Въздушните атаки над София (ноември – декември 1943 г)

„Отчитайки, че

1. Балканско-средиземноморският подход към крепостта Европа е неподходящ с оглед трудности на терена и в комуникациите за провеждането на голямо-мащабни военни операции;

2. Прилагането на договорената стратегия за победа над Германия, която изисква мобилизацията на всички военни ресурси, и

3. Опитът ни, който подсказва, че започването на операции с ограничени цели, въпреки че са атрактивни сами по себе си, изискват ресурси по-големи от очакваното, се съгласихме, че нашата стратегия би била обслужена най-добре, ако принудим Германия да свие своята отбранителна мощ, защитавайки Балканско-средиземноморския район.

Затова, тъй като сегашната стратегическа ситуация остава непроменена, операциите на Балканите и в Източното Средиземноморие трябва да се ограничат до: въздушна и морска подкрепа за партизаните на Балканите, малки операции на специалните части и бомбардировки на стратегически цели“.

В края на октомври 1943 г. британските и американските военни енергично обсъждат евентуална кампания от масирани бомбардировки на германските съюзници на Балканите и се стига до разработването на конкретните планове за провеждането на подобна операция (с кодово име – Operation Point Blank). Командващият стратегическите ВВС на съюзниците в Средиземноморието ген. Айра Ийкър разпорежда началото на атаките срещу България при вече очертаното „разделение на труда“ – 15-та Военновъздушна армия на САЩ, базирана във Фоджа, Италия да атакува с дневни бомбардировки, докато 205-та група от британските Кралски ВВС да атакува нощем. Ген. Д. Айзенхауер, който по това време е съюзническия главнокомандващ на Средиземноморския театър на бойните действия парафира направеното предложение като изрично оторизира използването на тежки американски бомбардировачи срещу стратегически обекти като железопътната гара с депо в София.

Англо-американското командване изхожда при избора на София като бъдеща цел преди всичко от резултатите на предприетото превантивно разузнаване. От честите въздушни прелитания над страната (а и от агентурата на терен) и в Лондон, и във Вашингтон взимащите отговорните военни решения са добре осведомени за структурното разположение на военния и икономическия потенциал на царството. Освен това те съзнават и относителната неподготвеност на столицата и нейните граждани за тежките изпитания на едни масирани бомбардировки, свързани с тежки поражения върху цивилното население и инфраструктурата. Това, разбира се, влиза в плановете на съюзниците, тъй като целта на кампанията не е само военно-политическа, но преди всичко е психологическа – да бъде насаден ужас сред българските граждани, за да свалят те доверието си от правителството и да искат излизане от войната.

Отчита се и нещо друго – епизодичните преминавания през българското въздушно пространство още през лятото на 1943 г. са свързани с нападенията над румънските петролни находища и евентуалното хвърлянето на бомби, които поради лошо време например, не са били хвърлени над Румъния. От есента обаче, стратегическото значение на България расте, още повече, че съюзниците се въздържат от удари по въздуха срещу германски войски в Югославия и Гърция, тъй като може да пострада и местното прозападно настроено население.

Съюзническото командване възприема три начина за бомбардиране – дневни нападения, извършвани изцяло от американски екипажи, нощни – дело на британските кралски ВВС и комбинирани дневно-нощни атаки. Американското командване предпочита дневните атаки тъй като този метод се възприема като най-опасен и най-неочакван за противника, а освен това американските екипажи предпочитат прицелно да унищожат определени възлови обекти. Освен това в самата стратегия на американските ВВС основната концепция е за прецизните бомбардировки, насочени към поразяване на конкретни военни цели. За английските стратези бомбардировките целят преди всичко голямото морално-психологическо въздействие върху противника като се нанасят възможно най-големи щети. Тяхната практика на бомбардировки показва предпочитанието към концентрирани в определен район цели, които могат да сравнят със земята цялата промишлена, жилищна или военна инфраструктура. Случващото се при бомбардировките на българските градове през следващите месеци потвърждава очакванията на Лондон.

2. 
   2. Столицата и кошмарът на бомбардировките (януари 1944 г.)
   

Общо в двете унищожителни въздушни нападения на 10 януари 1944 г. над столицата са пуснати 1784 авиобомби – някои от които с тегло 1600 кг., известни сред съюзническите екипажи под името “Големия шлем” (една такава с тегло близо два тона и дължина 2.20 м се забива до входа на зоопарка и остава там невзривена много дълго време). Българската авиация, подпомогната от 30 немски изтребителя, сваля 8 бомбардировача и 5 изтребителя, без да бъде свален нито един български самолет. Убити са 750 граждани и военнослужещи, ранени са около 700 души, разрушени са 463 сгради, полуразрушени и негодни за обитаване са други 472 сгради, а 2276 сгради са леко повредени. Тежко засегнати са електроснабдителната, водопроводната и канализационната мрежа, пътищата са препълнени от бягащи отчаяни столичани, носещи каквото могат от своята покъщнина. Дори германците са впечатлени от мащаба на бомбардировките. В своя дневник регентът Б. Филов нарича случилото се „първото терористично нападение на София“.

