Stephen king if it bleeds copyright 2020 by Stephen King Катя Перчинкова, превод, 2020 „Megachrom“ – оформление на корица, 2020

След това: Винаги ще бъдеш в сърцето ми!

Накрая: Оставаме си приятели завинаги, нали?

Това, че не са един за друг, вероятно означава, че е срещнал някоя нова и ще замине за уикенда с нея да берат ябълки в Ню Хампшър, а после да се чукат в някое хотелче. Той нямаше да види Джанис тази вечер, или когато и да било повече, с елегантната розова блуза и червената пола, които е облякла, освен ако тя не му прати снимка със съобщение: Ето какво изпускаш, вонящо лайно такова.

Случи се напълно неочаквано, това я изкара от равновесие, все едно да ти затръшнат в лицето врата, през която тъкмо се каниш да минеш. Този уикенд, който сутринта изглеждаше изпълнен с възможности, сега ѝ прилича на отвора на бавно въртящо се буре, в което трябва да пропълзи. В събота не е на работа в „Пейдж енд Пейпър“, но може да се обади в „Мейбълин“, за да провери дали ще ѝ дадат да поеме смяна поне до обяд. В неделя магазинът е затворен. По-добре да не мисли за неделя, поне засега.

– Приятели завинаги, друг път. – Казва го на чантата си, защото гледа надолу. Не е влюбена в него, никога не се е заблуждавала по този въпрос, но въпреки това е шокирана и изумена. Той беше добро момче (поне тя така си мислеше), доста добър любовник и приятна компания, както се казва. Сега тя е на двайсет и две, зарязана от гаджето, и се чувства гадно. Мисли да пийне вино, когато се прибере, и да си поплаче. Добре ще ѝ подейства да си поплаче. Терапевтично. Може да си пусне плейлист с джаз изпълнения и да потанцува из стаята. Ще танцува със себе си като в песента на Били Айдъл. В гимназията обичаше да танцува и забавите в петък вечер ѝ бяха любими. Вероятно би могла да пресъздаде частица от щастието, което изпитваше тогава.

„Не – мисли си, – онези мелодии, и спомените, само ще те разплачат още повече. Гимназиалните години отдавна отминаха. Сега живееш в истинския свят, в който мъжете късат с теб неочаквано“.

Нагоре по улицата, на една-две преки, чува биене на барабани.

Чарлз Кранц – наричан от приятелите си Чък – върви по Бойлстън Стрийт, облечен с доспехите на счетоводителя: сив костюм, бяла риза, синя вратовръзка. Черните му обувки „Самюъл Уиндзор“ не са скъпи, но са здрави. В ръката му се поклаща дипломатическо куфарче. Не обръща внимание на дърдорещите орди, препускащи покрай него след края на работния ден. В Бостън е за едноседмична конференция с мотото „Банкиране в двайсет и първи век“. Изпратили са го от банката, в която работи, „Мидуест Тръст“, и са покрили всички разноски. Много мило, най-малкото защото досега не е идвал в Града на боба.

Конференцията се провежда в хотел, идеален за счетоводители, тъй като е чист и сравнително евтин. Изнесените до момента лекции и дискусии са му били интересни (той участва в една от дискусиите и ще води друга преди конференцията да приключи утре по обед), но няма желание да прекарва свободното си време в компанията на още седемдесет счетоводители. С тях говори на един език, но му се ще да вярва, че говори и други езици. Поне преди е било така, макар речникът му да е обеднял.

Сега удобните му обувки го отвеждат на следобедна разходка. Не много вълнуваща, но приятна. Напоследък му стига да се чувства приятно. Животът му е по-ограничен, отколкото се е бил надявал, но се е примирил с това. Разбира че ограниченията са неизбежни. Настъпва момент, в който осъзнаваш, че никога няма да станеш президент на САЩ и вместо това ще се задоволиш да оглавиш Американската асоциация за обучение и подготовка на млади кадри. Това си има и положителна страна. Има съпруга, на която е абсолютно верен, и интелигентен, добросърдечен син в прогимназията. Също така му остават едва девет месеца живот, макар още да не го знае. Семето на смъртта – мястото, на което животът изтънява до една-единствена последна точка – е посято толкова дълбоко, че до него не може да достигне нито един хирургически скалпел, а напоследък е започнало да покълва. Скоро ще роди черни плодове.

