ЖИВОТЪТ НА ЧЪКТрето действие: Благодарим ти, Чък!

Марти Андерсън видя билборда в деня преди интернет да се срине окончателно. Крепеше се някак си в продължение на осем месеца след първите кратки смущения. Всички бяха съгласни, че е само въпрос на време, както и че все ще избутат някак си след като световната мрежа угасне завинаги – нали се бяха оправяли и преди това? А и имаше други проблеми, например че измираха цели видове птици и риби, а сега трябваше да мислят за Калифорния: отиваше си малко по малко, а скоро навярно щеше да изчезне напълно.

Марти си тръгна по-късно от училище, защото беше найнеприятният ден за гимназиалните учители, денят предназначен за родителски срещи. Както се оказа, днес Марти не срещна много родители, желаещи да обсъждат академичния напредък (или липсата на такъв) на отрочетата си. Искаха основно да говорят за краха на интернета, който щеше да заличи профилите им във Фейсбук и Инстаграм завинаги. Никой не спомена Порнхъб, но Марти подозираше, че много от родителите, които все пак дойдоха – както жените, така и мъжете – скърбят за неминуемата кончина и на този сайт.

Обикновено на път за къщи той минаваше по околовръстния път и се прибираше за нула време, но днес това не бе възможно заради рухването на моста над Отър Крийк. Срутил се беше преди четири месеца и нямаше и следа от ремонтни дейности; само дървени бариери на оранжеви и бели ивици, които вече бяха потрошени и нашарени с графити.

Тъй като околовръстният път беше затворен, Марти беше принуден да мине през центъра, за да стигне до къщата си на Сидър Корт заедно с всички останали, които живееха в източната част на града. Заради родителските срещи си беше тръгнал в пет вместо в три, точно в пиковия час, и пътуването, което едно време щеше да отнеме двайсет минути, сега щеше да продължи поне един час, защото част от светофарите също не работеха. През целия път ту спираха, ту потегляха, звучаха клаксони, пищяха спирачки, закачаха се брони и се размахваха средни пръсти. Чака десет минути на кръстовището на Главната и Маркет Стрийт, тъй че имаше предостатъчно време да забележи билборда на върха на „Мидуест Тръст“.

До днес там се беше рекламирала една от авиокомпаниите, „Делта“ или „Саутуест“, не помнеше точно. Този следобед обаче засменият екипаж от хванати под ръка стюардеси беше заменен от снимка на мъж с кръгло лице и очила с рамки, черни като грижливо сресаната му коса. Той седеше на бюро с химикалка в ръка, без сако, но с перфектно завързана вратовръзка под яката на бялата му риза. На ръката, с която държеше химикалката, имаше белег с формата на сърп, който по незнайни причини не беше премахнат при обработката на снимката. Мъжът приличаше на счетоводител. Усмихваше се ведро от върха на банката на автомобилите в непроходимото вечерно задръстване долу. Над главата му със сини букви пишеше ЧАРЛЗ КРАНЦ. Под бюрото му, в червено: 39 СТРАХОТНИ ГОДИНИ! БЛАГОДАРИМ ТИ, ЧЪК!

Марти никога не беше чувал за Чарлз – Чък – Кранц, но трябваше да е бил някоя важна клечка в „Мидуест Тръст“, за да заслужи по случай пенсионирането си снимка на билборд поне четири и половина метра висок и петнайсет метра широк. И снимката трябваше да е стара, щом Чък е работил в банката близо четирийсет години, иначе косата му щеше да е побеляла.

– Или опадала – каза Марти на глас и попипа собствената си оредяваща коса. Реши да рискува пет минути по-късно, когато на главното кръстовище в центъра за момент се отвори пролука. Промуши се с тойотата „Приус“, на тръни, че всеки момент ще се блъсне в някого, и не обърна внимание на размахания юмрук на мъж, който успя да набие спирачки миг преди да се натресе в него странично.

На Главната улица отново попадна в задръстване и избегна на косъм нов сблъсък. Докато се прибере вкъщи, съвсем беше забравил за билборда. Вкара колата в гаража, затвори вратата с копчето, после седя поне минута, като дишаше дълбоко и се опитваше да не мисли, че утре сутринта ще трябва отново да мине през същата месомелачка. Но тъй като околовръстният път беше затворен, просто нямаше друг избор. Ако, разбира се, искаше да отиде на работа, а в момента го блазнеше мисълта да си вземе поне един ден болничен (имаше достатъчно натрупани).

– Няма да съм единственият – каза на празния гараж. Знаеше, че е прав. Според „Ню Йорк Таймс“ (който четеше на таблета си всяка сутрин, ако имаше интернет) отсъствието от работа беше достигнало рекордни нива в световен мащаб.

С една ръка взе купчината книги, а с другата – очуканото старо дипломатическо куфарче, натежало от контролни, които трябваше да провери. Така натоварен, излезе с мъка от колата и затвори вратата с дупе. При вида на сянката си върху стената, която сякаш изпълняваше чудат танц, се разсмя. Звукът го стресна; в тези тежки времена рядко се чуваше смях. После изпусна половината книги на пода, което попари всякакви наченки на добро настроение.

Вдигна „Въведение в американската литература“ и „Четири кратки романа“ (в момента с десетокласниците изучаваха „Червеният знак за храброст“) и влезе в къщата. Едва беше успял да остави всичко на шкафа в кухнята, когато телефонът иззвъня. Стационарният, разбира се; мобилните телефони напоследък почти нямаха покритие. Понякога се поздравяваше за съобразителността да запази стационарния си телефон, докато повечето му колеги се бяха отказали от своите. Те в момента бяха напълно прецакани, защото да си прекараш стационарен през последната една година... беше почти невъзможно. По-вероятно беше отново да пуснат движението по околовръстния път, отколкото да ти дойде редът в списъка на чакащите, а напоследък дори стационарната мрежа често прекъсваше.