3. 
   Върховно комисарство на военновременното стопанство
   

В България по това време съществуват следните институции – Главно комисарство по снабдяването, Дирекция за гражданска мобилизация и интендантска служба към Министерство на отбраната. Главното комисарство по снабдяването като структура има подчинени областни, околийски и общински комисарства. Дирекцията за гражданска мобилизация изготвя държавния план, осигурява изпълнението му, снабдява със суровини производствените отрасли – земеделието и индустрията, и определя износа. Интендантската служба към Министерство на отбраната отговаря за конкретното снабдяване и запасяване на армията. Тези институции координират действията си по отношение и на цивилното население, и на армията, и функционират добре докато икономиката на страната разполага с достатъчно ресурси. Те се справят с изпълнението на вменените им функции до тогава, до когато ситуацията с развитието на хода на войната не налага нови реалности.

Вътрешната и международната обстановки стават все по-трудни, недостигът все по-осезаем, и поради променените обстоятелства Цар Борис III и правителството, начело с проф. Богдан Филов, решават да променят Закона за гражданската мобилизация и да създадат една нова институция, която заедно с военните проблеми да управлява и контролира и всички държавни и обществени общински учреждения, свързани с военновременното стопанство. Тази институция трябва да следи производството, преработката, ценообразуването, финансирането, събирането, снабдяването, разпределението и определянето размера на консумацията на храните и стоките от първа необходимост за населението и войската, а също и дейността по транспорта. Относно целия този широк спектър от функции между двореца и правителството има пълно съгласие. Новата институция бива наречена Върховно комисарство на военновременното стопанство, ръководи се от Върховен комисар и се определя да бъде на директно подчинение на Министерски съвет.

Съгласно специална наредба за съгласуване дейността на военновременното стопанство, одобрена от Министерския съвет с постановление от 28 май 1943 г., главната задача на Върховното комисарство е да съгласува всички дейности, чрез които се изгражда, направлява и ръководи военновременното стопанство. Освен това, то трябва да установи и степенува военновременните нужди с оглед на реалните възможности за тяхното задоволяване. Това трябва да бъде осъществено в момент, когато производствените възможности се свиват, а консумативните нужди се увеличават. Обективните условия, в които се развива по това време българското стопанство, налагат да се внесат ограничения в консумацията, да се правят икономии, да се подготвят запаси за посрещане на извънредни нужди. При тази вътрешна икономическа обстановка, а и когато съществуващите международни търговски връзки не са в състояние да осигурят вноса на липсващите суровини, дейността на Върховното комисарство е действително много трудна, тежка и отговорна.

Независимо от стегната организация на работа на Върховното комисарство, резултатите за икономиката на страната не са добри. Снабдяването на населението става все по-лошо. Налице е сериозен недостиг на хранителни продукти, най-вече на зърнени храни. Купонното покритие, което до голяма степен гарантира снабдяването, също не е достатъчно ефективно. Държавният резерв, който Върховното комисарство контролира чрез дирекция „Храноизнос“, намалява непрекъснато. Земеделските производители не изпълняват предписаните наряди и по различни причини укриват продукцията си, от една страна, за да се изхранват, от друга – с цел спекулативни продажби. Икономиката също страда от липса на материали и резервни части. Поради катастрофално развиващата се военна обстановка става невъзможно да се внасят нови машини и съоръжения. Държавният баланс все повече и повече се влошава. Икономическата криза се изостря. Политическата обстановка също бързо се влошава. Сменя се правителството. На 10 юни 1944 г. се сформира ново правителство с министър – председател Иван Багрянов. Няколко дни по-късно новото правителство взема решение за разформиране на Върховното комисарство.
Изводи:
В резултат на направеното изследване във втора глава на дисертационни труд можем да обобщим, че въздушните атаки над София в периода ноември- декември 1943г. нанасят сериозни поражения върху инфраструктурата на града и са огромен психологически шок за населението. Продължението им през януари 1944г. буквално срива столицата, води до спонтанна евакуация на гражданите, както и до разрушения и жертви, невиждани дотогава по мащаб. Държавната власт се опитва в голяма степен успешно да контролира защитата и снабдяването на населението в тази военновременна обстановка, но въпреки това София понася много дълго време след края на войната последствията на пораженията.

