СВ. Климент охридски

фикс, дума, изречение и т. н.), изключваща понятието за цялост на израза, отвеждащ към експресията. Създаденият ред от пози-1 тивистите води до безсмислица и метафизика. "Ако се твърди,че^ звукът конструира сричката, а тя на свой ред думата, думата - <

изречението, изречението пък речта, то непрекъснато се върви от методологическия позитивизъм към метафизическия и се изказва безсмислието на твърдението, че човекът също се състои от съставки'41.

Затова според Фослер, ако искаме да намерим същинския смисъл на "конструирането" или "съставянето" на езика, както и причината за езиковия развой, необходимо е да разбираме езика като развой на духа и познавателният процес трябва да бъде обратен - не от най-малкия елемент към големия, а "от стилистиката към синтаксиса, а по-нататък към флексията и фонотеката"'2.

И така стилистиката се явява на най-високото стъпало в йерархията на езиковедските дисциплини, защото нейният предмет е индивидуалната езикова експресия, изявена като неповторима цялост.

"Ако все пак идеалистическият принцип за причинността действително намира израз в развитието на езика, тогава всички явления, отнасящи се към такива дисциплини, като напр. фоне-тика, флсксия, словотворчество и синтаксис, всичко това, което в тях е зафиксирано и описано - при последна сметка единствено и истинско обяснение трябва да намери в най-висшата дисциплина, т. е. в стилистиката (к. м. - В. П.). Тъй наречената граматика трябва цялата и без остатък да бъде погълната от изследванията върху езика от гледище на естетиката"'3.

По-нататък в програмната статия се поставя въпросът за "идеалистическата система на езикознанието", който е преди всичко въпрос за понятието 'език', за науката, която го проучва, я гледните точки към него. Формулировките на неоидеалистите са ясни и експлицитни както на всяка млада и войнствуваща теория: "В момента на създаването или абсолютното развитие - пише Фослер - езикът е нещо индивидуално, активно (к. м. - В. П.); в момента на покой и установяване - нещо пасивно (к. м. - В. П.), както при индивида, така и изобщо." И в единия, п в другия случай обаче "езикът е колективна духовна дейност"14.

Запитаме ли как се съотнася езикът като колективна дейност с езика като индивидуална дейност, намираме отговор-тезис: "В минутата на създаването или абсолютното развитие езикът с нещо индивидуално, активно, в минутата на покой и установяване - нещо пасивно, както при индивида, така и изобщо"15.

8 С г ос е, В. 2агув е&(е1уЬ;. УУагяажа, 1961, с. 26. " V о в 5 1 е г, К. РовКтвтив игк) .МеаЛвтив. р. 57. 10 Пак там

" Пак там, с. 02. 12 Пак там. " Пак там, с. 63. 11 Пак там, с. 80. 15 Пак там.

114

115
Идеята за творческата индивидуалност на човека и езика на индивида като израз на духовната активност би могла да се посрещне с Хумболтовата идея, според която езикът е не само индивидуална, творческа дейност на духа, но и непрекъснато повтаряща се стандартност, без това да пречи на "творческата" изява на духа. Привеждаме само едно от немалкото разсъждения на Хумболт в тази насока: "Езикът - това е духовната енергия на народа по чудесен начин запечатана в определени звукове, в тази форма и чрез взаимовръзката на своите звукове тя е разбираема за всички говорещи и възбуждаща в тях приблизително еднаква енергия. Човекът като цяло не се вмества в границите на своя език; той е повече от това, което може да изрази в думи; но му се налага да заключи в думи своя неуловим дух, за да го скрепи с нещо и да използува думите като опора за постижения на онова, което излиза извън рамките. . . Езикът винаги въплъщава в себе си своеобразието на целия народ, затова в него (езикът, б. м. - В. П.), не можем да се страхуваме нито от изостреността, нито от излишека на фантазията, което се смята за нежелателно. Това, което те ни дават веднага, е пълната, чиста и проста човешка природа, ако ние проникваме в дълбочината на тайните. . . "I6.

Хумболтовата формула от неоидеалистите се възприема във второто тълкувание. Приемайки антиномията, осмислена по такъв начин, неоидеалистите приемат индивидуалната езикова дейност като творческа, а езикът, в противоположност на индивидуалния изказ или експресия, само като обичай, всеобщност и стандартизация. Поради това и граматическите правила не са нищо друго освен описаната многократна употреба на изразните средства.

Може ли обаче стандартният или всеобщ език да остане чиста абстракция, подминат от учението на неоидеалистите?

