Суфизмът не е възникнал в някакъв определен момент от човешкото развитие. Той винаги е съществувал, защото е част от стремежа на човека да намери отговор на най-важните въпроси, които стоят пред него

СИМВОЛЪТ НА КРЪСТА

Кръстът е комбинация от вертикална и хоризонтална линия. Вричко, което съществува, произхожда от тези две линии и заема хоризонтално или вертикално положение. Това може да се види и в листата, развиващи се на дължина и на ширина. Затова в своето първо значение кръстът е символ на проявеното. Той символизира и пътешествието към духовния идеал и няма по-добро изображение на това пътешествие от кръста.

Всеки път, когато човек започне да говори или да действа в името на истината, забелязва, че пътят му е преграден. На неговия път стои кръст. Изречи истината пред народа, пред лицето на целия свят и кръстът -преграда ще се превърне в отговор на народа: или на света, като противодействие на говорещия. Така другата страна на тайнството на кръста е животът на учителя. Кръстът символизира всичко, с което ще му се наложи да се срещне, донасяйки в света посланието на истината.

Има още една велика тайна на кръста, която много малко е разбрана. Навсякъде извън нас има пространство - пространство, което може да вмества, да съдържа в себе си. Но и вътре в нас има пространство, водещо в друго направление. Освен симврличните значения, кръстът е и природен знак, който човек от край време е създавал, изхождайки от своите художествени или умствени способности. Такава е природата на светлината -да разпространява своите лъчи, особено ако тази светлина е съвършена. Ако гледаме към слънцето, особено към залязващото слънце, можем да видим линии, образуващите се и на небето и на земята. В началото се вижда една права линия, но ако се вгледаме по-внимателно, ще видим как от първата вертикална линия се ражда хоризонталната. Наблюдавайки светлината внимателно, осъзнаваш, че това е самата нейна природа - да образува вертикални и хоризонтални линии. И щом като природа на външната светлина е да образува кръст, такава е и природата на вътрешната светлина. Външната светлина е отражение на вътрешната и в това се крие природата на вътрешната светлина, изразена във външната. Всъщност, вътрешната светлина не е просто проявена във външната, а външната светлина е олицетворение на вътрешната. Ако наблюдаваме природата, можем да забележим, че формата на дърветата, растенията и цветята, формите на животните и птиците, и накрая завършената форма на човека всъщност представляват кръст. Един кръст може да се открие, ако разгледаме структурата на човешката глава. Друг кръст представлява цялата човешка фигура. Винаги хоризонталната и вертикалната линия създават символа на кръст, а няма форма, която да не съдържа в себе си хоризонтална и вертикална линия. Точно тези два различни аспекта или направления образуват кръста.

Нека да преминем към едно от първите споменати тайнства, а именно към пътешествието на човека по пътя на духовното съвършенство. То може да бъде определено като кръст: първо, човешкото его, "азът" е негов враг и стои като препятствие по пътя на неговото придвижване. Чувства като прекомерна гордост, тщеславие, егоизъм, ревност, завист и презрение са чувства, които нараняват другите и разрушават живота на самия човек и го изпълват с онова страдание, което се поражда от егоистичните лични чувства - т.е. от егото на човека. Колкото по-егоистичен е човек, колкото е по-самодоволен, толкова по-нещастен е неговият живот, и толкова по-нещастен прави той живота на другите. Това его или нафс е естествена част от развитието на човека - колкото повече човек опознава света, толкова по-егоистичен става, колкото повече разбира и придобива опит в света, толкова по-голяма става неговата алчност.

Не е истина, че когато се ражда, човек носи със себе си своите постъпки. Той идва в света невинен, с усмивката на младенец, приятел на всеки, който се окаже , готов да отправи любящ поглед към всички, независимо богати или бедни, приятели или врагове, пленен от света във всичките му проявления. Именно тези качества на детето привличат към него всяка душа. По-късно същата душа, която е дошла с чисто сърце, чисто изражение и красота във всяко движение, в зависимост от окръжаващите условия развива в своята природа качества, които се оказват пагубни и вредни за самата нея и за обкръжаващите. Именно в света, в процеса на своето израстване, човек създава своя нафс. Но в дълбочината на сърцето си запазва онази добродетел, която е божествена добродетел и онази праведност, която наследява от божествения Създател.

Стремежът към радост, покой и мир остава в него. Затова казваме, че в човека има две страни: едната е скрита в дълбините на неговото сърце, а другата се развива след раждането му. Тогава възникват конфликтите, борбата между двете природи, когато истинската природа започва да чувства някаква тъга. Тя иска да срещне доброта у другите, търси мир и покой в живота и когато не може да го достигне, в нея се поражда вътрешен безпорядък. Човек създава сам вътрешната дисхармония в душата си и след това се обръща към другите. Той не е удовлетворен нито от своя собствен живот, нито от обкръжаващите го, защото чувства недоволство от тях, макар че причината за недоволството обикновено е в него. Каквото направи човек, то се връща обратно при него, независимо, че той не го съзнава. Човек мисли, че другият е длъжен да му даде онова, за което жадува в дълбините на своето същество: любов, доброта, справедливост, хармония и мир; но когато нещата стигнат до даване, той не дава, защото живее живот, който сам е създал. Това показва, че във всеки човек се създава същност, и тази същност е нафс. Фактически това е същото, като понятието за Сатаната, срещано във всички свещени писания и традиции.

Хората често разделят света между две духовни начала: по-малката част на човечеството - Бог, а по-голямата част - Сатана, допускайки, че Сатаната притежава върховна власт над душата, по-значителна от тази на Бога. Но ако вникнем в значението на думата "Сатана", ще ни стане ясно, че той е духът на заблудата, който се е събирал и натрупвал в човека от момента на неговото раждане, това е неговият нафс, който действа като Сатана, отклонявайки го постоянно от пътя, закривайки очите на неговото сърце за светлината на истината. Щом като в живота на човека настъпи поврат, щом той започне по-задълбочено да се вглежда в живота, щом започне да се приобщава към доброто, като не само го получава, но и го отдава, щом започне да се радва не само когато другите изпитват симпатия към него, но и на своята симпатия към тях, тогава настъпва времето, когато започва да вижда този дух на Сатаната отделно от своето истинско, изначално същество, като нещо, което е в постоянен конфликт с неговата вродена сила, свобода и наклонности. И тогава вижда, че може да прави онова, което иска, а от време на време онзи дух го овладява и не му позволява. Понякога човек се оказва слаб в тази борба, а понякога - силен. Когато се прояви като силен в тази битка, той се чувства благодарен и удовлетворен, а когато проявява слабост, се разкайва, срамува се и желае да се промени.

Именно в това време настъпва новата епоха в живота на човека, от този момент започва постоянният конфликт между самия него и онзи дух, който изгражда егото му. Това е конфликтът, това е препятствието пред вродения му характер, пред вродената му склонност да сътворява добрина и справедливост. И той постоянно се сблъсква с този дух, защото е бил сътворен в собственото му сърце и е станал част от неговото същество. Този дух е много цялостна и материална същност, толкова реална, колкото човек усеща самия себе си, често пъти дори по-реална, и нещо вътре в него, в дълбините на не­говото същество старателно е прикрито от тази същност. И този постоянен конфликтът между неговия истински, изначален "Аз" и онзи "аз", който спъва духовната еволюция на човека, се изобразява във формата на кръст.

Човек носи този кръст по пътя на своето усъвършенстване. Грубите страсти, любовта към комфорта и поддаването на гнева и раздразнението е онова, което на първо място трябва да преодолее и когато го победи, следващото, с което ще му се наложи да се сблъска, ще се окаже още по-неуловим враг, защото живее в неговия ум - и това е зависимостта му от това, което казват другите, от мнението на околните. Той се стреми да знае мнението на всеки човек за него - какво говорят другите и не са ли накърнили с нещо положението и достойнството му. Тук същият враг, нафс, заема друга позиция и пак води до разпъването на кръст. И борбата с този нафс продължава дотогава, докато не дойде разбирането, че в съзерцаването на Бога не съществува никакъв "аз".

Това е и истинското разпятие, но заедно с него има още едно, което винаги го съпътства и което всяка душа е длъжна да изпита, тъй като съвършенството и освобождението на всяка душа зависят от него. Това е разпятие на онази част от човешкото същество, която човек е създал в себе си и която не е неговия истински "Аз", макар че в процеса на придвижването винаги изглежда, че човек сам разпъва себе си. Тайнството на разпятието е в изчезването, в унищожаването не на истинския, а на фалшивия "аз", на лъжливата представа за себе си, която човек винаги е лелеял в сърцето си и на която е позволявал да го измъчва през целия му живот. Нима не наблюдаваме това сред нашите приятели и познати? Онези, които ни привличат и онези, които обичаме, и на които дълбоко се възхищаваме, винаги притежават едно единствено качество, което действително може да ни привлече: индивидуалност. Работата не е в това, че тяхната самоотверженост ни привлича, а че онова, което ни отблъсква в живота на обкръжаващите ни, не е нещо друго, освен прекалената надутост на нафса или иначе казано -плътността и тежестта на онзи самосъздаден дух или его.

Малко са онези, които разбират учението на Христос: "Блажени са бедните духом". Той има предвид не бедните от божествения дух, а бедните от този самосъздаден дух; онези, които са бедни откъм самосъздадения дух, са богати с божествен дух. Ето защо плътността на духа може да се нарече нафс, но по-подходяща е думата его. Винаги съществуват две тенденции: едната - към искреност, другата - към лицемерие и лъжи. Те действат заедно. Лъжата и истината съществуват една до друга в живота и в природата. Там, където има истинско злато, има и фалшиво, където има истински диаманти, има и имитация на брилянти, където има искрени хора, има и лицемери и във всеки аспект на живота - в духовната сфера, при овладяване на знанията, в изкуството и науката можем да открием както искреност,, така и лицемерие. И единственият начин да разберем истинското духовно развитие е да разберем степента на самоотвержеността, защото човек по какъвто и начин да претендира за духовност и да иска да бъде благочестив, набожен или добродетелен, нищо не може да скрие неговата истинска природа. Егото постоянно се стреми да изскочи навън от неговия контрол и ако човекът е лицемер, не би могъл да го скрие. Така, както фалшивият брилянт, колкото и да блести, се оказва мъждив в сравнение с истинския и ако бъде изпитан и проверен, ще се разбере, че е фалшификат, така и истинското духовно издигане трябва да се потвърждава от личността на душата. Именно личността удостоверява докоснал ли се е човек до онази най-обширна сфера, където "аз-ът" не съществува.

Следващата още по-голяма мистерия на кръста може да се проследи в живота на месиите, пророците и светците. Преди всичко, никой, който не е бил разпънат, няма да влезе в царството Божие. В своята поема великият персийски поет Ираки разказва как дошъл до вратата на Възлюбления, почукал и глас отговорил: "В това жилище повече няма място за който и да е. Връщай се там, откъдето си дошъл" - и той се върнал обратно. Сетне, след дълго време и след преминаване през процес на носене на кръста и след като бил разпънат, той отишъл отново, но този път изпълнен с дух на самозабрава, почукал на врата и чул думите: "Кой си ти?" - той отговорил: "Ти си единственият, защото повече никой не съществува, освен Теб". И Бог каза: "Влез в това жилище, защото то ти принадлежи".

Именно тази самозабрава, когато дори мисълта за собствения "аз" не възниква, когато той е мъртъв, представлява осъзнаване за Бога. В някаква степен този дух може да се намери и в обикновения обичащ и обичан човек, когато обича другия с цялото си сърце. У онзи, който казва: "Аз те обичам, но само до определена граница; аз те обичам, но ти давам шест пенса и оставям толкова за себе си; аз те обичам, но ще запазя определена дистанция, никога няма да дойда близо до теб; ние сме две отделни същества" - неговата любов е смесена с неговия "аз". Дотогава, докато съществува разделение, любовта не изпълнява напълно своята роля. Любовта завършва своето дело, когато разперва криле и скрива "аз-а" на човека от неговите собствени очи. Това е моментът, когато любовта се сбъдва. Същото става и в живота на светците, които обичат Бога не само докато повтарят и демонстрират това, а до такава степен, че забравят себе си. Това е такова ниво на осъзнаване, което може да бъде наречено кръст.

Но след това такива души срещат кръст навсякъде; всяка крачка, която правят, е кръст, разпятие. Макар че живеят предимно в свят, изпълнен с лъжи, измама, вероломство и егоизъм, всяка крачка, която правят, всичките им постъпки, всичко, което казват или мислят, доказва, че очите и сърцата им са открити за нещо, което се отличава от онова, което вижда светът. В това е постоянният конфликт. Да се живее в света, да се живее сред светските хора и все пак да гледаш към жилището, което е друго. Даже ако се опитат да говорят за това, не намират думи. Словата нямат сила да изразят истината. Езикът е твърде неадекватен, за да даде реална представа за далечната истина. Както е казано във Ведите, светът е майя. Майя означава нещо нереално. За тези души, кои започнат да виждат реалността, светът във висша степен става нереален и когато сравняват света с истинската реалност, той им се струва още по-нереален. Нито едно обикновено същество не е в състояние да си представи до каква степен този свят разголва своята същност в очите им.

В света подобни хора, които се показват добри, но още не са достигнали духовно съвършенство, които са чувствителни, нежни и мили, виждат как постъпва с тях светът, как не ги разбират, как егоистите забравят всичко хубаво, а онзи, който е великодушен, е длъжен да дава все повече и повече; как този, който служи, е длъжен да служи все повече и повече, този, който обича, трябва да обича все повече и повече, а светът все не е удовлетворен. Колко нервен е животът за такива хора! И помислете за тези, които са достигнали такава степен на осъзнаване, когато възниква огромна пропаст между реалността и нереалността, и чийто език става непонятен, когато достигат това осъзнаване, тъй че те са принудени да говорят на език, който не е техен собствен и казват неща, различни от онова, което осъзнават: Това е повече от кръст. Не само на Исус Христос му се е наложило да носи кръста. Всеки учител, чиято участ е да предаде послания, носи кръст.

Но тогава може да попитате, защо учителите на човечеството, идвали в продължение на векове и обречени да носят тежък кръст, не са оставали в гората, в пещерите, в планините, защо са живели в света? Руми е описал това състояние в прекрасен образ. Той разказва защо мелодията на тръстиковата флейта толкова дълбоко прониква в нашите сърца. Защото първо флейтата трябва да се отреже от родното стъбло, а след това да се направят дупчици в нейното сърце, тъй че сърцето се разбива и тя започва да плаче. Съвсем същото става с духа на посланика, с духа на учителя: благодарение на поемането и носенето на кръста неговият "аз" става като куха тръстика. Това дава възможност на музиканта да го използва, за да изсвири своята мелодия. Ако вътре остане още нещо, музикантът не би могъл да го използва.

Бог говори с всеки, не само с месиите и учителите. Той говори на всяко сърце, но не всяко сърце Го чува. Този глас е по-силен от гръм и неговата светлина е по-ярка от слънцето, но само ако можеш да го чуеш, ако можеш да го видиш. За да чуе и види Бога, човекът трябва да премахне стената, преградата, която той е издигнал от своя "аз". Тогава той става флейта, на която божественият музикант може да свири музиката на Орфей, способна да очарова дори сърце на камък. Тогава човек се изкачва от кръста във вечния живот.