Стоян георгиев митническа сага

СТОЯН ГЕОРГИЕВ

МИТНИЧЕСКА САГА

РОМАН

Бях изтощен. В очакване да отпътувам с петима мои приятели с новия пасажерски кораб за Гърция и след разтакаването ни от митническите служители, нервите ми бяха опънати като бедрата на Мис Свят.

Приятелите ми поканиха в ресторанта двамата митничари, които веднага се съгласиха да бъдат почерпени. Като ги гледах, останах с чувството, че това беше почти условен рефлекс у тях, развит през дългите и трудни години в служба на родината. Не знам защо, но сред тези развеселени от алкохола хора, закръглени и вечно намигащи, сред безкрайните им разкази за чудновати събития и цинично-откровени афоризми, излъчващи една първичност, лустросана от страхливостта на държавния чиновник, изпитах такава непоносима скука, че ми идваше да скоча в морето и въобще да не се връщам на брега. Когато меланхолията обхване душата ми, обичам да се разхождам, да наблюдавам морето и небето и да си мисля за нещо красиво, което обикновено е нереално - примамлива мечта или очарователна фантазия.

И така, докато моите приятели се черпеха с митничарите, а до отпътуването на кораба оставаше около час, аз тръгнах да се разхождам по кея и да мечтая, като навлизах дълбоко в своя собствен свят, където скуката беше непозната, а компанията – изключително занимателна. Вдишвах свежия морски въздух, опиянен от пейзажа и възторгнат от безкрайността. След като поразгледах акустиралите лодки и яхти, както и огромното туловище на пасажерския гигант, аз попаднах в един заден двор на митническата сграда, който беше почти до вълнолома. От него можеше да се влезе в митническото бюро, защото имаше две врати, но, както и предполагах, и двете се оказаха заключени. До бюрото обаче имаше някаква стая, като склад за натурии, чиято врата беше отворена. Парливо любопитство ме тласна да вляза вътре. Лъхна ме миризма на нещо старо, гнило и възкисело. Два черни плъха, като ме видяха, набързо се шмугнаха в ъглите на стаята. Тя беше пълна със стари митничарски униформи, проядени от молците, служебен инвентар, стари кожени чанти и куфари, изпонагризани, изподрани и мазни, както и много книжа, навързани с въженца, които изпълваха почти половината помещение от пода до тавана. Плъховете бяха оставили на всички тях неповторимия си отпечатък. Върху малка дървена маса имаше две газени лампи, чук и отвертка. На самия й край няколко големи тома, облечени в черна кожа. Отворих да ги разгледам, но такъв прах се вдигна, че се наложи да изляза навън да подишам чист въздух. После пак влязох и продължих да ги разглеждам. Бяха нормативни актове, събирани с години. Имаше дори такива отпреди народната власт. Членове, разпоредби, параграфи, цени, мита, закони. Скука.

Тъкмо бях решил да ги зарежа и да си тръгна, когато открих в една от големите книги мушнат ръкопис, написан на пишеща машина. В него нямаше цифри, членове и проценти и затова го заразглеждах много внимателно. Оказаха се записки, водени от някакъв служител, чието име, изглежда от страх, не фигурираше никъде. Попрехвърлих ръкописа и скуката ми полека-лека започна да се стопява, като пенсия. Започнах да се смея и не вдигнах глава, докато не го прегледах целия. В него бяха записани най-чудновати истории, случили се в митницата, където е работел авторът. Впечатлиха ме имената. Сториха ми се странни, както и случките, но мемоаристът се кълнеше никога вече да не вземе рушвет, ако е написал дори един лъжлив ред. Винаги съм бил скептичен към кълнящите се в честност и любов, но ръкописът беше наистина увлекателен.

Взех го със себе си и го скрих във вътрешния джоб на сакото си, като на никого не казах за него. Често го четях и препрочитах на круиза в Средиземно море и се върнах с твърдото решение да го публикувам. Парите ми бяха започнали да свършват, както на много хора в скъпата ни родина, та реших, че ако не друго, то поне ще се посмеят от сърце, а смехът – знаем всички – е универсално лекарство сред житейската драма с вечните й актьори – болката, обидата, гневът, скръбта и т.н.

Авторът беше посветил записките си на една изключителна госпожа. Запознах се с нея, но тя не можа да се сети за него, защото имаше много приятели и не знаеше кой от тях е писал тия странни истории. Посвещението съм оставил и в настоящото издание на книгата. Разкошна жена! Със стоманен поглед и нежно сърце. Наистина си заслужава да й бъде посветен тоя дългогодишен труд. А това е най-малкото, което може да се направи за една жена. За една жена е необходимо да се направи невъзможното.

И така, ето я митническата сага пред вас, която всъщност е един апокриф, защото авторът е неизвестен. Ако е жив и здрав, ще му бъда благодарен да ми се обади на адреса, който оставям в издателството. Ще го почерпя с уиски да си спомни годините на разцвет. А на теб, скъпи читателю, на добър път из лабиринта на това тайнствено учреждение, толкова известно, толкова оплювано, но толкова непознато, както всичко на този печален свят!