Когато си мислиш, че си умрял, всъщност не си. Смъртта е двуетапен процес; и мястото, където се събуждаш след последния си дъх, е нещо като Чистилище: не се чувстваш мъртъв, не изглеждаш мъртъв и всъщност не си мъртъв. Все още.
Може би си си мислил, че отвъдният живот ще бъде нещо като мека бяла светлина или блещукащ океан, или като да се носиш сред музика. Но погледнат по-отблизо, отвъдният живот напомня усещането да се изправиш твърде рязко: за един замаян момент забравяш кой си, къде си, всички лични детайли от живота си. А оттук нататък става още по-странно.
Най-напред всичко потъмнява по ослепително ярък начин и усещаш как плавно се свличат задръжките ти, отмива се и силата ти да направиш каквото и да било по въпроса. Започващ да губиш егото си и това фино се преплита с изчезването на гордостта ти. После губиш спомените за теб самия.
Губиш себе си, но, изглежда, ти е все едно. Сега от тебе е останала само малка част, същината ти: чистото съзнание, голо като бебе.
За да разбереш смисъла на отвъдното, трябва да си спомниш, че всеки човек е като кристал с много страни.
И тъй като винаги си живял в собствената си глава, много по-добре си виждал истината за другите, отколкото себе си. И така си управлявал живота си с помощта на други, които са ти държали огледала. Хората са хвалели добрите ти качества и са критикували лошите ти навици, и гледните им точки – често изненадващи за теб – са ти помагали да ръководиш живота си. Познавал си себе си толкова малко, че винаги си се изненадвал как изглеждаш на снимки или как звучиш в гласовата поща.
Така голяма част от съществуванието ти е протекло през очите, ушите и пръстите на други. И сега, когато напусна Земята, те съхраняват пръснати по цял свят глави.
Тук, в Чистилището, са събрани всички хора, с които някога си общувал. Пръснатите твои части са прибрани, споени и обединени. Пред теб вдигат огледала. Вече без привилегията на филтрите, виждаш себе си ясно за първи път. И тъкмо това те довършва.
Сподели с приятели: |