Вече не се изписваше информация от кой номер ти звънят, но Марти беше достатъчно сигурен кой е в другия край на линията, за да вдигне и да каже:

– Здрасти, Фелиша.

– Къде беше? – попита бившата му съпруга. – Звъня ти от цял час!

Марти ѝ разказа за родителската среща и дългото пътуване към дома.

– Добре ли си?

– Ще се оправя, след като хапна нещо. Ти как си, Фел?

– Бива, но днес докараха още шестима.

Марти нямаше нужда да пита шестима какви. Фелиша беше медицинска сестра в градската болница, където сестрите бяха започнали да се наричат „Отрядът на самоубийците“.

– Съжалявам.

– Такива са времената. – Долови безразличието в гласа ѝ и си помисли, че преди две години – докато още бяха женени - шест самоубийства за един ден щяха да я оставят разтърсена, съкрушена и нямаше да ѝ дадат да мигне през нощта. Но изглежда човек можеше да свикне с всичко.

– Пиеш ли си редовно хапчетата за язва, Марти? – И преди той да успее да отговори, побърза да добави: – Не ти натяквам, просто се тревожа. Фактът, че сме разведени, не означава, че вече не държа на теб, нали знаеш?

– Знам. Пия си хапчетата. – Това не беше съвсем вярно, защото сукралфатът, който се продаваше само с рецепта, вече не се намираше никъде и сега той разчиташе на омепразол. Каза ѝ тази полуистина, защото и той продължаваше да държи на нея. Всъщност двамата се разбираха по-добре сега, когато вече не бяха женени. Правеха дори секс, който макар и да се случваше рядко, беше страхотен. – Благодаря ти, че се интересуваш.

– Наистина ли?

– Да, госпожо. – Отвори хладилника. Изборът беше оскъден, но имаше кренвирши, няколко яйца и кутия с боровинково кисело мляко, което щеше да си запази за лека закуска преди лягане. Както и три кутийки бира.

– Добре. Колко родители изобщо дойдоха на срещата?

– Повече, отколкото очаквах, но далеч не всички. Искаха предимно да говорим за интернета. Явно си въобразяват, че аз трябва да знам защо се срива. Наложи се да им обясня, че съм учител по английски, а не по информатика.

– Разбра за Калифорния, нали? – Фелиша сниши глас, сякаш му доверяваше голяма тайна.

– Да. – Тази сутрин при разрушително земетресение, третото за последния месец и най-силното до момента, от Златния щат се беше откършил нов огромен къс и беше потънал в Тихия океан. Добрата новина беше, че почти цялата тази част от щата беше евакуирана. Лошата новина – че стотици хиляди бежанци се стичаха на изток и превръщаха Невада в един от най-многолюдните щати в страната. В момента в Невада бензинът струваше двайсет долара за галон. По бензиностанциите приемаха само плащания в брой, и то ако горивото не е свършило.

Марти взе пълна до половината бутилка мляко, подуши го и отпи направо от нея въпреки леко подозрителния мирис. Нуждаеше се от алкохолно питие, но знаеше от горчив опит (и безсънни нощи), че първо трябва да си подложи на стомаха.

Каза:

метресенията в Калифорния. Вероятно защото основните зърнопроизводителни региони на щата все още са непокътнати.

– Но докога? Чух някакъв учен по националното радио да казва, че Калифорния се лющи като стар тапет. Още един японски реактор бил залят днес следобед. Твърдят, че бил спрян и всичко е наред, но хич не им вярвам.

– Много си цинична.

– Живеем в цинични времена, Марти. – Тя се поколеба.

– Според някои живеем в Края на дните. При това не го твърдят само религиозните фанатици. Вече не. Казва ти го уважаван член на Отряда на самоубийците от градската болница. Вярно, днес изгубихме шестима, но успяхме да спасим други осемнайсет. Най-вече с помощта на налоксон. Но... – Отново сниши глас. – Запасите ни от това лекарство почти са се изчерпали. Главният фармацевт казва, че до края на месеца ще свършат напълно.

– Кофти работа – отвърна Марти и погледна куфарчето. Всички контролни, които го чакаха. Всички правописни грешки, които трябваше да поправи. Всички висящи подчинени изречения и неясни заключения, които чакаха да бъдат нашарени с червено. Компютърните помощни средства като проверката на правописа и граматиката явно изобщо не помагаха. Изтощи се само при мисълта за това.

– Виж, Фел, трябва да затварям. Имам да проверявам контролни и есета за поезията на Робърт Фрост. – Мисълта за безсъдържателните писаници в очакващите го есета го накара да се почувства стар.

– Добре. Само... исках да проверя как си.

– Разбрано. – Марти отвори шкафа и извади бърбъна. Възнамеряваше да си налее чак след като приключи разговора, та Фелиша да не чуе бълбукането и да не разбере какви ги върши. Съпругите притежаваха интуиция; бившите съпруги, изглежда, развиваха силно чувствителна радарна система.

– Мога ли да кажа, че те обичам? – попита тя.

– Само ако и аз мога да ти го кажа – отговори Марти и прокара пръсти по етикета на бутилката: „Ранни дни“. „Чудесна марка – помисли си – за края на дните“.

– Обичам те, Марти.

– И аз те обичам.

