Суфизмът не е възникнал в някакъв определен момент от човешкото развитие. Той винаги е съществувал, защото е част от стремежа на човека да намери отговор на най-важните въпроси, които стоят пред него

СИЛАТА НА МЪЛЧАНИЕТО

Речта е начин за прекъсване на дишането. Другояче казано, когато човек говори, налага му се да прави повече вдишвания и издишвания, отколкото когато мълчи. Дишането е като обръча, с който играят децата: колкото по-силен е ударът на пръчките, толкова повече обороти прави обръчът, търкаляйки се по земята. Когато импулсът на удара бъде изчерпан, обръчът пада. За пример може да послужи и ходът на часовника. Той работи в продължение на такъв период от време, за какъвто е навита пружината. Може да стигне за двадесет и четири часа или за седмица, но след този срок спира. Или да си припомним детският пумпал: той прави толкова обороти, за колкото му стига силата, с която е завъртян, а когато силата се изчерци, пумпалът пада.

От първото вдишване зависи продължителността на нашия живот: колко вдишвания и издишвания са ни отпуснати. Разговаряйки, ние губим много сили. Мълчанието само за един ден удължава живота със седмица или повече, а един ден, прекаран в разговори, съкращава живота със седмица. Мълчанието е лекарство за много беди, макар че човек, живеещ в света, не може да го практикува постоянно. Но той е в състояние да следи словата си. Човек трябва да помни, че за всяко изречено от него слово може да бъде награден от небесата или наказан от ада.

От древни времена в Индия живеят мистици, наречени муни. Те никога не говорят, макар че живеят като всички хора. Често тези мистици живеят по-дълго, отколкото хората днес: триста, петстотин и повече години. При въздържане от говор дишането остава необезпокоявано, равномерно и спокойно. Мистиците винаги са му отделяли голямо внимание и са превърнали неговото изучаване в основен момент от своите практики. Онзи, който е овладял дишането, е овладял и собствения си живот. Онзи, който не управлява дишането си, е податлив на всевъзможни заболявания. Има хора, които управляват дишането си несъзнателно, като боксьорите и борците, както и някои хора, водещи праведен живот.

Днес толкова обичаме да говорим, че човек, останал самотен, изпитва желание да излезе от къщи и да намери събеседник. Често хората, останали сами, започват да говорят на околните предмети, а други говорят със себе си. Ако някой им обясни, може би ще разберат, че с всяка изречена дума губят много енергия. Мълчанието е начин за релаксиране на ума и тялото. То дарява отдих и лекува. Силата на мълчанието е много голяма не само от гледна точка на получаване и натрупване на енергия и жизнени сили, но и от морална гледна точка - от мълчанието може да има голяма полза. Много глупости, извършени от нас, са резултат от речта. Всяка седмица срещу едно погрешно действие ние извършваме хиляди грешки, причинени от речта. Често оскърбяваме или нараняваме другия само защото много говорим. Ако се въздържахме от говорене, това нямаше да се случва.

У човека съществува и тенденция към преувеличение. Всички идеалисти, които обичат да се възхищават от нещо, имат склонност към преувеличения. Ако човек излезе от къщи и види на плакат, че прелита "цепелин", той се стреми да впечатли своите приятели и казва, че летят двайсет цепелина. Когато те изпадат в паника, той изпитва определено удоволствие. Ако идеалистите изпитват нежни чувства към някого, те казват, че той е като слънцето и луната в небесата. А няма никаква нужда да се казва всичко това. Чрез разговори човек развива в себе си и склонност към противоречия. Заприличва на боксьор или борец - ако няма с кого да мери сили, чувства се излъган, толкова е огромна склонността му към говорене.

Веднъж присъствах на прием в дома на приятел, където сред хората имаше един, който спореше с всеки от гостите и всички се умориха от него. Аз се стараех да избегна общуването с него, но някой ни представи и когато чу, че преподавам философия, той реши: "Ето кой ми е нужен". След което заяви: "Аз не вярвам в Бога". Аз го попитах: "Наистина? А вярвате ли в този свят, в красотата и многообразието му и в онова, което стои зад силата, породила всичко това?" Той отговори: "Аз вярвам във всичко това, но защо съм длъжен да се покланям на определена личност и да я наричам Бог? Аз вярвам в това, но не го наричам Бог". Казах му: "Вие вярвате, че всяко следствие има причина и че зад всички тези причини съществува една първопричина. Вие наричате това Причината, аз - Бог. Това е едно и също. Винаги има някой главен, когото почитате, който е над вас и на когото се кланяте, като баща ви и майка ви, има нещо светло, което обичате и на което се кланяте, има някой към когото се отнасяте с уважение, някаква сила, пред която се чувствате безпомощен. Каква мощ трябва да притежава личността, която е създала и държи под контрол всичко това, и нима не е достойна за вяра и почитание!" Той отговори: "Аз не я наричам божествена сила, а универсална, нещо, което действа механично и съгласува всичко". Когато се опитвах да поддържам разговора на една тема, той скачаше на друга. Когато го следвах, той прескачаше на следващата, докато накрая не захвърлих това занимание, припомняйки думите на Шанкарачаря: "Всичко невъзможно може да се направи възможно, освен едно: не бива да водиш към истината ума на глупака".