На хората, с които се разминава – студентките с пъстри поли, студентите с бейзболни шапки на „Ред Сокс“, обърнати с козирката назад, безупречно облечените американци от азиатски произход от Китайския квартал, достолепните дами с пазарски торби, ветерана от Виетнамската война, протегнал огромна керамична чаша с американското знаме и мотото НИЕ НЕ БЯГАМЕ – Чък Кранц несъмнено изглежда като олицетворение на белия американец, костюмиран, чист и спретнат, интересуващ се единствено от парите. Да, такъв е, трудолюбива мравка, пъплеща по предопределения ѝ път между рояци търсещи наслада скакалци, но има и други качества. Поне е имал.

Сеща се за малката сестра. Как се казваше? Рейчъл или Реджина? Рива? Рене? Не помни точно, спомня си само, че беше малката сестра на китариста.

В десети клас в гимназията, дълго преди да се превърне в трудолюбива мравка от мравуняка на име „Мидуест Тръст“, Чък беше вокалист на група на име „Ретрос“. Кръстиха се така, защото свиреха много песни от шейсетте и седемдесетте, предимно на британски банди като „Стоунс“, „Сърчърс“ и „Клаш“, защото повечето им мелодии бяха простички. Не посягаха към „Бийтълс“, чиито песни бяха пълни със странни акорди като модифицирани септакорди.

Чък стана вокалист по две причини: макар да не умееше да свири на никакъв инструмент, пееше вярно, а дядо му имаше стар джип и му позволяваше да го взима за концерти, стига да не са твърде далеч. В началото „Ретрос“ бяха много зле и успяха да достигнат само посредствено ниво преди да се разпаднат в края на учебната година, но, както веднъж се изрази бащата на ритъм китариста, бяха успели да постигнат онзи „невероятен подвиг да свирят поносимо“. Наистина, беше трудно да окепазиш кой знае колко песни като „Bits and Pieces“ („Дейв Кларк Файв“) и „Rockaway Beach“ („Рамоунс“).

Тенорът на Чък беше достатъчно приятен по един не особено забележителен начин и той не се притесняваше да крещи или да го избива на фалцет, когато се налага, но най-много обичаше паузите за инструменталите, защото тогава можеше да танцува и да се кълчи по сцената като Джагър, а понякога да върти стойката на микрофона между краката си по начин, който смяташе за еротичен. Освен това умееше да прави лунната разходка, за което винаги получаваше аплодисменти.

„Ретрос“ бяха гаражна банда, която понякога наистина репетираше в гараж, а друг път в мазето на китариста. В тези случаи малката сестра на китариста (Рут? Рейгън?) слизаше по стълбите с танцова стъпка с късите си бермуди. Паркираше се между двата усилвателя „Фендер“, въртеше театрално бедра и дупе, запушваше си ушите с пръсти и се плезеше. Веднъж, докато си почиваха, се присламчи към Чък и му прошепна:

– Между нас да си остане, но ти пееш, както старците се чукат.

Чарлз Кранц, бъдещият счетоводител, прошепна в отговор:

– Все едно знаеш как става това, маймунско дупе. Малката сестра не обърна внимание на коментара.

– Но ми харесва как танцуваш. Танцуваш като бял, но въпреки това ми харесва.

Малката сестра, също бяла, обичаше да танцува. Понякога след репетиция пускаше някоя от сборните си касети и той танцуваше с нея, докато останалите членове на групата подвикваха и подхвърляха не особено остроумни коментари, а те двамата се кършеха като Майкъл Джаксън и се заливаха от смях.

Чък тъкмо си спомня как учеше малката сестра (Рамона?) да прави лунната разходка, когато чува барабаните. Някакъв тип свири простичък рок ритъм, какъвто „Ретрос“ изпълняваха някога във времената на „Hang On Sloopy“ и „Brand New Cadillac“. В първия момент си мисли, че си въобразява, може би дори че ще го връхлети главоболие, както често се случва напоследък, но тогава тълпата от пешеходци на следващия ъгъл се разсейва достатъчно, за да види момче с тениска без ръкави да седи на стол и да бие с палки приятния стар ритъм.

