и покрити с одеяла трупове.

– По принцип – продължава говорителят – този полет на

„Юнайтед“ и самолетът на „Транс Уърлд Еърлайнс“, с който се сблъска, е трябвало да се разминат на километри, но самолетът на „Транс Уърлд“ – полет 266 с четирийсет и четирима души пътници и екипаж – се отклонил много от курса си. Той падна на Статън Айланд.

Още покрити трупове върху носилки. Огромно самолетно колело с разкъсана гума и бълващо пушек. Камерата приближава останките от полет 266 и Холи вижда коледни подаръци, опаковани с пъстра хартия, пръснати наоколо. Камерата показва един от тях в близък план и се вижда малък Дядо Коледа, закачен на панделката. Дядо Коледа пуши и е почернял от сажди.

– Спри тук – казва Дан. Брад натиска нещо на таблета и екранът на големия телевизор отново става син.

Дан се обръща към Холи.

– Общо сто трийсет и четирима загинали. И кога се случи това? На шестнайсети декември 1960 година. Точно преди шейсет години.

„Просто съвпадение“, мисли си Холи, но въпреки това я побиват студени тръпки и отново се сеща, че може би има сили на този свят, които движат хората в избрани от тях посоки като фигурки (мъжки и женски) върху дъска за шах. Датите може и да са съвпадение, но нима може да каже същото за причините, които са я довели в тази къща в Портланд, Мейн? Не. Има верига от събития, простираща се назад до друго чудовище на име Брейди Хартсфийлд. Брейди, който пръв я е накарал да повярва.

– Имаше един оцелял – казва Дан Бел и я стряска от размислите.

Холи посочва синия екран, сякаш репортажът още върви.

– Някой е оцелял при тази катастрофа?

– Само за един ден – отвръща Брад. – Вестниците го кръстили Момчето, което падна от небето.

– Но друг беше измислил това прозвище – казва Дан. – По онова време в Ню Йорк, освен големите телевизии, имаше три или четири независими канала. Единият от тях се казваше WLPT. Отдавна вече не съществува, разбира се, но ако нещо е било заснето с камера, има голяма вероятност да го намериш в интернет. Подготви се за шок, млада госпожице. – Той кимва към Брад, който отново започва да натиска екрана на таблета.

Холи отдавна е научила от майка си (и с мълчаливото съгласие на баща си), че изразяването на бурни емоции не е просто смущаващо и неприятно, а направо срамно. Дори и след години терапия с Али Уинтърс обикновено не дава никаква воля на чувствата си, дори пред приятели. Тези хора са непознати, но когато следващият клип тръгва на екрана, тя изпищява. Не може да се сдържи.

– Това е той! Това е Ондовски!

– Знам – казва Дан Бел.

Само че повечето хора биха казали, че не е той, и Холи го знае.

Биха казали: „Да, има прилика, както има прилика между господин Бел и внука му или между Джон Ленън и сина му Джулиан, или между мен и леля Елизабет“. Биха казали: „Обзалагам се, че това е дядото на Чет Ондовски. Боже, крушата не пада далеч от дървото, нали?“

Но Холи, също като стареца в инвалидната количка, знае че е той.

Мъжът със старомодния микрофон с логото на WLPT има по-пълно лице от Ондовски, а бръчките подсказват, че е с десет, може би дори двайсет години по-възрастен. Късо подстриганата му коса е прошарена и започва по-високо на челото, отколкото тази на Ондовски. Има зачатъци на двойна брадичка, каквито Ондовски няма.

Зад него пожарникари щъкат напред-назад през черния от сажди сняг, събират колети и куфари, докато други пръскат с маркучи останките на самолета и двете горящи къщи зад тях. Тромава стара линейка потегля с мигащи лампи.

– Аз съм Пол Фрийман и се намирам в Бруклин на мястото най-тежката самолетна катастрофа в американската история – казва репортерът, като издиша облаче пара с всяка дума.

– Всички на борда на самолета на „Юнайтед Еърлайнс“ са загинали с изключение на един. – Той посочва към отдалечаващата се линейка. – Момчето, чиято личност все още не е установена, се намира в тази линейка. То е... – Журналистът, който се представя за Пол Фрийман, замълчава драматично.

