Стоян георгиев митническа сага

КИМИОН БЕЙ

І

- Бягай! Бързо!Вземи и ония там, от другата сергия!

- Отивам, ама вече не мога да ги нося…

- Хвърляй ги в колата! В джипът ги хвърляй, в джипът!

- Добре, добре.

И двамата митнически служители се засилиха към сергиите да изкупят вестник “Беда”, където техният кумир Кимион Бургиев беше разбит на пух и прах. Той им бе заповядал да оберат всички броеве на тоя “проклет” вестник, в който го обвиняваха в корупция, страст към хазарта и лекомислено отношение към служебните си задължения.

Затова от сутринта двамата митнически служители от граничния пункт обикаляха окръжния град и пълнеха багажника на колата с прясно отпечатаните броеве. В градчето до граничния пункт, където се бяха родили и все още живееха, вестниците не стигнаха до сергиите, защото дебелата Неда въобще не ги извади и цял ден стискаше рушвета за неправедното си деяние.

Кой беше посмял така дръзко да критикува тяхното светило? Някакъв си журналист. Но кой стоеше зад него? Защото в България винаги някой стои зад някого. Не дай боже да решиш да си независима личност. Свършен си.

Явно в тая “пошла” статия имаше пръст вътрешната опозиция в митницата или коварната “интервенция” на “заслужено уволнените дебели глави”, според израза на “чистачите”, т.е. новото ръководство на управлението в София. Нова власт – ново управление. Толкова е ясно всичко у нас.

Двамата митнически служители Юлиян и Тамян напълниха багажника догоре с вестниците, обиколиха още две-три сергии, а после, на обяд, отидоха в ресторанта “Куцото пиле”, където ги чакаше, седнал като Зевс, самият Кимион.

- Всичко изкупихме, шефе! – изтри потта си Юлиян.

- Мръсници! – заклати глава пийналият началник на районното митническо управление. – Ще ги размажа тия столични журналистчета! Ще ги осъдя за клевета! Как могат да пишат, че залагам само по пет хиляди долара?! Как смеят?! Че аз за пет хиляди долара не ставам сутрин от леглото. Престъпници! Ще се обадя на Батето. Нека той каже колко заложих снощи, като играхме на живот и смърт. Трябва да се обадя на Батето.

- Какво да ги правим, шефе, сега тия вестници? – попита чинно Тамян.

- Аутодафе! – изрева Кимион, като размаха ръце, и едва не се срути от стола, но подчинените му веднага го хванаха от двете страни и дълго премигваха, чудейки се какво е това “аутодафе”.

Стои си граничният пункт, мълчалив и намръщен, докато митничарите пият вече третото уиски и се превиват от смях. Намръщен е граничният пункт, защото ги гледаше как и тази нощ взимаха рушвет след рушвет, а на него дори долар не му дадоха. За какво са му долари на граничния пункт? Вярно, че не му трябват, но можеха митническите служители с част от финансовата си манна поне малко да го разкрасят, да изчистят тоалетните, да купят нови покривки за близкото ресторантче, но нищо, нищичко не се откъсна от каменните им сърца. Само се превиват от смях, като треви от вятъра.

Смеят се те, смеят, а граничният пункт се коси от злоба. Отвън, съзерцавайки звездите, чакат цяла върволица румънци и поляци, но още не е настъпил техният час. Звездите пък са се опулили в тоя граничен пункт и се чудят кой грухти в него. Тревожни, тревожни са звездите, защото в тая държава вече само добитък остана, а хора - никакви.

Но ето изскочи служител с униформа и те затаиха дъх: униформата хубава, също звездна, главата голяма, чепата, цялата в четина, зурлата изострена напред, походката тромава, но прилична на човешка. Вдигна служителят взор нагоре и изгрухтя срещу луната, а звездите се разтичаха неспокойно по небето. В униформата се пъчеше един черен глиган! Тръгна той към чакащите коли, хванал в копитата си проверените митнически декларации. Сакото с пагоните – изрядно, той – горд и надут, грухти пред всеки пътник и му хвърля зли погледи. Пътниците, като звездите, също треперят, но нищо не могат да направят, а глиганът ги гледа внимателно и размахва митническия си печат - да покаже, че наистина е държавен служител. Като прегледа всички коли, той се спря, пак погледна ядосано луната, изгрухтя с презрение, извади пистолета си и го вдигна към наплашените звезди.

- Ма –ма …. – опита се да каже той, но отново издаде природния си звук.

Изпадналите в паника пътници веднага запалиха колите си и запрашиха надолу по пътя.