От една страна, постановките на Хумболт са живи и актуални за неоидеализма - "Езикът, и не само езикът въобще, но всеки език поотделно, даже най-бедният и грубият, сам по себе си е предмет, заслужаващ най-внимателно осмисляне"17 - твърди Хумболт. От друга страна, неоидеалистическото езикознание не

16 Гумбольдт фон В. Язнк и философия культурн. Москва, 1985, с. 349.

17 Пак там, с, 318.

116

се отказва да даде свой подход към разглеждането и възприемането на езика, както и нова систематизация на езиковите дисциплини.

"Какво е това стил7 - задава въпрос Фослер и следва дефиниране: "Стилът - това е индивидуална езикова употреба в противоположност на всеобщо разпространената. Всеобщо разпространената не би могла да бъде обаче нищо друго освен приблизителната сума, в мярката на възможното от всички или поне най-важните индивидуални езикови употреби. Езиковата употреба, доколкото е станала конвенция, т. е. правило, се описва от синтаксиса. Езиковата употреба, доколкото е индивидуално творчество, се разглежда от стилистиката. Пътят на индукцията води обаче от индивидуалното към общото, от единичните случаи към конвенцията. А не обратно. Затова най-напред стилистиката, а после синтаксис. Всяко изразно средство преди да бъде конвенционално и синтактично, преди и многократно е било индивидуално и стилистично, а в устата на оригиналния творец и след това никога не престава да бъде индивидуално. Най-тривиалната фразеология в дадени контекстове може да бъде най плодоносна и да звучи оригинално. С други думи: всички елементи на езика са стилистични средства на изразяването."18

И така стилът е индивидуална езикова употреба, творческа изява на духа, противопоставяща се на всеобщата и разпространената, но всички елементи на езика са "стилистични" средства за изразяване, следователно предпоставя се, че езикът е също "индивидуален израз". И не само се предпоставя, а се развива идеята, че народният език е стил; той е израз на колективния дух на един народ, различаващ се от друг по психология, светоусещане, история и т. н. и в този смисъл индивидуален. "Ако искаме да изучим отделния характер на народните езици, трябва да бъдат оценени не като езици, а като стилове"19. Защото във всеки език е скрита волята на твореца и "няма нищо в езика, което преди това не е било в стила". При анализа на езика като стил Фослер извежда понятието 'орнамент', т. е. онова, което в езика е специфично народно. "Това, което е специфично народно, попада под понятието орнаментално"20. И тук, нека отбележим, че орнаменталните

18 V о ч в 1 е г, К. Цит. съч., с. 63.

19 V о я 5 1 е г, К. Nа^^опа1~;р^асЬеп а1& 5и1е: - 1п: V о з я 1 е г, К. Ое181 иш1 КиКиг т с1ег 8ргасЬе, МипеЬеп, 1960, р. 103.

20 Пак там, с. 102.

117
елементи се търсят на нивото на езиковите средства - от ритмиката до особености на жанровите структури на поезията Разбира се, в концепцията на Фослер орнаменталността засяга главно поезията (народната поезия), доколкото във всеки език е скрита "волята на твореца", и изразява инструментализацията на мисленето, обхванато в категориите на речта (йез аргасЬИсЬеп Вепкепк). Но орнаменталността, т. е. специфичното, което създава стила или нардния език като стил, е заложено в граматиката. "Макар да няма в поезията граматика, все пак във всяка поезия е заложено нещо граматично. Никаква поетична реч, нито народна, нито художествена не е дотолкова свободна, че да не може да се посочи в нея съществуването на структури, правила и граматични категории.. . Затова всяко поетично изразно средство, ако успеем да го анализираме като психично, може да се подведе към граматичните категории"21, но не като "узуални", "ограматикализирани", а като изразяващи индивидуалността, т. е. граматичния факт като стилистичен.

По такъв начин се поставя "знак на равенство между индивидуалността на народа и индивидуалността на личността", а стилистиката, бихме казали, е изведена на нивото на интеграционна наука. "Затова езикознанието, както пише Фослер, не може да има друга задача, по-висока от тази, да докаже, че духът е единствената причина, предизвикваща всички езикови форми.