Трета глава. Промяна в международната обстановка и отзвук у нас (1944-1945 г.)
3. 1. Дипломатическите совалки, новите бомбардировки и трудният път към възстановяването на София (февруари – юни 1944 г.) В първа част на трета глава на изследването се разглежда приключването на операция „Пойнт Бланк“, поне що се отнася до българската ѝ част (в германската ѝ част масираните бомбардировки ще продължат до май 1945 г.), дипломатическите ходове за излизане на България от войната и процесът по възстановяването на столицата. За цялата въздушна офанзива над 12 хил. сгради в столицата са поразени, 80 % от годните сгради са със счупени прозорци и керемиди. Разрушени са икономически, културни и правителствени обекти. Улиците и тротоарите са разбити, трамвайните линии – извадени. Сериозно пострадали са водоснабдяването, електроснабдяването, канализацията и телефонната система. Операция „Пойнт Бланк“ и специално интензивните разрушителни бомбардировки на съюзниците над София през януари 1944 г. съвпадат хронологически с опитите на българските правителствени емисари да установят неофициално контакти със западните съюзници чрез своите дипломатически представителства в Швейцария и Турция. Особено интензивни са срещите и разговорите в Анкара и Истанбул между представителите на американското Управление на стратегическите служби (УСС) полковник Корнилиъс Джедуин и бившия банкер Анжело Куюмджийски от една страна и епископ Андрей, пълномощния министър Никола Балабанов и индустриалеца Георги Киселов от друга, които ще доведат до близо 60-дневна пауза във въздушните нападения от февруари-март 1944 г. Още през септември 1943 г., скоро след смъртта на цар Борис ІІІ и встъпването на регентството в длъжност, регентът Богдан Филов дискутира с регента ген. Никола Михов евентуалната стратегия за излизането от войната в случай на германско поражение и при растящи антивоенни чувства в страната. Те решават да защитават публично тезата, че България влиза във войната единствено в името на националното обединение. Ако можем да говорим за въздействието на бомбардировките от март-април 1944 г. върху останалите в столицата граждани и за реакцията на местните и държавните власти, можем да направим няколко основни извода, които да докажем с някои примери. От гледна точка на основната цел на продължаващите бомбардировки (подобно и на „Битката за Англия“ през 1940 г.) – тя не е постигната, тъй като България все още е съюзник на Третия райх и очевидно нейната съдба ще зависи от по-общото развитие на военните действия и придвижването на силите на антихитлеристката коалиция и силите на Оста върху картата на Балканите, Югоизточна и Централна Европа (а и от откриването на Втория фронт във Франция през юни 1944 г.). След опита за насърчаване на разговорите за излизане на България от войната около спирането на бомбардировките и мисиите на Балабанов, на Куюмджийски-Джедуин и множеството дипломатически интервенции с различните условия за примирие с България, очевидно през първата половина на април съюзниците се ориентират към по-общо решение, надхвърлящо конкретния български казус. В писмо от 6 април до Министерството на войната на Обединените началник-щабове на САЩ се казва: „Събитията в България не се развиват със скоростта, която очаквахме преди месец. Що се отнася до условията за примирие с България, те вече не са толкова спешни, както бяха по-рано. На Московската конференция британското, американското и съветското правителство се съгласиха този проблем да бъде дискутиран от Съветническата комисия за Европа. Затова Обединените началник-щабове оттеглят разглеждането на условията до вземането на решение от Съветническата комисия за Европа“. Показателно е, че страданията на българите и особено на софиянци не са довели до масово всенародно движение за смяна на политическия курс на правителството, а в допълнение – жестоките военновременни реалности настройват населението срещу англо-американските операции и даже леко повдигат съпротивителните сили на нацията. Съпътстващ ефект на тези настроения и психо-политическа реакция на обикновените граждани е засилването на левите русофилски настроения в страната, тъй като България продължава да поддържа дипломатически отношения със СССР, а съюзниците се олицетворяват с англо-американските бомби, донесли жертви и страдания на българите.