Глиганът се разсмя, гората на Странджа зашумя, цялата планина се разтресе и изпука и нещо атавистично пропълзя из въздуха, като нелепа съдба. Той все така държеше пистолета в копитото си, горд и важен в служебната си униформа. Целеше се в луната, защото звездите му се струваха много малки, а тя му изглеждаше като огромен жълт жълъд или кръгла копаня с помия; целеше се той, но все не можеше да дръпне спусъка с копитото си, докато наскачалите навън митнически служители се превиваха от смях зад гърба му и аха-аха също да загрухтят.

Накрая глиганът се разяри не на шега, докопа спусъка и се чу далечен, смъртоносен гръм, като тътен пред буря…

Но гърмът не беше от пистолета на тоя високоинтелигентен глиган, а дойде от една вила с басейн в малкото гранично градче, на около десет километра от пункта. Там пируваше Кимион Бургиев с вярната си свита от митнически служители, повечето с ниски чела, но големи кореми и още по-големи усмивки. Но впрочем най-големи бяха апетитите им: те можеха, ако се хванат, за една нощ да изядат едно прасе. Какво ти – две прасета, а може би и три. Зависи от прасетата. Но тези апетити са примитивни, дребни апетити, ще възкликнем ние. Тия хора не си играеха, не си играеше и акцелерацията в главите им. Те вече бяха развили по-изтънчени и рафинирани апетити. Някои от тях дори се бяха разхождали по “Шан-з-Елизе”, тъй че какво значеха сега за тях едно или две прасета. Те бяха вече в състояние, както бубите черничевите листа, да оглозгат бюджета на цяла една държава.

Тая вечер, за пира, бяха заклани само две прасета, две каси водка и две уиски бяха потопени в басейна да се охлаждат, а около него беше насядала цялата свита. До свитата – три момичета от ония, които те гледат дълго и съсредоточено с празния поглед на риба, докато ти гледаш краката им и дори не прибягваш до въображението си, за да си ги представиш голи. Като изпиеш няколко чашки, те започват да ти се виждат сравнително хубави и апетитни, но отвътре такава скука те обхваща, че ти иде да повърнеш.

Уви, такава скука не обхваща свитата и тия момичета много често са арбитри в глупави пиянски спорове и героини в досадни еротични забавления.

До Кимион отдясно е седнал Юлиян Панчев, отляво – Тамян, а срещу него – Тюлен Авджов се разлива, като шадраван, в раболепни усмивки. Следват още шест верни до смърт, закръглени и усмихнати, герои, които ще си останат безименни в историята на човечеството. Защо ли да се обременяваме излишно и ние с техните имена? Нека безименните им физиономии сияят със зловеща слава само в паметта на много наивни пътници. Но тия физиономии сега са по-лъчезарни от амурчета и вместо стрели хвърлят погледи като светкавици към момичетата, чиито бюстове им приличат на баирите от Двата близнака, а бедрата им имат цвета на прасета сукалчета. Не, прасетата съвсем не бяха забравени. От време на време Тамян и Юлиян ставаха едновременно, отиваха до шишовете, на които те бяха набити, завъртаха ги и хвърляха в огъня с някаква дива радост злополучните броеве на вестник “Беда”.

- Бре, бре, бре, брей – извика Юлиян и гръмна с пистолета във въздуха и тогава глиганът на митническия пункт изтърва в уплаха служебното си оръжие и хукна с униформата към родната гора, а след него хукнаха всичките митнически служители от смяната, защото със себе си той бе отмъкнал и рушвета за тая нощ.

- Отиде ми вторият етаж на вилата – пенеше се след него Мравко Иванов.

- Отиде ми вторият апартамент във Варна – бягаше в несвяст Бидон Бидонов.

- Отиде ми третото магазинче за наденички – цвъртеше и дебелата колежка Семка Пенева.

Докато те гонеха нахалния глиган, който не успя да се превърне като тях в достоен държавен служител, Кимион Бургиев и свитата му бяха вече в разгара на гуляя си.

Двете каси уиски бяха строени до масата на Кимион: той пийваше от тях и запокитваше бутилките в басейна, но преди това ги изливаше в ефирните деколтета на момичетата, които само се усмихваха, като фотомодели от “Плейбой”. После началникът хвърли пачка с долари и я разпиля във въздуха, а Юлиян Панчев пак гръмна с пистолета.