– Момчето, което падна от небето! Изхвърчало е от задната част на самолета, цялото в пламъци, и е паднало в пряспа. Ужасени очевидци го оваляли в снега и го угасили, но аз видях как го качват в линейката и мога да съобщя, че нараняванията му изглеждат тежки. Дрехите му са почти изцяло изгорели или разтопени върху кожата.

– Спри тук – нарежда старецът. Внукът му спира видеото. Дан се обръща към Холи. Сините му старчески очи все още пламтят. – Виждаш ли, Холи? Чуваш ли? Сигурен съм, че на зрителите им е изглеждал ужасен от случилото се, мислели са, че си върши работата добре при изключително трудни обстоятелства, но...

– Не е ужасен – казва Холи. Мисли си за първия репортаж на Ондовски от училище „Макриди“. Сега го вижда по-ясно.

– Въодушевен е.

– Да – кимва Дан. – Точно така. Разбираш ме. Много добре.

– Слава богу, че някой те разбира – вмята Брад.

– Момчето се казвало Стивън Балц – продължава Дан, – а този Пол Фрийман е видял обгореното дете и може би е чул писъците му от болка – защото свидетели твърдят, че момчето е било в съзнание, поне в началото. Знаеш ли какво си мисля? До какво заключение стигнах? Мисля, че се е хранел.

– Естествено – казва Холи. Устните ѝ са изтръпнали. – Хранел се е с болката на момчето и с ужаса на очевидците. Със смъртта.

– Да. Приготви следващия клип, Брад. – Дан се обляга назад уморено. Холи не се интересува. Трябва да научи и останалото. Трябва да научи всичко. Обхванала я е старата треска.

– Кога се зае да издириш тези кадри? Как разбра за този случай?

– За пръв път гледах този репортаж в деня на катастрофата в предаването на Хънтли и Бринкли. – Дан се усмихва, когато забелязва озадаченото ѝ изражение. – Твърде млада си, за да помниш Чет Хънтли и Дейвид Бринкли. Сега предаването се казва „Вечерните новини на Ен Би Си“.

Брад казва:

– Ако някой независим телевизионен канал пристигне на мястото на значимо събитие пръв и заснеме добри кадри, продава репортажа на някоя от големите телевизионни мрежи. Явно така е станало и в този случай и затова дядо е успял да го гледа.

– Фрийман е пристигнал пръв – казва замислено Холи. – И твърдиш, че... Според теб Фрийман е предизвикал самолетната катастрофа, така ли?

Дан Бел поклаща глава толкова енергично, че фината му като паяжина коса се разхвърчава.

– Не, просто е извадил късмет. Или е заложил на печеливша карта. Защото в големите градове непрекъснато се случват трагедии, нали? Там има много възможности за подобно същество да се нахрани. А и кой знае, създания като него може да усещат, че наближава голяма трагедия. Може да е като комар – да надушва кръв от километри. Откъде да знаем, след като нямаме дори представа що за същество е той? Пускай следващия, Брад.

Брад пуска клипа и мъжът, който се появява на екрана, отново е Ондовски... само че малко по-различен. По-слаб. Помлад от „Пол Фрийман“, както и от онзи Ондовски, който се е включил от сцената на атентата пред училище „Макриди“. Но е той. Лицето е различно, но и същото. Върху микрофона, който държи, са изписани буквите KTVT. До него стоят три жени. Едната носи значка с лика на Кенеди. Друга държи плакат, смачкан и някак си окаян, на който пише: С КЕНЕДИ ДОКРАЙ ПРЕЗ ’64!

– Аз съм Дейв Ван Пелт и се намирам пред Тексаското училищно книгохранилище на площад „Дийли“, където...

– Стоп – казва Дан и Брад спира кадъра. Дан се обръща към Холи. – Пак е той, нали?

– Да. Не знам дали някой друг би го забелязал, не съм сигурна защо и ти си го забелязал толкова дълго след репортажа за катастрофата, но е той. Баща ми някога ми каза нещо за колите. Каза, че компании – като „Форд“, „Шевролет“, „Крайслер“ – предлагат множество различни модели и ги променят година след година, но всички са изработени по шаблон. Той... Ондовски... – Но не намира думи и само успява да посочи черно-бялото изображение на екрана. Ръката ѝ трепери.