Чък си мисли: „Защо няма някоя малка сестра, с която да танцуваш, когато ти потрябва?“

Джаред свири вече от десет минути и не е изкарал нищичко освен монетата от двайсет и пет цента, която хлапето със скейтборда метна саркастично във Вълшебната шапка. Не разбира, защото в приятен четвъртък като днешния и с наближаващия уикенд в шапката вече би трябвало да има поне

пет долара. Парите не му трябват, за да не умре от глад, но човек не живее само с храна и наем. Трябва да поддържа и самочувствието си, а свиренето тук на „Бойлстън“ е голяма част от него за Джаред. Тук е на сцена. Свири. Всъщност свири соло. По съдържанието на шапката може да прецени кой харесва изпълнението му и кой не.

Завърта палките между пръстите си, приготвя се и изсвирва интрото на „My Sharona“, но не се получава добре. Звучи някак си като в тенекия. Вижда как някакъв костюмар върви към него с полюшващо се като махало дипломатическо куфарче и нещо в мъжа – бог знае какво – го подтиква да отбележи пристигането му. Първо подхваща реге ритъм, после нещо по-елегантно, като смесица от „I Heard It Through the Grapevine“ и „Susie Q“.

За пръв път, откакто е започнал с бързичкото разсвирване, Джаред усеща искра и разбира защо е решил, че пастирският звънец ще му трябва днес. Започва да го удря в паузите и се получава мелодия, която прилича на стария евъргрийн на „Чампс“ „Tequila“. Звучи страхотно. Намерил е ритъма си и сякаш пред него се е ширнал път, който го зове. Може да забърза, да вкара и големия барабан, но наблюдава Костюмара и му се струва, че това не би било подходящо за него. Джаред няма представа защо Костюмара се е превърнал в центъра на мелодията и не го е грижа. Понякога просто става така. Мелодията се превръща в история. Представя си Костюмара на почивка на някое от онези места, където ти сервират коктейла с розово чадърче. Може да е със съпругата си или с личната си асистентка, блондинка с пепеляворуса коса и тюркоазен бански. И слушат тази мелодия. Слушат барабаниста, който загрява преди изпълнението си тази вечер, когато запалят хавайските факли.

Убеден е, че Костюмара просто ще го подмине на път за костюмарския си хотел, шансовете да пусне нещо във Вълшебната шапка клонят към нула. След като той отмине Джаред ще засвири друга мелодия, ще даде почивка на пастирския звънец, но засега този ритъм е правилният.

Само че вместо да го подмине, Костюмара спира. Усмихва се. Джаред се ухилва и кимва към цилиндъра на тротоара, без да нарушава ритъма. Костюмара като че ли не го забелязва и не пуска нищо в шапката. Вместо това оставя куфарчето между черните си костюмарски обувки и започва да поклаща бедра в такт. Само бедрата: останалата част от тялото му е неподвижна. Изражението му е непроницаемо. Като че ли се взира в една точка непосредствено над главата на барабаниста.

– Давай, човече – насърчава го един младеж и хвърля няколко монети, които падат със звън в цилиндъра. Заради леко поклащащия се Костюмар, а не заради свиренето, но няма значение.

Джаред започва да почуква нежно по чинела, барабани леко, почти го гали. С другата ръка започва да бие звънеца между ударите и използва крачния педал, за да добави малко дълбочина. Приятно е. Мъжът със сивия костюм прилича на банкер, но си го бива. Той вдига ръка и започва да отмерва ритъма с показалец. Има малък белег с формата на полумесец на ръката.

Чък чува, че ритъмът се променя, че става малко по-екзотичен, и за момент почти идва на себе си и си тръгва. Тогава си казва: „Майната му, няма закон, който да забранява да потанцуваш малко на тротоара“. Пристъпва встрани от куфарчето, за да не се препъне, после слага ръце на кръста си и прави бърз пирует все едно изпълнява команда „кръгом“. Изпълняваше го едно време, когато групата свиреше „Satisfaction“ или „Walking the Dog“. Някой се разсмива, друг ръкопляска и Чък се завърта в обратната посока с развяващо се сако. Мисли си как танцуваше с малката сестра. Малката сестра беше цапната в устата досадница, но я биваше в танците.