2. Пропагандата у нас и международната обстановка в края на войната Във втора част на трета глава на дисертацията е направен опит за анализиране на пропагандата, която играе изключително важна роля в годините на Втората световна война, а в българският случай тя има специфично място в периода на „битката в небето на София“. В епохата на новите средства за масова информация като радиото и бурно развиващата се технология и методика на пропагандното въздействие и дезинформацията съвсем естествено е, че българските власти, подобно на почти всички останали управляващи вярват в ползата от контролираната информация. Що се отнася до София, могат да се разграничат няколко фази в отразяването на въздушните битки във войната на различните фронтове, подготовката на собственото население за бомбардировките, отразяването на атаките срещу българската столица и останалите градове, както и относно реакцията на властта на изпитанията на хората. По-горе в изложението разгледахме как българското население се подготвя за евентуалните въздушни атаки до късната есен на 1943 г. Едно сравнение в отразяването на бомбардировките от ноември 1943 г. до май 1944 г. показва съществени различия в подхода и пропагандните внушения. Водоразделът, както и в другите елементи на социалната реакция на случващото се, е бомбардировката от 10 януари 1944 г. След първите епизодични и случайни атаки до есента на 1943 г., и особено след първите бомбардировки през ноември 1943 г., се акцентира най-вече върху действията на властите – разчистването на разрушенията, осигуряването на подслон за засегнатите и ежедневни помощи за бездомните, отпускането на средства като компенсации за загубите и т.н. Правилно се отчита, че бомбардировките са предимно срещу военни обекти и други легитимни стратегически военни цели, при които има относително малко жертви сред цивилното население. Така репортажите във вестниците преувеличават ангажираността на властите в името на победата във войната, вероятно развивайки тезата за „националното единство и разчитането на собствените сили“. Внушението е, че всички – правителството, цивилното население и армията, поемат своето бреме и дял от общото страдание. Търси се силно и визуалното въздействие – публикуват се снимки с разтърсващи и емоционални сцени на споделеното страдание – включително образите на детските ковчези и германските войници, полагащи венци от „братската германска армия“. Публикуват се списъци на събраните помощи от цялата страна за пострадалите. След 10 януари 1944 г. пропагандната линия се променя. Определено след двойната бомбардировка правителството изгубва контрола над събитията, в столицата настъпва паника, разстроена е и пропагандната машина, въвеждат се, както видяхме, извънредни мерки. Неможейки реално да влияе докрай върху ситуацията, правителството забранява пътуванията към столицата, въвежда вечерен час и затваря за неопределено време училищата. Стриктни забрани се налагат на публикуването на всякаква информация за бомбардировките над българските градове. Вместо това се появява една тема, която би била много по-удачна през предходните месеци – все по-значително място вестниците отделят на преживяванията и горчивия опит на жителите на други градове (берлинчани, лондончани срещу въздушните атаки). Изведнъж вестниците стават много по-пестеливи откъм снимки и това не се дължи само на военновременните трудности и ограничения. Съвсем малко са публикуваните фотографии на разрушения и те наблягат на страданията на хората и превръщането им в жертви. Тези фотографии се съпътстват от ярки и запомнящи се фрази – напр. в началото на февруари в. „Зора“ показва разрушения Народен театър „на чиято сцена многократно са звучали словата на Шекспир и са били отбелязвани годишнини на Гладстон и Джордж Вашингтон“; църква, която е чувала само „молитви за мир и братство“ и апартамент, чиито руини „погребаха жени и деца, чиито ръце никога не са държали оръжие в ръцете“. В допълнение на въздействащия текст, публикуваните репортажи за бомбардировките показват, че бомбите са попаднали точно там, където са били прицелени – в страха, насаждан в душите на хората и парализиращата волята представа за утрешния ден. Ето защо журналистите и издателите виждат като своя основна задача повдигането на духа на нацията – дори и с анализите защо германците този път ще спечелят, както и чрез възванията и изказванията на организации и известни личности срещу „варварските терористични атаки“. Твърде скоро съдбата на обикновените софиянци и българи ще стане още по-силно зависима от динамиката по фронтовете на Втората световна война и задкулисните дипломатически игри сред бъдещите победители. Това ще предопредели и продължаването или прекратяването на бомбардировките. Още от началото на операция „Пойнт Бланк“ въздушната кампания на американците на Балканите показва противоречив подход. От една страна, ген. Ийкър нарежда на своите командири „да са особено внимателни, така че въпрос на първостепенна грижа да бъде невоенните обекти да пострадват колкото е възможно по-малко“. От друга обаче, неговите приоритети при определянето на целите през март – април 1944 г. са в следната класация: № 1 – градове в България; № 2 – Будапеща; № 3 Букурещ, като целите на въздушните нападения са едновременно военни и политически. От американските летци се очаква да тероризират местното население без привидно да използват терористична тактика. Според ген. Ийкър атаките са успешни, особено бомбардировките над петролните полета около Плоещ, тъй като ограничават доставките на петрол за Райха и насърчават антифашистката съпротива на Балканите. Същевременно, според него, вътре в засегнатите страни се стига до „надигане на гражданските сили за излизане от войната“.
3.3. Поглед върху отражението на Втората световна война в българската художествена литература