– Да – промълвява Дан. – Много добре го каза. Той е различни модели, направени по един шаблон. Само че има поне два шаблона, може би повече.

– Какво имаш предвид?

– И дотам ще стигна. – Гласът му звучи още по-дрезгаво и той пийва чай, за да си смаже гърлото. – Попаднах на този репортаж случайно, само защото редовно гледах Хънтли и Бринкли. Но след като застреляха Кенеди всички започнаха да гледат Уолтър Кронкайт, включително и аз. Защото Си Би Ес отразяваха най-мащабно случая. Кенеди беше застрелян в петък. Този репортаж беше излъчен във вечерните новини на Си Би Ес на следващия ден, в събота. Новинарите наричат такива материали „допълнителни“. Пускай, Брад. Но от началото.

Младият журналист с грозното карирано сако започва отначало:

– Аз съм Дейв Ван Пелт и се намирам пред Тексаското училищно книгохранилище на площад „Дийли“, където Джон Ф. Кенеди, трийсет и петият президент на САЩ, беше прострелян смъртоносно вчера. При мен са Грета Дайсън, Моника Келог и Хуанита Алварес, поддръжници на Кенеди, които са стояли точно тук, на това място, когато изстрелите са били произведени. Дами, бихте ли ми казали какво видяхте? Госпожице Дайсън?

– Изстрели... кръв... от тила му се стичаше кръв, горкичкият... – Грета Дайсън плаче толкова силно, че Холи едва ѝ разбира, което вероятно е целта. „Зрителите вкъщи сигурно плачат заедно с нея в същия този момент и си мислят, че нейната скръб изразява тяхната скръб. И скръбта на цял един народ. Само репортерът...“

– Той се наслаждава – казва тя. – Само се преструва на разстроен, при това не много добре.

– Точно така – съгласява се Дан. – Щом погледнеш кадрите от този ъгъл, няма как да не го забележиш. Виж другите две жени. Те също плачат. Много хора плакаха онази събота. И през следващите седмици. Права си. Той се наслаждава.

– Мислиш ли, че е знаел какво ще стане? Надушил ли е кръвта като комар?

– Не знам – отговаря Дан. – Не знам.

– Знаем обаче, че е постъпил на работа в KTVT същото лято – казва Брад. – Не успях да намеря почти никаква информация за него, но открих това в историческа справка за телевизионния канал в интернет. А през пролетта на 1964-та вече бил напуснал.

– Следващият път, когато се появява – доколкото ми е известно, разбира се, – е в Детройт – казва Дан. – През 1967. По време на така наречения Детройтски бунт или Бунтът на 12-а улица, който започна с нахлуването на полицията в нелицензиран нощен клуб и постепенно обхвана целия град. Четирийсет и трима загинали, хиляда и двеста ранени. Това беше водещата новина в продължение на пет дни, толкова време сблъсъците не стихваха. Този запис е от независим канал, излъчен във вечерните новини на Ен Би Си. Пускай го, Брад.

Репортер стои пред горяща витрина на магазин и интервюира чернокож мъж със стичаща се по лицето му кръв. Мъжът говори почти несвързано от мъка. Казва, че химическото му чистене гори отсреща и че не знае къде са жена му и дъщеря му. Изчезнали са в метежите из града.

– Загубих всичко – казва той. – Всичко.

А репортерът, който този път се казва Джим Ейвъри, със сигурност е от някоя местна телевизия. По-пълен е от „Пол Фрийман“, почти дебел, и е нисък (мъжът, от когото взима интервю, се извисява над него) и оплешивява. Различен модел, същият шаблон. В дебелото лице е заровен Чет Ондовски. И Пол Фрийман. И Дейв Ван Пелт.

– Как попаднахте на този репортаж, господин Бел? Как, за бога...

– Дан, забрави ли? Говорим си на „ти“.

– Как успя да видиш, че приликата не е обикновена прилика?

Дан и внук му се споглеждат с усмивка. Холи наблюдава това мимолетно огледално изображение и отново си мисли:

„Различни модели, същият шаблон“.

– Видя картините в коридора, нали? – пита Брад. – Това беше другата работа на дядо в полицейския участък. Има вродена дарба.

На Холи отново ѝ просветва. Тя се обръща към Дан.