Самият Чък не е изпитвал това усещане – това мистично, удовлетворяващо усещане – от години, но всяко движение му се струва съвършено. Вдига крак и се завърта на пета на другия. После събира ръце на кръста си като ученик, излязъл да рецитира стихотворение, и изпълнява лунната разходка на тротоара до куфарчето.

Барабанистът се провиква: „Само така, чичка!“ с изненада и искрено удоволствие. Забързва темпото и с лява ръка редува звънеца и големия барабан, помпа педала, без да изпуска металическите въздишки на чинела. Събират се хора. Пари валят във Вълшебната шапка: не само монети, но и банкноти. Тук става нещо.

Двама млади мъже с еднакви баретки и тениски на Коалицията на дъгата стоят най-отпред сред зрителите. Единият пуска в шапката банкнота, май от пет долара, и вика:

– Давай, човече, давай!

Чък не се нуждае от подкана. Вече е набрал скорост. Банкирането през двайсет и първи век съвсем му е излязло от ума. Разкопчава сакото си, отмята дрехата назад с опакото на ръцете, пъхва палци в колана си като стрелец каубой, прави полушпагат и става. След това се приплъзва встрани и се завърта. Барабанистът се смее и кима.

– Страшен си! – подвиква той. – Страшен си, чичка!

Тълпата се увеличава, шапката се пълни, сърцето на Чък не просто бие в гърдите му, а препуска. Чудесен начин да си докара инфаркт, но не му пука. Ако жена му го види какви ги върши, ще превърти, но не му пука. Синът му ще умре от срам, но синът му не е тук. Чък вдига дясната си обувка до левия си прасец, пак прави пирует и когато се спира отново в центъра, вижда красива млада жена да стои до мъжете с баретките. Тя се взира запленено в него с ококорени очи.

Чък протяга ръце, усмихва се, щраква с пръсти.

– Ела – казва той. – Ела, малка сестричке, да танцуваме.

Джаред си мисли, че момичето ще откаже – изглежда срамежливо, – но то пристъпва бавно към мъжа със сивия костюм. Може би Вълшебната шапка наистина е вълшебна.

– Танцувай! – провиква се единият от мъжете с баретките и останалите зрители подемат възгласа и пляскат в такт с ритъма, задаван от Джаред: – Танцувай, танцувай, танцувай!

По лицето на Джанис плъзва усмивка, която сякаш казва: Какво пък толкова? Тя пуска дамската си чанта до куфарчето на Чък и поема протегнатите му ръце. Джаред зарязва досегашната мелодия и се превръща в Чарли Уотс, който удря барабаните като войник. Костюмара завърта девойката, поставя ръка върху тънката ѝ талия, придърпва я към себе си и я повежда в бърз куикстеп покрай барабаните почти до ъгъла на „Уолгрийнс“. Джанис се отдръпва, размахва пръст като на непослушно дете, после се връща и пак хваща Чък за ръцете. Сякаш са го репетирали стотици пъти, той отново прави шпагат, изправя се, а тя се промушва между краката му – дръзко движение, при което цепката на полата ѝ оголва почти цялото ѝ красиво бедро. Няколко души ахват, когато тя се подпира на една ръка и се изправя с пъргав скок, засмяна.

– Стига толкова – казва Чък и се потупва по гърдите. – Не мога...

Тя скача към него, поставя ръце на раменете му и се оказва, че той все пак може още. Хваща я през кръста, завърта я подпряна на хълбока си и я оставя ловко обратно на земята. После вдига ръката ѝ високо и тя се завърта енергично като балерина. Вече ги гледат поне сто души, струпани по тротоара и дори по уличното платно. Избухват аплодисменти.

Джаред удря последователно барабаните, после чинелите и вдига победоносно палките. Следват нови аплодисменти. Чък и Джанис се споглеждат задъхани. Косата на Чък, която започва леко да се прошарва, лепне за потното му чело.

– Какви ги вършим? – пита Джанис. Сега, след като барабаните са замлъкнали, изглежда замаяна.

– Не знам – отвръща Чък, – но това е най-хубавото, което ми се е случвало не помня от кога.