Най-подходящият начин да приключат разговора, но Фелиша не затваряше.

– Марти?

– Светът отива по дяволите, а ние можем да кажем единствено „кофти работа“. Значи май и ние отиваме по дяволите.

– Май така излиза. Но Чък Кранц се пенсионира, тъй че може би има светлина в тунела.

– Трийсет и девет страхотни години – каза Фелиша и се разсмя на свой ред.

Марти остави млякото.

– И ти ли видя билборда?

– Не, но чух реклама по радиото. В онова предаване, за което ти разказах.

– Щом са почнали да въртят реклами по националното радио, значи наистина идва краят на света – каза Марти. Фелиша отново се разсмя и му стана приятно. – Как мислиш, защо Чък Кранц получава такова медийно внимание? Прилича на счетоводител и никога не съм чувал за него.

– Нямам представа. Светът е пълен със загадки. Никакъв твърд алкохол, Марти. Знам, че мислиш да си сипеш. По-добре изпий една бира.

Марти не се смееше, когато приключи разговора, но се усмихваше. Радарът на бившите съпруги. Високо чувствителен. Все пак прибра бърбъна в шкафа и си взе бира. Сложи два кренвирша да се варят и отиде в малкия си кабинет, за да види дали има интернет, докато чака водата да кипне.

Имаше и при това не се влачеше толкова бавно, колкото обикновено. Той пусна Нетфликс с намерението да изгледа отново някой епизод на „В обувките на Сатаната“ или „Наркомрежа“, докато яде. Появи се началният екран с предложения за гледане, които не се бяха променили от предишната вечер (а до неотдавна се сменяха поне веднъж дневно), но преди да успее да реши кой злодей иска да гледа – Уолтър Уайт или Стрингър Бел, началният екран изчезна. Появи се надписът ТЪРСЕНЕ и малкото въртящо се кръгче.

– Мамка му – изруга Марти. – Прекъсва за стотен...

Тогава кръгчето изчезна и екранът светна отново. Само че не беше началната страница на Нетфликс, а Чарлз Кранц, седнал на отрупаното с книжа бюро с усмивка на лице и химикалка в ръката с белега. Над него: ЧАРЛЗ КРАНЦ; отдолу: 39 СТРАХОТНИ ГОДИНИ! БЛАГОДАРИМ ТИ, ЧЪК!

– Кой, по дяволите, си ти, Чъки? – попита Марти на глас.

– Защо си толкова популярен? И тогава, сякаш дъхът му беше духнал интернета като свещичка за рожден ден, картината изчезна и на екрана се изписа ЛИПСА НА ВРЪЗКА.

Връзката не възстанови през нощта. Също като половин Калифорния (скоро щяха да станат три четвърти), интернетът беше изчезнал.

Първото, което Марти забеляза на следващия ден, докато изкарваше колата на заден ход от гаража, беше небето. Откога не беше виждал толкова синьо и чисто небе? От месец? От месец и половина? Облаците и дъждът (понякога лек ръмеж, друг път порой) бяха вече почти неизменни, а в дните, в които облаците се разкъсваха, небето обикновено оставаше мъгливо от дима заради пожарите в Средния запад. Те бяха изпепелили почти цяла Айова и Небраска и се движеха към Канзас, тласкани от ураганни ветрове.

Второто, което забеляза, беше Гас Уилфонг да се тътри по улицата с голямата си кутия за обяд, блъскаща се в бедрото му. Гас носеше спортен панталон, но с вратовръзка. Той беше мениджър в отдел „Ремонтни дейности“ към Градския съвет. Макар да беше едва седем и петнайсет, изглеждаше уморен и посърнал като в края на тежък работен ден, вместо в самото му начало. И ако тепърва отиваше на работа, защо вървеше към дома си в съседство с къщата на Марти? Също така...

Марти отвори прозореца.

– Къде ти е колата?

Гас се изсмя без капчица хумор.

– Паркирана на тротоара по средата на Главната улица заедно с още стотина други. – Той въздъхна. – Леле, не помня кога за последно съм изминавал пеша пет километра. Което май говори достатъчно за начина ми на живот. Ако си тръгнал към училището, приятелю, ще се наложи да отидеш чак до шосе 11 и после да се върнеш по шосе 19. Ще ти удължи пътя с поне трийсет километра, а несъмнено и там движението ще е натоварено. Възможно е да стигнеш навреме за обедната почивка, но се съмнявам.

– Какво е станало?

– Зейнала е дупка на кръстовището на Главната и Маркет Стрийт. Огромна е, човече. Възможно е причината да са непрестанните валежи в последно време, но още по-вероятно се дължи на лошата поддръжка на пътищата. Това не е задача на моя отдел, слава богу. В дупката са паднали поне двайсет коли, може би трийсет, а някои от хората в тези коли... – Той поклати глава. – Няма да излязат повече.

– Господи – каза Марти. – Снощи минах оттам. Киснах на кръстовището в задръстване.

– Радвай се, че не си бил там тази сутрин. Може ли да се кача при теб? Да поседна за минутка? Напълно съм скапан, а Джени сигурно отново е заспала. Не искам да я будя, особено с лоша новина.

– Заповядай.

Гас се качи в колата.

– Положението е зле, приятелю.

– Кофти работа – съгласи се Марти. Същото беше казал на Фелиша снощи. – Но просто ще трябва да се усмихнем и да стиснем зъби.

– Хич не ми е до усмивки – рече Гас.

– Почивен ден ли мислиш да си вземеш?

Гас вдигна ръце и плесна кутията за обяд в скута си.