– Правел си скици на заподозрени лица. Това е била втората ти работа в полицията!

– Да, макар че не правех просто скици. Не бях просто график. Рисувах портрети. – Той се замисля и добавя: – Чувала си как някои хора твърдят, че никога не забравят дадено лице, нали? Повечето преувеличават или направо лъжат. Аз не преувеличавам. – Старецът говори с делови тон. „Тази дарба му е по рождение – мисли си Холи. – Може би някога го е изумявала. Сега я приема за даденост“.

– Виждал съм го в процес на работа – казва Брад. – Ако артритът не му беше сковал ръцете, сега би могъл да се обърне с лице към стената и да те нарисува за двайсет минути, Холи, и всеки детайл ще е точен. Картините в коридора са все на престъпници, заловени благодарение на портретите на дядо.

– Въпреки това... – започва тя колебливо.

– Да помниш лица не е най-важното – казва Дан. – Не ми е от помощ, когато правя портрет на заподозрян, защото не съм го виждал лично. Разбираш ли?

– Да. – Холи се интересува от това и по други причини освен идентифицирането на Ондовски в различните му облици. Интересува я, защото все още се учи на следователска работа.

– Свидетелят идва. В някои случаи – като кражба на кола или въоръжен грабеж – идват няколко свидетели. Те описват извършителя. Само че е като със слепците и слона. Знаеш ли тази история?

Холи я знае. Слепецът, който хваща опашката на слона, си мисли, че е лиана. Слепецът, който хваща хобота, си мисли, че е питон. Слепецът, който хваща крака, е убеден, че е хванал ствола на стара палма. Накрая се сбиват в спор кой е прав.

– Всеки свидетел вижда извършителя по различен начин

– продължава Дан. – А ако свидетелят е един, го вижда по различен начин през различните дни. Не, не, казват, сбърках, лицето е твърде дебело. Твърде слабо е. Имаше брада. Не, мустаци бяха. Очите му бяха сини. Не, сега като се замисля, май всъщност бяха сиви.

Той отново поема голяма глътка кислород. Изглежда още по-уморен. С изключение на очите в лилавите им орбити. Те искрят. Съсредоточени са. Холи си мисли, че ако съществото Ондовски види тези очи, може и да се уплаши. Може да поиска да ги затвори преди да са видели твърде много.

– Моята работа е да прозра отвъд вариациите и да открия сходствата. Това е истинската дарба и това влагам в картините си. Това вложих и в първите си рисунки на този тип. Виж. От страничния джоб на количката той изважда малка папка и ѝ я подава. Вътре има няколко листа тънка хартия, ста-

нала чуплива с времето. На всяка от скиците има различна вариация на Чет Ондовски. Не са толкова подробни, колкото галерията с престъпници в коридора, но въпреки това са забележителни. На първите три са Пол Фрийман, Дейв Ван Пелт и Джим Ейвъри.

– По памет ли ги нарисува? – пита Холи.

– Да. – Дан отново не се хвали, а просто излага факт. – Първите три нарисувах малко след като видях Ейвъри. През лятото на 67-а. Направих и копия, но това са оригиналите.

Брад казва:

– Не забравяй за кое време говорим, Холи. Дядо е видял тези мъже по телевизията преди да се появят видеото, телевизорът с функция за запис и интернет. Подобни репортажи се излъчвали по веднъж. Налагало се е да разчита на паметта си.

– А останалите? – Тя разгъва другите три рисунки като ветрило от карти. Лица с различна коса, различни очи и усти, различни бръчки, на различна възраст. Все различни модели от същия шаблон. Всичките Ондовски. Вижда го, защото е видяла слона. Фактът, че Дан Бел го е забелязал толкова отдавна, е удивителен. Той е истински гений.

Старецът посочва рисунките в ръката ѝ една по една.

– Това е Реджиналд Холдър. Той се включи от Уестфийлд, Ню Джърси, след като Джон Лист уби цялото си семейство. Интервюира разплакани приятели и съседи. Следващият е Хари Вейл, който предаваше от Калифорнийския университет, когато чистачът Едуард Алауей застреля шестима души. Вейл се беше озовал на местопрестъплението още преди кръвта да изсъхне и интервюираше оцелелите. Последният, не се сещам за името...