Тежко стана от стола Метан Сополов, който усилено тренираше мускулите си и даже като ходеше, все си гледаше ръцете да не би някоя от тях да се откъсне от напетата му снага. Той често обичаше да обсъжда името си с някой колега или приятел, обикновено телесно незначителен човек, като поемаше въздух, изпускаше го шумно, стягаше си бицепсите, изплюваше се в краката на събеседника и, намигайки, го питаше: “Голяма загадка е това, нали? От сопол и сопол – сокол, а от сокол и сокол – сопол? Пълна главоблъсканица. Ти как мислиш?” Приятелят или колегата, впечатлен от мускулите му и невеж относно отговора на въпроса, само промърморваше: “Тъй, тъй, каквото е писано, то и бездруго ще стане…” Така разговорът приключваше, а Метан Сополов пак глътваше въздух и пак се изплюваше в краката на събеседника си. Но вече не намигаше, а бавно и тежко си тръгваше.

Метан хвана едното момиче през кръста, качи го на масата на Кимион по даден от него знак и пак си седна на мястото. Освен митнически служител, той играеше ролята и на бодигард, пазейки неприкосновеното тяло на шефа си, както пирамидите векове наред са съхранявали мумиите на египетските фараони.

- Стриптийз! – изсвири с уста Тюлен Авджов и тоя път самият Кимион гръмна с пистолета.

Момичето се усмихна, завъртя се веднъж-дваж като пчела майка, преследвана от разгонен търтей, и бавно започна да разкопчава копринената си риза.

- Аферим! – гръмна с пистолета и Юлиян Панчев.

В този миг звънна мобифонът на Кимион Бургиев. Той го вдигна, но го изтърва, пак го вдигна и пак го изтърва, докато бдителният и все още трезвен шофьор Умилчо, който беше неизменно до шефа си, скочи и го улови на ръба на басейна преди мобифонът да започне подводните си проучвания.

Кимион го опря на ухото си:

- Ало – той се оригна, - ало, слабо ви чувам. Ах, шефе, вие ли сте? Да, утре ще съм в София. До утре! Умилчо – обърна се той към шофьора си, - утре на обяд трябва да сме в София.

- Както кажеш, шефе – отвърна Умилчо, който и без помощта на психоанализата бе преодолял стреса от общуването си с Кимион, особено след като последният стана началник на митницата.

Ето този факт обяснява защо на България не са й нужни психоаналитици и защо ги няма. Защото българинът е толкова скрита картина, че и той самият не може да разбере как веднага се ориентира кому да целуне краката. Освен това е миролюбив, какво ще му стане от една целувка: гръбнакът ли ще го заболи или ще си протърка коленете? Ами, българинът не обича глезотиите, ала обича целувките и ги раздава от сърце – на шефа, на съседката, на бутилката с ракия. Той не се дърпа когато и него целуват – с лъжата, с мизерията, с някоя тояга или пък вземат, че целунат жена му. И туй ще преживее той. Нали й е било хубаво на проклетницата, на него какво му е?

Та, прескочи набързо Умилчо бездната на неврозата и изтласкването на някакво си честолюбие. Изтласкване в неговата глава всъщност нямаше, защото нямаше какво да се изтласква. Само ракията или водката го изтласкваха понякога към тавана и му се струваше, че ще полети, но трябва да признаем, че като шофьор той умееше да се владее.

- В София ще ми връчат короната! – извика Кимион и хвърли една бутилка по момичето.

- Бре, бре, брей – гръмна пак Тюлен Авджов.

- Като сложа короната, тъй ще сме, дружино, до пенсия.

- Дай боже, войводо! – извика Метан Сополов, който много обичаше глагола “дай”.

- Ще ми скачат, ще ме оплюват някакви си драскачи – кипна Кимион. – Ще ми заиграят те едно хорце, ама де да видим…

- Изроди! Да ги изколим! – изврещя и Юлиян Панчев. – Мамицата им!

- Корумпиран съм бил. Ами те какви са? Не знаят ли кой е Кимион бей?!