– Не знам. Може да се обадя на колеги, да попитам дали някой може да мине да ме вземе, но не съм голям оптимист.

– Ако не отидеш на работа, не си прави планове да гледаш Нетфликс или клипове в Ютюб. Интернетът пак се срина и имам чувството, че този път може да е завинаги.

– Предполагам си разбрал за Калифорния – каза Гас.

– Не съм пускал телевизора тази сутрин. Поспах малко повече. – Марти замълча за момент. – А и честно да ти кажа, не исках да гледам. Има ли нещо ново?

– Да. И останалата част е потънала. – Гас се замисли. – Е... твърдят, че двайсет процента от Северна Калифорния все още се държат, което означава, че всъщност са десет, но земеделските райони са заминали.

– Ужас. – Наистина беше ужасно, но вместо страх, потрес и мъка, Марти изпита само вцепенено изумление.

– Да, така си е – съгласи се Гас. – Особено след като Средният запад бързо се превръща в пепелище, а южната половина на Флорида вече на практика е мочурище, годно само за алигатори. Дано имаш достатъчно запаси в килера и фризера, защото сега всички основни селскостопански региони в страната са унищожени. Същото важи за Европа. В Азия вече върлува глад. Милиони са мъртви. От бубонна чума, доколкото чух.

Седяха в колата пред къщата на Марти и гледаха как още хора се връщат пеша откъм центъра, много от тях с костюми и вратовръзки. Жена с хубав розов костюм се тътреше по гуменки и носеше високите си токчета в ръка. Марти си помисли, че името ѝ май е Андреа и живее на съседната улица. Фелиша не му ли беше казала, че работи в „Мидуест Тръст“?

– И пчелите – продължаваше Гас. – Още преди десет години измираха масово, но сега вече са напълно изчезнали с изключение на няколко кошера в Южна Америка. Медът свърши, драги. А без тях да опрашват каквито насаждения са останали...

– Извинявай – каза Марти. Слезе от колата и се затича да догони жената с розовия костюм. – Андреа? Андреа ли се казвате?

Тя се обърна предпазливо и вдигна обувките си все едно щеше да използва токчетата, за да го прогони. Марти разбра – напоследък беше пълно с изтрещели хора. Той спря на метър и половина от нея.

– Аз съм съпругът на Фелиша Андерсън. – Всъщност бившият, но думата „съпруг“, като че ли звучеше по-малко опасно. – Мисля, че с Фел се познавате.

– Да. Бяхме заедно в Кварталния комитет. С какво мога да ви помогна, господин Андерсън? Идвам пеша от центъра, а колата ми остана в непроходимо задръстване. Що се отнася до банката, тя... се е наклонила.

– Наклонила – повтори Марти. В съзнанието му изскочи образът на Наклонената кула в Пиза. Със снимката на Чък Кранц на върха.

– Намира се в края на свлачището и макар още да не е паднала в дупката, изглежда много нестабилна. Със сигурност ще я отцепят като опасна. Вероятно това значи, че вече съм безработна, поне клонът в центъра ще затвори, но не ме интересува особено. Искам само да се прибера и да си вдигна краката.

– Исках да ви питам за билборда на сградата. Видяхте ли го?

– Как да го пропусна? Все пак работя там. Виждала съм и графитите, навсякъде са – Обичаме те, Чък, Да живее Чък, Чък Завинаги – както и рекламите по телевизията.

– Наистина ли? – Марти се сети какво беше видял на страницата на Нетфликс снощи, точно преди интернетът да спре. Тогава си помисли, че е просто някоя от дразнещите реклами, които изскачаха по сайтовете.

– Поне по местните канали ги въртят. Може да не ги дават по кабелната телевизия, но вече нямаме кабелна. Спря през юли.

– И при нас. – След като вече беше подхванал измислицата, че още е женен, реши, че е най-добре да продължава в същия дух. – Хващаме само Канал 8 и Канал 10.

Андреа кимна.

– Вече не дават реклами на коли, лекарства или „Евтините мебели на Боб“. Само Чарлз Кранц, трийсет и девет страхотни години, благодарим ти, Чък. Върти се по една минута, после продължават с повторенията на сериали. Много странно, но в последно време какво ли не е странно? А сега наистина искам да се прибирам.

– Нима този Чарлз Кранц не е от вашата банка? Не е ли служител, който се пенсионира?

Андреа се спря за момент преди да продължи тътренето си към дома, понесла високите токчета, които днес повече нямаше ѝ трябват. Може би никога повече.

– Не знам кой точно е Чарлз Кранц. Трябва да е работил в централата в Омаха. Макар че, доколкото разбирам, сега Омаха представлява огромен пепелник.

Марти я изпрати с поглед. Както и Гас Уилфонг, който беше застанал до него. Гас кимна към мрачния парад от връщащи се работници, които вече не можеха да стигнат до работните си места, където да продават, търгуват, банкират, обслужват маси и правят доставки.

– Приличат на бежанци – каза Гас.

– Да. Наистина. Хей, нали ме попита за запасите ми от храна?

Гас кимна.

– Имам доста консерви супа. Както и ориз басмати и макарони. Май и корнфлейкс. Що се отнася до фризера, там май има шест пакета с полуфабрикати и кутия сладолед.

– Не ми изглеждаш особено разтревожен. Марти сви рамене.

– С какво ще ми помогнат тревогите?

– Виж, това е интересно – каза Гас. – В началото всички се тревожехме. Искахме отговори. Един куп хора се стекоха във Вашингтон да протестират. Помниш ли как събориха оградата на Белия дом и онези студенти бяха застреляни?

– Да.