– Фред Либерманенбах – казва Брад. – Кореспондент на канал WKS в Чикаго. Отразил натравянето с тиленол през 1982 година. Седем умрели. Разговарял със скърбящите роднини. Имам видеозаписи от всички тези случаи, ако искаш да ги видиш.

– Брад има много записи, открихме седемнайсет различни версии на твоя Чет Ондовски – казва Дан.

– Седемнайсет ли? – Холи е изумена.

– Това са само тези, за които знаем. Няма нужда да ги гледаме всичките. Събери първите три рисунки и ги вдигни пред екрана на телевизора, Холи. Не е прожектор, но ще свърши работа.

Тя ги вдига пред синия екран, макар да знае какво ще види.

Едно лице.

Лицето на Ондовски. Същество като Другия.

12.

Докато слизат на долния етаж, Дан Бел не седи на механизирания стол, а по-скоро се е излегнал. Вече не е просто уморен, а изцеден. Холи не иска да го изтощава още повече, но се налага.

Дан Бел също е наясно, че не са приключили. Моли Брад да му донесе малко уиски.

– Дядо, докторът каза...

– Майната му на доктора и неговите превземки – срязва го Дан. – Малко уиски ще ме ободри. Ще довършим, ти ще покажеш на Холи последното... нещо... и после ще полегна. Тази нощ спах непробудно и се обзалагам, че и довечера ще е същото. Такова бреме ми падна от плещите.

„Но сега това бреме се прехвърли върху моите плещи – мисли си Холи. – Иска ми се Ралф да беше тук. Още повече ми се иска Бил да беше тук“.

Брад донася на дядо си уиски, едва покриващо дъното на малка чашка с картинки на семейство Флинтстоун. Дан я поглежда кисело, но я приема без възражения. От страничния джоб на инвалидната количка изважда аптекарско шишенце с лесно отвъртаща се капачка, подходяща за старци. Изтръсква едно хапче, а пет други се пръсват на земята.

– Да му се не види. Вдигни ги, Брад.

– Аз ще ги събера – казва Холи и ги събира. Дан междувременно лапва хапчето и го преглъща с уискито.

– Това никак не е полезно, дядо – укорява го Брад.

– На погребението ми никой няма да каже, че съм умрял млад и красив – отвръща Дан. Бузите му са възвърнали малко от цвета си и той отново седи изправен на стола. – Холи, имам около двайсет минути преди действието на тези няколко капки уиски да премине. Най-много половин час. Знам, че имаш още въпроси, а аз трябва да ти покажа още нещо, но да опитаме да действаме бързичко.

– Джоел Либерман – казва тя. – Психиатърът, при който си започнал да ходиш в Бостън през 2018-а.

– Какво имаш предвид?

– Не си тръгнал на терапия, защото си се боял, че си луд, нали?

– Не, разбира се. Отидох по същите причини, поради които ти вероятно си отишла при Карл Мортън с книгите му и лекциите за хора с необичайни неврози. Отидох, за да разкажа всичко, което знам, на човек, на когото му плащат, за да слуша. И да открия някой друг, който има причини да вярва в невероятното. Търсех теб, Холи. Също както ти си търсила мен.

„Да. Вярно е. Въпреки това – мисли си тя – е цяло чудо, че се намерихме. Или съдба. Или божествена намеса“.

– Въпреки че Мортън е променил всички имена и места в статията си, Брад лесно те издири. Съществото, което се нарича Ондовски, не е правило репортажи от пещерата в Тексас, между другото. С Брад прегледахме всички записи от новинарските емисии.

Холи казва:

– Моето същество не се виждаше на видеозаписи. Имаше кадри, в които трябваше да присъства сред групи хора, но не се виждаше. – Тя почуква рисунките на Ондовски в различните му облици. – Този извършител непрекъснато се появява по телевизията.

– Значи е различен. – Старецът свива рамене. – Както домашните котки и рисовете са различни, но и подобни – същият шаблон, различни модели. За теб самата, Холи, почти не споменават в телевизионните репортажи и никога не те назовават по име. Казват само, че си гражданка, помогнала на разследването.

– Помолих да не ме споменават – промърморва Холи.