Фонетиката, акустиката, физиологията на органите на речта, антропологията, етнологията, експерименталната психология и всичко още от този род - само като описателни помощни дисциплини, могат да ни покажат условията, при които се развива езикът, но никога не е причината на този развой. Тази причина е човешкият дух с неговата неизчерпаема индивидуална интуиция, с неговата аЧетпопб, а самовластната кралица на филологията о естетиката.22 "Ако нещата стояха по друг начин наистина отдавна бих окачил всичко на пирон"23 - заключава Фослер,

И все пак като че ли нещо гложди Фослер в равенството, допуснато между народностната индивидуалност и личностната. Поради това той допуска формулировка "творбата е текст - народният език - стил". Следващите разсъждения обаче я преодоляват: "А същността на един литературен текст не предполага ли той да притежава стил и не реализира ли самият текст стила на своя автор. . . (к. м. - В. П.). Дали не е лош

поет - пише по-нататък Фослер, точно този, който говори за неща, които са му духовно безразлични? Дали истинският поет изобщо може и трябва да изрази и представи нещо друго освен собствения си начин на възприемане на света, на усещане на живота, на разбиране за действителността? Както "Божествената комедия" е целият всемир "по Дантиевски", така също всемирът по италиански е народният италиански език, по немски - немският език на Гьоте във "Фауст". . .

Вероятно не трябва и философски да доказваме идентичността на литературната творба и езика"24.

"Не трябва", бихме потвърдили поради факта, че Фослер не може да възприеме никаква друга постановка, освен че стилът на едно литературно дело се разкрива чрез стилистичните особености в самото него. В този смисъл лежи основанието стилът да се разглежда като иманентно качество на художественото произведение и да не се прилагат към него исторически или извънтекстови анализи.

4.1.3. ДВЕ ГЛЕДНИ ТОЧКИ КЪМ ЕЗИКА - ДВА ПОДХОДА

Те се извеждат от Фослер:

"Езикът като колективна дейност на духа" е предпоставката да се разбираме помежду си. Езикът аепки 81пс1о е езикът в поткой, езикът, който може да се описва - звуково, речниково, словооб-разувателно и пр. Това е езикът-стандарт, узус от норми. Езикът, разбиран по този начин, е обект на позитивиститс и подходът към него е еволюционен, или исторически, тоест разглеждат се фактите сами по себе си като поява, развой, статус, без да се интересува от причината, която ги е породила. В същото време, "понеже се чувствуваме индивидуалности, стараем се да говорим на наш собствен език, използуваме индивидуален стил и колкото по-необикновено е това наше чувство, толкова по-смели и оригинални по-нови и по-комплицирани са нашите изрази"25. Именно на това противопоставяне, на тази игра на две противни страни се основава езикът - езикът като колективна духовна дейност и езикът като индивидуална, свободна, творческа дейност.

21 Пан там, 1:6 117. " "Естетика" синоним на "стилистика" (бел. автора).

23 V о ч к 1 е г. К. 5(ио]а х1у1|ч1ус/г,с, 67-68.

24 V о 5 > 1 е г,

25 V о 5 а 1 е г,

01е Nа^^опа18р^ас^1еп а15 5(|1е' р. 106. ЗШсИа 81уи&1ус2пе, р. 80.

118

Основна теза на стилистиката е "колкото индивиди - толкова стила"26, а това означава:

- стилът е индивидуално използуване на езика. Следователно създаването на един литературен текст или литературно произведение е израз на индивидуалността, на "духа" на неговия създател.

- стилистичното явление е отклонение, което Шпицер нарича индивидуално-стилистично нарушение на нормата. "Стилът е индивидуален езиков узус (5ргасЬееЬгаисй), това значи, че за всеки индивид той е различен"27. Когато стилът стане "навик", "маниер" и изрази пасивност, а индивидуалното само започва да се онаследява и да си подражава, изгубва характер на индивидуален узус. Фослер критикува позитивизма, който разглежда стила на писателя не "доколко е стил", а доколко се доближава до конвенцията"28.

"Истинската, идеалистически ориентираната стилистика трябва да осъзнава непрекъснато двойствената индивидуалност на стила. Трябва да ни посочва как езиковите форми се обуславят: 1) от индивидуалността на артиста; 2) от индивидуалността на неговата интуиция"2*.

Индивидуалността, т. е. индивидуалността на интуицията ("духовния етимон"), се проявява както в езика, така и в сюжета, композицията, светоусещането, което авторът притежава или проявява, докато създава произведението. Поради това Фослер отбелязва напр., че между трагедиите на Волтер и романите му зее пропаст. Различното действие на интуицията създава различно по стил творчество, макар и принадлежащо на един и същи писател. А по такъв начин отпада и необходимостта да се търси връзката между стил и жанр или стил и специалното предназначение на един текст, т. е. неговата функция.

От тези позиции към какво е отворена експресивната стилистика и към какво - затворена?