– В Русия свалиха правителството, а между Индия и Пакистан избухна Четиридневната война. В Германия изригна вулкан – в Германия, за бога! Казахме си, че всичко ще премине, но няма никакви изгледи да му се види краят, нали?

– Да не говорим за самоубийствата. Марти кимна.

– Фелиша ги вижда всеки ден.

– Мисля, че самоубийствата ще намалеят – каза Гас – и хората просто ще седнат да чакат.

– Какво?

– Края, приятелю. Края на света. Преминаваме през петте етапа на скръбта, не си ли забелязал? Сега стигнахме до последния. Примирение.

Марти мълчеше. Не му хрумваше какво да каже.

– Вече рядко някой проявява любопитство. И всичко това...

– Гас размаха ръка. – Появи се изневиделица. Тоест, знаехме, че съсипваме природата – мисля, че дори крайно десните откачалки тайно го вярваха, – но сега ни удариха цял куп бедствия наведнъж. – Той погледна Марти едва ли не с молба в очите. – За колко време се случи? Една година? Година и два месеца?

– Да – каза Марти. – Кофти работа. – Това като че ли беше единствената подходяща фраза.

В небето се разнесе бръмчене и те погледнаха нагоре. Големите самолети, които кацаха и излитаха от общинското летище, вече бяха рядкост, но това беше малък самолет, пърпорещ в необичайно ясното небе и бълващ бяла диря от опашката си. Самолетът правеше виражи, спускаше се и се издигаше, а пушекът (или какъвто там химикал беше) образуваше букви.

– А! – Гас източи врат. – Самолет, който изписва послания в небето. Не бях виждал такъв от малък.

ЧАРЛЗ, изписа самолетът. После: КРАНЦ. А след това – естествено – 39 СТРАХОТНИ ГОДИНИ! Името вече започваше да се разсейва, докато самолетът изписваше: БЛАГОДАРИМ ТИ, ЧЪК!

– Какво става, по дяволите? – недоумяващо каза Гас.

– И аз това се питам – отвърна Марти.

Пропуснал беше закуската, затова когато се прибра, стопли в микровълновата едно от замразените полуготови ястия - пилешки пай „Мари Календър“, доста вкусен – и го занесе в хола, за да гледа телевизия. Но единствените два канала, които излъчваха, въртяха нонстоп снимката на Чарлз – Чък

– Кранц, седнал на бюрото си с химикалка в ръка. Марти я позяпа, докато си изяде пая, изключи апарата за затъпяване и отиде да си легне. Реши, че това е най-разумно.

Спа почти целия ден и макар да не я сънува (поне доколкото помнеше), се събуди с мисълта за Фелиша. Искаше да я види и да я попита дали може да преспи у тях. Може би дори да остане за постоянно. Ако наистина настъпваше краят на света, не искаше да го посрещне сам.

Харвест Ейкърс, спретнатият малък квартал, в който Фелиша живееше сега, се намираше на пет километра и Марти нямаше никакво намерение да рискува пътуване с колата, затова облече анцуг и обу гуменки. Късният следобед беше прекрасен за разходка, небето все още ясно и синьо и навън имаше доста хора. Няколко души, изглежда, се наслаждаваха на слънцето, но повечето вървяха, забили поглед в краката си. Почти не се чуваха разговори, дори между онези, които вървяха по двама и трима.

На Парк Драйв, един от основните булеварди в източната част на града, и четирите платна бяха задръстени от коли, повечето празни. Марти си проправи път между тях, а на отсрещния тротоар се натъкна на старец с туиден костюм и бомбе. Той седеше на тротоара и чистеше лулата си в канавката. Мъжът видя Марти да се приближава и се усмихна.

– Почивам си малко – каза той. – Ходих до центъра да видя дупката и направих няколко снимки с телефона. Мислех си, че някой от местните телевизионни канали ще прояви интерес, но изглежда всички са спрели да излъчват. Въртят само снимки на онзи Кранц.

– Да – каза Марти. – Накъдето и да се обърнеш, виждаш само Чък. Случайно да имате представа кой...

– Никаква. Попитах поне двайсет души. Никой не знае. Нашият човек Кранц, изглежда, е митичната фигура на Апокалипсиса.

Марти се разсмя.

– Накъде отивате, господине?

– Към Харвест Ейкърс. Хубаво местенце е. Спокойно. – Той бръкна в джоба си, извади пликче тютюн и започна да пълни лулата.

– И аз натам съм тръгнал. Бившата ми жена живее там.

Може да вървим заедно.

Възрастният господин стана с болезнена гримаса.

– Стига да не бързате. – Вдигна лулата и дръпна от нея. – Артрит. Пия хапчета, но колкото повече ме сковава артритът, толкова по-малко ми помагат хапчетата.

– Кофти – каза Марти. – Вие задайте темпото.

Старецът го зададе. Темпото беше бавно. Мъжът се казваше Самюъл Ярбру, собственик и главен агент в погребално бюро „Ярбру“.

– Но истинският ми интерес е метеорологията – каза той.

– Мечтаех да казвам прогнозата за времето по телевизията, когато бях млад и зелен, може би дори по някой от големите канали, но всички те явно предпочитат млади жени с... – Той сви шепи и ги постави пред гърдите си. – Все пак продължавам да се интересувам, чета научните списания и мога да ви разкажа удивителни неща. Ако искате да ги чуете.

– Да, разбира се.

Стигнаха до автобусна спирка. На облегалката на пейката беше изписано: ЧАРЛЗ – ЧЪК – КРАНЦ 39 СТРАХОТНИ ГОДИНИ! БЛАГОДАРИМ ТИ, ЧЪК!