– По онова време вече бях чел за Каролин Х. в статиите на доктор Мортън. Опитах да се свържа с теб чрез доктор Либерман – отидох до Бостън, за да се срещна с него, което не беше лесно. Знаех, че дори да не разпознаеш какъв е Ондовски, би повярвала на историята ми, ако я чуеш. Либерман се обади на твоя доктор Мортън и ето, че сега си тук.

Едно нещо не дава мира на Холи.

– Защо сега? – пита тя. – Знаеш за този тип от години, преследваш го...

– Не го преследвам – прекъсва я Дан. – По-точният израз би бил, че го следя. От около 2005-а Брад следи информацията в интернет. Търсим го при всяка трагедия, при всяко масово убийство. Нали, Брад?

– Да. Не винаги присъства, не беше в „Санди Хук“, нито в Лас Вегас, когато Стивън Падок изби толкова много хора на онзи концерт, но през 2016 е работел в WFTV в Орландо. Интервюира оцелели при стрелбата в клуб „Пулс“ на следващия ден. Винаги избира най-разстроените, онези, които са били вътре или са изгубили приятели.

„Естествено – мисли си Холи. – Мъката им е вкусна“.

– Но разбрахме, че е бил в нощния клуб чак след бомбения атентат в училището миналата седмица – казва Брад. – Нали, дядо?

– Да – потвърждава Дан. – Въпреки че проверихме всички репортажи от „Пулс“, както обикновено правим.

– Как сте го пропуснали? – пита Холи. – Стрелбата в

„Пулс“ беше преди четири години! Казваш, че никога не забравяш лица, а по онова време си познавал лицето на Ондовски. Въпреки промените то си е същото свинско лице.

Двамата я поглеждат с еднакви намръщени изражения, затова Холи им обяснява как Бил ѝ е казал, че повечето хора имат или свинско лице, или лисиче лице. Във всички портрети на Ондовски, които е видяла, лицето му е кръгло. Понякога малко, друг път повече, но винаги е свинско лице.

Брад още изглежда озадачен, но дядо му се усмихва.

– Добра логика. Харесва ми. Само че има изключения, лицата на някои хора са...

– Конски – довършва Холи.

– Точно това щях да кажа. Други имат лица като на невестулки... макар че невестулките имат известна прилика с лисиците, нали? Филип Ханиган например... – Той не довършва.

– Да. И в това отношение, обзалагам се, винаги има лисиче лице.

– Не разбирам.

– Ще разбереш. Покажи ѝ записа от „Пулс“, Брад.

Брад пуска видеоклипа и обръща айпада към Холи. На записа отново има репортер, този път застанал пред огромна камара цветя, балони с формата на сърце и надписи от рода на ПОВЕЧЕ ОБИЧ И ПО-МАЛКО ОМРАЗА. Журналистът започва да интервюира разплакан млад мъж със следи от спирала за мигли или прах, размазани по бузите. Холи не слуша разговора и този път не изпищява, защото не ѝ е останал въздух. Репортерът – Филип Ханиган – е млад, рус, кльощав. Изглежда все едно е постъпил на работа веднага след като е завършил гимназия и наистина има лице, което Бил Ходжис би определил като лисиче. Гледа събеседника си с изражение на загриженост... състрадание... съчувствие... или едва прикрит глад.

– Стоп – казва Дан на Брад. Обръща се към Холи: – Добре ли си?

– Това не е Ондовски – прошепва тя. – Това е Джордж.

Мъжът, доставил бомбата в училище „Макриди“.

– Напротив, Ондовски е – казва Дан внимателно. Почти благо. – Вече ти казах. Съществото няма само един шаблон. Има два. Най-малко два.

13.

Холи изключва телефона си преди да почука на вратата на семейство Бел и го включва отново чак след като се прибира в стаята си в хотела. Мислите ѝ се вихрят като листа, духани от силен вятър. Когато включва устройството, за да продължи доклада си за Ралф, вижда, че има четири съобщения, пет пропуснати обаждания и пет съобщения на гласовата поща. Пропуснатите обаждания и гласовите съобщения са все от майка ѝ. Шарлот умее да пише есемеси – Холи ѝ е показала, - но никога не си прави труда, поне когато става въпрос за дъщеря ѝ. Холи си мисли, че за майка ѝ текстовите съобщения не са достатъчно ефективни за насаждане на чувство за вина.

Холи се усмихва.