- Жив и здрав да си Кимон бей! – разнесе се дружен хор и прониза тъмнината; прониза тъмнината и стигна до граничния пункт, а после го подмина и отиде оттатък, където турските колеги се чудеха кой е тоя Кимон бей - герой ли е бил, гяури ли е клал, на някой султан ли е бил дясната ръка, та чак в Българско го хвалят. Сигурно сериозно е “присъствал” там с ятагана и ордите си. Накрая обаче една мушитрънка, тоя, дето им чистеше тоалетните, разби започналия да се заражда в главите им идеализиран образ, като обясни, че този е “баш гюмрукчията”, пашата на колегите отсреща. Щом се сетиха за него, турците се разсмяха, защото той не им изглеждаше нито герой, нито бабаит, а чисто и просто едно “дебело перекенде”. Не, нямаха право да мислят така дълбокоуважаваните турски колеги, защото Кимион бей много твърдо присъстваше по българските земи, които тъпчеше с бандата си по-страшно и от еничарин. Осезателно присъстваше той и в банките, и в душите на хората, и в клюките им, и в плановете на наркотрафикантите, като агента “Е” (епсилон), а дори и в доносите до управлението в София и до полицията под кодовото име “Колчо”, защото беше като кол в колелото на Фортуна¹, което често преобръщаше, съсипвайки живота на много хора. Присъстваше Кимион и в плановете на сериозни политически дейци, в приватизацията, в героизацията на българина, в културата, в архитектурата на хотелоподобните вили и къде ли още не. Неговото присъствие така достойно заместваше “присъствието” на жестоките прадеди на турските му колеги, че най-накрая те започваха да се отнасят към него с уважение. Кимион бей смело продължаваше кървавата политика на славната Османска империя, но по-тихо и с по-скрити поражения.

Междувременно момичето, което правеше стриптийз, се бе съблякло напълно и изведнъж се видя заобиколено от цялото стадо глигани …извинете, държавни служители (грешка на мисълта, читателю!), та, заобиколиха го държавните служители и очите им светеха алчно, сякаш взимаха рушвет. Започнаха да лепят долари по челото й, по гърдите, по дупето, а накрая я поляха с уиски.

- Чакайте – извика шегаджията Панчев, - искате ли да източим водата от басейна, да го напълним с шампанско и да изкъпем гостенките си в него?

- Може – процеди Тюлен Авджов и всички се засуетиха край басейна, като се чудеха как по-бързо да източат водата – дали с кофа, дали с помпа или пък да пробият дупка, която после да зазидат с водно стъкло.

Докато те се чудеха какво да правят, Кимион бей стана, плясна момичето по задника, то каза “Ах” и от масата се озова в обятията му. Той обаче не успя да запази равновесие, благодарение на качественото уиски, и, натежал и набъбнал от прасето, се олюля и бухна в басейна заедно със своя трофей. Когато изплува на повърхността, шефът изглеждаше като преуспял бизнесмен с гола манекенка или като стар маниак с весела нудистка в ръце. Другите две момичета се разсмяха, хвърлиха дрехите си и също скочиха във водата. Заобиколен от тях, като давещ се моряк от нимфи, Кимион започна бавно да плува към края на басейна и щом стигна дотам, протегна нагоре ръцете си, които Тюлен и Панчев поеха веднага и на мига целунаха, все едно, че бяха ръце на свещеник.

- Забравих нещо, забравих нещо много важно – хилеше се той, докато бъркаше в слепналия от влагата джоб на ризата си. Оттам той измъкна пачка долари, скъса ластика, с който бяха прихванати, и ги хвърли в басейна. Трите момичета започнаха да ги събират и да се смеят от удоволствие. – Аз съм царят! – извика Кимион. – Няма по-велик от мен. Аз съм царят, юнаци мои! Аз съм бетон, железобетон, стомана, Батман – и накрая изкрещя в несвяст: - Как се каляваше стоманата!

Но явно, за да се закали стоманата докрай, “царят” пак скочи в басейна и заплува с бутилка водка в ръка към трите грации.

- Велик си, Кимион бей – викаха отстрани държавните служители, смееха се, но не скачаха във водата, защото не можеха да плуват.

И както се смееха, неочаквано и за тях самите, всички вкупом изгрухтяваха, споглеждаха се гузно и пак се смееха, а шефът плуваше, плуваше, без да усеща как потъва в прегръдките на съня. Добре, че момичетата навреме го извадиха и пльоснаха, като калкан, до самия басейн. Той веднага захърка невъобразимо.

Държавните служители започнаха да обграждат голите си “гостенки” все по-плътно и по-плътно и все се смееха. А тъмнината ставаше все по-непроницаема и по-непроницаема: само се чуваше задъхан шепот, целувки, звук от шамари, а после смях, пак шепот, след това ръмжене и накрая грухтене, ама такова грухтене, че земята пак се разтресе, а звездите място не можеха да си намерят по небето от ужас и гледаха да се сгушат около луната.