Сам Ярбру седна и потупа мястото до себе си. Марти седна. Димът от лулата на стареца влизаше в очите му, но той не възразяваше. Мирисът беше приятен.

– Нали знаете как си мислим, че в денонощието има двайсет и четири часа? – попита Ярбру.

– И в седмицата има седем дни. Всички знаят това, дори малките деца.

– Е, значи всички грешат. В един звезден ден имаше двайсет и три часа и петдесет и шест минути. И някоя и друга секунда.

– „Имаше“ ли?

– Точно така. Въз основа на изчисленията ми, които ви уверявам, мога да докажа, сега в едно денонощие има двайсет и четири часа и две минути. Според вас какво означава това, господин Андерсън?

Марти се замисли.

– Нима твърдите, че въртенето на Земята се е забавило?

– Именно. – Ярбру извади лулата от устата си и посочи към хората, които минаваха по тротоара. Свечеряваше се и потокът минувачи започваше да оредява. – Обзалагам се, че много от тях си мислят, че многобройните бедствия, които ни сполитат, се коренят единствено в начина, по който съсипахме природата. Не е вярно. Пръв ще призная, че се отнесохме с майката земя – да, тя е наша обща майка – ужасно, издевателствахме над нея, направо я изнасилихме, но сме нищожни в сравнение с големия часовник на вселената. Нищожни. Не, това, което се случва, е много по-мащабно от съсипването на природата.

– Може Чък Кранц да е виновен – каза Марти. Ярбру го погледна изненадано и се разсмя.

– Пак до него стигаме, а? Чък Кранц излиза в пенсия и цялото население на Земята, да не говорим за самата Земя, се пенсионира с него. Това ли е вашата хипотеза?

– Все нещо трябва да обвиним – отвърна с усмивка Марти.

– Или някого.

Сам Ярбру стана, хвана се за кръста, протегна се и направи болезнена гримаса.

– Прощавайте, господин Спок, но изказването ви е нелогично. Предполагам, че трийсет и девет години са доста дълго време според човешките стандарти – почти половин живот, – но последната ледникова епоха е била доста преди това. Да не говорим за епохата на динозаврите. Е, вдигаме ли гълъбите?

Вдигнаха гълъбите и тръгнаха бавно с издължени пред себе си сенки. Марти се смъмри наум задето беше проспал най-хубавата част от един прекрасен ден. Ярбру се движеше все по-бавно. Когато най-накрая стигнаха до каменната арка, която бележеше входа към Харвест Ейкърс, старият погребален агент отново седна.

– Мисля да погледам залеза, докато артритът ме поотпусне. Ще се присъедините ли?

Марти поклати глава.

– Трябва да вървя.

– Да видите бившата – каза Ярбру. – Разбирам. Приятно ми беше да си поговорим, господин Андерсън.

Марти мина през арката, но спря и се обърна.

– Чарлз Кранц означава нещо – заяви той. – Сигурен съм.

– Може и да имате право – каза Сам и дръпна от лулата, - но забавянето във въртенето на земята... няма по-важно от това, приятелю.

Главната улица на квартал Харвест Ейкърс представляваше елегантна обрамчена с дървета парабола, от която се разклоняваха по-малки улици. Уличните лампи, които на Марти му приличаха на лампите от илюстрираните романи на Дикенс, се бяха включили и хвърляха бледо сияние. Когато стигна до Фърн Лейн, където живееше Фелиша, зърна момиченце с ролкови кънки да взима завоя елегантно. Облечено беше с широки червени къси панталони и тениска без ръкави с някакъв лик, може би на рок звезда или рапър. Марти предположи, че детето е на десет или единайсет години, и видът му страшно го разведри. Момиченце на ролкови кънки: едва ли имаше по-нормална гледка в този ненормален ден. В тази ненормална година.

– Здрасти – поздрави я той.

– Здрасти – отвърна тя, но се завъртя ловко на кънките, може би готова да избяга, ако Марти се окажеше някой от онези извратени типове, за които майка ѝ несъмнено я беше предупреждавала.

– Отивам да видя бившата си жена – обясни той, без да помръдва от мястото си. – Фелиша Андерсън. Но може и отново да е Гордън. Това е моминското ѝ име. Живее на Фърн Лейн № 19.

Момиченцето направи ловък пирует, движение, при което Марти би се проснал по задник.

– А, да, май съм ви виждала. Със синята тойота, нали?

– Да, същият.

– Защо идвате да я видите, след като ви е бивша жена?

– Още я харесвам.

– Не се ли карате?

– Карахме се. Но откакто се разведохме, се разбираме подобре.

– Госпожица Гордън понякога ни черпи с джинджифилови бисквити. Мен и братчето ми Рони. Аз предпочитам

„Орео“, но...

– Но са бисквити и се ронят, какво да ги правиш, нали? – рече Марти.

– Не, джинджифиловите не се ронят. Поне докато не ги схрус...

В този миг уличните лампи угаснаха и главната улица се превърна в лагуна от сенки. Къщите също потънаха в мрак. До момента в града токът беше спирал три пъти, веднъж за цели осемнайсет часа, но в крайна сметка отново идваше. Марти не беше сигурен, че този път електрозахранването ще бъде възстановено. Може би, но имаше чувството, че електричеството, което той (и всички останали) беше приемал за даденост цял живот, май си е отишло също като интернета.

– Да му се не види – каза момиченцето.

– По-добре се прибирай – каза Марти. – Без уличното осветление е твърде тъмно за каране на кънки.