Стремежът да се противоречи може да се разрасне толкова, че дори ако човек чуе собствените си мисли, изречени от устата на някой друг, ще заеме противоположна позиция, за да осигури възможност за спор. Една персийска поговорка гласи: "О, мълчание, ти си безценно блаженство, скриваш грешките на глупците и даряваш с вдъхновение мъдреците!" Колко много глупости изричаме само поради навика да говорим! Колко много безполезни слова произнасяме! Ако ни представят на някого, чувстваме се задължени да говорим, за да не ни вземат за неучтиви. И се започва такъв разговор: "Какъв ясен ден; днес е хладно" - и още нещо за времето и т.н. Навикът да се водят безцелни разговори за времето се превръща в болест и човек не може да се успокои, докато не опустоши главите на околните с обсъждане на безполезни неща. Той не може да преживее дори една минута, без да следва тази потребност. Толкова се увлича в говорене, че в един прекрасен ден може да разкаже на непознат историята на своя живот, без да му позволи да се обади, дори човекът да е твърде раздразнен от това и да иска да каже: "Това не ме интересува?" Хората много често изтърсват някакви тайни, за което после се налага да съжаляват. Замаян от думите, човек изпълва речта си с равнодушие, гордост и предразсъдъци, за което после се разкайва. Всичко е породено от липсата на контрол над речта. Понякога думите се оказват по-ценни от всички съкровища на света, но в други случаи словото може да се превърне в меч. Има различни начини за вдъхновение, но най-хубавият е мълчанието. Всички мистици запазват мълчание. По време на странстването ми из Индия срещнах много велики хора и всички те се въздържаха да говорят поне по няколко часа на ден, а някои мълчаха и по двайсет и четири часа на денонощие.

В Хайдарабад живеел един мистик на име Шах Кхамуш. Наричали го така, заради мълчанието му. Като юноша бил много умен и енергичен човек, един път дошъл при своя муршид с поредните готови въпроси, което е естествено за ученика. Муршидьт седял, потънал в екстаз, и тъй като не желаел да говори, казал: "Мълчи". Младежът бил дълбоко поразен. Никога преди не бил чувал тази дума от своя муршид, винаги добър, търпелив и готов да отговори на всички въпроси. Но той бил разумен човек и този урок му останал за цял живот. Завърнал се в къщи и не говорил с никого от семейството си, дори с родителите си. Тогава неговият муршид, виждайки това, също престанал да разговаря с него. В продължение на много години Шах Кхамуш не проронил нито дума и неговата духовна сила толкова нараснала, че било достатъчно да се вгледаш в него, за да изпиташ вдъхновение. С един поглед той вдъхвал любов. С един поглед лекувал. Това не се е случило толкова отдавна - само преди двайсет и пет години.

Активността носи опиянение, а в наши дни активността е толкова голяма, че от сутрин до вечер нямаме и минута почивка от вечната ежедневна заетост, която ни кара непрестанно да се движим. Привечер сме толкова уморени, че искаме само да заспим, а на сутринта всичко започва отново. Този начин на живот ни отнема много. Човек е толкова жаден за удоволствия, че забравя за живота, който сам по себе си е удоволствие. Всеки би трябвало да отделя поне един час на ден за тишина и неподвижност. След мълчанието на речта следва мълчанието на мислите. Понякога човек седи неподвижно, без да говори, а мислите му непрестанно скачат. Умът може да не иска тези мисли, но те все идват. Умът за тях е като бална зала, в която те безпрепятствено се въртят ли въртят. Трябва поне една мисъл да стане толкова интересна, толкова важна, че да изтласка всички останали. Когато мислите се усмирят, настъпва тишината в чувствата. Можем нищо да не кажем против някой човек, можем да нямаме мисъл против него, но ако в сърцето ни присъства дори лека неприязън, той ще я почувства. Така стоят нещата с любовта и привързаността.

Абстрактното означава съществуване извън пределите на този свят, където всички форми на съществуване се сливат, където всички се срещат. Това отвлечено състояние има свое собствено звучене. Когато и този звук затихне, човек се издига над него, достига висшето състояние, наджат, вечност, но определено, за да достигнем това състояние се изискват много, много усилия.