Вълшебната шапка прелива.

– Още! – провиква се някой и тълпата подхваща вика. Много хора са извадили телефони, готови да запишат следващия танц, и момичето изглежда готово за още, но то е младо. Чък е дотук с танците. Той поглежда барабаниста и поклаща глава. Барабанистът му показва с кимване, че е разбрал. Чък

се чуди колко ли хора са били достатъчно бързи, за да заснемат първия танц, и какво ще си помисли жена му, ако го види. Или синът му. А ако плъзне из интернет? Едва ли, но ако все пак това се случи, ако стигне до банката, какво ще си помислят колегите му, когато видят, че мъжът, когото са изпратили на конференция в Бостън, си върти задника на Бойлстън Стрийт с жена, достатъчно млада, за да му е дъщеря? Или нечия малка сестра. Какво го беше прихванало?

– Това е всичко, приятели – съобщава барабанистът. – Да не прекаляваме.

– Трябва да се прибирам – казва момичето.

– Не, почакай малко – спира я барабанистът. – Моля те.

След двайсет минути седяха на пейка срещу езерцето с патиците в Бостън Комън. Джаред се обади на Мак. Чък и Джанис му помогнаха да разглоби барабаните и да ги натовари в микробуса. Няколко души поостанаха да ги поздравят, да им плеснат ръцете и да добавят още няколко долара в препълнената шапка. Когато тръгват – Чък и Джанис седят един до друг на задната седалка с крака, пъхнати между купчините комикси, – Мак казва, че никога няма да намерят място за паркиране около парка.

– Днес ще намерим – заявява Джаред. – Днешният ден е вълшебен. – И наистина намират място, точно срещу хотел „Четири сезона“.

Джаред брои парите. Някой е пуснал цяла петдесетачка, може би онзи тип с баретката я е объркал с банкнота от пет долара. Има общо над четиристотин долара. Джаред никога не е изкарвал толкова. Не си е представял, че е възможно. Той отделя десетте процента на Мак (Мак в момента стои до езерото и храни патиците с крекери с фъстъчено масло от пакета, който случайно носи в джоба си), после започва да разделя остатъка.

– О, не – казва Джанис, когато осъзнава какво прави той. – Парите са си за теб.

Джаред поклаща глава.

– Не, ще делим по равно. Сам нямаше да изкарам и половината от тези пари, дори да бях свирил до полунощ. – Не че ченгетата биха допуснали подобно нещо. – Понякога стигам до трийсет долара, но това е в добрите дни.

Чък усеща как се задава поредното главоболие и знае, че до девет вече ще го блъсне с пълна сила, но въпреки това настойчивостта на младия мъж го разсмива.

– Добре. На мен парите не ми трябват, но явно съм си ги изкарал. – Той протяга ръка и потупва Джанис по бузата, точно както понякога потупваше по бузата устатата малка сестра на китариста. – Ти също, млада госпожице.

– Къде се научи да танцуваш така? – пита го Джаред.

– В прогимназията имахме клуб по танци, но най-добрите движения научих от баба си.

– А ти? – пита той Джанис.

– В общи линии по същия начин – отговаря тя и се изчервява. – На танцовите забави в гимназията. Ти къде се научи да свириш на барабани?

– Сам се научих. Като теб – обръща се той към Чък. – Беше страхотен, докато танцуваше сам, човече, но мацето добави цяло ново измерение. Бихме могли да си изкарваме хляба така. Наистина мисля, че можем да станем богати и известни като улични изпълнители.

За един налудничав момент Чък наистина се замисля и вижда, че момичето прави същото. Не напълно сериозно, а както си фантазираш за един различен живот. Живот, в който играеш професионален бейзбол или изкачваш Еверест, или пееш в дует с Брус Спрингстийн на концерт на стадион. Тогава отново се разсмива и поклаща глава. Докато прибира своята част от парите в чантата си, момичето също се смее.

– Но се получи благодарение на теб – казва Джаред на Чък.

– Какво те накара да спреш пред мен? И какво те накара да затанцуваш?