– Господине? Нещата ще се оправят ли?

Макар да нямаше собствени, Марти преподаваше на деца от двайсет години и смяташе, че макар да трябва да започнеш да им казваш истината, щом станат на шестнайсет, добронамерената лъжа често е най-правилният подход, когато са още малки като това момиченце.

– Разбира се.

Той проследи с поглед треперещия ѝ пръст към къщата на ъгъла на Фърн Лейн. На притъмнелия прозорец над малката морава се беше появило лице. Изтъкано беше от сияещи бели линии и сенки като дух на спиритически сеанс. Усмихнато кръгло лице. Очила с черни рамки. Химикалка в ръка. Над него: ЧАРЛЗ КРАНЦ. Отдолу: 39 СТРАХОТНИ ГОДИНИ! БЛАГОДАРИМ ТИ, ЧЪК!

– Навсякъде е – промълви момиченцето.

Имаше право. Чък Кранц плуваше по предните прозорци на всички къщи на Фърн Лейн. Марти се обърна и видя дъга от лицата на Кранц да се простира назад по главната улица. Десетки ликове на Чък, може би стотици. Хиляди, ако този феномен се наблюдаваше из целия град.

– Прибирай се – каза Марти вече без усмивка. – Тичай вкъщи при мама и татко, миличка. Хайде, бързо.

Тя потегли; кънките трополяха по тротоара, а косата ѝ се развяваше назад. Марти виждаше червените ѝ панталони, докато не се стопиха в сгъстяващия се мрак.

Той тръгна бързо в същата посока като момиченцето под погледа на усмихнатия Чарлз – Чък – Кранц, който го гледаше от всички прозорци. Чък с бялата риза и черната вратовръзка. Сякаш го наблюдаваше орда от клонирани призраци. Радваше се, че няма луна; ами ако лицето на Чък се беше появило и върху нея? Как щеше да реагира тогава?

Отказа се да върви при № 13. Измина тичешком останалата част от пътя до малката къщичка на Фелиша, взе на спринт алеята и почука на вратата. Зачака, внезапно убеден, че тя е още в болницата, може би на двойно дежурство, но тогава чу стъпките ѝ. Вратата се отвори. Тя държеше свещ. Пламъкът осветяваше отдолу уплашеното ѝ лице.

– Марти, слава богу. Видя ли ги?

– Да. – Лицето на онзи тип беше и на нейния прозорец. Чък. Усмихнат. С вид на типичен счетоводител. Мъж, който и на мравката би сторил път.

– Просто започнаха... да се появяват!

– Знам. Видях.

– Само тук ли е?

– Мисля, че е навсякъде. Изглежда, вече...

Тогава тя го прегърна, издърпа го вътре и той се зарадва, че не му беше дала възможност да изрече и останалите две думи: идва краят.

Дъглас Бийтън, доцент по философия във Факултета по философия и религии на колежа в Итака, седи в болнична стая и чака зет си да умре. Единствените звуци, които се чуват, са равномерното бип... бип... бип на монитора за сърдечната честота и все побавното и тежко дишане на Чък. Повечето апарати са изключени.

– Вуйчо?

Дъг се обръща и вижда Брайън да стои на прага, все още с якето на гимназията и раница на рамо.

– По-рано ли си тръгна от училище? – пита Дъг.

– Разрешиха ми. Мама ми писа, че ще им позволи да спрат апарата. Направиха ли го вече?

– Да.

– Кога?

– Мама къде е?

– В параклиса на първия етаж. Моли се за душата му.

„Вероятно се моли и да е постъпила правилно – мисли си Дъг. – Защото дори когато свещеникът те уверява, че всичко е наред и Бог ще се погрижи за останалото, подобно решение ти се струва някак си нередно“.

– Обещах да ѝ пратя съобщение, ако преценя, че той... – Вуйчото на Брайън свива рамене.

Брайън пристъпва до леглото и поглежда притихналото бяло лице на баща си. Без очилата с черни рамки, мисли си момчето, баща му не изглежда достатъчно възрастен, за да има син в гимназията. Самият той още прилича на гимназист. Вдига ръката на баща си и целува бързичко белега с формата на полумесец.

– На млади хора като него им е рано да умрат – казва Брайън тихо, сякаш баща му може да ги чуе. – За бога, вуйчо Дъг, та той едва навърши трийсет и девет миналата зима!

– Ела да седнеш. – Дъг потупва празния стол до себе си.

– Там седи мама.

– Когато се върне, ще ѝ го отстъпиш. Брайън сваля раницата и сяда.

– Как мислиш, колко му остава?

– Лекарите казват, че може да се случи всеки момент. Вероятно най-късно утре. Знаеш, че апаратът му помагаше да диша, нали? А със системите го хранеха. Той... Брайън, той не изпитва болка. Това приключи.

– Глиобластом – казва горчиво Брайън. Когато се обръща към вуйчо си, в очите му има сълзи. – Защо Бог иска да вземе татко, вуйчо Дъг? Обясни ми това.

– Не мога. Божият промисъл е загадка.

– Ами тогава майната му на този промисъл – казва момчето. – Загадките трябва да си стоят в книгите с приказки, където им е мястото.

Дъг кимва и прегръща Брайън през раменете.

– Знам, че ти е тежко, момчето ми, и на мен ми е тежко, но само това мога да ти кажа. Животът е загадка. Смъртта също.

Смълчават се, заслушани в равномерното бип... бип... бип и хрипливото дишане, докато Чарлз Кранц – Чък за жена си, нейния брат и приятелите си – поема бавно дъх след дъх, последното взаимодействие на тялото му с този свят, всяко вдишване и издишване ръководено (като ударите на сърцето му) от загиващ мозък, където продължават да протичат само шепа процеси.