Глиганът, когото преследваха митничарите от пункта, се ослушваше в ужасното грухтене, идещо откъм гуляя на Кимионовата банда, и бясно препускаше натам в нощта през шубраци, пънове и дупки с надеждата да намери сродни души и да си отдъхне. Но преследвачите му се оказаха коварни за доверчивата му животинска природа и така се разсмяха и загрухтяха, че накрая той съвсем се обърка, като човек, който се е гмурнал надълбоко в морето и не може да разбере към слънцето ли плува или към дъното. И така, глиганът слушаше грухтене отвсякъде и не можеше да намери вярната посока, а не можеше да намери вярната посока, защото нямаше нито приятели депутати, нито бизнесмени, нито “мутри”, ала мутри не като неговата, ами човекоподобни. Обречен беше, уви, наивният глиган, който се пошегува да надене униформата на митническия служител през тази фатална за него нощ. Учуден, че никой не го различи от останалите служители, той не само безразсъдно, но и много смело надяна злополучната униформа, а като връх на всичко взе и рушвета. За какво му беше рушвет? Жълъди в гората - колкото щеш, за какво са му пари да го пита човек? Ех, за униформата какво – нищо: митничарите го приеха топло, с разбиране, както се казва – “колегиално”, печат му дадоха, но за рушвета, о, за рушвета те никога на никого не биха простили.

Уморен и отчаян, глиганът загледа с болка луната, а в това време колегите преследвачи се бяха скрили в плътен обръч около него и го дебнеха със заредените си служебни пистолети. В един миг те всички изскочиха от засадата, начело с професионалния ловец Мравко Иванов и изпразниха пълнителите си в него. Вечерта си направиха незабравим банкет със сочното му тяло, като поливаха възкръсналия си рушвет. Едва сега всички те, по принцип хора атеисти, повярваха най-после във Възкресението.

А сред тази буря от двата лагера, сред това непрестанно грухтене, крясъци, шепот, целувки, викове и ругатни Кимион спеше, завит с покривките от масите, които от бели бяха станали шарени. И понеже, за разлика от останалите, беше интелектуалец, усилено сънуваше, а почтените хора блажено си отдъхваха, защото той не злодействаше само когато спеше.

И сънува Кимион сън: огромно блато, обградено с тръстики и той пътува с лодка по него. Сам гребе в лодката, с царски одежди и златна корона на главата. По тръстиките долари и марки шумолят, шумолят и пеят:

Кимионе, Кимионе –

мъдър, печен фараоне…

От тръстиките излизат три египетски принцеси – уж са във водата, пък са сухи. Те приближават лодката на Кимион и го прегръщат, и го галят, а после го поливат с уиски. Изведнъж едната му взима короната и на шега я слага на хубавата си глава с дълга черна коса. Кимион се разсмива, защото другите две принцеси започват да му свалят златните одежди и да се намятат с тях, а накрая го свличат във водата и обръщат лодката. Той протяга ръце да ги улови и прегърне, но те бягат от него. Блатото е много плитко, до колене, и лудориите с трите принцеси никак не са неприятни, а през цялото това време тръстиките пеят ли, пеят. Кимион се доближава до тях и вижда, че пеят не те самите, а доларите и марките. Той се опитва да си вземе няколко банкноти, но не успява, пак се пресяга, но за проклетия не може да си откъсне нито една. А те пеят ли, пеят:

Докато разбере песента, пред Кимион набързо премина Иван Джанев, намигна му и полетя нагоре като ангел небесен. И пак трите принцеси около него, и пак тръстиките пееха:

Но Кимион нито можеше да се събуди, нито да се разходи, а къде трябваше да си отиде, така и не разбра. Пак посегна той към весело поклащащите се и пеещи тръстики, но сега пък трите принцеси едновременно и ласкаво го пляснаха по ръцете, като се смееха до припадък. Той също се смееше и пак посегна към парите, но те пак го плеснаха мълчаливо, ала не се усмихнаха. Това го учуди, но неговата наглост беше пословична и той пак посегна. Уви, за последно. Трите принцеси изведнъж се нахвърлиха върху него и се преобразиха на три харпии: защипаха го, задърпаха и заудряха, а той, гол-голеничък, като прокудения от рая Адам, не можеше да се защити. Те приемаха образите на змии, на скорпиони, на паяци: пронизваха го със зъби и жила и отрова плъзваше във вените му. Накрая се превърнаха в три огромни глигана с остри бивни, които го натиснаха с четинестите си зурли в тинята и както блатото му беше до колене, Кимион изведнъж усети, че дъното му омеква, разтваря се и се губи все по-надолу и го поглъща, и го поглъща с престъпна небрежност, докато свинските зурли отгоре го натискаха до смърт. Но той не викаше, макар да беше ужасен, а се смееше, и се смееше, и се смееше, като потъваше. Вече в предсмъртен унес, още чуваше песента на люлеещите се тръстики:

И в хор трите свински зурли държаха зловещото исо: