Суфизмът не е възникнал в някакъв определен момент от човешкото развитие. Той винаги е съществувал, защото е част от стремежа на човека да намери отговор на най-важните въпроси, които стоят пред него

СЪЗНАНИЕ

Способността да се вижда първоначално се поражда в съзнанието. Ето защо сред имената на Бога са "Басир" - Виждащият и "Сами" - Чуващият. Басарат, способността да се вижда, става по-ясна с приближаването й до проявения свят. По такъв начин вселенското съзнание вижда с очите на всяко живо същество на земята. В едно и също време то гледа с очите на милиони същества на земята. Крадецът може да открадне нещо, да го скрие от всички и да мисли, че никой не го е видял. Но той не е способен да се скрие от погледа на онова съзнание, което се намира в самия него и гледа с неговите очи. Не е истина, че Бог гледа надолу от разстояние и вижда всичко живо на земята. Той вижда чрез очите на самите живи същества. Може да изникне въпрос това не ограничава ли Бога, не го ли прави безпомощен и зависим; но ако ни се струва така, то е поради факта, че ние приравняваме Бог до частите на неговото битие. Отнемаме му една част и я наричаме наша, наш "аз", докато в действителност всичко е единосъщният Бог. Един индийски поет е казал: "Какво назова свой "аз"? Всичко, което виждам, е Твое - тяло, ум, душа - всичко е Твое. Ти си, мен ме няма".

В съня си мистиците виждат не само онова, което може да се случи на разстояние, но и във всички епохи.

Някога в Делхи живял мистик или муршид на име Шах Алам. Веднъж, докато се подстригвал при бръснаря, гледал в малко огледало, каквито се използват в Индия. Внезапно обърнал огледалото към земята и то се разбило на парчета. Мюридите, които били с него, изтръпнали. Бръснарят също се удивил, неразбирайки какво го накарало така грубо да хвърли огледалото на земята. Муршидът обяснил какво се случило: в това време един от неговите мюриди пътувал по море от Арабия към Индия. Ураган разбил кораба и човекът се намирал в голяма опасност. Той започнал да моли своя муришд за помощ, който видял в огледалото станалото и го спасил.

До известна степен просветлената душа може да получи информация за всички минали събития от еволюцията на човека. Но нима очите му са толкова обемащи, че могат да запазят в себе си всичко, което видят? И нима умът, чрез който човек придобива памет, най-удивителното от всички средства за запазване на информацията, помни винаги всичко, което е видял и преживял в живота? Не, съхраняват се само определени неща, направили най-дълбоко впечатление. Ако можехме да помним всичко, казано от другите, всички лоши или добри думи, всички прочетени книги и всички глупави и налудничави неща, които ни се е наложило да слушаме, в края на краищата на какво щяхме да заприличаме? Хората имат разум и тяло. Здравето им е тясно свързано с онова, което приемат, а след това изхвърлят. Ако не беше така, човек не би могъл да оживее, затова приема само някои неща, а останалото отхвърля. Онова, което взема от световете на ангелите и джиновете е същността на опита. Не бива да се завижда на човек, който помни всичко лошо и всичко хубаво, което му се е случило, защото навярно ще му се наложи да изпита безброй угризения на съвестта, а това не може да не го изпълни с горчивина. Да се забрави е най-великото облекчение, подобно на измиването в река Ганг. Настоящето може да ни предложи толкова много прекрасни неща и ако само отворим очи и ги погледнем, вече няма да ни се наложи да търсим доброто в миналото. Прекрасното винаги е тук и сега.

СЪВЕСТ

Целият живот в този свят е основан на определени договорености и идеи, и съвестта се изгражда на тези основи. За да могат обичаите да се развият, те изискват някаква обкръжаваща среда. Те са причина за човешките различия и нито една от цивилизациите, дори най-развитата, не може да ги избегне. Прогресът на цивилизацията създава този род необходимост. Хората ги приемат без удоволствие, но все пак живеят в съответствие с определени съглашения. Човекът на изкуството е свободен от условности, защото живее в свой собствен свят и колкото по-велик е художникът, толкова повече това се проявява. Но обикновеният човек не може да живее сред обществото и да пренебрегва обичаите. Най-добрият начин да се разбере цивилизацията е чрез духовния път. Когато човек веднъж разбере духовния морал, няма нужда да изучава морала, създаден от човека. Щом чо­век започне да открива удоволствието и неудоволствието на Бога в чувствата на всеки човек, с когото общува, не може да не стане по-изискан, каквито и да са обстоя­телствата в живота му. Може да живее в колиба, а маниерите му да надминат всички обитатели на дворци. Нещо повече, щом човек започне да съди сам за своите постъпки, в природата му се развива справедливост и всичко, което направи, е справедливо и добро. Затова не му е необходимо да изучава много външните условности. Съществува суфийска концепция за Бога като Възлюбен. Ако се придържа към нея, към представата, че във всеки човек в голяма или малка степен присъства божият дух и тази концепция се практикува във всекидневния живот и се прилага във взаимоотношенията с другите, тогава човек ще започне да гледа на всички хора с онова преклонение и уважение, с онова внимание и искреност, което изпитва към Възлюбления, към Бога.

Ето как духовният живот учи човек да забелязва най-хубавото, което присъства в обичаите. Когато цивилизацията започне да се изгражда на духовни основания, а това непременно ще се случи, условностите в света ще придобият автентичност и значимост. Съвестта се ражда от фактите, а не от истината. А истината стои над всичко. Тя няма отношение към съвестта. Разбирането за истината е подобно на ручей, който се разширява и се превръща в океан, и тогава човек се издига на такова равнище на разбиране, че осъзнава - всичко е истинно и всичко е истина. Нищо не може да се прибави към абсолютната истина, а всичко останало е илюзорно. Ако се придържаме към тази гледна точка, нищо в света няма да ни се струва неправилно и нищо няма да ни се струва правилно. Ако приемаме правдата, задължени сме да приемем и неправдата. Теорията за относителността на Айнщайн е теория за онова, което индусите нарекли Майя - илюзия, създаваща относителност. Всичко съществува само дотолкова, доколкото се приема от нас. Ние признаваме това или онова за правилно, добро, прекрасно, и онова, което веднъж е било прието, става част от нашата природа - от нашия индивидуален "аз". Ако не приемаме нещо, то не става. Грешката не е грешка, докато не я признаем за такава. Но ако я приемем за грешка тя става грешка. Може да се каже, че ние не винаги знаем, че нещо е грешка, но нима не можем да разберем за това по болезнените последствия? А това също е приемане на грешката.

Има дервиши, които се противопоставят на общоприети факти, например на факта, че огънят изгаря. Те скачат в огъня и излизат от него цели и невредими. Казват, че адския пламък не е за тях. Щом могат да докажат, че огънят не им причинява вреда, за тях няма да има огън и в бъдещия живот. Най-добрият начин да проверим живота, е винаги да използваме своята съвест като инструмент за тестване на всичко, което показва наличието на хармония или дисхармония. Но и във всеки човек също се извършва постоянно действие и реакция на съвестта. Причината за това е наличието на различни фази в развитието на човек. В една фаза той е по-малко мъдър; ако по-дълбоко се вгледа в себе си, мъдростта му ще се увеличи. Извършеното от него в една сфера той отрича в друга. На човек е необходимо толкова много да отхвърли и да победи в самия себе си, че действията и реакциите на съвестта стават в него дори без контакт с други хора.

Понякога в едно настроение човек може да бъде демон, а в друго - светец. Има време и настроения, когато човек е абсолютно безразсъден, има пориви към доброта и пориви към лошотия - такава е човешката природа. Затова не бива да се твърди, че в злия човек няма нищо добро, а в добрия - нищо зло. В най-голяма степен върху съвестта на човека влияят собствените му представи за добро и зло. Второ по значение влияние е представата за това в другите. Затова човек не е свободен. Положението със съвестта е както и с всичко останало. Приучена да царува в мислите, думите и постъпките на човека, тя става по-силна. Ако това не стане, тя отслабва и от контрольор се превръща в мъчение. Съвестта е присъща на цялото сърце, а сърцето се състои от разсъдък, мисли, памет и самото сърце. В своите дълбини сърцето е свързано с божествения Разум, тъй че в дълбочината на сърцето има по-голяма справедливост, отколкото на повърхността. Оттук произлизат интуицията, вдъхновението и знанията, защото вътрешната светлина се разлива върху нашата лична концепция за нещата. Тогава двете части се сливат. В съвестта самият Бог седи на трона на справедливостта.

Човек, осъден от собствената си съвест, е по-нещастен, отколкото ако го осъди съд. Човекът, чиято съвест е чиста, може да бъде осъден на изгнание или затвор и пак да остане силен като лъв, макар и лъв в клетка, дори в клетката е възможно вътрешното усещане за щастие. Но ако съвестта на човека му внушава презрение към самия него, това е най-лошото наказание, по-тежко не може да произнесе нито един съд. Саади прекрасно го е изразил. Той вижда трона на Бога в съвестта и казва: "Позволи ми да призная единствено пред теб своите грешки, за да не ми се наложи да отида при някого в света да се унижавам".

Ако чувстваме унижение, значи сме унижени. Това не зависи от човека, който ни унижава, зависи само от нас. Дори ако целият свят е уверен в обратното, неговата увереност нищо не значи, ако ние не чувстваме унижение. Ако умът не приема нещо за унижение, то не е такова за нас, независимо какво мисли светът. Ако дойдат хиляди хора и ни нарекат зли и безнравствени, няма да им повярваме, докато нашето сърце не ни подскаже, че са прави. Но щом сърцето каже: "Ти си зъл" - хиляди хора могат да твърдят: "Ти си добър" - за нас гласът на сърцето ще звучи по-високо. Ако ние сами сме се предали, никой не може да ни подкрепи. Разбира се, най-добре е да избягваме униженията и ако човек не е в състояние да го направи, става пациент, нуждаещ се от помощта на лекар. Необходим му е някой, достатъчно силен, за да му помогне. Нужен му е ръководещ ум, който да се грижи за него и да го изведе от това състояние. Ако човек става пациент, не може сам да излекува себе си напълно. Той е в състояние да направи много, но все пак се нуждае от лекар. Разбира се, когато чувството за унижение е проникнало в ума, то трябва да бъде прието като урок, като необходима отрова. Но отровата винаги си остава отрова. Онова, което е попаднало в ума, започва да расте. Затова трябва да се отдели оттам, оставим ли го, ще нарасне. Такива чувства като унижение, страх и съмнение ще нарастват в подсъзнанието, ще родят плодове и в определен момент човек ще ги осъзнае.