Чък се замисля, после свива рамене. Може да отговори, че го е подтикнал споменът за ученическата му рокгрупа и как обичаше да танцува на сцената по време на инструменталите, да се перчи, да върти стойката на микрофона между краката си, но не е това. Всъщност танцувал ли беше някога с такъв устрем и свобода дори като тийнейджър, млад и пъргав, без главоболия и без да има какво да губи?

– Беше вълшебно – казва Джанис. Кикоти се. Не е очаквала да издаде този звук днес. Да плаче – да. Да се кикоти – не.

– Като шапката ти. Мак се връща.

– Джар, да тръгваме, иначе ще се наложи да платиш със своя дял глобата ми за паркиране.

Джаред става.

– Сигурни ли сте, че не искате да си смените работата? Можем да изнасяме представления из целия град от Бийкън Хил до Роксбъри. Ще се прочуем.

– Аз съм на конференция утре – отвръща Чък. – В събота се прибирам вкъщи. Там ме чакат жена и син.

– А аз не мога да танцувам сама – усмихва се Джанис. – Ще бъда като Джинджър без Фред.

– Разбирам – казва Джаред и разперва ръце. – Но преди да си тръгнете, ще трябва да ми дадете прегръдка.

Тримата се прегръщат. Чък знае, че усещат мириса му на пот – ще трябва да занесе този костюм на химическо чистене преди да го облече отново, – и той също надушва тяхната пот. Няма нищо. Мисли, че момичето уцели в десетката, като използва думата „вълшебно“. Понякога вълшебствата наистина съществуват. Рядко, но се случва. Като да намериш забравена двайсетачка в джоба на старо палто.

– Улични изпълнители завинаги – казва Джаред. Чък Кранц и Джанис Холидей повтарят думите.

– Улични изпълнители завинаги – казва Мак, – супер. А сега да се махаме, преди да пристигне инкасаторката на паркинга, Джаред.

Чък казва на Джанис, че отива към хотел „Бостън“ до Пруденшъл Сентър, ако и тя е в тази посока. Джанис наистина отиваше нататък, възнамерявала бе да върви пеша чак до Фенуей и да мърмори печално на чантата си, отдадена на мрачни мисли за бившето си гадже, но вече е променила решението си. Казва, че ще хване метрото от Арлингтън Стрийт.

Чък я изпраща до станцията, след като прекосяват парка напряко. На стълбите тя се обръща към него и казва:

– Благодаря ти за танца. Той се покланя.

– За мен беше удоволствие.

Изпраща я с поглед, после се отправя обратно по „Бойлстън“. Върви бавно, защото гърбът го боли, болят го краката, а главата го цепи здраво. Не помни да е имал толкова силни главоболия през целия си живот. Тоест допреди два месеца. Ако продължат, ще трябва да отиде на лекар. Но предполага на какво може да се дължат.

С това обаче ще се заеме по-нататък. Ако се наложи. Тази вечер възнамерява да се почерпи с хубава вечеря – защо не, заслужил си я е – и с чаша вино. Замисля се и решава, че ще е минерална вода. Виното може да засили главоболието. След като се навечеря – и завърши задължително с десерт – ще се обади на Джини, за да ѝ каже, че съпругът ѝ може да е следващата интернет сензация. Едва ли ще се случи, в момента някой някъде несъмнено снимаше как куче жонглира с празни бутилки от безалкохолно, а някой друг увековечаваше коза, която пуши пура, но е по-добре тя да го чуе първо от него, за всеки случай.

Когато минава покрай мястото, на което Джаред беше разположил барабаните си, отново му хрумват двата въпроса:

„Защо се спря да послушаш и защо започна да танцуваш?“. Не знае, но дали отговорите биха направили преживяването по-хубаво?

Скоро ще загуби способността да ходи, а да не говорим да танцува с малката сестричка на Бойлстън Стрийт. Скоро ще загуби способността да дъвче и всичката му храна ще се приготвя в блендер. Скоро ще загуби способността да различава кога е буден и кога спи и ще навлезе в земя на болка, толкова силна, че ще се пита защо Бог е създал света. Скоро ще забрави името на жена си. Но ще си спомня – от време на време – как спря, как остави куфарчето си и започна да поклаща бедра в такт с ритъма на барабаните и ще си мисли, че затова Бог е създал света. Само затова.