Тя се реализира единствено като стилистика на индивида-творец, писателя, като стилистика за стила на литратурното произведение, съотнасящо се само с духа, който го е създал. И тук идва ред да обърнем внимание, че експресивната стилистика на Фослер и Шпицер не е изолирана от своята немска традиция и по-точно от

26 Пак там, с. 66. " Пак там, е. 75.

28 Пак там.

29 Пак там.

120

Но за Гьоте стилът е понятие с валористична стойност. Стилът се притежава само от творбата на гения и само гениалната творба има стил. Стилът е мярка и критерий за изразяване на най-високата изява на духа. Той не подлежи на анализ сам по себе си, той е просто стойност, неповтиромост, неразделност от творбата като такава. В този смисъл връзката между Гьоте и стилистиката на неоидеалистите може и трябва да се търси най-вече в осмислянето на стила като монистично понятие - неделимо единство от израз и изразявано.

Експресивната стилистика, макар да не откъсва стилистичния анализ от лингвистиката и да обхваща в лингвистични категории интерпретацията на стила, само условно може да бъде отнесена към лингвистичните теории за стила; тя категоризира формалните структури, но ги отнася непосредствено към особеностите на описаната действителност и не дава никакъв отговор на въпроса защо съществуват в даден текст, освен че съществуват от необходимостта да изразят определена психология, култура, социална гледна точка и т. н. В основата на тази позиция се намира неведнъж изтъкваното положение, че отсъствува лингвистичното понятие за "системата" като категория интегрираща формалните структури, които попадат в интерпретацията на стила.

Експресивната стилистика не дава никаква перспектива и за разглеждането на стила като избор на синоними. "В най-дълбоката си същност всеки езиков израз е индивидуално творчество на духа. За изразяването на вътрешната интуиция съществува една единствена форма. Колкото индивиди, толкова стилове"31. Твърдението произлиза всъщност от Кроче: интуицията и експресията като израз са единство. Не се създава най-напред значението, а после съобщението, което го изразява. Възникват едновременно

30 Г ь о т е за литературата и за изкуството. С., 1979. Т. 2. с. 37.

31 V о я & 1 е г, К. $(исИа 81уП51уси1е, р. 66.

121
и неотделимо. В известен смисъл Кроче е близък ди формулировката на Хумболт, че езикът е преди всичко творчество, една непрекъснато повтаряща се дейност, за да може артикулиращият се звук да изрази мисълта. Фослер обаче е абсолютно категоричен: "Няма синоними в един и същи език. . . Латинското Ьес1иш и френското 111 толкова се различават по съдържание, колкото и по форма"32. Затова и поетът не може да избира, той създава само единственото и неповторимото. В този смисъл трябва да разбираме и въпроса на "арбитралността" у Шпицер. "Арбитрално" решение на поета, "арбитрално" използуваният израз означава индивидуално творчески намерения и използуван израз, противопоставящ се на обичайното и общоприетото. В тази концепция няма и не може да има място за избор на езиковото средство, което предпоставя вариативност на текста и стилова променливост.

Двамата автори - Фослер и Шпицер- твърдят, че стилът е отклонение от узуса, стандарта или нормата, но би било пресилено това тяхно схващане да се приема като перспективно за идеята "стилът с отклонение от нормата", развиващо се от съвременната стилистика, защото съвременната стилистика на отклонението отлично отчита дихотомията език : реч, а експресивната стилистика разбира отклонението само като ексклюзивност на творческия дух. Формулировката "Няма нищо в езика, което преди това не е било в стила" не имплицира връзката език : реч, (система : текст), а схващането, че елементите, които се отклоняват от нормата, са стилообразуващи и като такива са стимули за развитието и на езика (езикът като стил).

4.1.4. П. ГИРО ЗА ГЕНЕТИЧНАТА СТИЛИСТИКА НА К. ФОСЛЕР И Л. ШПИЦЕР

Експресивната стилистика се коментира от П. Гиро (както и от други автори) като иманентна или генетична. Основанията му лежат в самата концепция на Фослер и Шпицер: "По Мнението на Шпицер интерпретацията на текста трябва да бъде иманентна, а стилистиката да се оттласква не от някаква преди това приета гледна точка, външна по отношение на произведението, а от даден конкретен текст. Произведението се разглежда от Шпицер като неделимо цяло, в центъра на което се намира духът на неговия създател. . . Проникването в центъра на произведението се осъществява на основата на специфичния детайл, който Шпицер на-

32 Пак там, с. 69.

122

Генетичният метод трябва ясно да се разграничи от романтичния, който интерпретира произведението в плана на отношението към неговия създател - биография, житейски подробности, преживявания и др. Това е външен подход към текста. Концепцията на Л. Шпицер и К. Фослер е друга. Гиро я изяснява чрез анализ, извършен от Шпицер: Като анализира стила на романиста Ш. Л. Филип от началото на XX век, Шпицер отделя една основна стилистична черта - специфично използуване на причинни съюзи а саизс Де, рагсе ^ие, саг, които не изразяват в произведението отношение на причинност, или го изразяват само във въображението на говорещия: "[Той] обичаше Берта, защото това беше по-изискано, защото беше по-прието и защото това беше негова собствена жена, която той взе още като момиче. Той я обичаше, защото тя беше порядъчна и тъй като и той изглеждаше порядъчен, и накрая по силата на всички тези причини, поради които буржоата обичат своите жени."

Според Шпицер присъствието на тези съюзи отбелязва една специфична стилистична черта, наричана псевдообективна мотивация. Използуването й той обяснява като принципна позиция на Ш. Л. Филип: Филип осъзнава, че окръжаващият го свят е разклатен и пази само видима справедливост и обективна логика, изразена в текста чрез причинни съюзи. Писателят не се обявява против такова положение на нещата, но го установява с дълбока горест и християнско смирение. "Тази смиряваща се неудовлетвореност съставя духовният етимон на произведението" - пише Гиро, тълкувайки интерпретацията на Шпицер. "На следващия етап при анализа Шпицер включва тази позиция на Филип в по-широка система, представяща френското общество... и идва до заключение, че позицията на писателя - това е само отражение на неудовлетвореност и фатализъм"34.

Така създателят на произведението е не писателят, а неговият дух. Стилистичният анализ, според неоидеалистите, при стилистиката само реконструира източниците и стимулите на произведението, неговото значение и генезис.

'" Гиро, П. Рачделм и направления счилисчики и их проблематика - В: Новое о зарубежной лингиистике. Т, 9. М., 1980. с. 40. " Пак там, 48-49.

123
Генетичната или експресивната стилистика е стилистика на автора и авторовата интуиция. До средата на века не можем да говорим още за последователно изградени теории на възприема-телска стилистика (не се включва в нея и стилистиката на Бали). Тя ще се появи по-късно с развитието на нови идеи извън нея и в нея. От позициите на тази стилистика наивни ще изглеждат някои разсъждения като напр. на Дамасо Алонсо36, последовател и продължител на генетичната стилистика, който се опитва да насочи вниманието и към възприемателя на художественото произведение. Наивни - от гледище на съвременната импресивна стилистика, но от гледище на възгледа за интуицията на възприемателя на литературното произведение или интуитивното възприемане на текста, който има своята проекция в съвременната литературна критика (напр. Р. Барт, Ж. П. Ришар и др.), някои от съжденията на Алонсо стоят на мястото си и ако тук не ги обсъждаме, е само защото са обърнати с лице към теорията и критиката на литературата, независимо че се свързват със стилистика или по-точно - именно с този тип стилистика, която се определя като "литературна" и чийто първообраз е Лео Шпицер и Фослер. В съчиненията специално на Алонсо литературоведската стилистика, по наше мнение, се явява един вариант на експресивната стилистика, засилващ интуицията като основен метод на познание на литературния текст.

Нека пак хвърлим един поглед върху размислите на Гиро. Той напомня, че генетичната стилистика не е отминал етап в развоя на стилистиката, а и днес тя има привърженици чрез приложението на методите на психологическия и социологическия анализ. Защото съвременният вариант на "стилът - това е човекът" закономерно води към типология на стиловете, основана на психологически и социологически критерии. Друг е въпросът, че тази модерна стилистика, стремяща се да разработи характерологията и да направи възможна типологията и класификация, борави с интроспекции, опира се на традицонни модели, които са "под съмнение, но с нищо не са се заменили". Така или иначе този вид стилистични проучвания са отдалечени от "класическия първообраз" на генетичната стилистика.

4.2. РУСКИТЕ ФОРМАЛИСТИ

4.2.1. ПРЕДМЕТ. "ФОРМА" И "СЪДЪРЖАНИЕ"

"Щастлива звезда грее над школи, които са успели да съберат и обхванат самостоятелни и даровити изследвачи. "Руският формализъм" е една такава школа. Всеки от формалистите може да се приеме като автор, чийто индивидуален талант се оглежда в неговото самостоятелно дело и в същото време всички автори като цялост принадлежат на една и само на една и съща изследователска школа"36.

Този изключителен феномен - школата на руските формалисти - просъществува само 15 години (от I Световна война до прага на тридесетилетието).