Мъжът, работил цял живот в счетоводния отдел на „Мидуест Тръст“, сега прави последните си изчисления: малки приходи, големи разходи.

– Банките уж са безсърдечни, но в неговата много го обичаха – казва Брайън. – Изпратиха купища букети. Сестрите ги сложиха в чакалнята, защото не бивало да държат цветя в стаята. Какво толкова ще стане? Да не се притесняват, че ще му докарат някоя алергична реакция?

– Той си обичаше работата – казва Дъг. – Макар да не изглежда кой знае колко значителна в световен мащаб – нямаше да спечели Нобелова награда или да получи Медал за заслуги от президента, – но обичаше работата си.

– И да танцува – добавя Брайън. – Обичаше да танцува. Биваше го. Мама също – двамата направо палеха дансинга, както тя се изразява. Но признаваше, че той е по-добър от нея.

Дъг се разсмива.

– Обичаше да казва, че е кварталният Фред Астер. Като малък бил запален и по моделите на влакове. Неговият зайде имал голям комплект. Нали знаеш, че „зайде“ означава „дядо“ на идиш.

– Да – отвръща Брайън. – Знам за зайде.

– Той живя добре, Брай.

– Но твърде кратко. Никога няма да може да обиколи Канада с влак, както искаше. Нито да отиде в Австралия – и това искаше да направи. Няма да ме види как завършвам гимназия. Няма да има празненство по случай пенсионирането, на което колегите му ще държат забавни речи и ще му подарят златен... – Брайън избърсва очи с ръкава на якето си. – Златен часовник.

Дъг стисва рамото на племенника си.

Брайън продължава да говори, свел поглед към стиснатите си ръце:

– Иска ми се да вярвам в Бог, вуйчо, и в известен смисъл вярвам, но не разбирам защо трябва да става така. Защо Бог го допуска. Защото е загадка, така ли? Ти си философът, само това обяснение ли можеш да дадеш?

„Да, защото смъртта обезсмисля философията“, мисли си Дъг.

– Знаеш поговорката, Брайън. Смъртта отнася най-добрите сред нас, смъртта отнася всички нас.

Брайън опитва да се усмихне.

– Ако мислиш, че това ще ме утеши, жестоко се лъжеш.

Дъг като че ли не го чува. Гледа зет си, който му е като истински брат. Който е осигурил на сестра му добър живот. Който му е помогнал да започне кариерата си, а това е наймалкото. Имали са чудесни преживявания заедно. Не достатъчно, но явно трябва да се задоволи с тях.

– Човешкият мозък е ограничен, представлява само топка от тъкани в клетка от кости, но съзнанието в него е необятно. Капацитетът му за съхранение на информация е невъобразим, способностите на въображението му си остават непонятни за нас. Мисля, че когато някой умре, рухва цял един свят – светът, който този човек е познавал и в който е вярвал. Замисли се за това, момчето ми – милиарди хора на земята, а всеки от тях носи в себе си един свят. Земята, родена от неговото съзнание.

– И сега светът на татко умира.

– Но не и нашите – казва Дъг и отново стисва племенника си за раменете. – Нашите светове ще продължат да живеят още известно време. Както и светът на майка ти. Трябва да сме силни заради нея, Брайън. Колкото се може по-силни.

Смълчават се, загледани в умиращия мъж на болничното легло, заслушани в равномерното бип... бип... бип... на монитора и бавното вдишване и издишване на Чък Кранц. Веднъж дишането спира. Гърдите му не се надигат. Брайън се напряга. Тогава гърдите отново се надигат с поредния агонизиращ хрип.

– Пиши на мама – казва Брайън. – Веднага.

Дъг вече е извадил телефона си.

– Вече се заех. – Написва: По-добре се качвай, сестричке. Брайън е тук. Мисля, че Чък наближава края.

Марти и Фелиша излязоха на черната морава пред къщата. Донесоха от задния двор столове и седнаха. Токът вече беше спрял в целия град и звездите светеха много ярко. По-ярко, отколкото Марти ги беше виждал да светят в Небраска, когато беше малък. По онова време имаше малък телескоп и изучаваше вселената от прозореца на мансардата.

– Ето там е Аквила – посочи той. – Съзвездието Орел. Там е Северен кръст, или Лебед. Виждаш ли го?

– Да. А това е Полярната... – Тя млъкна. – Марти? Видя ли...

– Да – отвърна той. – Току-що угасна. Както и Марс. Сбогом, Червена плането.

– Марти, страх ме е.

Дали Гас Уилфонг гледаше небето тази вечер? А Андреа, жената, участвала с Фелиша в Кварталния комитет? Самюъл Ярбру, погребалният агент? Ами малкото момиченце с червените панталони? Звездна светлина, светла звезда, последните звезди гаснат в нощта.

Марти я хвана за ръка.

– Мен също.
4.

Джини, Брайън и Дъг стоят до леглото на Чък Кранц, хванати за ръце. Чакат, докато Чък – съпруг, баща, счетоводител, танцьор, любител на криминални сериали – поема последния си дъх.

– Трийсет и девет години – казва Дъг. – Трийсет и девет страхотни години. Благодарим ти, Чък.

5.

Марти и Фелиша седяха, вдигнали очи към небето, и гледаха как звездите гаснат. Първо по една-две, после с десетки, накрая със стотици. Когато Млечният път изчезна, Марти се обърна към бившата си съпруга.

– Обичам... Тъмнина.